Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (5)

Глава пета

Когато слязоха за вечеря, Лавиния беше абсолютен образец на модерна млада дама. Облечена бе в рокля от тъмнорозов брокат, златистите й къдрици бяха силно напудрени и падаха като водопад върху едното рамо. На врата й искреше колие от рубини и перли, а прическата й бе декорирана с тъмночервени рози.

Филип бе поставен между Лавиния и тъмнокосата Роземунд, която му пращаше упрекващи погледи изпод гъстите мигли. Лорд Сесил, напращял с червени бузи, изглеждаше отегчен, но държеше под око всичко, което ставаше на масата и в същото време даваше под масата хапки на любимото си куче. От другия край лейди Абигейл му пращаше предупредителни знаци. Феъфилд и Хари бяха настанени срещу Филип. Между тях имаше празен стол, вероятно предвиден за отсъстващата мис Ларкин.

— Много лошо сте се ударили — обади се лорд Сесил, взирайки се във Филип. — Как е станало?

Филип се усмихна с усилие.

— Много глупаво, бих казал. Разглеждах конюшните ви и съм се приближил твърде близко до една от кобилите ви.

На графа това се стори много забавно.

— Кобилата ви е надхитрила, така ли? Коя беше?

— Не бих могъл да ви кажа — внимателно отговори Филип.

— Добре, каква на цвят? — продължи с разпита си лорд Сесил, не обръщайки внимание на неудобството на госта.

Лорд Сесил се разсмя с удоволствие.

— Значи направила го е Флайинг Данса. Боже мой, каква кобила! Много нервна, трудна за обуздаване. Разбира се, мис Ларкин добре се оправя с нея. Това е момиче, което може да се справи с всеки кон. — Той отново се засмя и се взря, за да разгледа по-добре подутината. — Не можете да респектирате енергичните английски кобили, така ли?

— Папа, стига толкова — остро каза Лавиния. — Ти притесняваш монсиньор Ст. Себастиан. Трябва да му се извиним, не да го дразним. Това животно е могло опасно да го нарани.

На Филип страшно му се искаше някой да смени темата.

— Нима нищо, не се тревожете, мадмоазел.

— Животно, разбира се — изропта графът. — Никакво чувство към конете няма нашата Лавиния. Не е като мис Ларкин. Впрочем — добави той, поглеждайки остро дъщеря си, — къде е мис Ларкин, Лавиния?

Розовите устни на Лавиния увиснаха и тя нервно запипа колието около врата си, преди да отговори.

— Мислех, че мис Ларкин ще се чувства по-удобно в стаята си, папа.

Лейди Абигейл въздъхна.

— О, Лавиния, скъпа, не мислиш ли, че трябва да слезе и да се запознае с всички млади хора тук.

Очите на Лавиния потъмняха, независимо, че гласът й бе престорено безгрижен.

— Защо, през ум не ми е минало. Толкова е странна, горкото същество. Аз й предложих да вечеря в стаята си и тя изглеждаше доволна от предложението ми.

— Бог ми е свидетел и аз съм на това мнение — промърмори Хари под носа си. — Едва ли ще е приятно някаква провинциалистка да бръмчи наоколо.

Роземунд скри усмивката си зад дебелата ленена салфетка.

— Горката Лави — пошушна тя в ухото на Филип. — Чувам, че братовчедка й е съвсем неподходяща за тук.

Сесил Харингтън погледна строго дъщеря си.

— Ако мис Ларкин предпочита да си остане в стаята, бих искал да го чуя от нейните уста. — Той се обърна нетърпеливо към батлера си, които се въртеше наоколо, не изпускайки от очи лакеите. — Холиуел, изпрати да повикат мис Ларкин, моля те.

Раздразнението на Лавиния не убегна на никой от присъстващите и когато след няколко минути Виктория влезе, стана очевидно, че Лавиния гледа на всички жени, като на потенциални съпернички и изпитва остра ревност.

Виктория с нищо не напомняше определението „странна и неподходяща“ дървенячка, от която Лавиния да се срамува. Тя влезе в голямата стая със свенливата, деликатна грация на кошута. Роклята й бе от семпъл бял лен, обточена със светлозелен ширит, нежните й рамене и закръглени гърди се показваха от облото деколте. Косата й бе вдигната нагоре, пристегната с широка светлозелена панделка и падаше свободно на гърба.

Тя се поколеба за момент на входа, от двете страни на който бяха поставени две мраморни нимфи и Филип не успя да се възпре и повдигна вежди, когато нервният й поглед срещна неговият.

Всички присъстващи джентълмени се изправиха.

— Влизай, влизай, скъпа. — Лорд Сесил звучеше щастливо. — Никой няма да те ухапе.

— Каква великолепна идея — прошепна Хари Уинстън на Феъфилд. Те останаха прави докато батлера настани Виктория да седне между тях. Хари се усмихна цинично на Лавиния със светнало от удоволствие лице.

— Това значи е загадъчната мис Ларкин — отбеляза той, усмихвайки се на Виктория. — Скъпа моя, къде ви криеха до сега? — Той обърна глава към Лавиния с разбиращ поглед. — И защо?

Лейди Абигейл набързо ги представи и Виктория въздъхна облекчено, когато маркиз Ст. Себастиан леко се поклони, без да показва, че се познават. Хареса младия граф Феъфилд, който, както каза Мери беше със златисторуси коси, високо чело и нежни кафяви очи. Малко по-несигурна се чувстваше със сър Хари Уинстън, чието пухкаво лице сякаш се наслаждаваше на някаква дяволия, държеше се екстравагантно и престорено маниерничеше. Мис Бюмонт я наблюдаваше с лукаво, заинтригувано изражение, а колкото до монсиньор Ст. Себастиан, ами тя просто нямаше да се интересува от него.

Виктория се опита да се съсредоточи върху чудесно приготвения фазан в бял сос, но през цялото време чувстваше присъствието на синеокия мъж срещу себе си и следеше движението на елегантните му ръце в чинията. Тъмният смарагд блещукаше на светлината на свещниците.

— Харесва ли ви провинцията, мис Ларкин? — попита младия граф.

Виктория се усмихна на Феъфилд, независимо, че имаше титла, той изглеждаше не по-голям от нея и Джеймс.

— Старая се — отговори искрено Виктория. — Въпреки, че ми е трудно да мисля за имението, като за „провинция“, сър.

— Срамота, мис Ларкин — възмути се Хари Уинстън от другата й страна. — Не знаете ли, че е отнело десет години и истинска армия архитекти, земемери, за да се получи тази провинциална атмосфера, на която сега всички се наслаждаваме.

Виктория се изчерви, несигурна дали я дразни или не.

— Много е красиво — побърза да го увери тя. — Исках да кажа, че е много по-елегантно от това, с което съм свикнала. Вижте, когато казвам „провинция“, аз имам предвид място с много овце, сър.

— Сър — повтори Хари, звучейки уплашено. — Карате ме да се чувствам стар, мис Ларкин, аз още нямам тридесет. Съвсем ще си разваля почивката, ако чувам този приятен глас да ме нарича сър. Приятелите ми ме наричат Хари или Рутледж, както е фамилната ми титла. Не бихте ли правили същото?

— Разбира се, щом искате — каза тя, усмихвайки се весело накрая.

— Наистина, Хари — укори го Лавиния. — Караш горката мис Ларкин да се чувства съвсем неудобно, като се държиш толкова фамилиарно. Вие току-що сте се запознали.

— Глупости — възрази Хари. — Тук е провинция и аз нямам намерение да се държа официално.

— Не позволявайте на Рутледж да ви шокира — посъветва я любезно Феъфилд. — Той обича така да се шегува.

— Изобщо не се шегувам — не желая да ме наричат сър, когато съм на почивка, особено пък такова красиво момиче. Вижте — тя се изчервява!

Виктория се изчерви още повече и Лавиния я погледна сърдито отсреща. Тя обърна сложната си прическа към елегантния маркиз и се ядоса още повече, като видя, че той също е приковал поглед в невъзможната й братовчедка.

— И какво бихте искали да правите, мис Ларкин, в провинцията, която не е като провинция? — попита Хари, разделяйки вниманието си между фазана и червенокосата красавица до него.

— Да яздя, да чета или просто да обикалям из околността.

— Аз също обичам да чета — срамежливо й призна Феъфилд.

— Аз не — оповести Хари, развявайки салфетката си. — Значи остават язденето и обикалянето из околността. Какво предпочитате да правите утре, мис Ларкин?

— Мисля, че вече достатъчно се разхождах и за известно време ще оставя разходките — отговори Виктория, неспособна да устои на изкушението и погледна Филип. — Защото човек никога не знае, кога ще налети на неподходящ човек. Мисля, че ще бъде чудесно да пояздим. Ако, разбира се, сър Джонатан се съгласи да ни придружи — добави тя, дарявайки Феъфилд с блестяща усмивка.

— С най-голямо удоволствие — отговори Феъфилд. — Някой друг ще дойде ли с нас? Роземунд? Лави? Ами вие Филип? На вас язди ли ви се?

— Мисля не — отговори с леден глас Лавиния. — Роз е още изморена от пътуването, а аз имам да правя куп неща за бала. Остават само две седмици дотогава, а аз държа всичко да бъде безупречно. Филип обеща да прекара сутринта с нас в розариума, докато още не е станало горещо.

— С най-голямо удоволствие — каза Филип, усмихвайки се на Лавиния, независимо, че идеята да поязди много го привличаше.

Виктория почувства едновременно облекчение и разочарование. Мислеше, колко ли красив изглежда Филип на кон с развети от вятъра коси. Тя не преставаше да се пита, защо ли държанието му се смени толкова бързо? В един момент се смееше и разговаряше с нея, като с приятел и след това изведнъж при споменаването на името на Лавиния, стана сериозен и нелюбезен.

Тя погледна към него и срещна прикования му в нея поглед, за момент помисли, че там се мерна копнеж, но когато погледите им се срещнаха Филип просто вдигна арогантно вежди и се обърна към Лавиния.

Засрамена, тя се обърна към помпозния, но ласкателен Хари Уинстън, бъдещия херцог Рутледж и към любезния граф Феъфилд, а когато дългата вечеря свърши, тя се извини и се оттегли в стаята си.

— Каква красота! — възкликна Хари, когато мис Ларкин се отдалечи достатъчно и не можеше да го чуе. — Виждали ли сте някога такава кожа? Грее, като току-що откъсната праскова. Ами косата й…

— Изглежда много сладка и неразглезена — прибави Феъфилд. — Наистина е много е красива.

— Предполагам — намеси се Лавиния, — че ви изглежда симпатична, само защото е различна. Хари, ти винаги се втурваш след ново лице. Аз я намирам за доста обикновена и никога не съм харесвала червени коси, а вие, монсиньор?

Филип откъсна погледа си от вратата, през която току-що бе минала Виктория.

— Всички големи поети и художници са предпочитали и увековечавали русите коси — увери той приятната си домакиня, но дори докато говореше в съзнанието му бяха разпилените червени къдрици, искрящи на слънцето, като водопад от пламъци.

 

 

— В кухнята се говори само за вас, мис — докладва й Мери със светнало от удоволствие кръгло лице. — Казват, че джентълмените не можели да откъснат очи от вас. Дейзи се оплака, че й било трудно тази вечер с мис Лавиния.

Виктория си намъкна нощницата, преди да отговори.

— Лавиния винаги си е била трудна. Освен това мисля, че монсиньор Ст. Себастиан я даряваше с цялото си внимание.

— Не говореха така в кухнята. И щом Дейзи казва, че Лавиния е ядосана, значи наистина е така. Тя е свикнала цялото внимание да е върху нея и за нея това е било голям шамар.

Виктория се засмя на това фигуративно описание.

— Добре, ако е така. Лавиния наистина си заслужава шамар — иронично коментира тя, докато се покачваше в леглото. — Няма да се преструвам, че не ми е приятно.

Виктория протегна дългото си тяло в луксозното пухкаво легло, мислейки си за думите на Мери. Значи Филип Ст. Себастиан я е наблюдавал все пак. Тази мисъл предизвика приятен трепет в душата й.

Очите на Мери светнаха от интерес, спря да събира хвърлените на пода фусти и погледна Виктория.

— Значи натам духа вятъра, така ли? Ами той наистина е красив, нищо че не е англичанин.

Виктория бързо седна в леглото.

— Нали е много красив, Мери? Чула ли си гласа му? Има невероятно красив глас, като музика е. Ами очите му? Това са най-красивите сини очи, които съм виждала…

— Загубена сте, мис — обяви Мери. — Няма съмнение в това.

— Права си — призна Виктория. — Боже, Мери, той не е някакъв селски хъшлак, а благородник и Лавиния му е хвърлила око. Това ще бъде краят.

Известно време Мери остана мълчалива, оправяше столовете, открехваше леко прозорците, прибираше книгите и разхвърляните листа по бюрото й.

— Моята сестра Мег казва — започна след кратка пауза Мери, — че най-сигурният начин да побъркаш някой мъж е, като го избягваш. Мъжете са големи особняци, няма две мнения по въпроса, изглежда никога не искат каквото им се предлага.

Виктория си спомни за тумбите момичета, които преследваха нейните братя и се съгласи, че има резон в тези думи.

— Ако бях на ваше място, мис — продължи Мери, — бих продължила да се държа, както тази вечер. Избягвайте го. Обръщайте внимание само на младите англичани и ще видите, че сам ще дойде, като кротко агънце да ви яде от ръката.

— Никога в живота си не съм виждала някой, който по-малко да прилича на кротко агънце — изсмя се Виктория на провокираната от думите й картина.

— Продължавайте да се смеете, щом искате, мис, но това са думи на сестра ми Мег, а тя се оправя много добре в живота. Ожени се за касапин и има къща с четири стаи и домашна помощница. Можеше да се ожени, за когото си поиска, защото знае как да си играе картите. Две години под ред беше Майска кралица — тържествено додаде Мери, като че това беше доказателство за превъзходството на познанията й.

— Представям си — каза с респект Виктория.

— На ваше място бих се замислила върху това. Сестра ми казва, че няма мъж, който да не можеш да хванеш, стига да знаеш как да си играеш играта. Представяте ли си как ще побеснее Лавиния.

Виктория почувства злорадо удоволствие.

— Хубаво би било — призна тя, — поне да ядосам Лавиния, ако не друго.

Мери се усмихна.

— Да, мис. Хубаво ще е. — Тя угаси свещите, като остави да свети само една. — Ще тръгвам, мис, освен ако не ви липсва още нещо.

— Липсва ми ум, ето какво — каза Виктория закачливо. — Дори мисълта да гоня благородник е достатъчно абсурдна. Да не говорим за това, че той се интересува само от братовчедка ми и че аз изобщо не съществувам за него.

— Не така говорят очите му — упорстваше Мери. — Помислете за това, което ви говорих, мис.

— Колкото до това, ще го направя.

Виктория наистина се замисли дали има нещо вярно в това, което Мери казваше? Щеше да е забавно, ако успее да го предизвика и след това да си вирне носа. Нямаше какво да губи, ако от утре започне да го избягва.

Тя се мяташе и въртеше в леглото, мислейки за всичко, което й се случи днес. Часовникът на полицата удари единадесет преди сънят да я надвие.

Виктория намери малко покой през нощта. Сънищата й бяха ярки и приятни, такива каквито не познаваше до сега. В тях маркиз Ст. Себастиан бе застанал в потока до нея и течението я тласкаше към него, очите му блестяха и елегантните му пръсти галеха лицето й.

На другата сутрин се събуди още в ранните часове, стаята беше прохладна и сива, защото едва се развиделяваше, беше потна и сърцето й тупкаше неспокойно от настъпилите промените в живота й.

 

 

През последвалите две седмици, докато лейди Абигейл и Лавиния бяха концентрирали обединени усилия в подготовката на предстоящия бал, Виктория бе концентрирала усилията си в усвояване изкуството да бъде очарователна.

Всяка сутрин се оставяше на безмилостните ръце на Мери и се въоръжаваше със съветите от втора ръка на сестра й Мег (отнасящи се до въздействието върху мъжките мозъци), след което тръгваше да омайва Хари Уинстън и Джонатан Леста, игнорирайки по всякакъв начин монсиньор Ст. Себастиан.

За най-голямо свое удоволствие успехите надминаха очакванията й.

Независимо от разликата в положението им, Виктория откри, че те не се различаваха много от нейните братята и с радост прекарваха времето с очарователната си нова позната, която се смееше съвсем искрено на шегите им и можеше да язди дълго и умело, като мъж, без да я е грижа дали си е изцапала роклята или развалила прическата.

— Ако не разбирате за какво говорят, питайте ги — казваше й Мери. — Колкото повече въпроси толкова по-добре. Това кара дори глупаците да се чувстват умни. И се смейте много — мъжете не обичат нацупени момичета. И не ги търсите — оставете те да ви търсят. Мъжете се литват след момичета, които не им обръщат внимание.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувала, но пък без съмнение, такова поведение имаше резултати.

Скоро двамата джентълмени бяха почти влюбени в нея. Беше им много приятно да са с такова неразглезено, красиво момиче.

Независимо, че Виктория не знаеше, усилията й не бяха останали незабелязани от красивия, резервиран монсиньор Ст. Себастиан.

Филип чувстваше, че го дразни неразделната им компания, която лудееше във и вън от къщата и весел смях ги спохождаше навсякъде. В същото време той трябваше да се задоволява с не много веселата компания на мис Харингтън, която с всеки изминат ден ставаше все по-кисела, като виждаше, че предишният й обожател постоянно е с Виктория и с не по-малко киселата мис Бюмонт, която пък се ядосваше, че единодушно пренебрегват чара й.

Той си повтаряше, че мис Ларкин е авантюристка, която бе последвала съвета му и бе потърсила по-благодатна почва за целите си. Но с всеки изминат ден се хващаше все по-често, че наблюдава с копнеж червенокосото момиче, което се забавляваше приятно и изглежда бе забравила за съществуванието му.

Виждаше я, където и да отиде — в библиотеката с Феъфилд, наведени над томче сонети, червените й къдрици почти докосващи неговите златисторуси — в големия хол, усмихваща се на Хари, докато той й показва стъпките на най-модерния танц, притиснал я здраво в прегръдката си и носещи се във вихрен танц по белите и черни мраморни плочи на пода — в розариума, хванати за ръце и забавляващи се с разкази за живота в Лондон.

— Чухте ли как се наричат? — попита го Лавиния една сутрин на закуска. — Ужасният Триумвират. Какво мислите, че искат да кажат с това?

— Нямам представа — отговори искрено Филип, пожелавайки си омайната мис Ларкин да си замине, за да си възвърне спокойствието или Лавиния да спре да го занимава с братовчедка си.

— Какво те интересува? — отсече Роземунд. — Искрено казано, Лавиния, Хари и Джонатан се държат като обезумели деца. Ако не беше бала, веднага бих си тръгнала. Тук ще се пръсна от скука.

Филип погледна намръщените им лица и му се прииска да може и той да се държи като дете, извини се и тръгна към библиотеката, за да се отърве от компанията на двете приятелки.

От всички помещения в къщата най’ му харесваше библиотеката. Филип харесваше тъмното лъскаво дърво и светлата кожена тапицерия на столовете, високите масивни прозорци с тежки завеси, гледащи към градината с рози. Полици с книги, грижливо подвързани с благоуханна блестяща кожа, покриваха всички стени.

Той горчиво си помисли за библиотеката в неговия замък, за гниещата дървения, за някога безценните книги, плесенясващи сега по полиците. Колко далеч беше замъкът му от това слънчево място, където всички бяха обградени с богатство и лукс и безгрижно се забавляваха.

— Чудех се къде сте, монсиньор. Какво правите в това мрачно място?

Лавиния влезе в стаята, бледорозовата й сутрешна рокля едва докосваше блестящия под, тя внимателно седна до един от прозорците, където слънцето докосваше русата й коса.

— Наистина ли го намирате мрачно? — попита Филип, гледайки блестящия под, скъпите картини, импозантния бюст на Сократ върху масата от черешово дърво. — Аз я намирам за особено приятна.

Лавиния се засмя със сребърния си смях.

— Предполагам, за който обича да чете, стаята наистина е приятна. Но вероятно не може да се сравнява със стаите във Версай.

— Разбира се — съгласи се Филип, въпреки че темата бързо го уморяваше. Лавиния бе живяла в двореца на Крал Джордж и намираше живота там скучен и мечтаеше да живее на по-добро място.

— Най-голямата ми мечта е — каза поверително Лавиния, — един ден да видя Версай, но се страхувам, че няма да се сбъдне.

Филип се хвана на въдицата и се приближи, взе студените й пръсти в ръцете си.

— Може би мечтата ви не е неизпълнима, мадмоазел — отговори й той с тих глас.

Лавиния се усмихна.

— Ще се моля да сте прав, монсиньор. Ще ме удостоите ли с честта да ме наричате с малкото ми име?

Филип се наведе и целуна ръката й.

— Честа ще бъде моя… Лавиния.

Тя потупа мястото до себе си.

— Седнете до мен и моля разкажете повече за себе си. Вашият замък голям ли е? Далеч ли е от Париж и… — Тя спря отведнъж, веждите й се събраха, тя се взираше долу към градината. — Какво, за бога, прави Хари там?

Филип проследи погълнатият й поглед. По средата на огряната от слънцето градина с рози имаше фонтан с италианска мраморна скулптура по средата, квинтет от херувими лудуваха под искрящите струи. На ръба на фонтана стоеше Хари Уинстън, без перука, собствената му огряна от слънцето коса доста разбъркана, той се беше навел и прилежно си навиваше крачолите на бричовете над пълничките бели колене и изглежда се готвеше да нагазва във водата.

Лавиния зяпна от учудване, а Филип вдигна скептично вежди.

Сър Хари влезе във водата, изписка от студените пръски на фонтана, които неприятно го мокреха.

Лавиния бутна прозореца.

— Хари — извика силно тя. — Какво мислиш, че правиш?

Хари ги видя и на широкото му лицето се изписа явно притеснение.

— Перуките ми — извика той, гласът му глъхнеше от шума на падащата вода.

— Какво казва той — попита озадачена Лавиния.

— Нещо за перуките си, мисля. — И тогава започна да се смее. — Погледни внимателно фонтана — каза той.

При по-внимателен оглед можеше да се види, че всеки мраморен херувим носи по една от любимите бели перуки на Хари.

— Кой би могъл да направи такова нещо и защо? — възмутено викна Лавиния. — Горкият Хари, той ще се намокри.

Хари се катереше тромаво по мраморните херувими, обръщаше лицето, за да се пази от струите и се опитваше да смъкне перуките. Филип се опитваше да остане сериозен.

— Ето там са престъпниците — каза той, сочейки с пръст.

Виктория и Феъфилд излизаха от завоя с почервенели от смях лица.

— Боже, Хари — извика Виктория, — тука ли си решил да се къпеш? Толкова ли си се разгорещил?

Въздържаният обикновено граф Феъфилд също се смееше, като гледаше приятеля си, коприненото му сако и фина дантела изпоцапани и увиснали. Бе кацнал по средата на фонтана и приличаше на пораснал херувим.

Хари изхвърли една по една перуките си на тревата и след това излезе от фонтана. Един от градинарите, който караше количка с клонки от току-що подкастрени рози спря и шокиран се загледа в бъдещия херцог Рутледж, който ту потичваше, ту подскачаше с нежните си бели крака.

Виктория се тресеше от смях. Възмутената Лавиния тресна ядосано прозореца и стресна Филип, който с интерес наблюдаваше сцената.

— Това момиче — ядосваше се Лавиния, — отиде твърде далеч.

Филип бързо си смени физиономията и каза сериозно.

— Изглежда като безобидна шега и Хари явно няма нищо против.

Лавиния нетърпеливо се отдалечи от прозореца.

— Разбира се, че няма. Те с Джонатан също се държат глупаво. Тя ги е омагьосала. Мис Ларкин не би трябвало да е тук. Нейното присъствие ме обижда.

— Защо? — полюбопитства Филип.

— Вероятно е неделикатно от моя страна да го кажа, но тя е изпратена тук за наказание, защото е извършила нещо неморално. Представяш ли си?

— Да, мога да си представя — честно отговори Филип, защото той наистина си представяше как Мис Ларкин прави много неморални неща.

— Ето вижте какво прави сега — назидателно каза Лавиния, — прилага триковете си на Хари и Джонатан. Много е добра в тези неща тази селска кокошчица.

Филип се чудеше, каква ли е неморалната постъпка на мис Ларкин, за да предизвика презрението на Лавиния. Смехът на Виктория продължаваше да се чува отвън и Филип с интерес наблюдаваше как Хари я тегли към фонтана, без да обръща внимание на извиненията и молбите й. Чу се вик на триумф от устата на Хари и писък от устата на Виктория и тя с плясък падна във водата.

— Погледни я — продължаваше да се възмущава Лавиния.

Филип и без това наблюдаваше развитието на събитието. Виктория се мъчеше да се изправи на крака, намокрената й коса висеше надолу. Мократа й памучна рокля бе залепнала по тялото и разкриваше в детайли сочните заоблени гърди, нежните извивки на талията и бедрата й. Тя изглежда не осъзнаваше, че представлява доста съблазнителна гледка.

— Тази безсрамница! — злобееше Лавиния. — Извинете ме, монсиньор, търпях твърде дълго. Трябва да говоря незабавно с мама.

Филип й се поклони и Лавиния излезе от стаята. Той излезе във фоайето на къщата. Кръвта му се вълнуваше. Лавиния беше права, мис Ларкин беше безсрамница и при това лукава, да си показва така явно тялото на този Хари. Помисли, дали двамата не спяха вече заедно. Всъщност, какво го е грижа.

 

 

Виктория дръпна мократа си коса от очите и протегна ръка към Хари.

— Моля те, помогни ми да изляза — строго каза тя.

— Само ако кажеш: „Хари, съжалявам, че ти съсипах прекрасните перуки“.

Виктория се постара да си придаде разкаяна физиономия и нескопосано повтори думите на Хари. След това си подаде хрисимо ръката.

— Добре, ще ти помогна — каза Хари, като помисли малко и строго погледна Феъфилд, който не преставаше да се залива от смях. Той хвана подадената й ръка. — Но предупреждавам те, Вик, ако само…

Пръстите й здраво хванаха китката му и с учудваща сила тя го прибра при себе си.

Джонатан си умираше от удоволствие при тази гледка. Виктория сръчно прескочи и се затича към къщата, подгизналата й пола оставяше мокра диря нагоре по стълбата и верандата.

Останала без дъх и опитваща се да не се смее, тя бутна тежката врата и затопурка нагоре към стаята си, като поглеждаше през рамо да види дали Хари не я следва.

В коридора на втория етаж, тя рязко взе завоя към стаята си и за най-голям ужас се сблъска в маркиз Ст. Себастиан.

От сблъсъка дъхът й секна и щеше да падне, ако Филип не беше я хванал здраво през талията. Тя го погледна с такива широко отворени ужасени очи, че той се усмихна на слисаната й физиономия.

— Скъпа мис Ларкин, вие имате много шармантен навик да играете във вода.

Той не махна ръце от талията й. Виктория чувстваше топлината на ръцете му през мокрите дрехи и не отделяше очи от леката му усмивка.

— Много атрактивен навик — продължи бавно той. — Чудя се дали знаете колко съблазнителна изглеждате в този си вид?

Виктория чувстваше, че губи гласа си, пулса й препускаше и тя се опита да се дръпне, но маркиза я притисна по-силно. Тя почувства, че тялото й се притиска към неговото, като в съня.

Тя вдигна очи към лицето му с намерение да му каже нещо остро, но срещайки погледа на гладните му блестящи очи, приковани на лицето й, сърцето й заби лудо.

Филип гледаше очарован, как една капка се търколи по пламналото й лице и падна върху полуоткритите гърди. Той повдигна пръст и проследи пътя й по кадифената кожа.

— Моля — прошепна Виктория и леко дрезгавия й глас трепна. — Извинете, монсиньор, искам да си отида в стаята. Моля.

— Да си отидете в стаята, мис Ларкин? — бавно повтори той. — Каква превъзходна идея. Независимо, че много бих искал да чуя вашето „моля“.

Ръцете му бавно се движеха нагоре по мокрото й тяло, тя чувстваше топлината им през роклята. Виктория си пое въздух, когато спряха малко под гърдите й. Тя го погледна, замаяна и очарована от силата на сините му очи, от волевата му брадичка, от чистата линия на устните му, от начина по който светлината играеше по черните му коси. Бе шокирана и в същото време опиянена от топлината му, която се разнасяше по цялото й тяло.

— Моля — шепнеше, без да мисли тя и Филип й се усмихна топло. Очите му бяха приковани върху устните й, върху нежната, съвършена форма и наситения им розов цвят и без да мисли той се наведе и ги покри със своите.

Виктория мислеше, че ще припадне от нежността и топлината на тази целувка и за момент се отдаде на невероятното усещане от устните му и никаква мисъл не наруши богатото усещане.

Тя отвори очи едва когато устните му оставиха нейните и осъзна с ужас какво е направила, като видя подигравателна усмивка да играе на лицето му.

— Моля за какво, мис Ларкин? — повтори той с нежен глас. — Ако искате още, ще бъда щастлив да ви услужа. Казвате „моля“ толкова сладко — бих искал да ме помолите още малко.

Срам и гняв предизвикаха жестоките му думи и тя го бутна с всички сили, отстъпвайки назад към хола. Тя се огледа уплашено наоколо, за да се увери, че никой не е видял тази срамна сцена.

— Проклет грубиян — изсъска тя, бършейки фанатично устните си с трепереща ръка. — Само да си посмял да ме пипнеш вече. Ако имах пушка щях да гръмна арогантната ти глава.

Маркизът изглежда се забавляваше от гнева й.

— Наистина ли, котенце?

— И още как — закани се тя.

— Дори сега, след като отвори хубавата си уста за мен и се притискаше толкова пламенно? — попита той и на лицето му се показаха трапчинките.

— Ще го направя, а след това ще разкажа на братята си и те ще те убият.

Филип се засмя.

— И те ще ме убият, след като си ме гръмнала, така ли? Каква фамилия… много страстна, котенце.

Виктория изрече всички неприлични думи, за които се сети и избяга.

— Възхитително изглеждаш, когато се ядосваш, скъпа — извика след нея Филип и остана загледан след нея, независимо, че не получи отговор на последните думи.

 

 

Странно беше чувството, което тя предизвикваше в него. Желаеше го, виждаше го по очите й, по лицето й, по всяка гънка на чувственото й тялото. Не помнеше жена да му е устоявала и се изненадваше колко много го интригуваше Виктория.

— До скоро виждане — прошепна той, — до скоро, Виктория.

— Сър?

Филип рязко се обърна и се намери срещу батлера Халиуел, чийто постоянно обезпокоени очи се мятаха от мокрия под към маркиза, който изглежда се беше облягал на нещо мокро и си говореше сам.

Филип изненадано повдигна вежди към загрижения мъж.

— Току-що си казвах, Холиуел, че стълбата е доста мокра — не мислите ли?

Батлерът въздъхна, когато елегантния французин се обърна и тръгна нехайно надолу.

— Да, сър, наистина е така — меко отговори той и тръгна да търси някой от прислугата, който да оправи тази бъркотия, преди лейди Абигейл да му е поискала обяснение, което той по никакъв начин не би могъл да измисли.