Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (20)

Двадесета глава

— Спечели ли татко? — Рейчъл се втурна във всекидневната с развята червена нощница, босите й нозе шляпаха по облицования с бял и черен мрамор под.

Лили с неохота се откъсна от телевизора, поставен в изпъстрения с бяло-сив шкаф. Току-що бе приключила с преобзавеждането на дома в Колдуотър Кениън, в който някога бяха живели заедно с Ерик. Входовете сега бяха рамкирани от йонийски колони, върху които имаше останки от фронтони; неороманските мебели бяха тапицирани с бяло платно. Светлосивите стени служеха за фон на скулптурите от първи век, на френските лампиони факли, на сюрреалистичната картина на свръхзвуков самолет, преминаващ през средата на огромна червена ябълка, която заемаше цяла стена. В началото бе възхитена от целия този декор, но сега вече мислеше, че прекаленият неокласицизъм бе твърде студен.

— Не тичай, Рейчъл — припомни тя на дъщеря си. — Защо още не си заспала? Вече минава девет часът. Надявам се, че не си разбудила Бека.

— Искам да видя как татко печели „Оскар“-а си. И се боя от гръмотевичните бури.

Лили погледна през прозореца и видя, че дърветата се превиваха на силния вятър. Южна Калифорния бе сполетяна от жестока суша и тя предполагаше, че бурята ще премине както всички досегашни, без да падне и капка дъжд, но знаеше, че ще й бъде трудно да убеди инатливата си дъщеря.

— Няма да вали, Рейчъл! Просто излезе силен вятър.

Рейчъл я погледна с онова непокорство, което сякаш бе непрекъснато отпечатано върху лицето й.

— Не обичам гръмотевичните бури.

Зад тях церемонията по връчването на наградите на Академията бе прекъсната от реклама.

— Няма нищо страшно в една буря.

— Не, има…

— Не, няма. За бога, имаме суша…

— Не, има.

— По дяволите, стига, Рейчъл!

Рейчъл я изгледа свирепо и тропна с краче.

— Мразя те!

Лили стисна очи; прииска й се Рейчъл да я няма. Не можеше да се справя с нея както Ерик. Още вчера, когато вземаше децата от бащината им къща, Рейчъл бе започнала да им ходи по нервите. Когато Ерик й каза да си обуе обувките, тя му изкрещя, че го мрази, но това изглежда не го обезпокои. Само я изгледа яростно:

— Лош късмет, хлапенце! Въпреки всичко ще трябва да си обуеш обувките.

Лили знаеше, че тя би отстъпила. Не че не обичаше дъщеря си. Нощем, когато Рейчъл спеше, Лили можеше да стои цяла вечност до леглото й и просто да я гледа. Но денем се чувстваше тъй безпомощна! Приличаше на майка си, която просто не проявяваше силни майчински чувства. Бе оставила бащата да отгледа Лили и сега самата тя постъпваше като нея. Понякога бе по-добре така.

Но въпреки всичко я беше яд на отношенията между Ерик и момичетата. Знаеше, че го обичаха повече, отколкото нея, но той се справяше по-добре с ролята на родител. Никога не губеше самообладание с Рейчъл, а и състоянието на Бека не го ужасяваше така, както нея.

— Виж, ето го татко! — изписка Рейчъл, временно забравила за караницата с майка си. — И Надя. Наистина е хубава, мамо! Не е каквато беше с татко в „Макбет“ — да крещи през цялото време. Подари ни гумени мечета — на мен и на Бека.

Камерата показваше панорама на първите редове на претъпканата със звезди публика в залата на „Дороти Чандлър Павилиън“. Ерик бе заедно с партньорката си от постановката на „Макбет“ Надя Евънс. Лили ревнуваше, макар да знаеше, че няма никакво право на това. Ерик бе бил верен съпруг; нейните изневери бяха причината за края на брака им.

Дори и след като бе узнал, че върти роман с Аарън Блейк, един от най-вълнуващите млади актьори в Холивуд, той не бе настоял да се разведат. Лили обаче ненавиждаше разочарованието си от опитите да бъде съпруга и майка, мразеше безжалостната интимност на брачното ложе и не виждаше смисъл да отлагат неизбежното. Ерик никога не я бе обичал — тя знаеше, че не би се оженил за нея, ако не бе забременяла — но се отнасяше добре с нея, а след като самата тя бе жертва на враждебен развод, искаше да запази поне подобие на приятелски отношения с него.

Лили огледа Надя Евънс, когато камерата се поспря върху нея и донякъде получи удовлетворение от факта, че бе просто една красива актриса. Самата тя сега бе по-стройна, отколкото преди да забременее, и харесваше дълбоко вдлъбнатите си бузи. Напоследък носеше платиненорусата си коса сплетена на кок а ла балерина, близо до врата си, за да подчертае още по-силно чертите на лицето си.

Прочетоха номинираните за най-добра мъжка роля и злобата на Лили се засили още повече. Тя бе дете на Холивуд и с всяка фибра на същността си копнееше да бъде сега до него, да съпреживее този миг.

— Мамо, мислиш ли, че тати ще спечели?

— Ще видим.

Рейчъл, за пръв път напълно неподвижна, стоеше по средата на черно-белия мраморен под, втренчена в телевизора.

— „Оскар“-ът се присъжда на…

Лили грабна дистанционното управление и увеличи звука.

— … Ерик Дилън за „Малки жестокости“!

Рейчъл се засмя и запляска с ръце.

— Мами, той спечели! Тати спечели!

Лили се сви на дивана. Ето наградата й за това, че се разведе с него. Тя би трябвало да е до него, когато спечели, а не Надя Евънс. Ако бяха още женени, това щеше да бъде мигът и на нейния триумф.

Твърде късно бе обаче да съжалява. Спомни си ледената му ярост, когато бе открил, че има любовна връзка, и се запита какво ли щеше да стори, ако узнаеше, че Аарън Блейк не бе единственият й любовник, след като се бяха оженили. Стомахът й се сви от самосъжаление. Всеки път, когато си намираше любовник, тя си мислеше, че той ще е човекът, който да запълни празнините в живота й. Но това никога не ставаше. Единственият човек, който я бе дарил с продължително щастие, бе баща й.

Надя целуна Ерик. Той стана от мястото си, подскочи и се качи на пътеката, хората го спираха, за да го потупат по гърба. Когато стигна до сцената и получи „Оскар“-а, той се обърна към публиката и се усмихна, вдигнал златната статуетка високо над глава.

Публиката най-сетне утихна и той започна да говори.

— Това не би трябвало да има толкова голямо значение, но ето че има…

Не можеше да гледа повече и като грабна дистанционното, тя изключи телевизора.

— Искам да гледам тати! — протестира Рейчъл.

— Ще го видиш утре. Време е за спане.

— Но аз искам да гледам. Защо изгаси телевизора?

— Заболя ме главата.

Отвън прогърмя, но не заваля. Рейчъл налапа пръстче, сигурен знак, че бе разстроена.

— Ела да ме завиеш, мамо.

Когато Лили я погледна, сърцето й се преизпълни с обич към това дете, което толкова рядко изискваше от нея прояви на любов. Преминаха заедно през коридора, временно сключили мир. Тя се спря за малко пред вратата на Бека и погледна вътре към неподвижното малко вързопче, което лежеше под завивките.

Ами ако това бавноразвиващо се дете бе наказание за греховете й? Опита се да пренасочи мислите си встрани от болезнената посока, която поемаха винаги, когато погледнеше Бека и се запита как ли би се развил животът й, ако не се бе оставила Ерик да я уговори да не прави аборт. Но като се извърна, тя вече знаеше, че независимо от това колко тези деца я караха да се чувства неспособна и разгневена, тя не съжаляваше, че ги е родила.

Минаха покрай увеличените снимки, които бе заснела, преди да се омъжи за Ерик и да зареже фотографията. Винаги бе искала да направи портрети на момичетата, но кой знае защо никога не се зае с това. Влязоха в спалнята на Рейчъл, украсена с тъмночервени и лилави сърца, макар донякъде женствената обстановка да се нарушаваше от постерите, които Рейчъл бе окачила.

Рейчъл се качи на леглото, в един миг, преди да потъне под завивките, дупето й щръкна нагоре. Лили оправяше завивките, когато изтрещя нов гръм и стъклата на прозорците издрънчаха.

— Мамо!

— Няма нищо. Просто още един гръм.

— Мамо, ще спиш ли при мен?

— Няма да си лягам още.

Изражението на Рейчъл отново стана инатливо.

— Татко ме оставя да спя при него. Тати спи с мен и ме прегръща през цялата нощ.

Лили замръзна. В главата й започна все по-високо и по-високо да вие онази позната сирена. Едва пое дъх да проговори.

— Какво… какво каза?

— Тати… той спи с мен, ако се боя. Мамо, какво лошо се е случило?

Шумът в главата на Лили се превърна в грамаден водовъртеж, който я увличаше към центъра си. Въртеше я все по-бързо, а писъкът пръскаше мозъка й, докато не усети, че всеки момент ще експлодира. Строполи се на леглото и се опита да не припадне.

Гласът на Рейчъл я зовеше отдалеч, от много далеч.

— Мамо? Мамо!?

Стаята постепенно отново придоби очертания и тя се опита да се самоубеди, че в невинно произнесените думи на Рейчъл нямаше нищо, което да предизвика дълбокия й, безпричинен страх; ала въпреки това се чувстваше така, сякаш бяха заплашени самите основи на съществуванието й.

Докато бавно произнасяше думите, пръстите й сграбиха крайчеца на завивката.

— Татко ти често ли спи при теб?

Прозорците отново издрънчаха при поредния гръм. Рейчъл ги гледаше и потреперваше.

— Мамо, искам да спиш при мен.

Лили се постара гласът й да не трепери, но ледените й крайници не й позволяваха да го стори.

— Разкажи ми още за татко.

Погледът на Рейчъл не се откъсваше от прозореца.

— Гръмовете ме плашат. Тати казва да не се страхувам. Косите му ме гъделичкат.

Сърцето на Лили заби толкова силно, че едва си пое дъх.

— Какво… какво искаш да кажеш с това, че те гъделичка?

— Гъделичка ми носа, мамо.

— Косата на… главата му ли?

— Не, глупаче. На корема му. — И тя посочи с пръст гърдите си. — Ето тук.

Кокалчетата на пръстите на Лили побеляха от стискането на завивката.

— Татко не е ли… разбира се, че е… — опита се да се засмее със стиснатите си устни, но смехът й прозвуча като ридание, — разбира се, че е облечен с пижамата си, когато легне при теб в леглото, нали?

Рейчъл отново погледна към прозореца.

— Боя се от този бум-бум, мамо.

— Чуй ме, Рейчъл! — Тонът й се извиси до писък. — Тати носи ли си пижамката, когато лягаш при него?

Рейчъл сбърчи чело.

— Тати не носи пижамки, мамо.

О, господи! О, мили боже! Искаше й се да избяга от стаята, да избяга от ужасния водовъртеж, който я всмукваше и я отвеждаше към немислимото. Зъбите й затракаха.

— Тати… някога… докосвал ли те е, Рейчъл?

Палецът се мушна в устата на Рейчъл и тя кимна.

Във вените й вече не течеше кръв, а остри като лезвия ледени кристали. Тя хвана дъщеря си за раменете.

— Къде те пипа?

— Бека спи.

Искаше й се да изчезне, да излезе от кожата си и от онзи чудовищен водовъртеж, който изглежда я отнасяше, но не можеше да изостави дъщеря си.

— Помисли си хубаво, Рейчъл. Татко някога пипал ли те е по… — Не! Не го казвай. Не ти е позволено да го кажеш. — Татко някога пипал ли е… — И тя се задави в ридание.

Очите на Рейчъл се разшириха от уплаха.

— Мамо, какво се е случило?

Думите й се изляха бързо.

— Пипал ли… те е някога… между… краката?

Рейчъл кимна отново и се обърна с лице към прозореца.

— Иди си, мамо.

Лили зарида.

— О, скъпа. — Тя прегърна дъщеря си ведно със завивките й. — О, моето сладко, бедничко момиче.

— Мамо, престани! Плашиш ме!

Лили трябваше да зададе последния си въпрос, онзи, който не бе за произнасяне. Дано да не е вярно! Моля те, нека да не е вярно! Тя се отдръпна малко назад, толкова, че да може да вижда лицето на дъщеря си, вече не така войнствено, а побледняло от лошите предчувствия. Сълзите на Лили капеха върху сатенения подгъв на завивката.

— Татко ти… О, Рейчъл, скъпа… Татко ти показвал ли ти е… показвал ли е пениса си?

Отворила широко очи, изплашена, Рейчъл кимна.

— Мамо, страхувам се.

— Разбира се, че се страхуваш. О, бедничко, бедничко мое момиче. Няма да му позволя отново да те нарани. Никога повече няма да му позволя да те нарани.

Лили я залюля, напявайки й; притиснала здраво малкото телце на дъщеря си към гърдите си, тя се закле, че ще я защити. Може би бе грешила за разни неща с Рейчъл, но нямаше да сгреши и в това.

— Мамо, плашиш ме. Мамо, защо ме наричаш Лили?

— Какво, мила?

— Ти каза Лили. Това е твоето име. Не е моето. Ти каза „Бедничката Лили“.

— О, не мисля, че е така.

— Така каза, мамо. „Бедничка Лили“.

— Заспивай мила. Ш-ш-ш-шт… Мама е тук.

— Искам татко.

— Няма нищо, скъпа. Няма да му позволя никога повече да те нарани.

 

 

Ерик се върна у дома чак към седем сутринта. Имаше интервюта, фотографи, три различни приема и се завърши с шведска маса за закуска. Към четири Надя вдигна бялото знаме, но за него това бе най-великата нощ в живота му и на него не му се искаше тя да свърши.

Излезе от лимузината и тръгна по настланата с калдъръм пътечка към къщата си. Яката на ризата му бе разкопчана, папийонката — развързана, а смокингът му бе преметнат през ръка. Златната статуетка на „Оскар“-а блестеше в ръката му на ранното утринно слънце. Имаше усещането, че най-сетне всичко в живота му си бе дошло на място. Имаше работата си и дъщерите си и за пръв път от петнайсетгодишен насам не ненавиждаше себе си.

Лимузината потегли и той видя, че Лили бе застанала до колата си и го чакаше. Еуфорията му се изпари. Защо не му оставеше поне един ден да се наслади на успеха си? Когато се приближи обаче, раздразнението му се смени с тревога. Лили винаги бе безукорна, що се отнася до външния й вид, а сега дрехите й бяха измачкани, кокът й се бе развързал и косите й бяха разчорлени.

Той забърза към нея и видя, че бе изяла червилото си, а старият й грим се бе размазал под очите.

— Какво се е случило? Да не е станало нещо с момичетата?

Лицето й се напрегна, бе като ощипано и грозно.

— Ами наистина се е случило нещо, дърто перверзно копеле!

— Лили…

Той посегна да улови ръката й, но тя се отдръпна рязко и му се озъби като поставено натясно животно.

— Не ме докосвай! Изобщо не си мисли да ме докоснеш!

— Може би ще е по-добре да влезеш — рече той, опитвайки се гласът му да прозвучи спокойно.

Без да й даде възможност да откаже, той отиде до вратата и я отключи. Тя го последва, мина през антрето и влезе във всекидневната — първата врата вляво. Дишането й бе тежко и възбудено.

В стаята нямаше много мебели, бе с бели стени, облицована в светла дървена ламперия и с няколко удобни дивана, тапицирани със светла материя на точки. Той остави сакото и „Оскар“-а на един стол близо до грубоват бюфет, в който бяха изложени кошници, мексикански калаени съдове и статуйки на светци. Ранното утринно слънце струеше през прозорците и хвърляше по пода светли правоъгълници. Той застана в един от тях.

— Нека да приключваме с всичко това, за да мога да си легна. Какво има този път? Да не би да се нуждаеш от още пари?

Тя се завъртя към него, с побледняло от злощастие лице, с треперещи устни. На мястото на раздразнението му се появи чувството за вина, вината, която винаги изпитваше, когато бе с нея, защото тя не беше лош човек, а той не бе могъл да й даде онази любов, от която се нуждаеше.

Той омекна.

— Лили, какво се е случило?

Гласът й затрепери.

— Рейчъл ми каза. Снощи.

— Какво ти е казала? — Челото му се сбърчи тревожно. — Нещо лошо ли се е случило с Рейчъл?

— Ти го знаеш по-добре от всички. Правил ли си го и с Бека? — Очите й се напълниха със сълзи. Тя се отпусна на дивана, а ръцете й се свиха в юмруци в скута й. — Господи, няма да мога да го понеса, ако си посегнал и на Бека. Как можа, Ерик! Как може да си толкова гаден?

Започна да го обзема истински страх.

— Какво се е случило? Кажи ми, за бога!

— Твоята малка, мръсна тайна е разкрита — изрече мрачно тя. — Рейчъл ми разказа всичко. Заплашва ли я, Ерик? Заплашва ли я, че ще й сториш нещо ужасно, ако разкаже на някого?

— Да разкаже за какво? За бога, за какво говориш!

— За онова, което си правил с нея. Каза ми… каза ми, че си я тормозил сексуално.

— Какво?

— Разказа ми всичко.

Той потъна в някаква смъртоносна тишина. Гласът му излезе тих и дрезгав.

— Най-добре ми обясни за какво говориш. Искам да чуя всичко от игла до конец.

Лили присви очи от ненавист. Думите й бяха бързи и пискливи.

— Снощи слагах Рейчъл в леглото. Имаше гръмотевици и тя ме помоли да легна при нея. Когато й отказах, тя ми каза, че си я пускал да спи при теб.

— Разбира се, че съм я пускал, когато се е страхувала. Какво лошо има в това?

— Тя каза, че си бил без пижама.

— Никога не съм носил пижама. Знаеш го много добре. Когато момичетата са при мен, спя по къси гащета.

— Това е гадно, Ерик! Да я пускаш в леглото си.

Тревогата му взе да се превръща в яд.

— Няма нищо гадно в това. Какво, по дяволите, става с теб?

— Какъв праведен гняв! — подигра го тя. — Не си прави труда, защото тя ми разказа всичко, копеле такова. — Лицето на Лили се изкриви силно и омразата го направи съвсем грозно. — Тя каза, че е виждала пениса ти.

— Възможно е. За бога, Лили! Понякога се втурват в стаята, докато се обличам. Никога не съм се разхождал гол пред тях.

— Копеле! Смяташ, че имаш отговор за всичко. Но това не бе всичко, което тя ми каза. Каза ми още, че си я пипал между краката.

— Ти си лъжкиня! Тя не би казала подобно нещо. Никога не съм я докосвал…

Беше обаче. Разбира се, че бе я докосвал. Обикновено Кармен къпеше момичетата, но понякога го правеше и той.

— Чуй ме, Лили! Ти се мъчиш да интерпретираш като гадно нещо, което е напълно нормално. Не съм спрял да къпя момичетата, откакто са се родили. И тъкмо за това говори Рейчъл. Попитай я. Не, ще я попитаме заедно.

Той тръгна към нея, готов да я помъкне към къщата й и да я изправи пред дъщерите си, ако това се наложеше, но тя скочи от кушетката и страхът, изписан по лицето и, го спря.

Зъбите й бяха оголени, а прекалено слабото й лице — свирепо.

— Няма да се приближиш и на миля до нея. Предупреждавам те, Ерик! Стой настрани от момичетата или ще те пратя в затвора толкова бързо, че свят ще ти се завие. Може и да не съм най-добрата майка, но ще направя всичко, което трябва, за да им осигуря безопасност. Ако преценя, че представляваш и най-малка заплаха за тях, ще се обърна към властите. Ще го направя. Говоря сериозно. Ще си мълча, ако стоиш настрани, но в момента, в който приближиш до момичетата, цялата ти мръсна перверзия ще залее всички вестници в страната.

И тя изтича навън от стаята.

— Лили! — Той тръгна подире й, но сетне си наложи да спре. Трябваше да се вземе в ръце и да обмисли нещата.

Пакетчето цигари бе празно. Той го смачка в юмрук и го запрати към камината. Обвинението, което бе съзрял в очите на Лили, го вледеняваше. Тя искрено вярваше в онова, което говореше. Но как можеше да повярва, че той бе в състояние да стори нещо толкова безсрамно, след като знаеше колко много обича момичетата! Започна да крачи из стаята, опитвайки се да си спомни всичко, което бе вършил с дъщерите си, но всичките обвинения му се струваха напълно невъзможни и смешни.

Постепенно се поуспокои. Трябваше да спре емоционалните реакции и да помисли логично. Очевидно ставаше дума за поредното помрачение на Лили и той би трябвало да е в състояние да го докаже без затруднения. Цялата тази работа бе явен абсурд. Бащите по целия свят си къпят децата и ги вземат при себе си в леглата, когато се боят. Адвокатът му щеше да уреди тази работа за нула време.

 

 

— Откакто ми позвъни, преглеждам дела за сексуални насилия над деца, Ерик, и се боя, че случаят няма да е толкова лесен, колкото си мислиш.

Майк Лонгейкър се наведе напред над писалището си. Наближаваше четирийсетте, но редеещата му коса и тенденцията към оформяне на коремче му придаваха вид на по-възрастен. Бе адвокат на Ерик при развода му и двамината мъже си бяха създали някакво далечно приятелство. Бяха ходили за риба в открито море, играеха скуош, но извън това имаха малко общи неща.

Ерик скочи от стола си и с рязко движение прокара пръсти през косата си. Не бе мигнал; караше я на цигари и на адреналин.

— Какво искаш да кажеш с това няма да е толкова лесно? Цялата тази работа е невероятна. По-скоро бих си отрязал ръката, отколкото да причиня болка на дъщерите си. Параноята на Лили ги заплашва, а не аз.

— Сексуалното насилие над деца е доста хлъзгав терен.

— Нима искаш да ми кажеш, че тезата на Лили ще издържи? Предадох ти думите й. Очевидно изопачава някои невинни твърдения на Рейчъл. Няма нищо друго.

— Разбирам. Просто се опитвам да ти кажа, че трябва да бъдем много внимателни. Сексуалното насилие над деца е една такава област в правото, в която обвиненият няма никакви права. Не забравяй, че голяма част от тези умопомрачителни обвинения се доказват и първата грижа на съда е да защити децата. Безброй бащи тормозят децата си всеки ден.

— Но аз не съм един от тях! Боже мой, децата ми нямат нужда да бъдат защищавани от мен. По дяволите, Майк, искам това нещо да бъде прекратено, преди да е отишло твърде далеч!

Адвокатът си играеше със златната си писалка.

— Нека ти разкажа малко за онова, което би могло да се случи. Всички смятат, че децата никога не лъжат за сексуалното насилие, но ние открихме, че могат да бъдат обучени. Да речем, че майката е неудовлетворена от договора за разтрогване на брака. Мъжът й кара беемве, а тя не може да си плати сметката при бакалина. Или пък той иска да обжалва решението за попечителство, или пък не превежда редовно парите за издръжката.

— Нищо от това не важи за Лили. Дал съм й всичко, което пожела.

Майк вдигна ръка.

— Не знам по каква причина, но жените често се чувстват безсилни при бракоразводни дела. Може би детето е казало нещо, което я е накарало да размисли. Да започне да си задава въпроси. Тати те попипа ето тук, нали? Пъха в устата на детето бонбонка и, когато то казва не, му подава нова. Сигурна ли си? Я помисли по-добре. Хлапето получава цялото това допълнително внимание и започва да си измисля, за да достави радост на мама. Има дори случаи, в които майките са заплашвали със самоубийство, ако децата не кажат онова, което им втълпяват.

— Лили няма да го направи. Тя не е чудовище. Господи, та тя обича момичетата!

В кабинета се възцари кратко мълчание.

— Тогава какво се е случило, Ерик?

Ерик едва преглътна и погледна към тавана.

— Не знам. И Господ не може да ми помогне да разбера.

Хрумна му нова мисъл и той се обърна към адвоката.

— Рейчъл е твърдоглаво момиченце. Макар да е едва на пет години, сигурен съм, че не е податлива на чуждо влияние. Ще наемем най-добрите психиатри в тази област. Нека те поговорят с нея.

— На книга това е добра идея, но на практика винаги дава обратен ефект.

— Не виждам защо. Рейчъл е добре развита, говори правилно. Тя е…

— Тя все пак е дете. Чуй ме, Ерик. Нямаме работа с точните науки. Повечето от професионалистите, които се занимават със случаи на сексуално насилие над деца, са добре образовани и компетентни, но все пак това е сравнително нова дисциплина. Дори и най-способните могат да сгрешат в преценките си. Има сума плашещи дела. Например: на момиченцето му дават кукла на мъж с всичките му анатомични атрибути. То никога не е виждало нещо подобно и я дърпа за пениса. Бинго! Прекалено усърдният експерт приема това като доказателство за извършено насилие. Не преувеличавам. Подобни неща стават непрекъснато и не можем да имаме никаква гаранция, че няма да станат и в нашия случай. Съжалявам. Бих искал да те уверя, че един психиатричен преглед на Рейчъл ще те оневини, но просто не мога. Истината е, че ако предприемеш нещо, ще изпаднеш в положението на играч на руска рулетка.

Майк бавно и внимателно го погледна.

— Не бива също така да забравяш, че ще бъде разпитана и Ребека. Предполагам, че на нея доста лесно може да й се окаже влияние.

Ерик стисна очи; гаснеше и последната му искрица надежда. Неговата малка, сладка Ребека би направила всичко или би казала всичко, само ако си помисли, че то ще се хареса.

Майк премести тежестта на тялото си и столът му изскърца.

— Преди да решиш да предизвикаш Лили, трябва да разбереш какви могат да бъдат последиците. Щом тя заговори публично, нещата ще поемат стремглаво и нито едно от тях няма да е на добро. Ще ти отнемат децата, докато върви разследването.

— Как може да се случи това? Тук е Америка! Нямам ли някакви права?

— Така е, както ти го казах. В случаите на сексуално насилие над деца ти си виновен, докато не докажеш невинността си. Системата трябва да работи по този начин, за да осигури защита на децата; единственото, на което можеш да се надяваш, докато трае разследването, е посещения в присъствието на охрана. Предполага се, че разследванията трябва да бъдат пазени в тайна, но ще бъдат разпитани учителите на децата, приятели и съседи, всичките работници, наети в къщата. Всеки средно грамотен човек ще се досети за какво става дума и след като си замесен ти, мога да ти гарантирам, че далеч преди съдът да се заеме с делото, то ще се появи по страниците на вестниците. Не искам да се разпростирам върху това как ще се отрази върху кариерата ти на звезда обвинението в сексуално насилие. Публиката може да приеме много неща, но…

— Пет пари не давам за кариерата си!

— Не говориш сериозно! — Той вдигна ръка и продължи: — Ще се наложи момичетата да минат медицински преглед. При това — няколко пъти, ако работата се проточи.

На Ерик му призля. Как би могъл да подложи дечицата си на нещо подобно? Как би могъл да им причини болка по такъв начин? Те бяха невинни. Когато се родиха, той реши, че бе разкъсал дяволския кръг, но ето че отново бе попаднал в него. Защо трябваше винаги да наранява невинните?

— Прегледите ще покажат, че върху тях не е упражнявано насилие.

— Може би, но в някой идеален свят. Истината е, че в повечето от случаите не съществуват физически доказателства. Повечето форми на насилие са в сферата на галенето и оралното съвкупление. Непокътнатият химен не е доказателство, че детето не е насилено.

Ерик се чувстваше така, сякаш стените на кабинета се опитваха да го притиснат. Не вярваше… дори не си позволи и да помисли, че можеше да изгуби дъщерите си. Ето, сега ще се събуди и ще се окаже, че всичко това е било само един кошмар.

Адвокатът поклати глава.

— В мига, в който подобни обвинения станат обществено достояние, обвиненият е все едно с насочен към слепоочието му пистолет. А за човек, който е знаменитост, това е дори още по-лошо. От друга страна, виждал съм бащи, които не са се отказвали и са се разорявали в опит да се защитят по такива дела, тъй че не бива да се отчайваш.

Болката и разочарованието бяха причината тонът на Ерик да прозвучи остро.

— Това ли е най-голямата надежда, която можеш да ми дадеш? Че мога да си позволя да се защищавам? Що за шибано успокоение е това?

Лонгейкър се скова.

— Може би преди всичко е било неразумно от твоя страна да вземаш дъщерите си при себе си в леглото.

Яростта на Ерик експлодира. Той прескочи писалището и сграбчи адвоката за яката.

— Ти, кучи…

— Ерик!

Вдигнал юмрук, той забеляза уплахата в очите на Лонгейкър и тя го спря; наложи си да го пусне.

Майк едва си пое дъх.

— Глупак такъв!

Когато се отдръпна, Ерик трепереше.

— Извинявай. Съжалявам, аз…

Неспособен да каже нещо повече, той изскочи от кабинета и подкара лудо към дома на Лили. Трябваше да вземе децата си. Но когато пристигна, всичко бе заключено, а завесите — спуснати.

Намери градинаря, който работеше по водоскока в задния двор. Мъжът му каза, че Лили напуснала страната. И че взела децата със себе си.

 

 

Три седмици по-късно Ерик отлетя за Париж, където наетият от него екип от частни детективи бе засякъл Лили и момичетата. Гледаше разсеяно през прозореца на таксито, което си пробиваше път в движението по „Ке дьо ла Турнел“ и си мислеше, че последните седмици се бяха оказали най-дългите в живота му. Пуши твърде много, пи твърде много и, в дните след триумфа му с „Оскар“-а, не можеше да се съсредоточи върху работата си.

Таксито прекоси моста към малкото островче Сен Луи, разположено по средата на Сена; шофьорът се усмихваше на Ерик в огледалото за обратно виждане. Ерик отдавна се бе примирил с факта, че на света имаше твърде малко места, където можеше да остане неразпознат. Погледна наляво, към забележителността на Ил де ла Сите, но острият връх на кулата на Нотр Дам и ефирните й колони едва се отпечатаха в съзнанието му.

Остров Сен Луи бе разположен между левия и десния бряг на Сена и оформяше интервала преди удивителната на Ил де ла Сите. Островчето бе един от най-прочутите и най-скъпи квартали на Париж, в който през годините бяха живели сума знаменитости, включително Шагал и Джеймс Джоунс, а и сред сегашните му обитатели личаха имена като барон Ги дьо Ротшилд и мадам Жорж Помпиду.

Таксито остави Ерик на адреса, който му бяха дали детективите: градска къща от седемнайсети век, разположена на модния „Ке д’Орлеан“. Отсреща левият бряг на Сена проблясваше на късното утринно слънце. Ерик плати на шофьора, вдигна поглед към втория етаж и забеляза, че завесите помръднаха. Лили го очакваше.

Макар и да копнееше отчаяно да види дъщерите си, той знаеше, че положението бе твърде опасно за него, ако се поддадеше на подтика да пристигне неочаквано, и затова бе позвънил по телефона на Лили по-рано същата сутрин. Отначало тя отказваше да се срещне с него, но след като разбра, че той щеше да дойде, независимо дали го иска или не, тя се съгласи да се срещне с него в единайсет, когато и двете момичета щяха да са излезли.

Къщата бе изградена от варовик, а сложната дърворезба на вратата бе покрита обилно със синя боя. Белите жалузи, наполовина отворени, за да разкрият саксии със здравец, придаваха допълнително очарование на високите, тесни прозорци. Тъкмо се гласеше да почука с чукчето, когато вратата се отвори и Лили излезе.

Изглеждаше уморена, даже изтощена, по-слаба дори и от последния път, когато я видя; кръговете под очите й бяха замацани с лек руж.

— Предупредих те да стоиш настрани — рече тя, скръстила ръце под копринената си блуза, макар утринта да бе топла.

— Трябва да поговорим.

Той забеляза група туристи, които идваха към тях, и извърна глава. Последното нещо, което би искал, докато се опитваше да преобрази отново живота си, бе да дава автографи. Измъкна чифт слънчеви очила от джоба на памучната си риза и ги сложи.

— Тук е много оживено. Не можем ли да влезе вътре?

— Не искам да се доближаваш до нещата им.

Жестокостта на думите й го изпълни с ярост, прииска му се да я удари. Вместо това обаче той я сграбчи под мишница — толкова силно, че тя потрепери — и я помъкна към една обърната към реката пейка на обрамчения с дървета бряг.

Пейзажът бе идиличен. Високите тополи изпъстряха алеята със сенките си. Някакъв рибар стоеше на брега до изящен железен стълб на уличното осветление. Мина любовна двойка, така силно притисната, че бе трудно да се прецени къде започваше единият и къде свършваше другият.

Тя седна на желязната пейка и започна да стиска и да отпуска ръце. Той остана прав, загледан във водите, без да ги вижда. През целия си сетнешен живот щеше да мрази този красив град.

— Повече няма да се поддавам на заплахите ти, Лили! Ще съобщя за станалото. Смятам да потърся правата си в съда.

— Не можеш да го направиш! — извика тя.

— Само гледай.

Той я погледна отвисоко. Ноктите й бяха изгризани до кръв.

Тя с мъка пое дъх, сякаш бе тичала.

— Публичността ще съсипе кариерата ти.

— Това вече не ме интересува! — възкликна той. — Кариерата ми няма за мен никакво значение без дъщерите ми.

— Какво ти става? — подигра го тя. — Не можеш ли да си намериш някой друг, който да ти създава сексуални емоции?

Той я сграбчи. Тя ахна, опита се да се отдръпне от него, като се сви на пейката. Яростта му бе стигнала до точката на кипене и той осъзна, че ако не я пуснеше, щеше да я нарани.

Изруга тежко, пусна ръката й и свали слънчевите очила. Те се строшиха в ръцете му и той ги захвърли в Сена.

— Върви по дяволите!

— Няма да те пусна близо до тях — кресна тя и скочи от пейката. — Готова съм на всичко. Ако подадеш жалба в съда или се опиташ по някакъв начин да ги вземеш, ще ги изпратя в нелегалност.

Той я изгледа втрещен.

— Какво ще направиш?

Близо до слепоочието й пулсираше синя веничка.

— Съществува нелегална организация, която защищава децата, когато съдът не успее. Не е законна, но е ефикасна. — Сивите й очи потъмняха болезнено. — Знаех, че ще се опиташ да си ги върнеш, затова през последните няколко седмици научих маса неща за тази организация. Достатъчно е само да кажа една дума, Ерик, и момичетата ще изчезнат. Тогава никой от двама ни няма да ги види.

— Не говориш сериозно. Няма да ги пратиш да се крият при непознати.

— Непознатите няма да ги насилват, а аз съм готова да сторя всичко за тяхната безопасност.

Лицето й хлътна. Той видя колко бе изморена, но не изпита жалост.

— Моля те — прошепна тя, — не ме карай да ги отпращам. Те вече изгубиха баща си. Не прави така, че да изгубят и майка си.

Зад маската на умората той съзря решимостта й и разбра с болезнена увереност, че заплахата й не бе празни приказки. Убедеността й в неговата вина бе абсолютна.

Топката на болката се завъртя в тялото му, все по-голяма и по-голяма с всяко завъртане.

— Как можеш да повярваш, че мога да причиня болка на дъщерите си? — попита дрезгаво той. — Какво съм сторил, та да си помислиш, че съм в състояние да им сторя нещо подобно? Господи, Лили, знаеш колко много ги обичам…

По бузите й се затъркаляха сълзи.

— Не знам нищо друго, освен това, че трябва да ги защитя. Ще го направя, дори това да означава, че ще трябва да ги поверя в ръцете на непознати. Никое малко момиченце не трябва да се подлага на онова, което те са претърпели.

Тя се обърна да си върви.

Той пристъпи бързо подире й, а гласът му бе груб от обзелото го отчаяние.

— Само ми кажи как са. Моля те, Лили! Направи поне това за мен.

Тя поклати глава и се отдалечи, оставяйки го по-самотен, отколкото когато и да било през живота му.