Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (2)

Втора глава

— А сега — нашата нова Мис Паксауочи — 1980 се нарича… Шантал Букър!

Хани скочи на крака със смразяващ рев, който се открои над аплодисментите на публиката. От високоговорителите се разнесе мелодията „Предай моите поздрави на Бродуей“ и Лора Лиски, миналогодишната Мис Паксауочи положи короната върху главата на Шантал. Шантал едва-едва й се усмихна. Коронката се кривна на една страна, но тя не забеляза това.

Хани скачаше, пляскаше с ръце и пищеше. Тази отвратителна седмица в крайна сметка завърши щастливо. Шантал спечели титлата, въпреки че нейното жонглиране с жезъл бе най-калпавата демонстрация на някакъв талант от три години насам, когато Мери Елън Балинджър танцува степ на музиката на „Исус Христос — суперзвезда“. Шантал изпускаше жезъла при всяко двойно завъртане и съкрати половината от финала, но бе толкова хубава, че никой не обърна внимание на това. А тя се представи по-добре, отколкото бе очаквала Хани, и по време на частта с въпросите и отговорите. Когато я попитаха за плановете й за бъдещето, тя най-отговорно заяви, че би искала да е или психоаналитичка, или мисионерка, точно както й бе казала да отговори Хани. Хани не изпита дори и най-малкото угризение, че бе настояла на тази лъжа. Много по-добре така, отколкото Шантал да обяви пред света, че всъщност единственото, което би искала от живота, е да се омъжи за Бърт Рейнолдс.

Докато ръкопляскаше, Хани си каза наум и една благодарствена молитва за това, че бе проявила достатъчно мъдрост да изостави идеята за горящ жезъл. Навярно Шантал щеше да причини с тези пламъци на окръг Паксауочи повече щети, отколкото цялата армия на Уилям Текумзе Шърман.

Десет минути по-късно, докато си пробиваше път през тълпата към кулисите на тържествената зала на гимназията, тя нарочно игнорира семейните групички, които се бяха скупчили навсякъде да се порадват на момичетата си в техните блестящи рокли: пълни майки и оплешивяващи бащи, лели и чичовци, баби и дядовци. Тя никога не се вглеждаше в семейства, ако можеше да го избегне. Никога. Някои неща са толкова болезнени, че човек трудно може да ги понесе.

Забеляза Шеп Уотли, окръжния шериф, с дъщеря му Амелия. Дори само това, че го видя, помрачи вълнението й от победата на Шантал. Вчера Шеп бе окачил на входните порти на парка табелата, с която се обявяваше неговото окончателно затваряне поради просрочване на ипотеката му; това я бе уплашило толкова много, че не можа да заспи. Но сега, след като Шантал бе спечелила конкурса, Хани си помисли, че затварянето нямаше значение, както нямаше значение и това, че хората на Дисни не отговориха на писмата й. Онези от телевизията щяха да се влюбят в Шантал още щом я видят, досущ като членовете на журито на конкурса. Шантал щеше да почне да печели много и щяха да са в състояние да си откупят парка.

Тук въображението й секна. Щом Шантал щеше да е кинозвезда в Калифорния, как щяха да са всички отново заедно в парка?

Напоследък й бе станало лош навик да се тревожи много и тя не знаеше как да се отърве от него. Сърцето й преливаше от гордост като видя Шантал да разговаря с мис Моника Уеъринг, директорката на шествието и конкурса. Шантал изглеждаше толкова красива с дългата си бяла рокля, която бе носила на абитуриентския си бал, с коронката с изкуствени диаманти, кацнала в мастиленочерните й къдрици; тя се усмихваше и кимаше на онова, което й казваше мис Уеъринг. Хората от телевизията просто нямаше да й устоят.

— Това е чудесно, мис Уеъринг — изрече Шантал, когато Хани се приближи. — Нямам нищо против промяната изобщо.

— Много мило от твоя страна, че прояви разбиране. — Моника Уеъринг, слабата, стилно облечена жена, която бе едновременно директор на шествието и служителката, отговорна за връзки с обществеността на магазина „Дънди“, изглеждаше толкова облекчена от отговора на Шантал, че Хани веднага се изпълни с подозрение.

— За какво става дума? — Хани пристъпи напред, инстинктите й бяха нащрек, като нослето на заек, надушило опасност.

Погледът на Шантал запрескача между двете жени и тя с нежелание ги представи една на друга.

— Мис Уеъринг, това е братовчедка ми Хани Муун.

Моника Уеъринг бе изненадана като всички, които за пръв път чуваха името й.

— Какво необикновено име^[1].

Според Софи, когато Хани се родила, сестрата казала на Каролан, че й се родило малко бебе, сладко като мед и Каролан веднага решила, че името й харесва. Чак когато й дали акта за раждане, майката на Хани за пръв път видяла изписано цялото име и осъзнала, че май е сгрешила.

Тъй като Хани не искаше хората да смятат майка й за глупачка, тя обикновено даваше стандартния отговор:

— Това е старо фамилно име. Получава го първата дъщеря в семейството. Хани Муун след Хани Муун, една след друга, чак от времето на Гражданската война.

— Разбирам…

Ако Моника Уеъринг си помисли, че бе необичайно толкова поколения родили жени да не променят фамилното си име, тя поне не го показа. Като се обърна към Шантал, тя я потупа по ръката.

— Още веднъж — поздравления, мила! А аз ще се погрижа за промените в понеделник.

— И що за промени ще са тези? — попита Хани, преди мис Уеъринг да успее да се отдалечи.

— Ъ-ъ-ъ, Джими Макъли и приятелите му ми махат — рече нервно Шантал. — Най-добре да ида да ги поздравя.

И преди Хани да успее да я спре, тя се измъкна.

Мис Уеъринг погледна встрани от Хани.

— Обясних малкото объркване на Шантал, но исках да говоря и лично с мисис Букър.

— Леля ми Софи не е тук. Тя страда от… ъ-ъ-ъ… жлъчка и поради болките и всичко останало, трябва да си седи у дома. Аз съм нещо от сорта на настойник, ако разбирате за какво става дума.

Изкусно подчертаните с молив вежди на Мис Уеъринг се повдигнаха.

— Не си ли прекалено млада, за да си настойничка?

— Станах на деветнайсет на последния си рожден ден — отвърна Хани.

Мис Уеъринг я погледна скептично, но не настоя повече на този въпрос.

— Тъкмо обяснявах на Шантал, че трябваше да направим малки промени в наградата на победителката. Двудневното пътуване до Чарлстън си остава, но вместо телевизионното прослушване, ще наемем лимузина, с която победителката и гост по неин избор ще направят разходка из града, която ще бъде последвана от великолепна вечеря в ресторант четири звезди. И разбира се, Шантал ще може да се възползва от традиционното безплатно пазаруване в универсалния магазин „Дънди“.

Зад кулисите бе горещо от стълпотворението на хора, но Хани усети как кръвта се смръзва в жилите й.

— Не! Първата награда е прослушване за „Шоуто на Даш Кугън“!

— Боя се, че това вече не е възможно. При това трябва да добавя, че вината не е на „Дънди“. Очевидно на хората от телевизията се е наложило да променят графика си, макар че биха могли да ми съобщят това и по-рано, а не вчера следобед. Вместо да дойдат в Чарлстън следващата сряда, както бе по план, те ще отидат в Лос Анджелис, където ще проведат крайното прослушване на момичетата, които вече са избрали.

— Няма да дойдат в Чарлстън ли? Не могат да направят това! Тогава как ще видят Шантал?

— Съжалявам, но те няма да видят Шантал. Намерили са достатъчно момичета в Тексас и са решили да прекратят търсенето.

— Но вие не разбирате, мис Уеъринг! Сигурна съм, че ще изберат Шантал за ролята, само да имат възможността да я видят.

— Страхувам се, че аз не съм толкова сигурна като теб. Шантал е доста красива, но състезанието за ролята бе много голямо.

Хани веднага се втурна да защищава братовчедка си.

— Нима я обвинявате само за това, че изпусна жезъла? Това бе моя идея. Тя е родена актриса. Трябваше да я оставя да рецитира монолога за милостта от „Венецианския търговец“, както тя искаше, но не, накарах я да върти този глупав жезъл. Шантал е безкрайно талантлива! Кетрин и Одри Хепбърн са нейни идоли. — Усещаше, че думите й бяха на обезумял човек, но не можеше да се спре. Страховете й се разрастваха с всяка секунда. Конкурсът бе последната им надежда за едно прилично бъдеще и тя нямаше да позволи да им я отнемат.

— Говорих на няколко пъти с режисьора, отговорен за подбора на актьорите. Видели са стотици момичета и са подбрали една група, която ще прослушат окончателно в Лос Анджелис. Възможността Шантал да бъде избрана в тази група е наистина минимална.

Хани повдигна брадичка и се надигна на пръсти, докато почти не се изравни по височина с директорката на конкурса.

— Чуйте ме, мис Уеъринг, чуйте и запомнете добре. Брошурата за конкурса е хей тук, в джоба ми. Там черно на бяло се казва, че победителката в конкурса за Мис Паксауочи получава за награда прослушване за „Шоуто на Даш Кугън“ и аз имам намерението да ви държа отговорна за това. Давам ви време до понеделник следобед, за да осигурите прослушването на Шантал. В противен случай ще си наема адвокат и този адвокат ще заведе дело срещу вас. А сетне и срещу универсалния магазин „Дънди“. А после и срещу всеки чиновник в окръг Паксауочи, който има и най-малкото общо нещо с този конкурс.

— Хани…

— Ще бъда в магазина в понеделник, в четири следобед. — Тя насочи пръст към гърдите на Моника Уеъринг. — Ако нямате добри новини за мен, това ще е последният път, когато ме виждате, без до мен да стои най-гадното копеле, което са виждали съдебните зали в Южна Каролина.

Бабаитството на Хани се стопи по време на пътуването към дома. Тя нямаше пари да наеме адвокат. Как можеше някой от магазина да вземе на сериозно заплахите й?

Ала в живота й нямаше място за песимистично мислене, затова през цялата неделя и по-голямата част от понеделника тя се опитваше да се самоубеди, че блъфът й ще мине. Нищо не плашеше хората повече от един съдебен процес, а и универсалният магазин „Дънди“ не би искал да получи лоша известност в средствата за осведомяване. Ала колкото и да се опитваше да си вдъхне кураж, тя усещаше как мечтите за общото им бъдеще потъваха ведно с „Боби Лий“.

 

 

Дойде понеделник следобед. Въпреки самонапомпването си, Хани едва не трепереше от страх и нервност, когато откри канцеларията на Моника Уеъринг на третия етаж в „Дънди“. Застана на прага на вратата и надникна; онова, което видя, бе малка стая, в която доминираше желязно писалище, върху което бе подредена купчина книжа. Върху корковото табло срещу единствения прозорец на стаята висяха забодени постери и рекламни плакати на различни стоки.

Хани се прокашля и директорката на конкурса вдигна очи от бюрото си, което бе точно срещу вратата.

— Я виж ти, кой е дошъл — рече тя и като смъкваше от челото си очилата с големи, пластмасови рамки, се изправи от стола.

В тона й звучеше самодоволство, което никак не се хареса на Хани. Директорката на конкурса заобиколи писалището си и застана пред него. Опря едното си бедро на писалището и кръстоса ръце гърдите си.

— Ти не си на деветнайсет, Хани — рече тя, очевидно решила, че няма защо много-много да го увърта. — Ти си едно шестнайсетгодишно момиче, напуснало училище с репутацията на човек, който създава неприятности. Като непълнолетна нямаш никакви законни права над братовчедка си.

Хани си помисли, че да се изправиш срещу мис Уеъринг не би трябвало да е по-трудно, отколкото да се изправиш срещу свако Ърл, след като е ударил няколко уискита. Тя отиде до прозореца и, преструвайки се, че не дава и пет пари, се загледа в отбивката към банката „Фърст Каролина“ отсреща.

— Явно сте се потрудила да се поровите в личния ми живот, мис Уеъринг — изрече провлечено тя. — И докато сте се ровичкали, не открихте ли, че майката на Шантал, моята леля мисис Софи Муун Букър, страда от крайна лудост, причинена от мъката й по смъртта на съпруга й Ърл Т. Букър? — Тя бавно се обърна отново към директорката на конкурса. — А не открихте ли случайно, че аз съм де факто главата на семейството, след като той почина? И че мисис Букър — която от много години вече не е малолетна — прави точно онова, което аз й кажа, което включва и да шамароса този шибан дюкян с най-големия съдебен процес, който изобщо може да му се случи?

За учудване и задоволство на Хани тази реч до голяма степен отне вятъра от платната на Моника Уеъринг. Известно време тя продължи да увърта, но Хани разбра, че се опитваше да плаши гаргите. Очевидно, бе инструктирана от началниците си да защити доброто име на „Дънди“ на всяка цена. Тя помоли секретарката да донесе на Хани кола, сетне се извини и се втурна в коридора. Половин час по-късно се върна с няколко листа хартия, закачени заедно.

— Продуцентите на „Шоуто на Даш Кугън“ бяха тъй добри да се съгласят да прослушат за кратко Шантал в Лос Анджелис, заедно с другите момичета в четвъртък — рече неприветливо тя. — Записах ви тук адреса на студиото и добавих информацията, която ми пратиха за програмата преди няколко месеца. Шантал и придружителката й трябва да бъдат в Лос Анджелис до осем часа сутринта в четвъртък.

— И като как ще стигне тя там?

— Боя се, че това е ваш проблем — отговори тя хладно и подаде материалите, които държеше, на Хани. — Организаторите на конкурса не носят отговорност за транспорта. Надявам се, ще оцените, че направихме повече от необходимото в тази ситуация. Моля предайте на Шантал пожелания за успех от всички нас.

Хани взе документите от мис Уеъринг с такова изражение, сякаш й правеше голяма услуга и излезе от канцеларията. Ала още в коридора самоувереността й се стопи. Нямаше достатъчно пари за самолетни билети. Как щеше да отведе Шантал до Лос Анджелис?

Но докато се качваше на ескалатора, тя се опита да се сдобие с кураж от уроците на „Черния гръм“. Надеждата никога не свършва.

 

 

— Мисля, че най-накрая се побърка напълно, Хани Джейн Муун — рече Шантал. — Тази камионетка не може да стигне дори до междущатската магистрала, камо ли да измине целия път до Калифорния.

Очуканият стар пикап, който си стоеше до фургона на Софи, бе единственото превозно средство, останало в парка. Купето му някога бе червено, но толкова пъти бе китвано със зелен кит, че от оригиналната му боя бе останало съвсем малко. Тъй като същият проблем тревожеше и Хани, тя се нахвърли върху Шантал.

— Доникъде няма да стигнеш в живота като си такава песимистка. Трябва да имаш оптимистично отношение към предизвикателствата, които животът ти поднася. Освен това Бък току-що монтира нов алтернатор. Хайде, качвай този куфар отзад, а аз ще се опитам още веднъж да поговоря със Софи.

— Но, Хани, аз не искам да ходя в Калифорния…

Хани не обърна внимание на хленча в тона на братовчедка си.

— Толкова по-зле за теб, защото ще отидеш. Влизай в пикапа и ме чакай.

Софи си лежеше на дивана и гледаше понеделничните си вечерни шоупрограми. Хани клекна, докосна ръката на леля си и прокара нежно пръсти по подутите й кокалчета. Знаеше, че Софи не обича да я докосват, но не можа да се въздържи.

— Софи, трябва да промениш решението си и да дойдеш с нас. Не искам да те оставям тук сама. Освен всичко друго, когато онези от телевизията изберат Шантал за „Шоуто на Даш Кугън“, те ще искат да говорят с майка й.

Погледът на Софи си остана фокусиран върху трептящия екран.

— Боя се, че съм прекалено уморена да ходя някъде, Хани. Пък и Синамон и Шейд^[2] ще се оженят тази седмица.

Хани едва сдържа разочарованието си.

— Става дума за истинския живот, Софи, а не за някаква сапунена опера. Трябва да изградим планове за бъдещето. Сега банката е притежател на парка и скоро вече няма да можеш да живееш тук.

Когато за пръв път погледна Хани, клепачите на Софи бяха като увиснали сводове над малките й очи. Хани машинално потърси по лицето й някакви признаци на емоция, но както винаги не откри нищо друго, освен апатия и умора.

— Банката не каза нищо за изселване, затова смятам да си остана там, където съм.

Хани опита последна молба.

— Имаме нужда от теб, Софи! Знаеш каква е Шантал. Ами ако някое момче реши да се държи нахално с нея?

— Ти ще се погрижиш за него — рече отегчено Софи. — Ти ще се погрижиш и за всичко останало. Винаги си го правила.

 

 

В ранния следобед в сряда Хани вече бе смъртно уморена. Очите й бяха сухи като оклахомската прерия, която се простираше докъдето очите виждат от двете страни на пътя, а главата й бе започнала да клюма напред. Изсвири клаксон и тя мигновено отвори очи. Успя да завърти волана в мига, в който вече бе настъпила двойната жълта линия по средата на пътя.

Бяха на път от понеделник вечерта, а още не бяха стигнали до Оклахома сити. Ауспухът им бе паднал близо до Бърмингам, малко след Шрийвпорт се появи теч в радиатора, два пъти лепиха една и съща гума. Хани не бе привърженичка на песимистичното мислене, ала средствата от неприкосновения й запас намаляваха значително по-бързо, отколкото си бе мислила, а и знаеше, че повече не можеше да кара, без да поспи.

В другия край на кабината Шантал спеше като бебе, бузите й бяха зачервени от жегата, а кичури черна коса се ветрееха на отворения прозорец.

— Шантал, събуди се!

Устните на Шантал се окръглиха като на бебе, което търси цицката на майка си. Като се протегна, гърдите й станаха плоски под бялата й блуза.

— Какво има?

— Ще трябва да покараш малко. А аз трябва да поспя.

— Шофирането ме изнервя, Хани. Отбий някъде по пътя и дремни малко.

— Трябва да продължим, иначе изобщо няма да успеем да стигнем в Лос Анджелис преди осем часа утре сутринта. И без това вече сме изостанали много от графика си.

— Не искам да карам, Хани. Това ме изнервя…

Хани помисли дали да продължи да настоява, но се отказа. Последния път, когато накара Шантал да шофира, братовчедка й толкова много се оплаква, че Хани така и не можа да поспи. Пикапът още веднъж се отклони към жълтата линия. Тя разтърси глава, опитвайки се да се освежи, а после рязко натисна спирачките, когато забеляза стопаджията.

— Хани, какво правиш?

— Не е твоя работа.

Тя отби встрани от пътя и слезе от пикапа, като остави мотора да работи, за да не се налага отново да минава сложната процедура по стартирането му. Прескочи един скъсан гумен ботуш и се упъти към отклонението от междущатската магистрала. Стопаджията вървеше към нея, нарамил стара, сива, брезентова торба.

Нямаше намерение да постави Шантал под угроза, като вземе някой перверзен тип, затова го огледа внимателно. Беше момче малко над двайсет години, с приятно лице и рошава кафява коса, с мършав мустак и сънени очи. Брадичката му бе малко слабовата, но не можеше да го вини за нещо, което навярно бе по-скоро наследство от предците му, отколкото проява на характера му.

Забеляза панталоните в защитен цвят, над които бе само по тениска и попита с надежда:

— Военен ли си?

— Не. Не и аз.

Очите й се присвиха.

— Колежанин?

— Прекарах един семестър в Държавния университет на Айова, но се разкарах оттам.

Тя кимна одобрително.

— Накъде си се запътил?

— Към Албъкърк.

Видя й се безобиден, но така изглеждаха и всички масови убийци, за които бе чела в списанията „Нешънъл Инкуайърър“ на Шантал.

— Карал ли си някога пикап?

— Разбира се. Трактори — също. Моите старци са фермери. Живеят близо до Дюбюк.

— Казвам се Хани Джейн Муун.

Той премигна с очи.

— Бая странно име.

— Тъй ли? Е, аз не съм си го избирала, затова ще се радвам, ако си запазиш мнението за себе си.

— Нямаш проблеми. Аз съм Гордън Делауийз.

Трябваше да вземе решение, но не можеше да си позволи да сгреши.

— Ходиш ли на църква, Гордън?

— Не. Вече не. Бях обаче методист.

Методист не бе толкова добре като баптист, но трябваше да се примири. Мушна палец в джоба на дънките си и го изгледа свирепо, за да му даде да разбере кой командва парада.

— Аз и братовчедка ми Шантал пътуваме към Калифорния, Шантал ще получи роля в телевизионно шоу. Караме право натам и трябва да стигнем до осем сутринта утре, иначе сме на път да изгубим и последната си възможност да се самоуважаваме. Ако се опиташ да палуваш, веднага ще те изритам от пикапа. Разбрано?

Гордън кимна разсеяно и това я накара да реши, че и той не бе по-умен от Шантал. Доведе го до пикапа и му каза, че той ще шофира.

Той я изгледа отвисоко и се почеса по гърдите.

— На колко си години все пак?

— Почти на двайсет. И миналата седмица излязох от затвора, лежах, защото прострелях един тип в главата. Ето защо, ако си мислиш доброто, няма да ми създаваш неприятности.

Той не каза нищо след тези нейни думи, просто хвърли брезентовата си торба зад седалката и няколко пъти премигна, когато видя Шантал. Хани се качи от другата страна, като остави Шантал по средата. Той включи на скорост и свърна към магистралата. Само след секунда Хани вече спеше.

 

 

Нещо я събуди няколко часа по-късно и когато видя как Шантал Букър и Гордън Делауийз си мятаха погледи, осъзна, че бе направила голяма грешка.

— Много си готина — рече Гордън и като погледна Шантал, кожата му порозовя дори и под тена му.

Беше положил ръка на облегалката, а тя се люлееше към него като вейка на вятър.

— Обожавам мъже с мустаци.

— Тъй ли? Аз пък си мислех да ги обръсна.

— О, не, недей! Така изглеждаш почти като мистър Бърт Рейнолдс.

От тук нататък клепките на Хани повече не се слепиха.

Тонът на Шантал бе почти бездиханен от възхита.

— Мисля, че е вълнуващо това, че пътуваш на стоп из страната, само за да изучаваш живота.

— Смятам, че човек трябва да види всичко, преди да е станал художник — отвърна Гордън.

Той мина в лявата лента, за да изпревари една бракма, която вдигаше почти толкова шум, колкото и техният пикап.

— Досега не съм се запознавала с художник.

На Хани не й се нравеха меките, напевни нотки в тона на Шантал. Не биваше да попадат в нови усложнения. Защо братовчедка й трябваше да се захласва по всяко срещнато момче? Реши, че бе време да се намеси.

— Това не е вярно, Шантал. А какво ще кажеш за онзи мъж, който дойде в парка, да изрисува стенописа над Къщата на ужасите.

— Това не е истинско изкуство — подигра я Шантал. — А Гордън е истински художник.

На Хани стенописът й харесваше, но вкусовете й в изкуството бяха по-толерантни, отколкото на повечето хора. Гордън отново метна похотлив поглед към Шантал и Хани реши да го тури на мястото му.

— Колко картини си нарисувал, Гордън?

— Не знам.

— Повече от сто?

— Не толкова много.

— Повече от петдесет.

— Навярно не.

Хани изсумтя.

— Не виждам как можеш да се наричаш художник, след като не си нарисувал дори петдесет картини.

— Важно е качеството — рече Шантал, — а не бройката.

— Ти откога стана такава познавачка на изкуството, Шантал Букър? Доколкото ми е известно, единствените картини, на които досега си обръщала внимание, са на голи хора.

— Не се наскърбявай от думите на Хани, Гордън. Понякога тя изпада в лошо настроение.

На Хани й се прииска да накара Гордън веднага да отбие колата и да разкара безволевата му брадичка от пикапа, но знаеше, че се нуждае от него, ако искаше да пристигне в Лос Анджелис навреме за прослушването, и затова си замълча.

Не й се щеше още да поеме шофирането, но не можеше да ги гледа тези двамата как се лигавят, и затова извади книжата, които й бе дала Моника Уеъринг. Сред тях бе написано на ръка указание как да намерят студиото, както и кратко резюме за „Шоуто на Даш Кугън“. Тя го прочете.

„Веселият, непресекващ хумор е резултатът, когато бившият родео ездач Даш Джоунс (в ролята Даш Кугън) се оженва за красивата дама от обществото от Източното крайбрежие Елионор Чадуик (Низ Касълбъри) и те откриват повторно прелестите на любовта. Него го тегли към живота на село, докато тя обича изисканите коктейли и приеми. И за капак красивата му дъщеря тийнейджърка (актрисата още не е избрана) и почти вече израсналият син на Елионор Блейк (Ерик Дилън) се влюбват един в друг. Всички те разбират, че любовта е прелестна и когато идва повторно.“

Хани се почуди кой ли би могъл да напише думи като веселия, непресекващ хумор. „Шоуто на Даш Кугън“ изобщо не й се виждаше смешно, но тъй като не можеше да си позволи да бъде критична, тя реши, че мистър Даш Кугън не би участвал в нещо толкова тъпо.

Никога не се бе влюбвала в кинозвезди, не бе като Шантал, но винаги бе изпитвала скрито възхищение към Даш Кугън. Още от дете гледаше филмите му. Не че се бе замисляла върху това, но сега осъзна, че той отдавна не се бе снимал. Каубойските филми май вече не бяха толкова популярни.

Потръпна от вълнение. Не бе човек, който да се впечатлява кой знае колко от кинозвезди, но не беше ли нещо значимо, че щеше да се срещне с Даш Кугън, когато стигнат в Холивуд? Да, това вече щеше да бъде нещо.