Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (10)

Десета глава

Когато излезе от обора, тя разбра, че графикът на снимките бе чудотворно променен, докато е била вътре, и вместо да снимат сцената й с Даш, снимаха сцена с Блейк и Елионор. Всички бяха необичайно заети, никой не искаше да срещне погледа й, но тя забеляза няколко доволни изражения и разбра, че всички знаеха какво точно се бе случило вътре. Кучите синове навярно бяха подслушвали на вратата на обора.

Очите й се присвиха, стисна устни. Нямаше да позволи на никого да й се присмива. Щеше да им даде да се разберат. Тя ще…

— Не бих те посъветвал — рече тихо застаналият до нея Даш.

Тя го погледна от долу нагоре; очите му бяха засенчени от периферията на шапката, устните му бяха стиснати. Тя зачака познатото негодувание да заклокочи в гърдите й, но вместо това изпита странното чувство на покой. Най-сетне някой бе начертал върху пясъка линия и й бе казал, че не бива да я пресича.

— Предлагам ти да си определиш среща с Рос, преди да си отидеш днес. Има неколцина души, които трябва да върнеш на работа.

Всъщност тя не вярваше, че той щеше да я държи и да остави всички да я напердашат, но нямаше намерение да проверява, затова кимна.

— И не си и въобразявай да хленчиш пред някой от канала за това, което стана днес. То си е между теб и мен.

В духа й проблесна искра кураж.

— Ако искаш да знаеш, нямам изобщо намерение да хленча на някого.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Добре. Може да имаш и повече акъл в главата си, отколкото съм си мислил.

Той докосна с палец шапката си и си тръгна.

Тя го погледа няколко секунди. Раменете й се отпуснаха. Утре той пак нямаше да разговаря с нея. Щеше да си е пак както винаги.

— Знам, че обичаш конете. Ако искаш да дойдеш с колата си до моето ранчо някой уикенд, ще ти покажа няколко от моите.

Сърцето й се разтопи в гърдите й, сякаш ги изпълни докрай.

— Наистина ли?

Той кимна и пое отново към фургона си.

— Кога? — Тя направи няколко бързи крачки подире му.

— Ами…

— Този уикенд? Събота добре ли е? Искам да кажа, мен съботата ме устройва, а ако е добре и за теб…

Моля те, молеше се тя. Моля те, не се отмятай.

— Ами… този уикенд за мен не е удобен, но предполагам, че следващата събота ще е добре.

— Страхотно! — Тя усети как устните й се разтеглят в усмивката на Иванушка Глупака. — Следващата събота — чудесно!

— Добре тогава. Да речем към обяд.

— Към обяд. Страхотно! Към обяд е чудесно.

Сърцето й летеше като детско балонче. И продължи да си лети през остатъка от деня, а това й помогна да пренебрегне самодоволните усмивки на хората от екипа и задоволството в очите на Лиз. Въпреки наранената си гордост, тя бе учудена да открие колко добре се чувства човек, който вече не е лош.

Същата вечер тя пресрещна Рос в кабинета му и го помоли да наеме отново Мелани и Джак. Той се съгласи с готовност и преди да напусне студиото, тя им позвъни, за да им се извини. Нито единият от двамата не се опита да я унижи, от което тя се почувства още по-зле, отколкото преди.

В очакване да отиде в ранчото, следващата седмица й се видя цяла вечност. Обърна се на сто и осемдесет градуса, опитваше се да бъде мила с всички и, макар повечето хора от екипа да продължаваха да я държат на разстояние, неколцина от тях постоплиха отношението си към нея.

В събота тя пое по тесния черен път сред скалистите планини, северно от Малибу, и зърна за пръв път ранчото на Даш Кугън. То бе сгушено сред хълмовете, сред гъст храсталак, дъбове и явори. Чифт червеноопашати ястреби се рееха в небето.

Спря встрани от пътя. Часовникът на таблото на колата показваше десет и половина, а тя не биваше да пристигне преди пладне. Нагласи огледалото за обратно виждане и се взря в образа си, опитвайки се да реши дали червилото, което си бе сложила, не изглеждаше глупаво на фона на окастрената й коса. Така си беше. Но, в крайна сметка, всичко изглеждаше глупаво при тази прическа, така че какво значение имаше?

Часовникът показваше десет и четиридесет и осем.

Ами ако бе забравил? Дланите й се потяха и тя ги отри о дънките си. Помъчи се да се самоубеди, че той не би забравил нещо тъй важно. Денят, прекаран заедно с него, щеше да бъде всичко, за което си бе мечтала. Щеше да й покаже ранчото. Щяха да говорят за коне, да пояздят, да спрат и пак да поговорят. Може би икономката му щеше да им е приготвила сандвичи. Щяха да опънат одеяло край потока и да споделят някоя и друга своя тайна. Той щеше да й се усмихне, досущ както се усмихваше на Джейни и…

Затвори очи. Беше вече прекалено възрастна за подобни детински фантазии. Вместо това би трябвало да си мечтае за секс. Но когато го правеше, тя си представяше, че се люби с Ерик Дилън, и от това едновременно се възбуждаше и се разстройваше. И все пак, да си мечтае за това как Даш Кугън се държи с нея като с дъщеря си Джейни, не я караше да се чувства по-добре.

Часовникът показваше десет и петдесет и три. Още час и седем минути.

По дяволите всичко! Тя завъртя контактния ключ и пое по пътя. Щеше да се престори, че е объркала времето.

Сградата на ранчото бе едноетажна каменна постройка с неправилни форми, обрамчена с кипариси, със зелени жалузи на прозорците и входна врата, боядисана в тъмносиво. Ако се вземе предвид, че Даш бе звезда, имението бе сравнително скромно и може би поради тази причина данъчните служби не го бяха предложили за разпродажба. Тя слезе от колата си и изкачи стъпалата до входната врата. Докато звънеше, си напомни да се държи като възрастен човек. Щом не искаше хората да се държат с нея сякаш бе на четиринайсет години, трябваше да не се държи като такава. Имаше нужда да развие дарбата си на сдържаност. И да престане да бъде все така обезкуражена.

Отново натисна звънеца. Никакви признаци на живот. Нервността й се превърна в огромно безпокойство и тя натисна продължително звънеца. Не можеше да я е забравил. Това бе твърде важно. Той…

Вратата се отвори рязко.

Очевидно бе станал току-що. Бе само по шорти в защитен цвят и не се бе избръснал. Острата му коса бе прилепнала от едната страна, а от другата бе в такъв вид, сякаш стадо добитък бе препускал панически през нея. На всичкото отгоре не изглеждаше доволен.

— Подранила си.

Тя преглътна тежко.

— Така ли?

— Аха.

Не знаеше какво да направи.

— Ако искаш да се поразходя малко или пък нещо друго?

— Всъщност, бих ти бил благодарен, ако го сториш.

— Даш? — От вътрешността на къщата долетя женски глас.

По лицето му пробяга сянка на недоволство. В този нисък дрезгав женски глас имаше нещо познато. Хани прехапа долната си устна. Това не я засягаше.

— Даш? — извика отново жената. — Къде ти е кафеникът?

Хани зяпна от негодувание.

— Дъсти!

Познатата руса глава на Лайза Харпър се появи иззад рамото му.

— Хани, ти ли си?

— Аз съм ами — отвърна тя през стиснати зъби.

Очите на Лайза се окръглиха невинно, по детски.

— Охо!

— Тя и с теб ли спи? — възкликна Хани и изгледа свирепо Даш.

— Що не идеш да се поразходиш веднага? — отвърна той.

Тя не му обърна внимание и изгледа свирепо и Лайза.

— Ама и ти щедро раздаваш благоволението си.

— Човек трябва да сравнява, за да избере — отвърна сладко Лайза. — И между нас казано, ако се състезават, старият каубой преспокойно може да даде на Ерик Дилън една обиколка преднина.

— Мисля, че това е напълно достатъчно — рече Даш. — Хани, ако и думица за това стигне до онези сценаристи, дупето ти ще стане публична собственост. Ясно ли е?

— Да, ясно ми е — отвърна нацупено Хани.

Лайза, която непрекъснато търсеше начини да разшири ролята на Дъсти, се ухили на Хани иззад рамото на Даш, очевидно с надеждата, че тя щеше да се разприказва.

— Отивам да се поразходя сега — рече Хани, преди той да успее да й нареди да го стори. Тича по пътечката, изгубила дъх, докато не чу вратата да се затваря.

По-късно, докато стоеше пред конюшнята и се възхищаваше на три от конете на Даш, вдишвайки дъха на евкалипта, примесен с мириса на оборска тор, тя чу как колата на Лайза заминава. Разяждаше я завист, като си помисли за Лайза и Даш, за Лайза и Ерик — Лайза, която знаеше всички тайни на женствеността, които за нея бяха пълна мъгла.

Не след дълго се появи и Даш, облечен в обикновена риза с дълъг ръкав, обут в дънки и с каубойски ботуши. Под стетсъна му се виждаха кичури от още влажната от душа коса. Подаде й една от чашите кафе, които носеше. След като тя я взе, той стъпи върху напречната греда на оградата и се загледа в конете.

Тя също вдигна крак върху оградата.

— Съжалявам — рече най-сетне тя. Вече бе започнала да открива, че бе по-лесно да се извини, отколкото да се защищава, когато бе сгрешила. — Знаех, че не бива да се появявам преди пладне.

Той сръбна от бялата пръстена чаша.

— Тъй си мислех и аз.

И край. Не й изнася лекции, нито пък каза нещо повече. Вместо това посочи животните в конюшнята.

— Тези двата са впрегатни, а третият е арабски. Гледам ги за приятели.

— Не са ли твои?

— Бих искал да са мои, но ми наложиха да продам моите.

— Данъчните ли?

— Аха.

— Гадняри.

— Точни думи.

— Веднъж ни правиха ревизия, точно преди да умре свако Ърл. Понякога си мисля, че тъкмо това го уби. С данъчните не бива да си има нещо общо никой друг, освен масовите убийци. И всичко се свърши с това, че аз трябваше да поема по-голямата част от работата.

— На колко години бе тогава?

— На четиринайсет. Ама по математика винаги съм била отличничка.

— Когато човек се сблъска с данъчните, му трябват още сума неща, освен математиката.

— И от хора разбирам. Това помага.

Той поклати глава и се засмя тихо.

— Трябва да ти кажа, Хани, че през целия си живот не си спомням да съм срещал някого — мъж или жена — който да преценява по-зле хората от теб.

Тя се наежи.

— Каза нещо ужасно. А не е и вярно.

— Много си е вярно. Най-големи главоболия създаваш на най-компетентните хора от екипа, а и не става дума само за екипа. Струва ми се, че се привързваш само към хора, които имат огромни, дълбоки цяла миля недостатъци. А обръщаш гръб на най-добрите.

— Например? — попита с негодувание тя.

— Ами, Лиз, например. Тя е умна и е завършена личност. Тя също те хареса още от самото начало, макар да не разбирам защо.

— Това е смешно. Лиз Касълбъри е царицата на кучките. И ме мрази и в червата. Думите ти доказват, че аз преценявам хората по-добре от теб.

Той изсумтя.

Хани продължи атаката си.

— Ще ти дам чудесен пример колко отмъстителна е тя. Миналата седмица се прибрах във фургона и намерих пакет от нея. Съдържаше бележка, в която се извиняваше, че е пропуснала рождения ми ден и се надявала, че въпреки всичко ще харесам подаръка й, нищо, че е закъснял.

— Не ми звучи кой знае колко отмъстително.

— И аз така си мислех, докато не отворих подаръка. Никога няма да се сетиш какво имаше в пакета.

— Ръчна граната ли?

— Рокля.

— Гледай ти! Трябва да я дадеш под съд.

— Не. Слушай. Не някаква си рокля, а онази малка, жълта рокля с жабо и с волани. И онези тъпи обувки. И перли.

— Перли ли? Гледай ти!

— Не разбираш ли? Тя ми се присмива.

— Май нещо не мога да те разбера, Хани.

— Нещата изглеждаха такива, сякаш да ги носи някаква кукла Барби, а не човек като мен. Ако аз облека нещо подобно, всички ще изпопадат на пода и ще умрат от смях. Беше толкова…

— Женствено?

— Да. Точно. Глупаво. Знаеш. Тъпо.

— Вместо да е нещо, направено от бодлива тел и ножчета за бръснене.

— Не е чак толкова смешно.

— И ти какво направи?

— Завих го пак в пакета и й го върнах.

За пръв път той изглеждаше раздразнен.

— И защо ти трябваше да го правиш? Мисля, че решихме да внимаваш с поведението си.

— Аз не съм й го хвърлила в лицето.

— Е, и това е нещо.

— Казах й, че оценявам жеста, но не мога да приема подаръка й, защото и аз не съм й купила подарък за рождения ден.

— И сетне й го хвърли в лицето.

Тя му се ухили.

— Вече съм друг човек, Даш.

Той се усмихна, сетне се пресегна и в един миг тя си помисли, че щеше да разроши косата й, досущ както го правеше с Джейни. Но той отпусна ръка и отиде при надничаря, който работеше за него.

Извади един от впрегатните коне за нея — блага кобила — тъй като не бе опитна ездачка, а за себе си взе буйния арабски жребец. Когато поеха към хълмовете, тя усети топлината на слънцето на главата си и не можа да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова щастлива. Даш седеше на седлото с онази отпуснатост на човек, който се чувства по-добре на кон, отколкото на земята. Известно време яздиха в приятно мълчание, докато необходимостта да говори не стана прекалено непоносима за нея.

— Красиво е тук. Колко от земята е твоя?

— Преди всичката беше моя, но данъчните взеха доста от нея. Скоро ще стане част от Националния парк „Санта Моника“. — Той посочи каньона със стръмни брегове отдясно. — Там бе северната граница на имота ми, а това поточе отпред бележеше западната му граница. През лятото пресъхва, но сега е много хубаво.

— Все още ти остава доста.

— Е, не е малко. Не мисля, че човек може да притежава прекалено много земя.

— В ранчо ли си отрасъл?

— Расъл съм почти навсякъде.

— Семейството ти е пътувало доста, така ли?

— Не съвсем.

— Какво имаш предвид?

— Нищо.

— Самият ти ли си пътувал? — попита тя.

— Ами, това, което казах.

— Не каза нищо.

— Точно така.

Той гледаше редицата дървета, които се издигаха до руслото на поточето. Тя огледа профила му: дълбоко вдлъбнатите му очи, силният нос и квадратната челюст. Изглеждаше като паметник.

Все още взрян в далечината, той заговори:

— Аз съм един затворен човек, Хани. Изобщо не ми харесва идеята личният ми живот да бъде предаван по телевизията из целия свят.

Тя погледна ръцете си, хванали лъка на седлото.

— Смяташ, че ще се разприказвам пред сценаристите, така ли?

— Известно е, че го правиш.

— Няма нужда да им говоря. Просто нещата така напират вътре в мен, а няма с кого другиго да говоря.

— Това, което правиш, си е твоя работа, а моята си е моя.

— Като това с Лайза.

— Точно така.

— Лайза направо умира да разкажа на сценаристите как съм ви заварила тук двамата в компрометиращи обстоятелства.

— Лайза е амбициозна.

Тя въздъхна:

— Няма да им разкажа нищо.

— Ще видим.

Недоверието му я ядоса. Това, че бе разказала на сценаристите няколко неща от миналото, не означаваше, че е дрънкало.

— Обичаш ли я? — попита тя.

— Не, по дяволите, не я обичам.

— Тогава защо…

— Господи, Хани, на света съществуват неща и като ободрителен секс.

Той извърна глава и тя се почуди какво ли точно го бе накарало да се почувства неловко.

— Разбирам. Просто си мислех…

— Мислела си, че съм твърде стар. Нали? Трябва да ти кажа, че съм само на четирийсет и една.

— Толкова стар?

Той рязко обърна глава и тя му се ухили. Раздразнението му изчезна. Тя се загледа в скалистия пейзаж. Кобилата й изцвили и разтърси глава.

— Обещавам ти, Даш, че каквото и да ми кажеш, си остава между нас.

— Оценявам искреността ти, но…

— Но не смяташ, че мога да удържа думата си. Предполагам, че си го заслужавам. Работата е в това — ако понякога имам възможността да поговоря с някого, няма да се налага непрекъснато да изливам душата си пред сценаристите.

— Това започва да ми звучи като изнудване.

— Ами приеми го както си искаш.

Даш изпусна една дълго потискана въздишка.

— Виж сега, от моя гледна точка, ти си една добра ораторка, докато аз съм човек, определено отдаден на мълчанието.

— Няма да ти е било лесно, след като си бил женен за толкоз жени.

— В сравнение с теб те бяха като глухонеми.

— Онези сценаристи сигурно биха се заинтересували от случилото се между теб и Лиза.

— Хани?

— Да?

— Напомни ми да ти насиня дупето.

— Вече го направи. И не си мисли, че съм го забравила.

Когато се върнаха до обора, вече бе три часът. Разходиха конете да им се вземе потта и ги предадоха на надничаря. Даш я отведе до колата й, която бе паркирана до къщата, до един горивен резервоар, едва закрит от храсти хортензия. На Хани не й се искаше този следобед да свърши. Призляваше й от мисълта да се върне при вечно оплакващото се семейство. Стомахът й изкурка и изведнъж й хрумна нещо.

— Дояждат ли ти се понякога домашни бисквити, Даш? От онези, дето са толкова дебели и пухкави, че като ги отвориш, сякаш пускат силна въздишка. А маслото се топи в малка, златна локвичка точно в средата им. И сетне ги поливаш с топъл кленов сироп…

— Знаех, че си досадна, Хани, но никога не съм си мислил, че си садистка. — И той спря до багажника на колата й.

— Предполагам никога не съм ти казвала колко добра готвачка съм. Моите бисквити са точно такива.

Той очевидно се колебаеше.

— Хич не ми изглеждаш на домошарка.

— Виждаш ли? Това още веднъж доказва колко грешно преценяваш хората. Готвя на семейството си от години. Леля ми Софи винаги е прекалено уморена да приготви ядене и когато бях на десет години, вече започнах да развивам алергия към готовите яденета, затова започнах да експериментирам. Не мина много и станах отлична готвачка. Никакви изгъзици. Само обикновена домашна кухня.

Тя извади ключовете на колата от джоба си и ги подхвърли на дланта си.

— Господи, като се сетих за тези бисквити, ще взема да изпека една фурна, като се върна. Благодаря много, че ме покани, Даш. Прекарах наистина чудесно.

Втъкнал палец в джоба на дънките си, той гледаше в земята. Тя подхвърляше ключовете на колата си. Той побутна едно камъче с върха на ботуша си. Тя прехвърли ключовете от дясната в лявата си ръка.

— Няма да имам нищо против, ако поровиш в кухненския ми килер, да видиш дали ще намериш всичко, от което се нуждаеш.

Тя отвори широко очи.

— Наистина ли? Не искам да злоупотребявам с гостоприемството ти.

Той измърмори утвърдително и пое към къщата.

Кухнята бе старомодна и просторна, с дъбови бюфети, боядисана в цвят на печен бадем. Тананикайки си, тя събра съставките за бисквитите и извади фунт бекон от фризера. Докато отмерваше брашното в шарената пръстена купа, дочу от всекидневната шума от предавания по телевизията баскетболен мач. Въпреки че щеше да се радва на компанията на Даш в кухнята, все пак не й бе зле да е сама.

След четирийсет и пет минути го извика да заеме място край старинната дъбова маса, която бе разположена в нишата на кухнята. Свако Ърл не одобряваше приказките по време на ядене, затова на нея не й бе трудно да мълчи, докато махаше чистата синя кърпа, с която бе покрила купата със златистокафяви бисквити. Той си взе две, набоде пет-шест парчета бекон и ги сложи в чинията си. Като отчупи първата бисквита, от нея се вдигна пара, досущ както бе описала тя. Тя му подаде маслото и каната със затопления сироп. Не беше чисто кленов, но такъв бе намерила. Бучката масло попи в бисквитата, а сиропът потече отстрани.

— Вкусно — рече тихо той, когато свърши с първата и се зае с втората.

Тя сръбна глътка от новото кафе, което бе сварила. Бе малко силно за нея, но знаеше, че той го обича такова. Като изяде и втората си бисквита, тя побутна незабелязано купата към него, за да си вземе още една.

Не ядеше по много и затова самата тя се задоволи само с една бисквита и чаша кафе. Той изяде четвърта.

— Вкусно — рече тихо той за втори път.

Задоволството му от приготвената от нея храна я изпълни с гордост. Може и да не бе хубава или кокетка, нито пък знаеше как да говори с мъжете, но определено знаеше как да ги нахрани.

Той изяде девет парчета бекон и половин дузина бисквити, преди най-сетне да спре. Погледна я и се ухили.

— Ама ти си била чудесна готвачка, момиченце!

— Трябва да опиташ печеното ми пиле. Отвън изглежда златисто препечено, а вътре е крехко и…

— Спри! Никога ли не си чувала за холестерола, Хани?

— Разбира се. Това е нещото, с което Лайза си изрусява косата.

— Мисля, че се казва клерол.

— Грешката е моя — усмихна се невинно тя.

Докато той се хранеше, тя бе мислила за нещо, което той бе казал по-рано. И докато той разбъркваше пълната лъжица захар в кафето си, тя реши да го попита за това.

— Посочи ми един човек със слаб характер, към който да съм се залепила.

— Моля?

— По-рано рече, че съм обръщала гръб на силните личности. Каза, че съм се лепяла само за слабите. Кажи един.

— Така ли казах?

— Каза го. Кого имаше предвид?

— Ами… — Той продължи да бърка кафето си. — За начало какво ще кажеш за Ерик Дилън?

— Не съм се лепила за Ерик Дилън. Ако искаш да знаеш, мразя го и в червата.

— Има си хас да не е така.

— Той е груб и самовлюбен.

— Тук позна.

— Но е много талантлив. — Тя изпита странната нужда да се изправи в негова защита.

— И за това си права.

— Но трябва да съм ненормална да се интересувам от Ерик Дилън. Няма никакъв начин човек като него да погледне някого като мен повторно — зелено дребосъче с голяма уста като на риба прилепало.

— Каква каза, че била устата ти?

— Ами погледни я — и тя се нацупи.

В очите му заигра забавно пламъче, когато погледна устните й.

— Хани, сума мъжкари ще сметнат, че устата ти е секси. Само ако не се отваря много-много, разбира се.

Тя го погледна яростно.

— Кажи сега някой друг, освен Ерик Дилън. Сигурна съм, че няма да можеш, защото познавам много добре хората. И се възхищавам от силата.

— Така ли?

— Да, така е.

— Тогава защо мис Голяма Познавачка на Човешките Характери толкова целенасочено се стреми да се залепи за мен?

Тя разбра, че бе искал да го каже на шега, но не прозвуча така. Веднага щом заговори, лицето му се стегна и топлината, която бе започнала да се появява помежду им, се стопи.

Той рязко бутна чашата кафе настрани и се изправи.

— Мисля, че е време да си тръгваш. Имам да свърша това-онова следобед.

Тя се изправи и го последва от кухнята през уютната всекидневна, която заемаше цялата задна част на къщата. Бе обзаведена с кожени мебели, по стените висяха плакати от старите му филми в рамки. Придружи я до входната врата, ботушите му потракваха по теракотените плочки; във въздуха витаеше напрежение.

Не можеше да понесе този техен ден да свърши така. Тя протегна ръка, докосна го и заговори с толкова нежен глас, сякаш изобщо не бе неин.

— Ти си най-силният човек, когото изобщо съм познавала, Даш! Наистина мисля така…

Той се обърна да я погледне, очите му излъчваха умора и поражение.

— Спомням си един ден, когато ме нарече износен, стар пияница.

Потъна в земята от срам.

— Извинявай за това. Сякаш Сатаната говори с моята уста тази година.

— Да, но ти не направи нищо друго, освен да съобщиш истината.

— Не говори така. Чувствам се дори още по-зле.

Той отпусна ръката до тялото си, загледан за миг в земята, а сетне отново вдигна поглед към нея.

— Хани, аз съм алкохолик. Всеки ден за мен е борба и в повечето време не съм дори сигурен дали си струва. Но, освен това, бутилката не е единственият ми проблем. Груб съм с жените. Собствените ми деца ме ненавиждат. Имам буен темперамент и не ме е много грижа за някого другиго, освен за мен самия.

— Не ти вярвам.

— По-добре ми повярвай — изрече дрезгаво той. — Аз съм едно егоистично копеле и нямам никакво намерение да се променям на тези си години.

Той закрачи извън къщата и на нея не й остана нищо друго, освен да го последва към колата си. Чудесният им ден бе съсипан и, кой знае защо, тя реши, че вината бе изцяло нейна.