Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (15)

Петнадесета глава

В деня след Коледа Хани и Даш излетяха за Тълса за сватбата на сина му. По време на полета размениха само по някоя приказка и тя го заподозря, че вече съжаляваше, задето я бе поканил. Трябваше да му каже, че не може да отиде, но го бе последвала както винаги, готова да се задоволи с каквито и да е трохи от обич, които той й подхвърляше.

Но когато слезе от самолета, тя си каза, че каквото и да станеше, пак щеше да е по-добре, отколкото да прекара остатъка от празниците със семейството си. Дори празненството по случай рождения й ден, което организираха екипът и актьорите от шоуто преди три седмици, не успя да притъпи болката от случилото се. От тогава насетне тя прекарваше повечето от времето у дома, усамотена в спалнята си.

Летището в Тълса бе претъпкано от туристи. Мнозина от тях разпознаваха Даш, което не бе никак трудно с неговия висок ръст, стетсъна и старото му кожено яке. Тя вървеше напълно неизвестна до него. Поради големите слънчеви очила и косата й, която падаше разбъркана и секси върху раменете й, никой в тълпата не можеше да разпознае в нея онзи момчурляк Джейни Джоунс.

Нарочно бе подбрала облеклото си, не само защото бе в пълно противоречие с премяната на Джейни, но и защото знаеше, че той няма да го хареса. Прекалено широк, мек, златистокафяв пуловер висеше на раменете й. Носеше го в комбинация с тесни, черни, кожени панталони, с колан от златни халки, който си отиваше със златните халки на ушите й и с миниатюрните й, ниски черни обувки с бронзови ромбчета, апликирани на бомбетата. Бе преметнала през ръка кожено яке, което довършваше целия ансамбъл — едновременно и секси, и доста скъп.

Както и трябваше да се очаква, Даш се намръщи като я видя на летището в Л. А.

— Не виждам защо трябва да се обличаш така. Тези гащи са прекалено тесни.

— Съжалявам, тате — подигра му се тя.

— Не съм ти баща!

— Тогава престани да се правиш на такъв.

Той я изгледа свирепо и се обърна.

Туристите се скупчиха около него.

— Много ни харесва шоуто ви, мистър Кугън.

— Мога ли да получа автограф за дъщеря си? Иска да стане артистка като порасне. Е, сега е само на осем години, но…

— Ама и тази Джейни много ни харесва. И в истинския живот ли е такова дяволче?

Даш погледна през рамо Хани, която се бе отдръпнала настрани и привличаше своя дял внимание от страна на неколцина мъже, без да бъде знаменитост.

— Същото дяволче е.

По-късно, когато се настаниха във взетата под наем кола, той продължи да я гълчи.

— Не разбирам защо не си облече нещо порядъчно. Всички те заглеждат, като че си някаква… Не знам.

— Като че съм момичето на месеца в „Плейбой“?

Той включи линкълна на скорост и не й отговори.

Сватбата бе насрочена за седем вечерта същия ден. Настаниха се в хотела, където щеше да се състои приемът. Хани видя, че Даш им бе запазил отделни стаи на различни етажи, сякаш ако стаите им бяха наблизо, щеше да прихване някаква зараза. След като оставиха багажа си, поеха към дома на Уонда Риджуей.

Търъбред Ейкърс бе един от новите, модни квартали на Тълса. Докато преминаваха под колонадата на входа, Хани забеляза, че всички улици носеха имената на знаменити състезателни коне. Голямата къща на семейство Риджуей в колониален стил се издигаше на улица Сиатъл Слю^[1]. Макар да бе едва обяд, коледните светлини, които обрамчваха верандата, бяха запалени, а пред входа бяха струпани купчина кутии от мляко, украсени с клонки зеленина. Докато следваше Даш по алеята към къщата, Хани си припомни какво знаеше за него и за първата му жена.

Той и Уонда се запознали, когато родеото, в което яздел, пристигнало в малкото оклахомско градче, в което тя живеела. Когато той си тръгнал, тя вече била бременна, факт, който му бил неизвестен, докато тя не го намерила три месеца по-късно в Тълса. Той бил на деветнайсет години, а тя — на осемнайсет.

Според Даш, Уонда била от онзи тип жени, които искат да си останат цял живот на едно място и да се занимават с организирането на благотворителни сбирки. Още от началото намразила номадския му начин на живот и бракът им се разпаднал още преди да се роди второто им дете. Никога не простила на Даш — нито за женските му истории, нито за това, че бе насочил живота й в грешна посока.

Враждата й обаче бе грижливо прикрита, когато посрещна Даш и Хани в двуетажния хол; тя прегърна бившия си съпруг.

— Ранди, скъпи, толкова се радвам да те видя!

Бе закръглена и хубава, малко понатруфена в копринените си волани. Прическата й бе във формата на светъл шлем, типична за преуспяващите жени от Югозапада, а по пръстите й проблясваха диаманти. Точно зад нея се издигаше семейната елха, украсена изцяло с дървени сърца, конопени панделки и миниатюрни чувалчета с брашно.

— Джош смяташе, че няма да дойдеш, а знаеш пък как е Мередит с тези нейни молитви, но аз му казах, че татко му няма да пропусне сватбата за нищо на света. А пък жена му, Синтия, е абсолютна сладурана. Джош! Мередит! Татко ви е тук. Ау-у-у! О, по дяволите, Мередит е на лекции по Библията, а Джош трябваше да се отбие за последно уточнение в туристическата агенция.

Тя се обърна към Хани.

— Коя е тя? Да не си се оженил пак, а?

Но за разлика от почитателите на летището Уонда имаше орлов поглед и още преди Хани да свали слънчевите очила тя разпозна спътничката на бившия си съпруг. Устните й се разтеглиха съвсем леко.

— Я, това не е ли твоята сладка партньорка? Каква изненада! Не си ли онова чудесно мъничко момиченце? Едуард, изобщо няма да се сетиш кой е тук. Ед-у-у-у-ард!

Във фоайето се появи мъж на средна възраст с излиняла коса, с благи очи и малко коремче.

— А, здравей, Даш! Бях включил вентилатора в банята и не чух кога си дошъл.

— Едуард, виж кого е довел Ранди. Малката Хани Джейн Муун, една от телевизионните ти любимки, първата след Дж. Р. Юинг и „Компания от трима“. Не е ли сладка, сладка като бебешко дупенце?

— Здравейте, мис Муун, и добре дошла. Е, това е голяма чест. Да, така е. Господи, ама в истинския живот изглеждате съвсем голяма.

Погледът му издаваше възхита, но не и похот и Хани реши, че Едуард й харесва, независимо че папийонката му бе бродирана с проблясващи зелени звездици.

След като палтата им и стетсъна на Даш бяха положени в гардероба, пълен с дървени закачалки и лавици, Уонда ги отведе в пещерообразна всекидневна, пълна с всякакви дървени мебели, венци от слама и плетени кошници. В стаята миришеше на карамфил и на рози, които изпълваха глинените гърнета, върху които бяха изрисувани червени сърца.

Уонда посочи към бара в единия край на стаята, украсен с калаени халби и гравюри на тема голф.

— Налей на Ранди нещо за пиене, Едуард. В хладилника има безалкохолно за Хани.

— Ако нямате нищо против, бих предпочела вино — рече Хани, решила, че е по-добре да се опре, преди Уонда да я е натикала вдън земя.

Даш се намръщи.

— За мен един „Севън ъп“.

Той потъна в диван, обсипан с набрани ленени възглавници в червено. Хани седна до него, замислена върху въпроса що за жена бе тази, която ще предложи алкохол на излекуван алкохолик.

Иззвъня телефонът. Уонда хукна да отговори, а Едуард вдигаше такъв шум с леда, че Хани можа да прошепне на Даш без да се опасява, че някой ще я чуе:

— Не знам откъде събра кураж да твърдиш, че съм говорела повече от всичките ти бивши съпруги. Уонда може да постави световен рекорд.

За пръв път този ден той й се усмихна.

— Уонда се успокоява след известно време. А ти — никога.

Уонда едва се бе върнала, когато на вратата се появи млада жена. Бе слаба и на пръв поглед — доста невзрачна, с кестенява коса и бледа кожа. При повторен поглед обаче се разкриваха хубавите, правилни черти, които биха станали доста привлекателни, ако бяха подсилени с най-елементарна козметика. Когато видя седналия на дивана Даш, бледите й устни се разтеглиха в усмивка и тя стана почти хубава.

— Татко?

Даш скочи в мига, в който я видя, срещна я в средата на стаята и тя изчезна в обятията му като заек в дупката си.

— Здрасти, тиквичке! Как е моето момиченце?

Като ги гледаше двамата заедно, познатата болка прониза Хани. Въпреки разделите и разводите, тези хора все още бяха едно семейство, между тях съществуваха връзки, които нищо не можеше да разруши.

— Слава на Господа — рече тихо тя. — Знаех си, че Той ще те доведе днес тук.

— Доведе ме „Боинг 747“, Мери.

— Не, татко. Нашият Господ Бог те доведе. — На лицето й се появи изражение на напрегната увереност и Хани с любопитство зачака какво ще отговори Даш.

Но той реши да отстъпи.

— Мередит, искам да се запознаеш с един много специален човек. Това е Хани Джейн Муун, моята партньорка от шоуто.

Мередит се обърна. Като видя Хани, тя придоби такъв израз, сякаш баща й току-що я би натикал в зайчарника й. Бледите й устни изтъняха, докато почти изчезнаха, а сивите й очи станаха почти непроницаеми от омраза. Хани се почувства като че я печаха на шиш, все едно Мередит я бе ударила със светкавица.

— Мис Муун. Нека Бог бъде с вас.

— Благодаря — отвърна Хани. — И с вас също.

Уонда обърна чашата с „Джак Даниълс“^[2] на една глътка.

— Стига божи приказки, Мередит! Ти си в състояние да убиеш насладата дори от една оргия.

— Мамо!

Даш се засмя тихо. Уонда го погледна и се усмихна. В един миг враждите изчезнаха и Хани можа да си представи как ли бяха изглеждали, когато са били млади.

С радост забеляза, че този момент избледня, когато Уонда започна да обяснява какво бе разписанието за следобеда. Каза им, че роднините щели да започнат да пристигат всеки момент. Хората от компанията за доставката на храни и напитки бяха подредили маса в трапезарията и тя се надявала, че никой не е алергичен към стридите. Всички трябвало да бъдат в църквата точно в шест и половина. Приемът в хотела изисквал вечерно облекло и тя се надявала, че скъпата малка Хани си носи нещо подходящо.

Скъпата малка Хани се извини и отиде в тоалетната. Раковина, пълна с раковинки — сапуниери, бе поставена над мивката, до съдина, пълна с розови листа. Миришеше на тиквеник, сервиран с люлякови цветчета. Когато се върна, Уонда бе отишла в трапезарията да вади душата на хората от хранителната компания, а младоженецът се бе завърнал.

Мередит Кугън съвсем малко приличаше на баща си, докато двайсет и четири годишният й брат Джош бе като мъгляво, размекнато копие на Даш — в него ръбатите черти на по-стария бяха смекчени и сякаш укротени. Джош с удоволствие се запозна с Хани и тъкмо учтиво разпитваше за пътуването им, когато Уонда се върна в стаята и прекъсна разговора им.

— Джош каза ли ви за новата си работа при Фейгън Кан?

— Не, май не ни е казал — отвърна Даш.

— Ще е началник в счетоводния им отдел. Разкажи на баща си, Джош. Кажи му каква важна птица ще ставаш.

— Не мисля, че ще съм чак толкова важен, сър. Но е стабилна работа, а Фейгън е една солидна фирма.

Уонда го посочи с чашата си, пълна с бърбън.

— Кажи на баща си какъв хубав кабинет ти дават.

— Много е хубав, сър.

— На ъгъла на третия етаж — вметна Уонда.

— На ъгъла? — Даш се опита да се направи на много впечатлен. — Виж ти!

— С два прозореца. — И тя вдигна два пръста, в случай че Даш не можеше да брои.

— Два прозореца? Е, това е вече нещо.

Иззвъня звънецът на входната врата и Уонда отново се извини. Даш и Джош се гледаха един друг с неудобство, и двамата не знаеха какво да кажат. Хани се намеси, за да свали напрежението.

— Жалко, че Джош не е работил за теб в онези твои бурни дни, Даш. Може би щеше да е в състояние да разкара онези чакали от данъчното.

Даш се усмихна.

Джош изглеждаше поразен.

— Чакали ли?

— Тя има предвид всеизвестните ми проблеми с данъчната администрация — отговори му Даш.

Джош искрено сбърчи чело.

— Човек не бива да се шегува с Данъчната администрация, сър. Не и след всичко онова, което сте преживял. Проблемите с данъците изобщо не бива да са предмет на шеги.

Даш хвърли към бара поглед, изпълнен с копнеж.

Роднините на Уонда и на Едуард започнаха да пристигат и стаята се изпълни с десетина души. Заболя я главата и Хани потърси спасение до един фикус, посаден в млечен гюм. В стаята се възцари приспивно настроение, което бе нарушено от искрения, висок глас на Мередит.

— Организирам молитва във всекидневната в шест часа. Бих искала да присъстват всички.

Уонда вдигна ръце.

— Не ставай смешна, Мередит! Имам да свърша милион неща и определено не мога да губя времето си с молитви.

Една от лелите се изкикоти нервно.

— Съжалявам, Мередит, но само да си направя косата ще ми отнеме цяла вечност.

И другите се надпреварваха да търсят извинения, очевидно имаха опит от молитвите на Мередит.

Даш пристъпи към вратата.

— Хани и аз трябва да отидем в хотела да се преоблечем, затова най-добре ще е да се срещнем всички в църквата.

Мередит изглеждаше смазана и може би защото самата Хани се чувстваше също тъй нещастна, в един миг тя изпита съчувствие към нея.

— Хотелът не е толкова далеч, Даш. Можем първо да се отбием тук.

Даш я погледна с един от най-стоманените си погледи.

Мередит се вторачи в Хани, злобата извираше от всяка нейна пора.

— Идеята е чудесна — рече неприветливо тя.

Даш обаче не намираше идеята за чудесна и, докато пътуваха с колата към хотела, съобщи на Хани, че няма никакво намерение да присъства на молитвите на дъщеря си.

— Обичам дъщеря си, но тя е побъркана на тема религия.

— Тогава ще отида сама — отвърна упорито тя.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Хани облече за тържеството онази вечерна рокля, която бе искала да облече за ранчото — украсена с нежни мъниста, сребристосиня роба, досущ като цвета на очите й. Разчеса косата си, сложи си кристалните обеци и, макар огледалото да й казваше, че е почти красива, тя не бе чак дотам сигурна. Щом я видеше, Даш щеше да намери какво да разкритикува. Или деколтето ще е прекалено дълбоко, или полата — твърде тясна, или пък бижутата — прекалено крещящи.

Даш се бе уговорил да ги откарат до църквата с колата на един от шаферите на Джош, затова тя се върна сама в къщата, надявайки се да не съжалява за импулсивното си решение да приеме поканата на Мередит. Лицето на Мередит посърна, като видя, че Хани бе дошла сама.

— Съжалявам — рече Хани, — предполагам, че баща ти не си пада много по молитвените сбирки.

Хани ясно виждаше вътрешната борба на Мередит — тя се опитваше да примири очевидното си нехаресване на Хани с необходимостта да проповядва. Не се изненада много, когато надделя второто.

Мередит я отведе във всекидневната, която изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от някой моден журнал, и й посочи велурения диван. Седнаха в двата противоположни края и Хани изпита почти непреодолимото желание да бръкне в чантичката си за червило и грим. Отсъствието на всякаква козметика по лицето на Мередит, в добавка към безвкусната й полиестерна, щампована рокля й придаваха прекалено домашен вид. Хани започна да разбира какво бе преживяла Лиз Касълбъри със самата нея.

Мередит заговори неприветливо.

— Вярваща ли сте, мис Муун?

Хани винаги с удоволствие се бе отдавала на религиозни спорове и затова се замисли над въпроса доста сериозно.

— Не е лесно да отговоря на този въпрос. И моля те, наричай ме Хани.

— Отдала ли си се на Господа?

Тя си спомни една тъй отдавнашна пролет, когато се бе молила на Уолт Дисни.

— Зависи от някои неща. Смятам, че вярата ми не е съвсем ортодоксална, Мередит. По-скоро съм търсеща душа.

— Съмненията са от дявола — рече рязко Мередит. — Ако живееш с вяра, няма нужда да си задаваш въпроси.

— Не мога без въпроси. Такава ми е природата.

— Тогава ще отидеш в ада.

— Не искам да те засегна, Мередит, но не мисля, че някой има право да дава оценки за спасението на другиго.

Мередит обаче не поиска да отстъпи и Хани изгуби всякаква надежда за една насърчителна дискусия. През следващия половин час Мередит цитира светото писание и се моли за нея. Главоболието на Хани отново се върна, но след малко Мередит омекна. Молеше се ревностно, лицето й бе озарено от радост — една млада жена, блажена от вярата си в Христос.

 

 

— Усмихни се, Ранди! Всички ни гледат, по дяволите!…

— Искат да видят дали ще те просна на дансинга.

От прекалено наситения аромат на уондиния парфюм направо му се повдигаше. Стъпи встрани, за да избегне друга двойка и си повтори отново, че не му се пие.

Уонда потрепна.

— Настъпи ме по проклетия крак. Внимавай де! Господи, ти си ужасен танцьор.

— Ти поиска това шоу. Искаше всичките ти приятели да видят колко добре се справяш с бившия си съпруг. Да го изкараш да танцува, да яде от ръката ти като питомно кученце.

Неподвижната фалшива усмивка не слизаше от лицето й.

— Мразя, когато се държиш така. И то на сватбата на сина си. Толкова си долен, Ранди Кугън! Винаги си бил подъл, студен, лъжлив негодник.

— Никога няма да се примириш, нали? Разведени сме повече от двайсет години, но все още искаш да видиш как изтича и последната ми капчица кръв.

— Това е единственото общо нещо между всички бивши съпруги, освен циците.

Хани мина покрай тях с кума на Джош и фотографът на сватбата ги засне. Даш предположи, че снимката рано или късно щеше да се появи в някои от таблоидните вестници. На няколко пъти през есента фотографите я бяха улавяли, когато изглеждаше много по-възрастна, отколкото на седемнайсет години. Вместо да поставят под въпрос възрастта й, те пускаха снимките със заглавия от рода „Детето звезда расте прекалено бързо“ или „Хани Джейн Муун закъснява за Сънчо“.

Даш стисна челюсти. Цели четири часа Хани танцува прекалено добре за човек, който не знае да танцува. И не бе само това. На няколко пъти я видя как посяга към чашата шампанско.

През цялата вечер у нея се бе вселила някаква лудост, която не му се нравеше — начина, по който отмяташе глава, гърления й смях, който не бе никак детски, а съвсем женствен. Опитваше се да се самоубеди, че си внушава, че всички мъже я заглеждат. В крайна сметка не бе най-красивата жена на приема, дори и с тази твърде прилепнала на дупето й лъскава рокличка. Хубавка бе, не ще и дума, но бе твърде дребна и с детско личице, за да бъде красива. Той харесваше жени, които изглеждат като жени. По дяволите, тук имаше много жени, които бяха по-хубави от Хани!

И все пак не можеше да отрече, че у Хани имаше нещо, което би привлякло определен тип мъже. Типът, който би могъл да хареса момиченца с детски личица, с двайсетина година по-млади от него.

Гласът, който не го бе безпокоил от онази вечер, на приема на Лиз, когато бе хванал Хани да се целува с онова момче, отново започна да му нашепва.

Едно питие ще те накара да забравиш за нея. Нямаш нужда от нея, когато имаш мен.

Това бе гласът на сирените, мамещият глас, който носят в себе си всички пияници.

Аз мога да те накарам да се почувстваш по-добре. Аз мога да отнема болката ти.

Думите на Уонда се разплескаха върху него досущ като грима върху русолявите й мигли.

— Не разбирам как можа да я доведеш тук и да унизиш собствената си плът и кръв. Всички се държат така, сякаш Хани е наистина твоя дъщеря. Горката Мередит цяла вечер е на ръба да се разплаче.

Уонда весело поздрави някого от гостите и сетне сниши гласа си до отмъстително съскане:

— Трябва да си благодарен, че всичките тези хора тук не те познават толкова добре, колкото мен. Виждам какво си си наумил и ми призлява от това. Как можеш да се гледаш в огледалото? Та тя е по-млада от собствената ти дъщеря!

Той долови примамливия дъх на бърбъна, който тя пиеше, примесен с парфюма й, и устата му пресъхна.

— Нищо не съм си наумил — не и това, което си мислиш — затова просто си избий от ума всички тези глупости.

Ръката й стисна неговата, опитвайки се да му причини болка.

— Не ме будалкай, Ранди! Можеш да избудалкаш всекиго другиго в тази зала, но не и мен. Видях те как я гледаш, когато си мислеше, че никой не те забелязва. И ето какво ще ти кажа, мистър. От това ми призлява. Всички наоколо гукат колко била сладка и колко било сладко, че играете баща и дъщеря и в истинския живот. Но между вас нещата не стоят така.

— Да, ама точно тук грешиш — надсмя й се той. — Точно така си стоят. Точно. На практика аз отглеждам това момиче.

— Глупости — изсъска тя, без да сваля замръзналата си усмивка. — Кожата ми настръхва като си помисля.

Това бе всичко, което можеше да понесе. Забеляза, че Едуард приближава с булката под ръка и застана пред двамата.

— Вечерта е към края си, Едуард, а аз още не съм успял да танцувам със снаха си.

Уонда го изгледа свирепо, но наоколо имаше прекалено много хора, за да го захапе. Жените смениха местата си. Булката на Джош — Синтия — бе хубава, жизнена блондинка със сини очи и едри зъби. Като я притегли по-близо до себе си, той усети аромата на друг парфюм.

— Джош каза ли ви за работата си, татко Кугън? — попита тя, докато правеха първите стъпки.

Той трепна от обръщението й.

— Ами да. Спомена ми.

Воалът й се люшна заплашително близко до окото му и той отметна глава назад. Имаше чувството, че цяла вечер бе под властта на ръбати, остри като бръсначи жени. Хани прехвърча покрай него, обвита в мехурчета шампанско, засмяна и потънала във вихъра на танците — така бе цялата вечер.

Забрави я, прошепна сирената. Остави на мен да те успокоя. Аз съм мека и гладка, и лесна за приемане.

— … Фейгън Кан са много уважавана компания, но нали го знаете Джош. Понякога се нуждае от малко подбутване, затова му казах, като го интервюираха от компанията, му казах: „Сега, Джош, отиваш там и ги гледаш тези мъже в очите и им даваш да разберат, че си сериозен“. — Тя му намигна. — Компанията му дава ъглов кабинет.

— Така научих и аз.

— Кабинет с… — тя сниши гласа си до шепот — два прозореца.

Този танц нямаше край. Тя бъбреше за ъглови кабинети, за порцеланови сервизи и за уроци по тенис. Баладата най-сетне свърши и тя се втурна да си търси младоженеца. Джош се появи, вторачен в нея, за да се увери, че не бе я обидил по някакъв незнаен начин.

Поздравления, синко, рече си тъжно Даш. Ти успя в крайна сметка да се ожениш за майка си.

Трябваше да пийне нещо.

Една от шаферките на Синтия мина покрай него и той я сграбчи. Тя се разсмя, доволна от честта да танцува с легендарния Даш Кугън, но той забеляза, че гласът на сирената бе станал още по-настойчив и можа да усети как всичките тези години на трезвеност просто му се изплъзват.

Ела при мен, любовнико! Аз съм жената, която ти трябва. Аз ще ти мъркам и ще ти гукам, и ще те накарам да забравиш Хани.

Хани профуча край него и му хвърли враждебен поглед. Обви го дрезгав, пиянски смях, подрънкването на леда се усилваше в съзнанието му дотолкова, че потискаше ударните на оркестъра.

Не обичаше да танцува, но изреждаше шаферките една по една, защото се боеше, че ако спре, сирената щеше да го завладее.

Мъчителната вечер продължаваше, младоженците си тръгнаха. Не след дълго започнаха да се разотиват и гостите. Съблазнителният аромат на алкохола изпълваше дробовете му — виното, скочът и бърбънът успяваха да потиснат мириса на храна и на цветя.

Пийни си само едно — прошепна сирената. — От едно нищо няма да ти стане.

А когато оркестърът спря да свири, гласът на сирената бе станал толкова силен, че му се искаше да стисне с ръце главата си и да запуши уши. Знаеше, че ако напусне дансинга, бе загубен.

— Не можахме да поговорим, тате. Нека поговорим.

Той подскочи при гласа на Мередит, която бе изникнала сякаш изпод земята. Чувстваше езика си надебелен и се боеше, че тя щеше да види как се поти.

— Ами ние… не сме танцували, Мери. Вечерта е почти към края си, а аз още не съм потанцувал с моето най-добро момиче.

Тя го погледна странно.

— Оркестърът си събира инструментите. Освен това, казах ти преди време, тате, че не вярвам в танците.

— Забравил съм.

Нямаше друг избор, освен да я последва към една празна маса до дансинга. Върху ленената покривка стояха изоставени винени чаши и чашки с кехлибарена течност по дъната им. Пред очите му те се умножиха, докато не станаха цял батальон — досущ като вражески войници, закрачили срещу него.

Тя седна до него и придърпа полата си надолу.

— Остани у дома тази вечер, тате. Можеш да заемеш моята стая. Моля те. Почти не те виждам.

Пръстите му бръснаха една чаша с цял инч златиста течност.

— Аз… аз не мисля, че това е разумно. Майка ти и аз не се спогаждаме много добре, когато сме заедно.

— Ще я държа настрани от теб. Обещавам.

— Не, не и този път.

Вземи ме, любовнико! Само една глътчица и ще забравиш за нея.

Гласът й стана по-суров.

— Заради Хани, нали? Можеш да прекараш сума време с нея, но не и с мен. Смяташ, че е чудесна — отломка от старата скала. Та тя дори говори като теб. Жалко, че не е твоя дъщеря, вместо мен.

Чашата прогаряше пръстите му.

— Не се дръж като дете. Хани няма нищо общо с това.

— Тогава прекарай малко време с мен утре сутринта.

Светът му се бе свел само до блещукащата течност в чашата пред него и агонизиращата нужда, която пулсираше в главата му.

— С удоволствие бих бил с теб, Мери. Но просто не искам да прекараме времето си в молитви.

Гласът й затрепери.

— Трябва да приемеш Бога, тате, ако искаш да те споходи вечната благодат. Непрекъснато се моля за теб. Треперя за теб, тате. Не искам да свършиш в ада.

— Адът е относително понятие — рече грубо той.

Пипнах те!

Пръстите му се сключиха около чашата. Залепна в ръката му като милион стари спомени. По челото му изби пот, а сирената продължаваше да кряка. Не можеше да се сдържи и когато вдигна глава, готов да поднесе чашката към устните си, забеляза Хани в другия край на почти празната зала.

Бе застанала до прозореца и един млад жребец се бе размазал о нея като плажно масло. Неговата красива, малка Хани, с дръзката й уста и голямото й сърце, не правеше нищо, за да се отдръпне; дори се притискаше взе по-плътно и по-плътно до него.

Мередит започна да се моли.

Той скочи от мястото си и обърна чашата.

— Тате!

Той почти не я чу, закрачил бързо напряко през залата. Стените се въртяха около него. Ризата бе залепнала за тялото под сакото му.

Върни се! — изви сирената. — Не отивай при нея! Аз единствена няма да те напусна! Само аз!

Когато приближи Хани, той нито поиска разрешение, нито пък се извини. С рязко движение я откъсна от мазния негодник, който се опитваше да я свали пред очите на всички, и я помъкна към вратата.

Тя леко ахна, но той не даваше пет пари дали я болеше. Не даваше пет пари за нищо друго, освен за това да измъкне Хани и да тури край на ревността, която го гризеше.

— Даш, какво…

— Млъкни! Държиш се като някаква проклета курва.

Отначало тя бе поразена, но сетне присви очи.

— Ах ти, кучи сине!

Прииска му се да я плесне с опакото на ръката си през устата, сополанката й недна. Сребърната верижка на вечерната й чантичка се бе смъкнала от рамото й и тя се мотаеше из краката му, но той не й обърна внимание. Уонда се опитваше да привлече вниманието му, а неколцина от гостите — да го заприказват. Той ги отмина, без да им отвърне.

Изведе я в коридора, завиха зад ъгъла и сетне я помъкна по покритата с килим рампа; нежните мъниста на роклята й подрънкваха негодуващо. Когато стигнаха до асансьорите, той видя, че с едната си ръка тя държеше отворена бутилка шампанско и сирената се засмя с гърлен, победоносен смях.

Пак те пипнах!

Сърцето му биеше силно, до пръсване, докато я натикваше в асансьора. Вратите се плъзнаха и се затвориха; той натисна със сила бутона.

А сетне сви ръка в юмрук.