Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (13)

Тринадесета глава

Някаква светлинка проблесна във вътрешността на къщата. Ерик дремеше, но веднага отвори очи. От приема на Лиз още се носеха музика и приглушени разговори. Той хвърли поглед на осветения циферблат на часовника си и видя, че вече наближава два часът след полунощ. След пет часа трябваше да бъде на снимачната площадка. Би трябвало да е в леглото си, вместо да дебне в сенките на верандата на Лили Изабела в очакване тя да се завърне от приема.

Светна още една лампа. Той смъкна ципа на тъмнозеленото найлоново яке, което бе навлякъл по-рано, отиде до плъзгащите се врати, които водеха от верандата към къщата, и запали цигара. На прозорците нямаше завеси и можеше да види вътрешността на стаята. Беше обзаведена със съвременни ниски мебели в неутрални тонове, които служеха като фон на стената, покрита с цветни фотографии, която доминираше в стаята. Някои от тях бяха портрети на Гай Изабела в различните роли, които бе играл, другите бяха на артистично позиращи голи мъжки тела. Почука на стъклото. Тя се появи почти веднага. Върху горната част на ръката й имаше едва забележим белег от масивната сребърна гривна, която току-що бе махнала; беше боса. Като видя кой бе застанал на верандата й, тя палаво му се усмихна и поклати отрицателно глава. Той хвана един от тръбните столове на верандата за облегалката, обърна го към вратата и потъна в него.

Тя отвори вратата и няколко секунди го гледа, без да мигне.

— Какво искаш?

— Кофти въпрос, мила.

— Ти си упорит тип, нали?

— Не. Нежен съм като агнец.

— Има си хас. Слушай, уморена съм, а ти носиш само неприятности. Това е една кофти комбинация, затова хайде да приключваме за тази вечер.

Той се изправи и изхвърли цигарата зад перилата.

— Идеята не е лоша. — Мина покрай нея и влезе в къщата.

Тя сложи едната си ръка на кръста. Той забеляза, че ноктите й не бяха лакирани и бяха изгризани почти докрай. Този й недостатък го заинтригува.

— Това е смешно. Не си спомням да съм те канила да влизаш.

Той посочи снимките на голи мъжки тела.

— Приятели ли са ти?

— Залата на славата на старите ми любовници.

— Обзалагам се.

— Не ми ли вярваш?

— Нека речем така: повечето от тях биха се чувствали по-добре в някоя турска баня, отколкото с жена в леглото.

Тя се отпусна на дивана и се протегна като котка, която не бе галена отдавна.

— Странно. Тъкмо това бях чувала за теб.

— Така ли?

— Знаеш как се разпространяват клюките за симпатичните актьори. Предполага се, че всички сте хомосексуалисти.

Той се засмя и с удоволствие се зазяпа в щедрите извивки на тялото й.

Тя имаше достатъчно самочувствие, за да се забавлява, вместо да се засегне от огледа му.

— Сега ли е моментът, в който трябва да вдигна бял байрак пред хипнотичната ти сексуалност и да сваля дрехите си?

— Не знам дали съм готов да се откажа от удоволствията на онези турски бани.

Тя се засмя гърлено.

— Защо си мисля, че моят ангел пазител е зяпал някъде, когато те пуснах през тази врата? — Тя се изправи и се прозя, този път повдигайки копринената руса коса от врата си.

— Искаш ли едно последно питие, преди да си тръгнеш?

Той поклати глава.

— Трябва да ставам рано.

— Виж какво, мистър Дилън. Ако се отбиеш по някое време следващата седмица, мога да кандисам да отворя бутилка „Шато Латур“ и да ти пусна записите си на Чарли Паркър.

Той нямаше намерение да я облекчава чак дотам.

— Съжалявам, но имам снимки на терен.

— О, така ли?

Вдигна яката на якето си и закрачи към вратата на хола.

— Може би ще ти се обадя, като се върна.

Тя вдигна глава.

— И може би ще съм заета.

— Предполагам, че ще трябва да разчитам само на късмета си.

Той излезе, ухили се и запали цигара.

 

 

Когато Хани пристигна в ранчото, Даш бе в конюшнята и преглеждаше глезена на единия от трите арабски коня, които бе взел за отглеждане заедно с още четири други коня. Тя излезе от колата си и тръгна към него, широката й спортна пола се увиваше около краката, а ширитът на долния й ръб играеше сякаш гоненица с горещия, следобеден вятър.

Носеше полата с бяла плетена блуза, светлосини сандали, а в наскоро пробитите й уши проблясваха малки, златни топчета. В десетте дни, които последваха приема, Лиз я бе водила на два пъти на пазар и сега вече тя разполагаше с нов гардероб от малки роклички с волани, широки панталони и блузи, които й струваха цяло състояние, шити по поръчка дънки, копринени тениски, колани, гривни и обувки в най-различни стилове и цветове. През последните няколко вечери се бе озовавала на няколко пъти пред гардероба — просто седеше и гледаше красивите тъкани. Чувстваше се така, сякаш с години не си бе дояждала, а сега изведнъж се бе озовала пред маса, отрупана с вкуснотии, на които не можеше да устои. Колкото и да гледаше, все не можеше да се нагледа.

Някои от дрехите дори сякаш живееха свой собствен живот. Преди няколко часа бе разгръщала блестящата светлосиня вечерна рокля, модерна версия на рокличка на малко момиченце, и се бе борила с непреодолимото желание да я облече, макар да възнамеряваше да отиде с колата до ранчото на Даш. Роклята едва ли бе създадена за случайно посещение в едно прашно ранчо, но въпреки това устоя на желанието да я облече с големи мъки. Облечи ме, сякаш й нашепваше блещукащата рокля. Ако те види облечена в мен, няма да е в състояние да ти устои.

Когато му помаха, усети ръката си непохватна.

— Здрасти.

Той кимна, но не се откъсна от заниманието си.

Тя се хвана за най-горната греда на оградата и го загледа. Слънцето приятно стопляше гърба и ръцете й, но не стопяваше напрегнатостта й. Не бяха си говорили от онази вечер на приема.

Най-сетне той приключи с прегледа на коня и дойде при нея, целия потен и миришещ на обор. Огледа женственото й облекло, но не коментира отсъствието на обичайните й торбести дънки и избеляла тениска. И все пак частица от нея продължаваше да иска да бе облякла синята вечерна рокля.

— Много мило от твоя страна, задето ми се обади да ми кажеш, че ще се отбиеш — рече саркастично той.

— Звъних, но никой не се обади. — Тя свали крака си от долната греда. — Да взема да ти направя малко лимонада, изглеждаш твърде сгорещен.

— Не си прави труда. Днес нямам време за приятни обноски.

Тя го изгледа твърдо, без да мигне.

— Ти май наистина си ми много ядосан, а? Тури отношенията ни в дълбокото замразяване на хладилника.

— Има ли някакви особени причини да не го правя?

— Даш, аз не съм Джейни. Нямаше нужда да се превръщаш в Бащата отмъстител.

Изрече думите си меко, но той веднага пламна.

— Ако искаш да знаеш, превърнах се в твой приятел. А ти се бе натиснала в онова момче като разгонена кучка. Това бе една от най-отвратителните гледки през живота ми. Не знам защо си направих труда да те спра. Обзалагам се, че ти се е обадил по телефона още същата вечер и на сутринта вече си била в леглото му.

— Не, малко по-късно бе.

Той изпсува тихо, болката, която изпита, набразди челото му.

— Е, получи онова, което желаеше, нали? Само се надявам, че ще свикнеш с мисълта, че се отдаде твърде евтино.

— Нямам това предвид. Исках да кажа, че не ми се обади същата вечер. Обади ми се на следващия ден. Но не съм излизала с него.

— И защо? Учуден съм, че човек, който толкова се стреми да разгадае загадките на живота, не се е заел веднага с това.

— Моля те. Не се гневи толкова. — Тя се опита да се сдържи, но дяволчето в нея я подтикна да продължи. — Исках първо да поговоря с теб за това.

Той сграбчи шапката си и я удари силно в бедрото си, вдигайки облак прах.

— Не. О-о-о! Нямам намерение да влизам в ролята на твой сексолог.

Все едно бе напуснала тялото си и наблюдаваше сцената отстрани; тогава чу гласа си да изрича:

— Лиз ми каза, че би трябвало да легна с него.

Очите му се присвиха и той отново нахлупи шапката си.

— Значи така ти каза, а? И защо ли това не ме учудва? Доколкото си спомням, и тя бе доста щедра с благосклонността си към мъжете.

— Колко гадно го каза. Сякаш ти не си бил такъв.

— Това пък въобще няма нищо общо със случая.

— Призлява ми от теб — рече тя и като се обърна на пета, си тръгна.

Той сграби ръката й, преди да бе направила и две крачки.

— Не ми обръщай гръб, когато ти говоря.

— Безмълвната планина най-сетне желае да проговори — присмя му се тя. — Е, извинявай много, но вече нямам настроение да слушам.

Конярят ги гледаше с любопитство, затова Даш я помъкна към къщата. В мига, в който излязоха от конюшнята, той се нахвърли върху нея.

— Никога не съм си и мислил, че ще бъда свидетел на мига, в който изгубваш целостта си като личност, но изглежда тъкмо това става. Комай губиш изобщо представа за себе си. На този свят съществува добро и зло, а ти не си от този тип хора, които са готови да легнат с някого, когото не обичат.

Говореше й толкова яростно, че нейният гняв донякъде постихна. Никой друг, освен Даш Кугън, не даваше и пет пари за онова, което тя вършеше. Като видя как тревогата бе набраздила челото му, нейният гняв се сведе до слабичък, дори уютен пламък. Без да се замисли какво върши, тя вдигна ръка и положи дланта си върху ризата му, там, където можеше да усети как сърцето му туптеше силно под мократа памучна материя.

— Съжалявам, Даш…

Той се дръпна рязко от нея.

— Би трябвало. Първо помисли, преди да се впуснеш в действие. Помисли за последствията.

Начинът, по който се отдръпна от допира й, отново разпали гнева й.

— Ще си взема рецепта за противозачатъчни хапчета — изрепчи му се тя.

— Какво, какво? Какво ще направиш?

И преди тя да успее да отговори, той се впусна в тирада за младежите, които се отдават на безразборен секс; беше толкова груб, че тя почти съжали, че го бе предизвикала. Но въпреки това не можа да се сдържи да го подразни още малко.

— Аз съм готова да правя секс, Даш! И ще внимавам да се опазя.

— Не си готова, по дяволите!

— Откъде знаеш? Мисля си за това през цялото време. И много ми се иска.

— Да ти се иска не е равносилно на това да си влюбен, а туй е въпросът, който трябва да си зададеш. Влюбена ли си?

Тя се вгледа в тези пъстро зелени очи, които бяха съзрели всичко, и на устата й се появи думичката „да“, само за да бъде прехапана, преди да излети. Истината, която се бе опитвала толкова много да скрие от себе си, повече не можеше да бъде задържана. Някъде по дългия път, без самата тя да знае къде точно се бе случило, нейната детинска обич към Даш Кугън се бе превърнала в любовта на една жена. Съзнанието за това бе и старо, и ново, чудесно и ужасно. Не можеше да срещне погледа му, затова гледаше периферията на стетсъна му, малко над ухото му.

— Не съм влюбена в Скот — рече тя толкова тихо, че едва долови собствения си глас.

— Тогава всичко е наред.

— А ти беше ли влюбен в Лайза, когато спа с нея? Влюбен ли си във всичките тези жени, чиито грим остава размазан по мивката в банята ти?

— Това е друга работа.

Отчаяна, тя се извърна от него.

— Отивам си у дома.

— Хани, наистина е друга работа.

Тя се обърна и го погледна, но този път той не бе в състояние да срещне погледа й. Прокашля се.

— Аз съм изхабен, що се отнася до жените. Но при теб не е същото. Ти си млада. За теб всичко е ново.

Отговорът й бе равнодушен.

— Не съм млада още от шестгодишна, когато изгубих единствения човек, който някога ме е обичал.

— Но няма да намериш любов и в леглото на някой непознат.

— След като не успявам да я намеря на друго място, май си струва поне да опитам. — Тя мушна ръка в джоба си и извади ключовете на колата, ядосана на себе си, че думите й прозвучаха толкова самосъжалително.

— Хани…

— Остави — и тя тръгна към колата си.

— Ако все още искаш да направиш малко лимонада, няма да имам нищо против.

Тя погледна ключовете в ръката си, прииска й се да заплаче.

— По-добре да си вървя. Имам да свърша това-онова.

За първи път, откакто се познаваха, си тръгваше тя. И като се обърна, тя видя, че го бе изненадала.

— Купила си си нови дрехи.

— Излизахме няколко пъти на пазар с Лиз. Тя ще ме преобразява.

Кой знае защо тези думи отново разпалиха гнева му и пъстро зелените му очи станаха твърди като кремък.

— В начина ти на живот и на обличане няма нищо лошо.

— Е, време беше, това е всичко.

Когато седна зад волана, той задържа вратата отворена.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Барстоу в петък? Един приятел иска ми покаже състезателните коне, които отглежда.

— С Лиз отиваме за една седмица в Голдън Доор.

Той я погледна с неразбиращ поглед.

— Това е балнеоложки курорт.

Едно мускулче заигра по челюстта му и той пусна вратата.

— Е, сигурен съм, че не би искала да изпуснеш такова интелектуално изживяване.

Тя запали двигателя. Подкара бързо по алеята и от гумите на колата изхвърчаха дребни камъчета.

Той стоя пред къщата, докато облачето прах, подобно на петльова опашка, не изчезна от хоризонта. Курорт. Какво, по дяволите, й бе хрумнало на Лиз да я води на такова място? Та тя бе още хлапе. По-малка и от грахово зърно. По-малка дори от дъщеря му.

А като си помисли за това как ляга в леглото с някой млад жребец хубавеляк, направо се изпълваше от ярост.

Обърна се и закрачи бавно към конюшнята. Повтаряше си, че бе нормално да се опитва да я защити. През последните три години бе най-близко до онова, което би бил баща й, и не искаше да я види наранена.

Това бе причината да е разстроен. Обичаше я. Беше упорита, крехка и забавна. Имаше страхотно самочувствие и бе най-благородната личност, която познаваше. Виж само начина, по който се отнася с тази банда паразити, която наричаше свое семейство. А беше и умна. По дяволите, умна бе! Добросърдечна и весела, винаги вярваща, че в края на всяка дъждовна дъга висят по три гърнета злато. Ала оптимистичната й натура я правеше и уязвима. Той не бе забравил за болезнения й провал с онзи негодник Ерик Дилън и тъкмо затова не искаше тя да скочи в леглото на първия млад жребец, който се мернеше пред очите й.

Е, ако момчето бе порядъчно, някой, който наистина да я обича, а не да се стреми само да запише поредната бройка от средите на известните личности, тогава щеше да се чувства по-различно. Ако се влюбеше в някой порядъчен младеж, който би се държал добре с нея, тогава той щеше да…

Щеше да му размаже физиономията на кучия син!

Обзе го силното желание да пийне. Свали шапката си и с ръкав обърса потта от челото си. Току-що бе навършил четирийсет и три години. Имаше три бивши съпруги и две деца. През живота си бе изгубил повече пари, отколкото мнозинството хора си мечтаеха да спечелят. Животът му бе предложил повторна възможност, когато спря да пие, но, що се отнасяше до жените, в душата му винаги оставаше онази празнота, която се бе образувала, когато като дете го местеха от едно семейство в друго. Не можеше да обича така, както го правеха другите мъже. Жените изискваха от мъжете близост и вярност, неща, които той се бе убедил с годините, че не можеше да им даде.

Отвратен, отново нахлупи шапката си. Тя бе едно досадно термитче, което си прогризваше пътя в душата му троха по троха. Не можеше обаче да отрече, че това го подмладяваше. Тя му вдъхваше вярата, че животът има какво още да предложи. И той я желаеше! По дяволите, колко силно я желаеше! Но по-скоро би си пуснал куршум в черепа, отколкото да нарани това малко момиченце.

 

 

— Лили, скъпа!

Ерик гледаше как Гай Изабела се провира през гъстака от дълги сребърни ленти, които висяха от големите, напълнени с хелий червено-черни балони, които висяха от високия свод на дома му в Бел Еър. Безупречен във вечерното си облекло, той се усмихна на Лили и погледна с неудоволствие Ерик. Очевидно смокингът на Ерик не си отиваше с брадясалото му лице.

Когато застанеше до баща си, Лили сякаш разцъфваше. Тя го прегърна и го целуна по бузата.

— Здрасти, тате. Честит рожден ден!

— Благодаря ти, ангелче. — Макар да говореше с дъщеря си, вниманието му все още бе привлечено от Ерик.

— Татко, това е Ерик Дилън. Ерик, запознай се с баща ми.

— Сър. — Ерик внимателно скри презрението си, докато се ръкуваше с Изабела.

Русокоси и по момчешки хубави, Гай Изабела и Райън О’Нийл бяха се борили за едни и същи роли през по-голямата част на седемдесетте години. Но О’Нийл бе по-добър актьор и, доколкото Ерик бе подочул, Гай го ненавиждаше люто още от филма „Любовна история“.

Гай Изабела олицетворяваше всичко онова, което Ерик мразеше у филмовите актьори. Беше просто едно хубаво лице, нищо повече. Говореше се освен това, че имал проблеми с алкохола, макар това да не бе нищо повече от един слух, още повече, че Ерик бе дочул, че бил побъркан на тема здраве. Най-лошият му грях, според Ерик, бе професионалният му мързел. Очевидно Изабела не смяташе, че трябва да усъвършенства занаята си, а и сега, след като наближаваше петдесетте и не бе вече в състояние да играе простодушни младежи, все по-трудно му ставаше да си намира роли.

— Гледах онзи твой шпионски филм — обърна се към него Изабела. — Прекалено модернистичен за моя вкус, но ти се справи доста добре. Разбирам, че сега се снимаш в нов филм.

Снизходителният тон на Изабела го предизвика. С какво право даваше оценки за играта му тази застаряваща маймуна! Но се сдържа заради Лили.

— Свършваме снимките следващата седмица. И този филм е модернистичен.

— Много жалко.

Ерик се обърна да огледа къщата. Бе в стила на средиземноморска вила със силно мароканско влияние, което показваше, че е била построена през двайсетте години. Вътре бе мрачно и лъхаше на богатство. Можеше да си представи как онези вампири от немите филми биха се чувствали у дома си с тези тесни, цветни прозорци, вратите с арки и кованата решетка на камината. На пода на всекидневната бе проснат безценен персийски килим, креслата, изработени по поръчка, бяха тапицирани с леопардови кожи, а върху лавицата над камината бе поставен старинен самовар. Идеално място за човек, с комплекса да се прави на Рудолф Валентино.

Изабела все още гледаше с неодобрение небръснатите бузи на Ерик. Одеколонът му ухаеше силно на мускус, чийто аромат се смесваше с дъха на уискито в тежката кристална чаша, която държеше.

— Ще ти кажа какво ми харесва, Дилън. Телевизионното шоу, в което участваш. Моите хора се опитват да съчинят нещо подобно за мен, но човек трябва да разполага с подобно необикновено хлапе.

— Трудно е да бъде повторена Хани.

— Дяволски добра е. Хваща те право тук, ако разбираш какво искам да кажа. Право за сърцето.

— Разбирам какво искате да кажете.

Най-сетне Изабела насочи вниманието си към Лили, която бе облечена в бледо малинена копринена рокля и носеше асиметрична сребърна огърлица.

— Е, как е майка ти, котенце?

Лили го информира за последните новини от Монтевидео, където пастрокът й бе посланик, докато Ерик оглеждаше събралите се. Бе обичайната стара холивудска тълпа, съставена от мегазвезди от петдесетте и шейсетте години, от бивши ръководители на студията и импресарии. Всичките — дълбоко уважавани знаменитости. Ако не бе Лили, и под оръжие не можеха да го принудят да дойде тук.

Тази вечер излизаха за трети път, а той дори още не я бе целунал. Не защото не я желаеше или се отегчаваше, а защото страшно му харесваше да е с нея. За него бе новост една жена да го привлича едновременно и физически, и интелектуално.

С Лили имаха толкова общи неща! И двамата бяха израсли в охолство. Тя познаваше изкуството и литературата, разбираше страстта му към актьорската игра. Трудно можеше да се устои на комбинацията й от красота и ум, на отчужденост и чувственост. И нещо още по-важно, тя притежаваше някакъв светски ореол, който му помагаше да се държи свободно с нея, вместо да се безпокои дали няма някак си да я обиди.

— Нали е чудесен? — рече тя, когато баща й ги остави, за да поздрави другите си гости.

— Да, личност е.

— Повечето разведени мъже биха оставили дъщерите си на бившите си съпруги, но майка ми никога не е изразявала силни майчински чувства, затова ме отгледа той. Може да е странно, но донякъде ми напомняш за него.

Ерик бръкна за цигарите си, без да коментира думите й. Отношението на Лили към баща й бе единственият й недостатък, но той не можеше да не се възхити на синовната й вярност.

— Разбира се, ти си тъмнокос, а той е рус — продължи тя. — Но и двамата принадлежите към групата на гръцките богове. — Тя си взе чаша шампанско от подноса на един минаващ сервитьор и му се усмихна палаво. — Не се главозамайвай, но и двамата притежавате — не знам как да се изразя — някакъв ореол, или нещо от този сорт. — Тя бръкна с показалец в чашата шампанско и го облиза. — О, извинявай, тук не бива да пушиш.

Той се огледа раздразнен и видя, че никой не пушеше. Спомни си, че Изабела бе побъркан на тема здраве.

— Тогава нека излезем навън. Пуши ми се.

Тя го поведе по облицования с варовик под на антрето в задната част на къщата.

— Пушиш прекалено много.

— Ще оставя цигарите веднага щом свършат снимките.

Той вдигна поглед към тавана с орнаменти на баклавички.

— Откога живее тук баща ти?

— Купи къщата веднага след като се ожени за майка ми. Била е на Луис Майър или на Кинг Видор. Никой не се сеща на кого от двамата.

— Доста необичайна къща да отраснеш в нея.

— Така е.

Преведе го през кухнята, където кимна разсеяно на кухненската помощничка, и го изведе през задната врата. Склонът, покрит с тучна растителност, се издигаше стръмно нагоре в дъното на градината. В шестоъгълния фонтан, облицован в синьо-жълти плочки, тихичко шумолеше вода. Той долови уханието на евкалипт и на рози, както и мириса на хлор.

— Искам да ти покажа нещо — прошепна Лили, макар наоколо да нямаше никой.

Той запали цигарата си.

Тя затанцува пред него по извитата пътечка, която следваше стената на къщата, сребристорусата й коса се развяваше, а полата се увиваше около дългите й нозе. Възбуди се само като я гледаше. Бе красива, но не и крехка. И в никой случай не бе олицетворение на самата невинност.

Скрити в терена светлини осветяваха меко покритите с листа клони на магнолиевите и маслинови дръвчета, покрай които минаваха. Когато склонът стана още по-стръмен и червеният покрив на къщата изчезна от полезрението им, тя се обърна и го хвана за ръка. Завиха и пред тях се появи друга къща — малко копие на дома на Снежанка от „Снежанка и седемте джуджета“.

Той се засмя тихо.

— Не мога да повярвам. Твоя ли бе?

— Идеалната къща играчка за едно холивудско дете. Татко я построи за мен, когато се разведе с мама. Предполагам, че бе нещо като утешителна награда.

Приказната къщичка бе отчасти облицована с дърво, отчасти — измазана, но в мазилката имаше петна, от които нарочно се подаваха червени тухли. По фасадата й имаше ромбовидни прозорчета с дървени жалузи.

— В саксията на прозореца растеше здравец — рече тя, пусна ръката му и се изкачи до къщичката. — Татко и аз го садяхме всяка година. — Тя вдигна резето на двойната дървена врата, пантите изскърцаха. — Повечето от оригиналните мебели ги няма, сега къщата се използва главно за склад. Ще трябва да се наведеш.

Ерик дръпна за последно от цигарата си и я хвърли. Приведе се и влезе в къщичката. Главата му опираше в тавана, въпреки че не се бе изправил напълно.

— Дай ми кибрита си.

Той й го подаде и я чу, че отива някъде. Минаха няколко секунди и сетне помещението се изпълни с трепкащата, кехлибарена светлина на двете свещи, които тя бе запалила върху лавицата на миниатюрната каменна камина.

Когато се огледа, той изумен поклати глава.

— Не мога да повярвам, че нещо такова може да съществува.

— Нали е чудесно?

Таванът на къщата играчка бе с гредоред и наклонен, достатъчно висок, за да може да се изправи в средата, но доста нисък в краищата. Върху колоритния стенопис лудуваха феи, самодиви, горски същества. Дори кутиите с химикали и бои, както и грижливо подредените възглавници за верандата, не разваляха очарованието на къщурката.

— Малко е мухлясало, но татко все пак я поддържа. Знае, че ще го убия, ако й се случи нещо.

Не можеше да откъсне очи от нея. В светло малинената си вечерна рокля, с платиненорусата си коса и изящните си черти, тя изглеждаше тъй очарователна, като образите на стенописа.

Тя взе една възглавница от купа на пода. Потъна в нея и се облегна на останалите.

— Прекалено си едър за тази къща. Момчетата, които водех тук, бяха много по-дребни.

Той приседна на друга възглавница до нея и разхлаби папийонката си.

— Много ли бяха?

— Само двамина. Единият живееше в съседната къща и бе отегчителен. Искаше само да мести столовете насам-натам и да гради крепости.

В тона й се прокрадна дрезгав, прелъстителен оттенък, който го заинтригува. Обърна ръката й с дланта нагоре в скута й и очерта кръгче с нокътя на пръста си.

— А другият?

— Уф! Това би трябвало да е Паоло. — Тя се облегна назад със затворени очи. — Баща му бе нашият градинар.

— Разбирам.

Гърлото му пресъхна и той разбра, че повече не можеше да й устои.

— И какво правихте двамата?

— Ами използвай въображението си.

— Мисля — рече той, докато я галеше с пръсти, — че сте били палави.

— Играехме си. — Тя пое дълбоко дъх, докато той галеше дланта й. — Преструвахме се.

Той се наведе напред и леко целуна ъгълчето на устните й.

— И на какво?

С връхчето на езика си тя облиза мястото, което той току-що бе целунал.

— Ъ-ъ-ъ… на обичайните за деца игри.

— Като? — Пръстът му премина по китката й и пое нагоре по ръката.

— Страхувах се да не ми сложат инжекция. Паоло ми каза, че може да ме оправи и да не се налага да ходя на лекар.

— Стилът на това момче ми харесва.

— Знаех какво прави, разбира се, но се преструвах, че не знам. — Тя затаи дъх, когато ръката му пое по крака й и се мушна под ръба на полата. — Беше доста смешно.

— Но и възбуждащо.

— Разбира се — определено възбуждащо.

Той поглади крака й през блестящия чорап, постепенно премествайки ръката си нагоре, докато палецът му не стигна до малката вдлъбнатинка зад коляното й.

— Аз също обичам да си играя.

— Да, знам.

Погали бедрото й и потрепери от напрежение, когато докосна голата й кожа. Би трябвало да се сети, че тя не би носила нещо тъй обикновено като чорапогащник.

— Още ли мразиш лекарите? — попита той.

— Не са от любимците ми. — При лекия натиск на дланта му краката й се разтвориха. От вътрешната им страна бедрата й бяха стегнати и топли.

— Ами ако се разболееш?

— Аз… аз рядко боледувам.

Тя задиша тежко, когато палецът му я погали през бикините й.

— Откъде да знам — рече той. — Виждаш ми се топла.

— Така ли? — промълви тя, останала почти бездиханна.

— Може би имаш треска. Най-добре да проверя.

Пръстът му се плъзна между краката й и тя лекичко изстена.

— Тъй си и мислех.

— Какво?

— Гориш.

— Да.

От ласката му тя се изви настрани.

На светлината на свещите устните й бяха разтворени, а лицето й бе почервеняло. Самият той изгаряше от възбуда, като си помисли как я бе възбудила сладката перверзия на спомена за онази фантазия. За него жените никога не бяха били нещо повече от лекарство, което можеше да си купиш от която и да е аптека, лекарство, което вземаш вечер с надеждата, че на утрешния ден ще се почувстваш по-добре. Никога не се бе грижил за задоволяването на партньорките си, мислеше само за своето, но сега искаше да види как Лили се разтърсва от допира му и знаеше, че собственото му задоволяване не би било пълно без нейното.

— Боя се, че ще трябва да ги сваля.

Не срещна никаква съпротива, когато сваляше бикините й. Сетне докосна гръдта й през роклята. Тя изстена и челото й се сбърчи, сякаш бе разстроена от нещо, но не отдръпна гръдта си и затова той не престана.

— Пулсът ти е ускорен — рече той.

Тя не отвърна.

Намери опипом ципа на гърба на роклята й. Свлече я надолу и сетне свали сутиена й.

Бе полулегнала, гола, с изключение на бляскащите й чорапи и светло малиновата й рокля, навита около кръста й, с вдигнати колене, с разтворени крака — почти в позата на проститутка. Той погали гръдта й и леко стисна зърното. Тя издаде дълбок, гърлен, почти животински стон, едва ли не зов за помощ и в същото време повдигна таза си нагоре, когато той я погали по-долу, подканвайки го да навлезе по-дълбоко.

Смесицата от противоречиви емоции, които тя излъчваше, го безпокоеше, но в същото време го възбуждаше толкова силно, че почти не смогваше да се сдържи. Стоновете й станаха съвсем гърлени, а изпод клепките й потекоха сълзи.

Разтревожен, той се отдръпна назад, но тя заби пръсти в мускула на ръката му и го притегли към себе си. Продължи да я гали, а по ризата му изби пот. Тялото му настояваше да получи облекчение, но той се бе отдръпнал назад и наблюдаваше обезпокоителната смесица, изписана върху лицето й: удоволствие и болка, трескава възбуда и тревожеща мъка. Страстта й навлажни ръката му, дишането му отекваше силно в омагьосания интериор на къщичката, докато тя омекваше в ръцете му.

— Лили, какво има?

Никога не бе виждал жена да реагира така нещастно на правенето на любов.

След като тя не му отговори, той тихичко и напевно й рече:

— Всичко е наред. Всичко ще бъде добре.

Сетне, когато ръката й задърпа ципа на панталоните му, реши, че си въобразяваше мъката й. След като го освободи, тя стисна двата края на папийонката му в юмруци и притегли устните му към своите, предлагайки езика си. Гали го, докато той не изгуби и последната капчица разум.

Бръкна в джоба си и потърси найлоновото пакетче, без което не ходеше никъде, но когато го извади и го поднесе към устните си да го разкъса със зъби и с треперещата си ръка, тя го отблъсна.

— Не. Искам да те чувствам.

Премести тежестта на тялото си и се наведе върху него.

Бе отишъл твърде далеч, за да обърне внимание на тревогата, която звънтеше в съзнанието му, и чак след като се освободи в нея, почувства хладните тръпки на предчувствието. Бе го привлякла, защото изглеждаше тъй силна, но сега вече не бе много сигурен в това.

Тя загриза ухото му, а сетне настоя да изтича до къщата и да открадне храна за двама им от кухнята. Не след дълго и двамата се кикотеха, докато похапваха омар и петифури, и предчувствията му се изпариха.

На следващия ден отидоха на концерт на Уинтън Марсалис, а след това той продължи да се среща с нея по няколко пъти седмично. Спореха за изкуството, споделяха общата страст по джаза, можеха да говорят с часове за театър. Само когато си лягаха заедно, нещо не вървеше както трябва. Дори когато Лили настояваше да я доведе до оргазъм, тя сякаш го мразеше за това. Той знаеше, че вината бе негова. Бе лош любовник. Твърде дълго бе използвал жените и нямаше представа как да не бъде егоист.

Удвои усилията си, за да е сигурен, че бе задоволена, галеше гърба й, целуваше всяка частица от тялото й, галеше я, докато тя не започнеше да го моли да я облекчи, но нещастието й не намаляваше. Искаше да говори с нея по този проблем, но не знаеше как, и тогава разбра, че можеше да разговаря с Лили на всякакви теми, с изключение на най-интимните, които всъщност имаха значение.

Когато лятото превали в есен и нещата не се подобриха, той вече знаеше, че трябваше да сложи край.

Докато умуваше как да го направи, една ранна октомврийска вечер тя се появи неочаквано у дома му; току-що се бе върнал от студиото. Наля две чаши вино и й подаде едната. Тя отпи. Той отново забеляза изгризаните й до кръв нокти.

— Ерик, бременна съм.

Взря се в нея, а по гърба му пробягаха ледените тръпки на страха.

— Това майтап ли е?

— Де да беше — рече горчиво тя.

Той си спомни онази първа нощ в къщичката играчка, когато и двамата не бяха използвали предпазни средства и стомахът му се сви.

Глупак. Какъв проклет глупак!

Тя се вгледа в чашата си.

— Аз… утре имам насрочен час за аборта.

В момента, в който думите й нахлуха в съзнанието му, яростта му избухна.

— Не!

— Ерик…

— Не, по дяволите! — Столчето на чашата се строши и остана в ръката му.

Тя го погледна нещастна, светлосивите й очи бяха плувнали в сълзи.

— Няма друг начин. Не искам да имам дете.

— Да, ама имаш! — Той запрати чашата в ъгъла на стаята, където тя се пръсна на парченца, които се разлетяха във всички посоки. — Ние го имаме и няма да има никакъв аборт.

— Но…

Виждаше, че я плаши и се опита да успокои дишането си. Остави настрани чашата й и я хвана за ръцете.

— Ще се оженим, Лили. Подобни неща са се случвали и друг път.

— Аз… аз те обичам, Ерик, но не мисля, че от мен би излязла добра съпруга.

Той се опита да се засмее.

— Ето още едно нещо, по което си приличаме. И аз не смятам, че от мен ще излезе добър съпруг.

Развълнувана, тя се усмихна. Той я притегли в обятията си, стиснал силно очи и започна да й дава обещания, обещания за рози и за слънце, за маргаритки и лунни лъчи, за всичко, което му идваше наум. Нямаше подобни намерения, но това бе без всякакво значение. Тя трябваше да се омъжи за него, защото, независимо на каква цена, той не можеше да поеме отговорността за смъртта на още едно невинно същество.