Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (18)

Глава осемнадесета

Виктория огледа мрачния си затвор. Единственият прозорец, високо на стената, беше отдавна закован с дъски, а вратата здраво залостена. Опряно до стената бе поставено тясно легло, под него видя пукнато нощно гърне, близко до вратата бяха струпани куп хартии и боклуци. Това беше всичко в стаята. Потъмнелите каменни стени бяха влажни, пода мръсен, в единия ъгъл се бе събрала локва вода и цялата стая миришеше на влага, като в мазе, което не е употребявано дълго.

Тя започна ожесточено да рита по вратата, независимо че знаеше, че няма да я чуят. Успя само да си нарани палеца и я прониза остра болка.

— Проклет да си Стийл — проклинаше тя, вбесена от положението си. Чудеше се колко ли време е стояла. Часове може би. Освен единствената свещ, която Стийл остави, никаква светлина не достигаше отвън, нито пък звук. Питаше се колко ли време ще я държи затворена и дали има начин да го убеди да я пусне на свобода.

Шума от отключване на вратата я накара да трепне от надежда, но беше само Джим, гигантския лакей на Стийл, който носеше храна върху алуминиев поднос.

— Хубаво, че поне няма да гладувам — кисело изкоментира Виктория, поглеждайки чинията с котлети и пържени картофи.

Мълчаливият мъж смени почти догарящата свещ с нова и остави сноп вестници — днешните вестници.

— Стийл каза, че обичаш да четеш новините — продума той и на лицето му се появи нещо между усмивка и гримаса.

— Колко любезно. Аз обичам също да се разхождам и да дишам чист въздух. Предполагам, не е наредил за такова нещо, нали?

— Не, нищо такова — отговори гигантът с хумор в гласа. След това излезе и залости вратата.

— И ти си мръсник — извика тя след него. Знаеше, че е глупаво, но се почувства по-добре. Тя седна на леглото и тежко въздъхна, опитвайки се да не мисли колко е мръсно.

Чудеше се дали Мери се е върнала вече от работа и дали е започнала да се тревожи за нея. Чудеше се дали някой изобщо слиза долу, освен Стийл и мълчаливия Джим. И с всички сили се застави да не заплаче, да запази спокойствието и разсъдъка си.

Трябваше вече да е гладна, но от вида на пържените котлети и картофи й се доповръща. Нямаше нож върху таблата, разбира се, нищо, което би могло да й послужи за оръжие.

Тя легна на леглото, за да си поизправи гърба и бебето тежко помърда в корема й, познато успокояващо чувство.

— Не се бой, дебеланко — пошепна тя. — Ще се оправим. Ще измисля как да се измъкнем. И само след два месеца ще те заведа да си видиш вуйчовците.

Дали ще успея, помисли тя.

Минутите се точеха! Свещта догаряше. Виктория помисли, че ще се побърка от тишината, от чакането и от страха.

— Можем да почетем вестници — високо каза тя. Дали всички бременни говорят на коремите си? Ами, тя си говореше, щом това й помагаше да се чувства по-добре, ще продължава да го прави.

Пръстите я боляха от студ, когато вдигна първия вестник, обърна се настрани и си придърпа по-близко свещта. Глупав вестник, пълен с мода и клюки за аристокрацията в града.

Дали продължава лорд Л. да играе комар? Дали Принца на Уелс е зарязал метресата си? Дали два пъти омъжваната херцогиня ще направи трета сватба? Ще се върне ли, наскоро станалия, херцог Р. в ятото обожатели на лейди Лавиния Харингтън, след като миналия сезон го беше отхвърлила?

За момент не му обърна внимание, но след това бързо се изправи, забравила болките в кръста и тежкия си корем.

— Лавиния — шепнеше тя. Лавиния Харингтън, а не Ст. Себастиан. Херцог Х., това сигурно е Хари. Филип не се е оженил за Лавиния.

— Боже милостиви — извика тя, хвърляйки вестника на пода. Къде ли е тогава? Какво всъщност се беше случило?

Тя се върна на вратата и започна да удря с юмрук, докато се измори.

— Джон Стийл, пусни ме да си вървя, чуваш ли? Няма ли някой да ме пусне, по дяволите!

Тя се свлече на пода, почти разплакана от ярост, уморена и измръзнала. По детски ритна тежката табла, която Джим бе оставил на клатещото се столче и изруга, когато столчето падна и таблата я удари по крака. Виктория направи гримаса от болка.

Проклятие! Искаше да е вън от тук, беше влажно, миришеше на гниещо дърво и плесен. Тя отново се опита да достигне дъските на прозореца, но беше много високо, а столчето твърде ниско, за да й свърши работа.

Решена да не стои безпомощно, тя придърпа желязното легло под прозореца и се качи на него.

Дъските, с които беше закован прозореца, бяха мокри от влагата, хлъзгави от плесен и тя потръпна от тъмнозелената мръсотия, която полепна по ръката й.

Дали само така й се струва, но имаше чувството, че дъските поддаваха, когато ги натискаше.

— Изгнили са — гласно каза тя, почувствала нова надежда. Слезе от леглото, грабна таблата и започна да удря по изгнилите дъски, благославяйки влагата и постоянния дъжд на Лондон.

Тя натискаше, удряше и мъчеше дъските, докато пот започна да тече по лицето и ръцете започнаха да я болят. Тънки трески се забиваха в пръстите й, но тя не преставаше да работи, сълзи на възмущение и ярост неведнъж пълнеха очите й.

Когато успя да избие най-изгнилата дъска и видя тъмната улица, която минаваше зад сградата на Джон Стийл, свещта бе изгоряла наполовина. Все още имаше тежък трафик по улицата, съдейки по шума, така че сигурно не беше много късно. В етажите над нея, залата за комар на Джон Стийл и стаите на проститутките над залата и офиса, сигурно имаше много хора, които се забавляваха с комар или развратничеха.

Този отвор никога не би стигнал да се провре навън, а трябваше бързо да работи, за да се измъкне преди някой да е дошъл да я провери.

Мина най-малко още час преди да успее да разшири достатъчно отвора, за да промъкне едрото си тяло навън. Но ръцете я боляха и кървяха там, където се бяха забили трески.

Изкачването на тежкото й тяло от леглото на прозореца се оказа далеч по-тежка работа, отколкото си мислеше, а и самия прозорец беше труден за промъкване, острите ръбове на разбитите дъски драскаха кожата й, късаха пелерината й. Сърцето й биеше силно от страх и напъване, когато се надигна през отвора на тротоара, около нея се разбягаха гадни плъхове, които я изплашиха почти толкова, колкото я плашеше възможността да бъде открита.

Само когато се изправи на крака и видя, че наоколо няма никой, можа да се зарадва на успеха си.

Опита се да тича, но усилието беше твърде голямо и силна болка премина по кръста й. Валеше силен дъжд и съжали за шапката, останала долу на пода, придърпа качулката на пелерината и я нахлупи на главата си.

Излязла на улицата вече, страхът от това, че може да я разкрият й даде сили и тя закрачи с учудваща бързина.

Но, къде да отиде? Не смееше да се върне в квартирата при Мери, защото нищо не можеше да спре Стийл да я прибере от там, а нямаше намерение повече да подценява жестокостта му. И все пак трябваше да намери начин да й съобщи, къде да я намери…

— Моля дайте едно пени на бедното сираче, мис?

Сепната, Виктория погледна надолу и видя едно от безбройните просячета, които бродеха по улиците на Ийст Енд, две огромни очи на тъжно лице бяха вторачени в нея.

— Да — отговори тя и се учуди, че гласът й трепери. — Да, имам пени, моля кажи… как ти е името?

— Дени, мис — отговори внимателно момчето.

— Ти много ли си умен, Дени? Можеше ли да пазиш тайна?

— А ти можеш ли да платиш? — предпазливо попита момчето.

— О, да — увери го Виктория, готова да се засмее от облекчение. — Четири пенита и още толкова, ако успееш да… Знаеш ли рибарския магазин на Адли, една пряка надолу и после право надолу? — За нейно успокоение момчето кимна с глава, че знае. — Там над магазина има стаичка. Стълбата за стаичката започва направо от тротоара. Тичай бързо там и попитай за Мери Отуел, това можеш ли да го запомниш? Мери Отуел. Кажи й да напусне, колкото може по-бързо и да отиде… в кафенето до театъра, където пихме топъл шоколад с Джон. Кажи й да вземе всичките ни пари и дрехи, защото няма да се връща повече там. Можа ли да запомниш всичко това?

— Много стана — отговори колебливо Дени. — Дай да видя. Над рибарския магазин, Мери Отуел, да кажа да отиде в кафенето, където сте пили шоколад с Джон и да вземе всичките пари. Така ли е?

Виктория само дето не се разплака от облекчение.

— Да, така е. Но, ако видиш някой там нищо не казвай. Нека ти даде шест пенса, кажи й, че аз съм поръчала да ти ги даде. И ето ти сега… четирите пенита. Ще изтичаш ли веднага, преди да си забравил?

Отговори й широка усмивка с дупка от счупен зъб.

— Може да се басираш. Тя наистина ли ще ми даде шест пенса?

— Разбира се — окуражаващо му се усмихна Виктория. — Лети, като вятър, Дени.

Аз също, помисли тя, когато момчето се спусна да бяга по тъмната улица, защото и мен няма да намери Джон Стийл, близо до Ийст Енд, когато разбере, че съм избягала.

 

 

Улиците в Уест Лондон бяха по-широки и по-чисти от тези, които останаха зад гърба й, хората по-малко и по-добре облечени. Виктория беше отмаляла и гладна, великолепните прозорци в тъмната улица имаха странни, нереални качества.

Никога не бе виждала тази част на града нощно време, защото с Мери обичаха да си стоят вътре, като се стъмни, заключили вратата срещу безбройните опасности на Лондон. Чудеше се дали ще познае кафенето. Бяха ходили толкова отдавна, малко след като пристигнаха тук, когато още беше слаба и пъргава, а Джон Стийл се правеше на добър приятел, показващ красотите на града на две провинциални девойки.

Тя погледна елегантната фасада на Кралския театър, като мина покрай него, няколко богато облечени господа чакаха каретите си и я напуши смях, защото си припомни последното писмо до Джейми.

„Скъпи Джейми, тази вечер отиваме да видим «Дон Жуан» в Кралския театър и братовчедката Абигейл ми донесе нова рокля, морскосиня. Лондон е толкова прекрасен и…“

Пак я прониза остра болка и тя застана неподвижно с ръка на корема, отдъхна и продължи да върви. Двама хубаво облечени млади мъже минаха бързо покрай нея, бяха с красиви бели шалове, контрастиращи на тъмните им връхни палта, потропваха със скъпите си бастуни по паветата.

— … бренди в кафето ми — казваше единият.

— … и… хубаво ще е да пийнем нещо топло — отговори му другият.

Нещо топло, помисли с копнеж Виктория, насилвайки краката си да се движат. В кафенето сигурно е топло и сухо и ще седне да се постопли, докато чака Мери. Ръцете й бяха станали безчувствени, а тялото й неконтролируемо трепереше. Колко ще е хубаво да си пийне топъл шоколад и да забрави всичко — че е сама в града, че няма работа и пари и че няма къде да отиде. Надяваше се, че просячето е успяло да съобщи на Мери и че ще могат да намерят стая за през нощта, някъде далеч от Джон Стийл.

 

 

Топлата богата обстановка на кафенето я обгърна като топла завивка. В камината приятно пращяха дърва, масите от тъмно дърво лъщяха на светлината.

Виктория почувства, че й се завива свят и дори не забеляза втренчените в нея погледи, беше единствената жена без придружител в заведението. Тя потъна в най-близкия празен стол, събирайки пелерината около талията си, за да прикрие корема си, затвори очи и пое богатия аромат на кафе и топла храна. Гласовете в стаята бръмчаха в ушите й, думите не достигаха до съзнанието й.

— Добре ли сте, мис? Искате ли нещо да ви донеса? Среща ли имате тук?

Виктория видя обезпокоено лице на келнерка наведено над нея, сините й очи загрижено вторачени в нея. Толкова ли зле изглеждам? — почуди се тя, забравяйки скъсаната пелерина и изцапаните с кръв ръце. Какво питаше жената? Думите й не достигаха до съзнанието й, бяха объркани. Опита се да говори, но не можа. С ужас видя, че ръцете й треперят.

— Добре ли сте, мис? — повтори въпроса си келнерката, взирайки се в побелялото лице и големите зелени очи разширени, от болка или страх.

Думите на келнерката сякаш идваха от далече и ехтяха в замаяната й глава. Тя сигурно мисли, че съм луда, помисли Виктория. Колко странно, какво ли ми става? Тя отново опита да проговори и не успя, келнерката говореше кой знае какво. Виктория опита да се изправи и да си излезе. Тъпата болка в кръста стана жестока, огнени стрели я пробождаха, разтърсваха и теглеха надолу.

Тежката качулка падна от главата й, като се хвана за облегалката на стола. Но стола не помогна, тя падаше и за момент всички се вторачиха в нея, в разбърканите коси разпилени по гърба, лъскави и рефлектиращи огъня. Тя бавно се свлече на пода.

Чу, че келнерката изпищя и после, колко странно някой я извика по име.

Видя Хари като през дебело стъкло и Джонатан, втурнали се към нея. Дебелото лице на Хари и слабото на Джонатан, шокирани и загрижени, бяха много смешни.

Последното нещо, което си спомни беше собствения й смях, слаб, идващ от далеч и после пак острата болка и потъването в тъмнина.

 

 

Красива каляска с герба на херцог Рутледж препускаше по улиците на Лондон, копитата на конете тропаха по мокрите тъмни улици.

Вътре в каляската, люшкащ се фенер осветяваше скъпия кожен и тъмносин, копринен интериор, отопляваше се от малък мангал е дървени въглища. Джонатан Леста, пети граф Феъфилд и Хари Уинстън, наскоро станал херцог Рутледж, още в облечени в дрехите, с които бяха на опера тази вечер, изплашени бяха надвесили глави над почти изпадналата в безсъзнание тяхна пасажерка.

— Мили боже, Джонатан, какво може да стане? Как е попаднала тук? — Лицето на Хари бе почервеняло от безпокойство, той безрезултатно разтриваше бледите, студени ръце, опитвайки се да я съживи. — Какво й е? Болна ли е? Умира ли?

Джонатан постави тънките си пръсти на гърлото на Виктория и почувства топлия пулс, ускорен, но постоянен.

— Не е болна, бременна е, глупак такъв. Престани да я плескаш по ръцете, а ги погледни. Работила е с тях и то много тежка работа.

Хари погледна приятеля си с ококорени очи.

— Бременна? Ти ли направи това, Феъфилд?

Джонатан рязко повдигна русата си глава.

— Хари, мислиш ли, че ако съм го направил, Виктория ще обикаля улиците в дъжда и ще припада на публични места? Ако не знаех, колко си глупав, щях да те призова на дуел за такава обида. — Той отвързваше пелерината на Виктория, докато говореше и я махна от раменете й. Миглите й трепнаха и тя го погледна абсолютно объркана.

— Вик? Добре ли си? Аз съм Джонатан, ще се погрижим за теб.

За момент, тя като че се зарадва, след това лицето й се стегна от болка, страхотен писък се изтръгна от гърлото й.

— Можеш ли да говориш, Вик? Бебето ли е?

Ужасно силната болка спадна и се смени с блажено изтощение. Тя отвори очи и се усмихна на Хари. Опита се да го бутне, но усилието за това беше твърде голямо за нея и ръката й се отпусна надолу.

— Разбира се, негодник такъв — отговори тя и гласът й прозвуча много тих и изнемощял. Нова изгаряща болка изтръгна усмивката от устните й, изви кръста си нагоре и прехапа устни, за да не извика.

— Бебето ли е? — настоя Хари, повишавайки изплашено глас, обърнат с лице към Джонатан, който бе хванал ръцете на Виктория й издаваше успокоителни звуци. — Бебето ли е? Мислиш ли, че ще падне долу?

Джонатан го погледна ужасен.

— Престани, Хари, и аз не зная много за раждането на бебета, но почти съм сигурен, че не „падат долу“.

— Може само да се молим да не падат — добави нетърпеливо Хари, гледайки с ужас подутия корем на Виктория.

Виктория помисли, че ако не беше толкова изтощена и не я болеше толкова силно, добре щеше да се посмее. Никога в живота си не бе се чувствала толкова изтощена, искаше й се само да може да поспи на топло. Всичко беше като сън, в един момент беше затворена във влажно мазе и после по улиците на дъжда, а сега в тази копринена, подскачаща каляска. Молеше се само да може да се стопли, зъбите й тракаха от студ, краката й трепереха.

— Свали си палтото — заповяда Джонатан на Хари, — помогни ми да сваля от нея тази мокра пелерина. Бог знае, колко време я е носила, цялата е подгизнала.

От старание да изпълни, колкото се може по-бързо наставлението, Хари успя да си удари главата в стената и да бутне с лакът Джонатан.

— Почакай малко, Вик — шепнеше Джонатан, завивайки я с виолетово-синьото палто на Хари и подгъвайки го около нея. — Само още няколко минути остават.

Виктория чу нежните думи, почувства топлината на кадифеното палто около раменете си и потъна в море от тъмнина илюминирана от светкавично избухващи, разкъсващи болки.

 

 

Облеченият в ливрея лакей и батлера от елегантната къща на площад Ст. Джеймс замръзнаха в шок, когато отвориха вратата, лакея едва не изпусна фенера при вида на модерните си млади господари, пъшкащи под тежестта на млада бременна жена с разпилени около лицето червени къдрици.

— Не стойте, като заковани — ядосано извика Хари. — Дръпнете се да влезем, глупаци.

Те бързо се дръпнаха настрани и заеквайки отговориха: „добър вечер“ на любезния поздрав на Джонатан, когато мина край тях, залитайки от тежестта на странния товар.

— Внимавай, Хари, да не я изпуснеш… внимавай по стъпалата, Хари… Внимавай сега за главата й, щеше да я халосаш за малко в парапета…

Хари спря възмутен, задъхан от умора.

— Щом си такъв добър специалист в това, Феъфилд, защо не я върнем в каляската и да я закараме във Феъфилд Хаус?

Джонатан пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Хари — търпеливо произнесе той, — аз съм твой приятел от както се помня, но ако не престанеш да натякваш и не побързаш да настаним горката Виктория горе в леглото, няма дори да си правя труда да те викам на дуел. Ще те гръмна още сега, тук на стълбата.

— Боже господи — объркано произнесе Хари.

Виктория се изви, лицето й се изкриви и тя издаде задавен вик.

— Какво чакате? — извика Хари на изплашения батлер и лакей, които гледаха от дъното на стълбата. — Отворете стаята на леля Августина или на мама, глупаци такива.

Двамата прислужници се затичаха нагоре, за да изпълнят заповедта.

Хари и Джонатан настаниха Виктория в огромно легло, стил рококо. Джонатан започна да сваля мокрите обуща и чорапи от краката й.

Тя погледна стаята през огнена мъгла. Болките зачестиха, спокойното лице на Джонатан и ужасеното на Хари бяха надвесени над нея. Стените на стаята бяха покрити с жълта коприна, видя окачен портрет на жена с кръгло лице и очи на кукумявка. Имаше чувството, че кръста й се разкъсва и започна отчаяно да се върти в леглото, главата й се мяташе, опитвайки се да избегне пробождащите, като с нож болки.

И следваше блажен отдих, когато можеше да диша и болката се сменяше с болезнено, слабо чукане.

— Мери — шепнеше тя, трудно й бе да го изкаже наведнъж. — Моля ви… Мери ще отиде… в кафенето…

— Мери, от Харингтънови? Не се тревожи, Вик, ще изпратя веднага някой да я доведе.

Тя почувства следващата болка, преди да е дошла и потръпна от настъпващата агония. О, силния натиск, хапещата сила разкъсваща кръста й. Тя викаше името на Мери, на Мисис Хатсън, на майка си…

След това моментни интервали, които знаеше, че ще последват.

— Джонатан… съжалявам… мисля, че бебето идва…

Затвори очи и потъна в мъчителната болка, беше разкъсана на части и сигурна, че умираше…

Хари изгуби и малкото самообладание, което му бе останало, протегна се през леглото и хвана Джонатан за реверите.

— Бебето идва! — изписка той. — Господи, Феъфилд, бебето идва!

Феъфилд му удари силен шамар.

— Престани да крещиш, глупак, не го раждаш ти, а Виктория. Ако искаш да помогнеш, доведи жена.

— Жена — повтори Хари, оглеждайки се наоколо, като че можеше да я открие скрита в стаята. — Жена, разбира се.

Той бързо изскочи от стаята и обувките му затропаха надолу към хола.

Джонатан се надвеси над измъченото тяло на Виктория и нежно махна мокрите къдрици полепнали по челото й.

— Не се плаши, Вик, Хари ще доведе жена и всичко ще се оправи.

Чу се трополенето на Хари по стълбите нагоре и след малко връхлетя в деликатната жълта стая хванал за ръката изплашена миячка на съдове от кухнята.

— Ето жена — докладва той, останал без дъх.

Джонатан затвори молитвено очи, преди да проговори.

— Не такава жена! По дяволите, Хари, как си успял да достигнеш до тази възраст, без да се научиш да мислиш! Трябва ни акушерка или стара жена, която знае как се израждат бебета, не дванадесетгодишна миячка на съдове! Мисли, идиот такъв!

Хари гледаше, като гръмнат.

Джонатан свали диамантената игла от шала си и каза на момичето.

— Виждаш ли това? Доведи лекар или акушерка и е твое, бързо!

Очите на момичето се разшириха и то изхвръкна от стаята.

Виктория изви като животно и те се изплашиха. Хари извади от джоба си носна кърпа с дантелени краища и се избърса с треперещи ръце.

— Ела тук — нареди кратко Джонатан. — И помни, ако припаднеш, ще те застрелям. Ето, хвани ръцете на Виктория. Зная, че боли, тя е в родилни мъки. Имай грижата за ръцете и прави, каквото ти казвам, другото остави на мен. Недей да поглеждаш, Хари — запомни това. Ще те застрелям, ако припаднеш. О, боже, горката Вик…

 

 

Когато миячката от кухнята дойде след няколко минути следвана от лекар, Хари и Джонатан седяха в разкошните кресла, удостояващи стаята. Увита в една риза на Хари спеше малката дъщеричка на Виктория, опряла главица на гърдите на Феъфилд.

На устните им лъснаха високомерни усмивки, като на горди баба и дядо. Виктория бе заспала от изтощение.

 

 

— Колко е красива — шепнеше Мери. — Прекрасна е, мис. И толкова е мъничка…

Виктория милваше копринените бузки на бебчето, възхищавайки се на изящното личице. Миниатюрното бебе беше абсолютно спокойно, устничките му, като пъпка на роза, копринените черни косички, покриващи главицата пухкави като перушината на новоизлюпено пиленце.

— Наистина е съвършена — потвърди Виктория, повдигайки с един пръст миниатюрната ръчичка, омаяна от малките пръстчета с розови нокътчета. Радостна сълза капна върху личицето на дъщеричката й, двете едновременно посегнаха да избършат сълзата и се засмяха една на друга в очите и на двете блестяха сълзи на радост.

Мери се облегна назад в жълтото копринено кресло, което бе преместила близко до кревата. Разтапяше се от удоволствие, като обхождаше с поглед луксозния интериор на стаята.

— Кой би помислил — обади се тя, — че ще се окажем тук накрая. Толкова бях уплашена, мис, когато момчето дойде и ми каза, къде да се срещнем. О, боже, когато не те намерих там, мислех, че ще умра от страх… Мислиш ли, че Джон Стийл ще ни открие тук?

Виктория се усмихна и постави бебето до нея на леглото, повдигна се на лакът, за да гледа тъмните мигли на копринените бузки, нежното повдигане на гърдичките.

— Не — неохотно отговори тя на Мери, защото не искаше да нарушава щастието си с никакви неприятни мисли. — През ум няма да му мине, да ни търси тук. Дори да го направи, не би посмял да се изправи срещу един херцог.

Мери щастливо се усмихна.

— Не, сигурно няма да посмее. Боже, това е прекрасно.

— Без съмнение — съгласи се Виктория и се отпусна по гръб в миришещите на лавандула чаршафи.

На вратата леко се почука и кръглото лице на Хари надзърна в отвора.

— Мога ли да вляза, Вик?

— Разбира се, че можеш — извика Виктория. — Мога ли да откажа на най-добрата акушерка в Лондон? Ела да видиш колко е прекрасна, Хари.

Хари влезе боязливо и погледна спящото бебе.

— Колко е мъничка, нали?

— Идеална е — протестира Виктория. — Само малко по-рано се е родила, каза доктора.

Хари докосна с пръст ръчичката на бебето.

— Да, наистина е идеална. Как ще я кръстиш, Вик?

— Габриел. Габриел Елизабет на двете й баби.

Хари погледна неловко.

— Виждала ли си го, Вик? Искам да кажа Филип. Той знае ли?

Лицето на Виктория побеля.

— Не, не след юли. Ти виждал ли си го, Хари?

— Да, веднъж. Видях го на улицата, ден-два, след като дойде новината за революцията във Франция. Беше с Етине Дю Бай, познаваш ли го?

Виктория кимна мълчаливо с глава.

— Етине притежава корабоплавателна компания. Занимава се с търговия на антики, картини, мебели и други такива неща. Всъщност, Филип е инвестирал в неговата компания…

— Да, да, спомних си сега. Продължавай.

— Те спореха. Филип му искаше пари, за да замине за Франция, а Етине го наричаше глупак, казваше му, че ако замине няма да остане жив. Казваше му, че никакъв замък не заслужава да си дадеш главата за него.

Виктория кимна, гледайки надолу към бебето, чийто коси и очички приличаха толкова много на тези на баща й. Мери каза, че всички бебета са със сини очи, но Виктория беше сигурна, че нейните няма да се променят.

Хари продължи да разказва.

— Филип му каза, че замъка може да иде по дяволите, но той се безпокои за сестра си. Трябвало да отиде да я измъкне от там и Етине каза, че той е побъркан и Филип му каза да си гледа работата и други неща от този сорт. Аз не говоря с него — сприхаво додаде Хари. — Ами, последният път… когато бяхме с него, той се държа много лошо. — Лицето му пламна и той не вдигна очи да срещне погледа й. — Извинен ли съм, Вик? Не съм искал да те нараня, нали разбираш?

Виктория се усмихна добродушно на наведеното му лице и на конфузното извинение.

— Мисля, че изкупи вината си миналата нощ, Хари. Забравено е вече.

Хари въздъхна с облекчение и погледна как Виктория се навежда към бебето си.

— Чу ли, Габриел? Баща ти е заминал във Франция, да спаси твоята леля и после ще дойде при нас.

Хари прехапа устни, за да не издаде истинските си чувства. Ако Филип е имал намерения да се връща, щеше отдавна да е тук. Лондон гъмжеше от емигранти, всички разказващи едно и също, че Франция е управлявана от тълпата. Избиват аристокрацията, безпощадно и много умело. Ако Ст. Себастиан е направил смел опит да спаси сестра си, вероятно бе изгубил и своята.

Феъфилд влезе в стаята следван от лакей, който подгъваше колене от тежестта на претенциозна люлка с розова копринена драперия.

— Ето ме и мен — съобщи той. — Бях в квартирата и донесох всичките ви неща и дрехите на бебето. Те не трябва де се връщат там — каза той твърдо на Хари. — Няма да позволя, на кръщелницата си да живее в бедняшка стая. Ако не могат тук да останат ще им купим къща.

— Не, няма да се съглася — възмути се Виктория. — Вие и без това направихте твърде много, щом ми стане възможно, ще си заминем за Мидълбъри.

Джонатан вдигна поглед от панделките и дрънкулките на креватчето, с които опитваше да се оправи.

— Да, Мери ми каза за плановете ви. Но, Вик, мисля, че ти трябва малко време. Дай си една година, преди да дадеш бебето на Мери. Знаеш, че това ще ти разбие сърцето, нищо, че ще бъдете под един покрив. Най-малкото, ще си я имаш за себе си цяла година.

Виктория знаеше, че би се противопоставила на всеки друг аргумент.

— Разбира се, ще се грижим за теб тук — каза Хари. — Ще ти намерим къща, ще ти идваме често на гости. Тя е и моя кръщелница, аз също имам право на мнение. Нали участвах активно в израждането. С малка помощ от Джонатан — добави бързо той, като видя възмутеното изражение на Феъфилд.

— Моля те, мис? — съгласи се и Мери. — Нали не искаш толкова скоро да я отбиеш?

— Не се дръж, като че не можем да си го позволим — прибави Джонатан.

— Добре, добре — капитулира Виктория. Та нали Хари беше херцог, Джонатан граф и наистина могат да си го позволят. А и тя нямаше желание толкова скоро да предаде бебето в ръцете на Мери. И най-важното, беше за доброто на бебето. — Но най-много година и след това си отивам у дома.

 

 

До края на месеца, Хари ги настани в къща на модерна улица от двете страни с дървета и двамата с Феъфилд ги отрупаха с красиви дрехи и безполезни подаръци. Веднага щом Виктория възстанови силите си, започнаха да я водят на балове, театри и опера. Животът й започна да прилича на измисления, за който пишеше на Джейми.

Във въздуха се чувстваше идването на пролетта и Габриеле Ст. Себастиан цъфтеше като роза.