Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (3)

Глава трета

Цели три месеца, отчаяно мислеше Виктория. Три месеца между абсолютно чужди хора.

Пътническата кола подскачаше по неравния път към Сейнт Стефан, където щеше да я чака Абигейл Харингтън. Колата беше препълнена и вътре беше задушно. Пътуваше девет часа, но й се струваше, че се клати и тръска върху твърдата седалка от години.

Пътниците, с които пътуваше, бяха абсолютно безинтересни — викарий, който учудено повдигна вежди при вида на младо момиче пътуващо съвсем само, дебел мъж, който хъркаше в ухото й от няколко часа и възрастна вдовица, забила поглед в молитвеника си и подсмърчаща от време на време.

Виктория, свикнала на чист въздух и на постоянна активност, мислеше че няма да издържи и ще изпищи накрая и се чудеше как ли ще реагират спътниците й ако го направи. Кафявият пътнически костюм, който мисис Хадсън й уши с голяма любов се беше смачкал и бе мокър от пот. Финият вълнен плат, който изглеждаше толкова мек и приятен тази сутрин, сега й причиняваше неприятен сърбеж по цялото тяло.

През прозореца на колата се виждаше свежата зелена природа, ярко светещото слънце, но Виктория отдавна бе загубила интерес към живописните полета, очарователните каменни мостове, обикновените селца и тук-там големите имения. Освен това, за да може да вижда през прашния прозорец трябваше да проточва врата си зад огромната перука на още по-огромния господин до нея.

Хъркащият й съсед се беше отпуснал върху нея. Мина й мисълта да го сръга с лакът, но през цялото време чувстваше върху себе си бдителния поглед на пътуващия викарий и се задоволи само да го изгледа сърдито.

Виктория съжаляваше, че не бе взела книга със себе си. Тя си протегна врата и само си пожела да може да се почеше добре. Искаше й се да може да си поговори с някой. Дори си пожела да бъдат нападнати от разбойници само, за да се оживи обстановката. От всичко най-много обаче й се искаше да може да е у дома, където на никой няма да му прави впечатление дали се чеше или не.

Чак, когато почувства, че е невъзможно повече да издържа и че дясната й ръка е станала съвсем безчувствена и може всеки момент да изпадне, колата подскочи, спря и коларя извика: „Сейнт Стефан“.

Тя все пак ръгна с лакът спящият до нея дебелак, а останалите пътници продължиха да гледат подозрително младото момиче с неприлично разпилени коси, което тромаво прескочи краката на викария и полата на вдовицата, нетърпеливо по-скоро да ги напусне. Виктория знаеше, че трябва да изчака коларя да й отвори вратата, но й се струваше, че би си изгубила ума, ако трябва да остане само още минутка вътре.

На пръв поглед селището можеше да се сбърка с Мидълбъри. Църква, няколко магазина, хотел, кръчма, големи и малки къщи. С тази разлика, че жителите на Сейнт Стефан пиеха бирата си под табелка с надпис „Три Краунс“, вместо „Броукън Боу“. Селяните тук също по нищо не се различаваха от тези в Мидълбъри.

— Виктория! Скъпа моя, възможно ли е да си ти?

Като чу името си Виктория рязко се обърна. Отсреща в двора на хотела видя красива, очевидно скъпа каляска, спряна под клоните на стар дъб. От каляската, с помощта на лакей, грациозно слизаше красива дама.

Виктория си пое дълбоко въздух. Беше братовчедката Абигейл, по-ниска отколкото в спомените й, облечена в бяло вместо черните траурни дрехи. Нямаше съмнение, че е същата жена — фина и аристократична с високо вдигнато бледо лице под бяла шапка с бели щраусови пера и бяла воалетка от изящна дантела.

Виктория напъха падналите върху челото къдрици под своята проста кръгла сламена шапка и тръгна към братовчедката на майка си.

 

 

— Братовчедке Абигейл, беше много любезно от ваша страна, че ме поканихте.

Абигейл се спря и постави ръка на сърцето си. Вече от по-близко Виктория можеше да види промените предизвикани от времето — леки бръчки около чистите сини очите и две дълбоки отстрани на устните — въпреки промяната, Абигейл Харингтън беше все още красива жена.

— Гласът — възкликна Абигейл. — Гласът ти е същият, като на майка ти. Приличаш на нея, Виктория. Сякаш се връщам в годините назад.

Разбира се, мислеше си Абигейл, косите на Елизабет никога не биха се измъкнали така от шапката и тя не би носила такъв неподходящ костюм. Но косата и дрехите лесно ще се оправят, а като оставиш тези неща тя е цяла Елизабет, висока, слаба с грация на кошута и невероятни зелени очи. Този глас, нисък и леко дрезгав, за който Ларкин бе казал някога, че напомня на ароматен горски мед.

Абигейл взе ръката на Виктория и я поведе през двора към каляската, като не преставаше да й говори.

— Толкова се вълнувахме, че ще те видим. Лавиния — спомняш ли си Лавиния? Не? Ами да, ти беше толкова малка, когато се видяхте. Лавиния се отегчава в провинцията, далеч от Лондон. Ще й се отрази добре твоята компания. Свириш ли на клавесин? Не? Добре, може би малко уроци… Ето братовчедка ти, скъпа! Няма ли да й кажеш здравей?

Виктория разгледа с интерес братовчедка си, нали щяха да си правят компания през цялото лято. Тя изглеждаше точно като майка си с перфектно овално лице и устни, като пъпка на роза, но в очите й нямаше никаква топлина. Беше се облегнала назад на пухкавата тапицерия и гледаше сякаш беше много уморена или отегчена. Русите й къдрици бяха красиво подредени и покриваха раменете й.

— Здравейте, братовчедке Лавиния — поздрави Виктория и протегна ръка.

Лавиния гледаше братовчедка си преценявайки, че тя далеч не отговаря на нейните очаквания.

— Мис Ларкин — хладно отговори тя, без да поеме подадената й ръка.

Виктория овладя порива да приглади с ръка костюма и косата си и посрещна спокойно огледа на Лавиния.

Лейди Абигейл се засмя.

— Момичета, не трябва да се държите толкова официално. Та нали сте братовчедки. Това единствения ти куфар ли е, Виктория?

Виктория се обърна и видя лакея да мъкне куфара, който сега й се видя очукан и за окайване. Той я погледна по начина, по който Мисис Хатсън гледа мишка донесена от котките в кухнята.

— Да — бодро отвърна Виктория, чудейки се какво по дяволите прави тук, като очевидно не принадлежеше към този свят.

Лейди Абигейл се качи в каретата с помощта на лакея, Виктория я последва и прие помощта на лакея, нищо че той след това погледна ръкавицата си сякаш очакваше да види там петно.

— Къщата много ще ти хареса — бъбреше Лейди Абигейл. — Сигурна съм. Майка ти идваше тук за ваканциите, знаеш ли? Ще бъдеш в нейните стаи, толкова са красиви. Лавиния, ще ти покаже къщата, нали Лавиния?

Виктория се облегна с въздишка назад в комфортната седалка и каляската потегли към Харингтън Парк.

9 юни, 1789 година

„Скъпи Джеймс,

Да знаеш колко ми липсваш! Тук съм само от седмица, а ми се струва, че са минали месеци. По дяволите, да знаеш колко е трудно да си добър. Братовчедката Абигейл се чуди какво да прави с мен. Аз не мога да бродирам, да свиря на клавесин или арфа — неща, които тя намира забавни. Накрая ме остави да чета, каквото си избера от библиотеката, което ме устройва.

Знам, че започвам отвратително писмото си, но сега ще ти разкажа какво мисля за всичко тук.

Първо къщата: много, много голяма и много, много бяла с много колони и слуги, и мрамор, и завеси от дамаска, и картини — повечето рисувани от покойния Харингтън, коне и кучета. Вероятно кучетата и конете са също на Харингтън. Нямам идея.

Второ, братовчедката Абигейл: тя бъбри постоянно, като сврака, с най-добри намерения разбира се, все повтаря, че приличам на майка. Тя е маниачка на темата — да се прави каквото трябва. Предполагам аз правя предимно, каквото не трябва.

Трето, лорд Сесил: той е много весел човек и има много червено лице и казва постоянно «дявол го взел» и «аз казвам». Има ловджийско куче на име Джуно, което ми напомня Дог. Поддържа чудесна конюшня с расови коне, много го харесвам. Лорд Сесил казва, че аз знам как да се отнасям с конете. Предполагам, това е най-висшата му оценка.

Накрая, за братовчедката Лавиния: нейната компания ми е толкова приятна, колкото и моята на нея. В резултат на което и двете правим всичко възможно, за да се избягваме една друга. Тя казва, че ще разваля партито й, което предполагам ще бъде сбирка на глупавите й приятели. Ненавиждам партито й.

За да не си помислиш, че се чувствам съвсем отвратително, ще ти кажа, че си намерих приятелка. Тя се казва Мери Отуел и е прислужничката от моя етаж. Тя е чернокоса, дребничка, много стегната и смята, че съм особена.

Лейди Абигейл каза, че роклите ми са неподходящи и аз нося роклите на Лавиния от миналогодишния сезон. Лавиния пък казва, че съм безнадеждно старомодна, но аз мисля, че съм много елегантна. Зная, че ненавиждаш писането, но моля те пиши. Разказвай ми за всичко.“

Виктория остави писалката върху гладката повърхност на бюрото и въздъхна. Беше се опитала да не даде възможност на Джеймс да разбере колко жалка се чувстваше тук. Никога до сега не беше скучала, но сега дните й се нижеха като години. Роклите и фустите, които носеше бяха твърди и претенциозни, по-скоро неудобни, отколкото елегантни. Дори ездата не й доставяше предишното удоволствие.

Наистина ли това е била стаята на майка й? Не беше твърде голяма в сравнение с останалите в къщата, но пък обстановката бе много елегантна — собствена камина, прекрасни килими по пода, писалище от тъмно дърво, огромно легло с балдахин, толкова високо, че трябваше да стъпи на малкото столче пред леглото, за да се покачи и легне в него.

Върху полицата на украсената с резба камина монотонно тиктакаше порцеланов часовник украсен с ангелчета. Виктория се чудеше какво ли е правила майка й, за да не умре от скука.

„Влюбила се в учителя си“, беше й казала Лавиния с презрително вирнат нос. — „И тя, като теб е била бедна наша роднина, мис Ларкин. Вероятно и ти ще си намериш съпруг тук, нали за това си дошла?“

Лавиния беше от ония момичета, побъркани на темата съпруг. Тя беше виждала такива — красиви, глупави същества, които намираха предлог да посетят фермата на Ларкин и да гледат с влажни очи Гарет, Даниел или Ричард. Те идваха под предлог да питат мисис Хатсън как се дестилира лавандула или какви цветя сади, за да се привличат пчели към празните кошери. Накрая ставаха досадни и те ги третираха с нищо повече от любезно пренебрежение.

Независимо, че Лавиния беше дъщеря на граф и никога не би се сравнила с тези селски девойки с розови бузи, Виктория ясно виждаше в нея същата неумолима упоритост, когато говореше за обожателите си. Тя отсичаше преценките с прецизността и квалификациите на търговец на коне.

— Много е дебел… много стар… няма достатъчно пари… твърде богат е, но няма титла… достатъчно богат е, но постоянно се вре в книгите… този става, при това няма майка, която да се бърка…

Виктория слушаше с половин ухо познатите преценки и щом намереше подходящо извинение се оттегляше в стаята си, където четеше, пишеше писма на момчетата или просто съзерцаваше през прозореца просторния парк около къщата. Тя се отегчаваше, чувстваше се неудобно и не искаше нищо друго, освен да избяга от този изискан затвор и да се прибере у дома.

— Отвратителен ад — гласно каза тя и тази малка непочтителност й помогна да се почувства по-добре.

На вратата леко се почука и Мери влезе с куп рокли, богато украсени с панделки.

— Още рокли, мис. Искате ли да ги разгледате?

— Не, Мери — искрено отговори Виктория. — През последната седмица видях повече рокли, отколкото през целия си живот, а те не ме интересуват много.

Мери погледна със завист Виктория, седнала на бюрото пред прозореца, слънчевите лъчи струящи през великолепната й червена коса. Камериерката се чудеше как може някой да е толкова красив и толкова малко да го интересува това.

— Щях да подскоча, ако бяха за мен — призна Мери, докато отиваше към съседната стая, в която се намираше бързо набъбващия гардероб на Виктория. — Колко красиви рокли… погледни само тази, мис, с цвят на нарциси. Толкова е прекрасна.

Виктория забеляза нотката на завист нежния глас на Мери и се почувства засрамена. Стана от стола и отиде да разгледа роклята.

— Права си Мери, много е красива. Извинявай за цупенето, просто ми е тъжно за дома и малко не съм в настроение. На теб домъчнява ли ти за дома, Мери?

— Малко — отговори бодро камериерката. — Аз съм на обучение тук от дванадесетгодишна възраст. У нас трябваше да деля легло с по-малките си братя и сестри. Къщичката ни е малка, и е доста населена. Хубаво е да си камериерка. Бих искала да съм камериерка на лейди, като Дейзи. Но не на Мис Лавиния — побърза да добави тя. — Мис Лавиния не е в настроение днес. Пристигат гости от Лондон и нищо от гардероба й не я задоволява. Дейзи й прави вече три пъти прическата от сутринта.

Виктория се разсмя.

— Горката Дейзи. Бих казала, че доста трудно си печели парите.

— Истина е, мис. Мога ли да ви направя прическата? Долу има доста красиви мъже, а вие сте твърде красива, за да се криете в стаята си.

— Ще остана скрита тук, точно такива са ми намеренията. Не мисля, че ще си подхождам с приятелите на Лавиния. Всички ли са, като нея?

— Не. Има три доста красиви джентълмени и аз имам намерение да те видят. Никога не знаеш, какво може да се случи, мис.

Виктория весело се разсмя и започна да помага на Мери със закачването на роклите в гардероба.

— По дяволите, Мери, не започвай и ти! Братовчедката Абигейл постоянно ми казва, че сигурно ще съм сгодена до края на лятото, а Лавиния мисли, че точно за това съм дошла, да й открадна обожателите. Изобщо не ме интересуват гостите й. Искам само да съм си у дома.

Мери не обърна внимание на последните й думи и започна да оправя стаята.

— Приятелят на Лавиния — Роземунд Бюмонт е тук! И ще ти кажа кой още. Младият Граф Феъфилд. Само на деветнадесет години, а вече граф. Много е красив, мис, със златисторуси коси. И много любезен. Ако искаш да знаеш какво мисля за…

— Зная какво мислиш и можеш да спреш да си го мислиш. Графовете не се интересуват от фермерски дъщери с лош характер, Мери. Те харесват сладки, нежни същества, като скъпата Лавиния.

Мери въздъхна нетърпеливо и продължи с подреждането на бюрото.

— Не трябва да държите отворено шишето с мастило, сигурно ще го разлеете някой ден. Може ли да ви направя косата, мис? — добави тя умолително. — Изглежда малко диво.

Виктория се развесели от нейната дипломатичност и покорно седна пред тоалетката. Права беше Мери, наистина косата й изглежда „малко диво“.

Мери започна да разресва косите й с гребен инкрустиран със слонова кост. Малките й сръчни пръсти нежно се движеха из обърканите тъмночервени къдрици.

— Добре, няма повече да ти говоря за графове, независимо че няма да срещнеш по-приятен и мил млад човек. И познай кой пристигна с него?

— Майка му — подсказа Виктория.

— О, мис, вие сте драка. Не, пристигна с двама приятели…

— И те са неописуемо красиви, целомъдрени, богати и предполагам си търсят съпруги, които да увенчаят образцовия им живот — завърши Виктория.

Мери едва сдържаше смеха си.

— Нямаше да отида толкова далече, мис. Той пристигна с Хенри Уинстън, син на херцог. Най-големият син на херцог, мис.

— На Лавиния сигурно такива й харесват — изкоментира Виктория. — Предполагам най-привлекателни са най-големите синове.

— Той й беше любимец през миналия сезон — съгласи се Мери. — Почти бяхме сигурни, че ще чуем сватбените камбани. И ще ти кажа кой още е тук — един чужденец, представяш ли си — французин, с когото мис Лавиния се запознала в Лондон.

Мери се смееше и увиваше около пръстите си къдриците на Виктория.

— Виж, мис, колко красива става косата ви, когато е направена. Придобива златист оттенък. Къде е онази панделка?

Виктория оглеждаше тържествено отражението си в огледалото, докато Мери намери дългата небесносиня панделка. След това тя стегна аранжираните блестящи къдрици и отстъпи крачка назад, за да се полюбува на резултата от работата си.

Виктория трябваше да признае, че изглеждаше доста модерно. Роклята й бе от фин памучен плат на бели и светло сини райета гарнирана с тежка дантела, а Мери бе успяла да подреди буйните й къдрици в нещо като модерна прическа.

— Много хубаво, Мери. Приличам на много представителна пухкавелка.

Мери отново се закиска.

— Изглеждаш страхотно, мис, стига да не си отваряш устата. Сега ще слезеш ли долу да се запознаеш с гостите?

— Това няма да стане — твърдо отговори Виктория, вземайки книжката, която четеше под мишка. — Смятам да се скрия и да си почета на слънце. И не се опитвай да ме разубедиш, твърдо съм го решила.

Мери направи обидена физиономия.

— Исках само да ви напомня да си вземете шапка, ако не искате да ви се появят лунички. — Тя й подаде широкопола шапка, украсена с пера и обкантена със светлосиня панделка.

— Отвратително — измърмори Виктория и пльосна шапката върху внимателно подредените къдрици. — Добре, Мери, отивам да се скрия и ако по някаква случайност налетя на подходящ съпруг ще те поканя на сватба.

Мери се намръщи.

— Драка сте, мис — повтори тя и застана, за да й се любува докато тя излезе от стаята си.