Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (27)

Двадесет и седма глава

Тази вече Ерик застана пред вратата на караваната й. Носеше черни дънки и тъмно яке върху сивия си пуловер. Дългата му коса бе разрошена от вятъра, а единственото му око бе тъй загадъчно и непроницаемо като черната превръзка, която закриваше другото. Създание на нощта.

Не бе идвал до караваната откакто се бе преселил в „Кошарата“, а войнствената извивка на устните му подсказваше, че нямаше да иска разрешението й, за да влезе. Вместо това стоеше навън и я гледаше тъй свирепо, сякаш тя бе натрапникът.

Бе готова да подхвърли някоя злобна забележка, но й хрумна неразумната мисъл, че пиратът клоун щеше да се разочарова от нея, ако не бе гостоприемна с приятеля му. Тази мисъл бе налудничава, но въпреки това тя отстъпи назад и го пусна да влезе, напомняйки си, че в крайна сметка всичко тази есен си бе чиста лудост. Живееше в един мъртъв увеселителен парк, строеше влакче, което нямаше да стигне доникъде, а единствената личност, в чието присъствие бе щастлива, бе едноок клоун пират, който хвърляше магическите си мрежи върху болни деца.

— Влез — процеди тя. — Тъкмо се гласях да ям.

— Не искам нищо. — И неговият тон бе враждебен, но все пак влезе.

— Все пак хапни.

Тя извади втора чиния от шкафчето и му сипа пилешки гърди с обилна гарнитура от ориз и една от палачинките, които бе размразила от фризера. Постави чинията му срещу себе си на малката маса и се зае да вечеря.

Възцари се мълчание. Пилешкото й се стори твърде сухо. Той ядеше машинално, но доста бързо и тя разбра, че бе гладен. Улови се, че търси по лицето му и най-малкото петънце от бяла боя, която да не бе измил, следа от руж по веждата му, нещо, което да го свърже с нежния и весел клоун, но не откри нищо, освен стиснатите устни и тези тъмни, отблъскващи черти. Преображението му бе пълно.

Той бутна чинията си настрани.

— Влязох във връзка с агента ти и той ми изпрати няколко сценария. Скоро ще преценя кой ще бъде първия ти проект. — Тонът му бе безцеремонен и служебен, в него нямаше и най-малката нотка от веселия глас на клоуна.

Тя се отказа да яде повече.

— Бих искала и аз да имам думата.

— Знам, но споразумението ни бе друго.

— Не си си губил времето.

— Дължиш ми сума пари. Искам да знаеш отнапред, че няма да избера комедия и ролята няма да има нищо общо с тази на Джейни Джоунс.

Тя се изправи и грабна чинията си.

— Знаеш, че това е единственото, което мога да изиграя.

— Справи се много добре и с ролята на принцеса.

Отиде до мивката и завъртя крана. Не искаше да разговаря с него за принцесата и за онова, което се бе случило с тях двамата този следобед. Бе чудесно и не искаше да го развалят.

— То си е все същото — рече тя, с надеждата да тури край на спора.

— Дори не е и близко. — Той донесе чинията си и я пусна в мивката.

Тя я мушна под чучура.

— Разбира се, че е. Джейни бях аз, принцесата — също.

— Това е характерното за добрия актьор. Вместо да се опитва да гради образа от нищото, добрият актьор го пресъздава от свои лични черти. Така направи и ти с Джейни, същото бе и днес.

— Грешиш. Джейни не бе част от мен, Джейни бях самата аз.

— Ако това е истина, ти никога нямаше да се ожениш за Даш.

Тя стисна зъби, не искаше да се въвлича в спор.

Той пресече караваната и приближи до масичката.

— Помисли си за всичките ти битки с режисьорите през тези години. Помня десетки случаи, когато се оплакваше за някоя реплика или действие — казваше, че Джейни не би направила или казала подобно нещо.

— Но май не спечелих в тези битки…

— Точно това исках да подчертая и аз. Беше принудена да произнасяш репликите така, както са написани. Вършеше онова, което предвиждаше сценарият. И това не бе ти.

— Не разбираш. — Тя се обърна, за да се изправи срещу него. — Опитвах се. Четох на глас най-различни роли и знам, че съм ужасна.

— Не се изненадвам. Навярно си играла ролята, вместо да бъдеш самата ти. Отвори пак някоя от тези пиеси, но този път не се старай толкова много. Не играй, а бъди. — Той седна на стола с права облегалка до масата и протегна крака, без да я поглежда. — Почти съм решил да участваш в телевизионните минисерии, за които имаш предложение. Действието е по времето на Втората световна война.

— Не ме интересува, ако няма да играя ролята на темпераментна южнячка, отгледана от съсипан бивш ездач на родео.

— Ще играеш фермерка от Северна Дакота, която се влюбва в един тип с японски произход, интерниран близо до фермата й. Героят е млад лекар, японски американец, попаднал в този лагер. Мъжът на фермерката е на война в Южния Пасифик, а единственото й дете е смъртно болно. Добра мелодрама.

Тя го гледаше ужасена.

— Не мога изиграя подобно нещо. Фермерка от Северна Дакота! Сигурно се майтапиш…

— От това, което съм видял, знам, че можеш да направиш всичко, което си решила.

И той се взря през прозореца на караваната, който гледаше към „Черния гръм“.

— Ама ти ще бъдеш наистина гадняр в цялата тази работа, нали?

— Още ли не си го разбрала? Аз съм гадняр във всичко.

— Този следобед не беше. — Думите й се изплъзнаха преди да успее да ги спре.

Лицето му се стегна, сякаш бе нарушила някакво негласно споразумение и когато заговори, тонът му бе изпълнен с цинизъм.

— Ти май наистина си падна по тази клоунада, а? Най-много ми допадна как си стоеше там, на паркинга на болницата, и се преструваше, че е истина. — Той се облегна на стола и рече подигравателно. — Господи, Хани, ама ти наистина се направи на маймуна!

Прониза я силна болка. Той превръщаше нещо наистина красиво в неописуема грозота.

— Не прави това, Ерик…

Но той се бе впуснал в нападение и не се поколеба. Този път искаше наистина да й пусне кръв.

— Ти на колко беше — на двайсет и пет, на двайсет и шест? Аз съм актьор, драга. Един от най-добрите. Понякога се отегчавам и затова се упражнявам с малки деца. Но всичко това са глупости и, честно казано, изобщо не очаквах да захапеш.

Главата й забуча, стана й зле. Как можеше един толкова красив физически човек да е толкова грозен?

— Лъжеш! Изобщо не бе така!

— Имам новини за теб, скъпа. Няма Дядо Коледа, няма Великденско зайче, няма и клоуни магьосници. — Той стовари със сила предните крака на стола на пода и връхлетя за последния удар върху й: — Единственото, на което човек може да се надява в този живот, е пълен тумбак и едно хубаво чукане.

Дъхът й секна. Горната му устна се бе окръглила присмехулно, оглеждаше я от глава до пети, сякаш бе проститутка, която да купи за нощта. През съзнанието й пробягаха образите на всичките филмови негодници. Всички те бяха седнали сега пред нея — начумерени, нахални, жестоки — със скръстени ръце и с протегнати крака.

Всичките филмови негодници.

И в този миг тя успя да надникне отвъд димната завеса, която бе измъкнал от торбата с номерата си. Той играеше нова роля. Въображението й съзря с пълна яснота, че зад нахалството се криеше болка, която толкова приличаше на нейната, че всичкият й яд се изпари.

— Някой трябва да ти измие устата със сапун — отрони тихо тя.

— Още не съм почнал — подигра й се той.

Гласът й премина в шепот.

— Остави, Ерик…

Той видя състраданието, изписано на лицето й, и скочи от стола си; думите, които изкрещя към нея, бяха обагрени от огромната му болка:

— Какво искаш от мен?

Преди да отговори, той я сграбчи за рамото и я обърна към задната част на караваната, където бе спалнята.

— Няма значение. Вече знам. — Побутна я напред. — Да вървим.

— Ерик…

Точно тогава тя разбра съвсем ясно какво се опитваше да направи той. Обърна се към него и се взря в лицето, изкривено от цинизъм, но изобщо не се разгневи, защото знаеше, че това бе една измама.

Той искаше тя да го прати по дяволите, да го изрита от караваната, от живота си, да го окичи с всички обидни определения, които можеше да измисли. Искаше тя да овладее онова, което самият той не можеше — тайнствената сила, която ги привличаше един към друг. Но декемврийската нощ отвън, сребристата черупка на караваната се мержелееше огромна и пуста и тя не можеше да го изпрати в нея.

Той изруга тихо.

— Ще ме оставиш да го направя, нали? Ще ме оставиш да те заведа там и да те чукам.

Тя стисна очи, за да попречи на сълзите си да потекат.

— Млъкни — прошепна тя. — Моля те, само… замълчи.

Бронята, с която се бе защитил, се разпадна. Той изохка и я притегли в обятията си.

— Съжалявам. Господи… извинявай.

Тя усети устните му в косите си, по челото си. Пуловерът му бе мек под дланите й, а мускулите под него — твърди и стегнати. Галеше я през дрехите — гърдите, корема, бедрата, навсякъде, а от докосването му кръвта й сякаш кипваше.

Опи се от уханието му: вълната на пуловера му, миризмата на боров сапун и на чиста кожа, цитрусовия аромат на шампоана, с който бе измил косата си. Той повдигна брадичката й, за да я целуне. В съзнанието й заби тревога. Целувката бе табу. Само това не!

Сведе глава и разкопча дънките му; когато стигнаха до леглото й, и двамата бяха вече голи. Бе тясно, предназначено за един човек, но телата им бяха тъй преплетени едно в друго, че това бе без значение.

Страстта им бе огнено и ловко чудовище. Отдаде му всичките си тайни, за да прави с тях каквото си поиска и получи от него същото в замяна. Праисторическото, меко, всепоглъщащо чудовище.

Тя не можа да познае мъжа, когото бе приела между бедрата си. Не бе филмова звезда, нито строителен работник, нито пък клоун пират. Езикът му бе груб, лицето — мрачно, но зад всичко това ръцете му бяха тъй щедри, тъй нежни — ръцете на най-нежния любовник.

В онези кратки мигове, когато тялото й още не се бе върнало на земята, но той все още лежеше върху нея, тя погали скулите му с палци. Без да ще палецът й се плъзна под черната превръзка. Очакваше несъзнателно да докосне обезобразяващия белег, който той криеше.

Но пръста й срещна само гъстия кичур на миглите му.

Дъхът й секна. Палецът й напипа очертанията на съвсем нормално око.

Там няма око, беше казал, а само грозната маска на белега.

Той се отдръпна от нея, изправи се и седна на ръба на леглото.

— Иска ми се да не бях отказвал цигарите — промърмори полугласно.

Тя придърпа чаршафа върху голото си тяло и загледа силните мускули на гърба му.

— Окото ти си е съвсем наред.

Той вдигна рязко глава, сетне събра дрехите си и отиде в банята.

Тя подпъхна чаршафа високо под мишниците и прегърна колене. Затрепери, защото цялото й нещастие отново я погълна.

Той се върна от банята, обул дънките си; навличаше пуловера през глава, а превръзката му бе пристегната на мястото си. Спря на вратата, фигурата му се мержелееше в сенките, загадъчна и опасна.

— Добре ли си? — попита.

Зъбите й тракаха.

— Защо ме излъга за окото си?

— Исках никой да не ме познае.

— Аз вече знаех кой си. — Гласът й потрепери. — Не ме лъжи, Ерик, кажи ми защо?

Той опря ръка на рамката на вратата; гласът му бе толкова тих, че тя едва долови думите.

— Направих го, защото повече не можех да живея в собствената си кожа.

Обърна се на пета и я остави сама в малката сребриста каравана.

 

 

Ерик спря колата в една отбивка за почивка на междущатската магистрала в Северна Джорджия — стопанисвано от държавата място с тоалети, чешми и търговски автомати. Беше три часът сутринта и той се поддържаше буден само от чашата изстинало кафе със захар, която бе открил в жабката на колата. Още не бе решил дали да не остави колата в Атланта и да отлети със самолет за Л. А., или да продължи да кара.

Паркингът бе почти празен в коледната нощ. Но не и съвсем празен, за да изостави превръзката за окото си. Нагласи я на лицето си, сетне слезе от колата и мина покрай стъклената витрина, на която бе изложена пътната карта на Джорджия. В ниската тухлена сграда едно лошо облечено момиче тийнейджърче бе седнало на дървената пейка и държеше заспало бебе. Изглеждаше гладно, изтощено и отчаяно.

Жалостта го извади от състоянието на вцепенение. Бе прекалено млада, за да е толкова самотна. Бръкна в джоба си да види колко дребни пари има, с надеждата, че щяха да стигнат да й купи малко храна, но в този момент тя вдигна поглед и той видя, че към всичката й мъка в очите й се прибави и страхът.

Притисна още по-силно бебето към гърдите си и се сви на пейката, сякаш то щеше да я защити от заплахата, която той представляваше за нея. Долови учестеното й дишане и му призля от това, че я плашеше толкова много. Извърна се и се отправи бързо към търговските автомати. Тя самата бе още момиченце, поредното невинно същество. Прииска му се да й купи къща, да я изпрати в колеж, да й подари плюшено мече. Прииска му се да купи бъдеще за бебето й, топли дрехи, печени пуйки за вечеря, учители, които да се грижат за нея.

Несправедливостта на този свят отново го съкруши и той склони глава под непосилния товар. Имаше пари и власт и би трябвало да може да уреди всичко. Ала не можеше. Не можеше да защити дори хората, които обича.

Зареди машините с монети. Вместо къща и колеж се изсипаха пакети калпава храна, чипс и шоколад, сладки с формите на джуджета и курабии, пълни с химикали — изобилието на Америка. Събра всичко, добави и останалите в портмонето му банкноти, без да ги брои. Сетне остави всичко на пейката срещу момичето и без да каже нищо, си замина.

Когато стигна до колата, той вече знаеше, че трябва да обърне. Бе се опитал да избяга от всичкото зло, което не бе в състояние да преодолее, но не успя да намери убежище дори и в увеселителния парк „Силвър Лейк“.

Той бе царство на мъртвите, управлявано от принцеса, която бавно умираше от мъка. И бе единственото невинно същество, което може би той бе в състояние да спаси.

Трябваше да е в Л. А. след по-малко от седмица, но преди да замине, можеше да се опита да й помогне. Но как! Когато бе с нея, единствено я нараняваше. Спомни си за следобеда в болницата с децата, тогава бе изпълнена с любов и смях, освободена от призраците, които я преследваха. А човекът, който я бе върнал към живот, бе пиратът клоун, смешникът, който можеше да се отдава безкрайно и без да се бои.

Знаеше, че той самият не може да й помогне, но клоунът може би бе в състояние да го стори.

 

 

Когато в сряда, два дни след Коледа, Хани се върна от работа в караваната си, намери до вратата една кутия за рокли. Отнесе я на масата и я отвори. Намери в нея бяла тюлена рокля на принцеса, обшита със сребърни полумесеци, големи колкото половиндоларови монети. Повдигна я и видя какво се криеше под нея. Кристална коронка и чифт яркочервени кецове.

В кутията имаше и бележка, на която бе изписано само „Четвъртък, в два следобед“. Вместо подпис най-отдолу на бележката се мъдреше рисунката на малка превръзка за око с формата на звезда.

Притисна всичко това към гърдите си — роклята, червените кецове, коронката. Потисна с мъка сълзите си, прехапа долната си устна и се опита да мисли само за клоуна, а не за случилото се между нея и Ерик в коледната нощ. Днес бе дошъл на работа, но единственият път, когато я погледна, то бе с циничното око на Дев.

На другия ден тя влезе в болницата, едновременно и смутена, и развълнувана. Не знаеше дали се дължеше на очакването й да види отново клоуна, или на това, че след като бе облечена в бялата тюлена рокля, тя вече бе друг човек. И все пак знаеше, че трябваше да внимава. След подигравките на Ерик вече не можеше да попадне под омаята на клоуна пират. Кръвното родство, което си бе въобразила, че съществува помежду им, просто не съществуваше. Този път нямаше да забрави кой се крие зад боядисаното в бяло лице и глупавата перука.

Когато стигна до детското отделение, сестрата я упъти към една от стаите в края на коридора. Там намери две празни легла. Обитателите им седяха в скута на клоуна и с широко отворени очи слушаха приказката, която им четеше.

Може би бе чел тази книга многократно, защото тя забеляза, че рядко хвърляше поглед към текста. Вместо това поддържаше визуалния контакт с малката си публика, като влизаше ту в една, ту в друга роля от приказния свят.

Отгърна последната страница.

— … и беше още много, много горещо.

Момиченцата се засмяха.

— Ама бях доста страшен, кат’ ви четох таз приказка, а? — похвали се той. — Изплаших ви до смърт, нали?

Те кимнаха с такава готовност, че той се разсмя.

Тя колебливо влезе в стаята. Децата бяха толкова погълнати от приказката, че в началото дори не я забелязаха. Но сега очите им се отвориха широко, а устните им се окръглиха при вида й.

Клоунът я огледа и не се опита да скрие одобрението си.

— Я виж кой е дошъл! Самата принцеса Попкорн.

Едното от децата в скута му, чернокожо момиченце с превързано отляво сериозно личице, се наведе към него и прошепна:

— Ама тя наистина ли е принцеса?

— Абсолютно — обяви принцеса Попкорн и пристъпи напред.

Те продължиха да я гледат зяпнали от изненада.

— Красива е — рече другото.

Омаяни, те не сваляха очи от кристалната коронка, кацнала върху снопа медни къдри, от бялата тюлена рокля с блестящите й полумесеци и звезди, от яркочервените й кецове. Устицата им бяха зяпнали от почуда. Тя бе доволна, че си поигра достатъчно време да се гримира.

— Напълно съм съгласен — рече тихо Едноокия. — Тя определено е най-красивата принцеса на Америка.

Тя отново усети как потъва в омаята му, но този път реши да се пребори с нея и стисна здраво розовите си устни.

— Хубостта си е хубост, но по-важно е какво има вътре в човека, а не външният му вид.

Едноокия извъртя единственото си тюркоазно око.

— И кой ти писа думичките, принцесо? Мери Попинс ли?

Тя го изгледа високомерно.

— Какво имаш под окото си? — попита едно от момиченцата и се спусна от скута му.

Бе забравила за малката червена звездица, която бе изрисувала на лявата си скула. Избягвайки да гледа към Едноокия, тя бръкна в чантата си за четчицата и сенките.

— Звездичка, досущ като тази на превръзката на Едноокия. Искате ли и вие?

— Може ли? — попитаха удивени те.

— Разбира се.

Времето летеше. Едноокия им разказваше смешки и им показа фокусите си, докато тя изрисува звездици по лицата на децата. Някои от децата бяха присъствали и на коледното им представление, но повечето бяха нови пациенти. Докато на момчетата им правеха по-силно впечатление номерата на Едноокия, момиченцата я гледаха така, сякаш току-що бе излязла от книжките им с приказки. Решеше косите им, даваше им да пробват коронката й и си казваше да не забрави следващия път да купи още една кутийка с червен грим.

Едноокия междувременно флиртуваше с всички момиченца, със сестрите и най-вече със самата нея. И тя не успяваше да му устои, досущ като децата, и макар да бе решила да не се поддава на обаянието му, в него имаше нещо неустоимо и твърдите й предварителни решения просто се осуетиха.

Когато най-сетне дойде време да си тръгнат и поеха с асансьора надолу, тя отново си напомни да внимава. Но след малко той щеше да изчезне; какво лошо имаше в това илюзията да продължи още мъничко?

— Следващия път няма да ме улавяш с ласо — рече тя.

— Не знаеш как да се забавляваш, принцесо…

— Вместо това ще пробваме номера с ножовете.

Лицето му светна.

— Наистина ли?

— Да. Ще ги хвърлям аз.

Той се разсмя. Пресякоха фоайето и излязоха на паркинга. Дните бяха къси и навън вече се смрачаваше. Той я поведе към колата й, но когато стигнаха до нея, се поколеба, сякаш и на него самия още не му се искаше да се разделят.

— Ще дойдеш ли с мен и на Нова година? — попита той. — Това ще е последното ми посещение, преди да вдигна платна към седемте морета.

До Нова година оставаха само четири дни. Ерик щеше да замине и да изостави Едноокия.

— Разбира се.

Тя извади ключовете от чантата си, знаеше, че трябва да се раздели с него, но не й се искаше да се качва в колата.

Той взе ключовете й. Тя го погледна и видя, че бе разтревожен.

— Мислих си за това твойто влакче — рече той. — И се безпокоя за теб.

— Няма нужда да се безпокоиш.

Той отключи вратата и й подаде ключовете.

— То няма да ти върне мъжа, принцесо…

Тя се сепна. Фаровете на една потегляща от паркинга кола превърнаха полумесеците и звездите по роклята й в огнени искри. Разумът й я предупреждаваше, че ако му обяснеше, той щеше да я подиграва по-късно, но сърцето й не можеше да приеме, че този клоун пират може да я засегне. И може би той щеше да разбере онова, което Ерик не можеше да схване.

— Трябва да го построя — прехапа устни тя. — Без надежда светът не струва и пет пари.

— За к’ва надежда говориш?

— Надеждата, че у нас има нещо вечно. Че не сме се появили на белия свят поради някаква случайна космическа катастрофа.

— Ако мислиш, че можеш да откриеш Бог в т’ва твойто влакче, принцесо, аз си мисля, че е по-добре да го потърсиш другаде.

— Ти самият не вярваш в Бог, нали?

— Не мога да вярвам в някой, който позволява на света да съществува толкова много зло. Малки дечица страдат, убийства, глад. Кой би обичал Бог, който има силата да спре всичко това, но не я използва?

— Ами ако Бог не разполага с тази сила?

— Тогаз не е Бог.

— Не съм много сигурна в това. И аз не мога да обичам един такъв Бог, за когото говориш — Бог, който е решил, че е време мъжът ми да умре и изпраща някакъв наркоман да го убие. — Тя въздъхна и преглътна. — Но може би Бог не е толкова всемогъщ, както си мислят хората. Може би бих обичала Бог, който не разполага с повече възможности да владее случайностите от обикновените хора. Не и някакъв Бог Дядо Коледа на наказанието и поощрението… — гласът й премина в шепот, — а Богът на любовта, който страда заедно с нас.

— Не вярвам едно влакче да може да те научи на това.

— Веднъж го направи. Когато бях дете. Бях изгубила всичко и „Черния гръм“ ми върна надеждата.

— Не мисля, че се нуждаеш от надежда. Не мисля, че става дума за Бог. Става дума за мъжа ти. — Той я притегли към себе си. — Даш няма да се върне, принцесо. А ако можеше да те види как страдаш, сърцето му щеше да се пръсне от мъка. Защо не му позволиш да си иде?

Тя усети лекия натиск на брадичката му върху темето си, а топлите му обятия бяха най-безопасното място, в което бе попадала от маса време насам. Но тъй като този глупав клоун бе започнал да означава твърде много за една жена, която все още скърбеше за починалия си съпруг, тя се отдръпна и заговори яростно.

— Не мога да го оставя да си иде! Той е единственото нещо, което някога е било изцяло мое.

Тръшна се на седалката на колата и погледна в огледалото за обратно виждане, чак когато излизаше от паркинга.

Клоунът бе изчезнал.