Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (9)

Глава девета

— Странни неща стават тук, няма съмнение — каза Мери подозрително, като внесе таблата с вечерята на Виктория.

Виктория лежеше сред изпомачкани одеяла и чаршафи, където бе прекарала по-голямата част от деня, облечена в не по-малко изпомачкан костюм за езда. Тя погледна Мери над книгата, с която убиваше времето и се помъчи да направи безразлична физиономия.

— Какво искаш да кажеш, Мери? Просто имам страхотно главоболие и това е всичко. Предполагам от шампанското снощи.

— Вие и всички останали — допълни Мери, оставяйки таблата върху мраморната повърхност на масичката до прозореца. — Мис Лавиния също имала главоболие. Дейзи казва, че е, защото французинът не направил предложението, а тя се готвела да се похвали, че е сгодена. Французинът също има главоболие и се разхожда нагоре-надолу, кисел като човекоядец. Феъфилд изглежда отчаян, като че е изгубил най-добрия си приятел. Няма да се изненадам, ако и той се оплаче от главоболие.

Виктория рязко затвори книгата и погледна сърдито Мери.

— Много шампанско се изпи, Мери.

Мери я погледна недоверчиво с кръглото си лице.

— И сър Хари — продължи тя дълбокомислено, като че Виктория нищо не е казала, — си заминал преди разсъмване. Оставил бележка, че заминава по неотложни дела в Лондон. Странни неща стават, няма съмнение в това.

— Вероятно е имал главоболие — рязко отговори Виктория, звучейки много по-грубо отколкото възнамеряваше.

Мери прие обидена физиономия.

— Хубаво. Щом не искате да ми разкажете нищо…

— Не искам — прекъсна я остро Виктория.

Мери повдигна недоумяващо вежди.

— И никакъв апетит? Само погледнете, мис, каква хубава супа е направил готвача и агнешкото е толкова крехко тази вечер…

Виктория погледна безразлично към вдигащата се от таблата пара.

— Цял ден се търкаляте в това легло — продължи да опява Мери. — Балната ви рокля е разкъсана и главоболията в къщата са повече, отколкото човек може да преброи. Странни неща…

— Да зная. Странни неща стават тук — довърши възмутено Виктория.

— Разбира се, аз мога да ви дам едно писмо, което ми е в джоба — каза Мери — и да видя дали ще ви оправи главоболието, но на вас ви е все едно, нали сте своенравна и нищо не ви интересува.

Виктория бързо се изправи и с привичен жест махна падналите върху челото къдрици.

— Какво писмо, Мери? От кого писмо?

Мери извади сгънат лист хартия от джоба на колосаната си престилка и го подаде на Виктория, чийто очи щяха да изхвръкнат от любопитство.

— Сама вижте — отговори сприхаво Мери. — Нямам навик да се бъркам в хорските работи.

— От кога така? — избърбори Виктория, грабвайки нетърпеливо писмото от ръката на Мери.

В момента, в който видя наклонения небрежен почерк, разбра, че е от Филип и зачете с притаен дъх.

„Виктория, трябва да говоря с теб. Ще те чакам при езерото в осем часа.“

Филип

Това беше всичко. Никакви извинения, никакви обяснения, нито дори възприетия поздрав в края на писмо, помисли Виктория. Нямаше го, „би ли“ или „ако обичаш“, само — ще те чакам, като че беше сигурен, че тя ще отиде.

— Господ да ми е на помощ, Мери, какво да правя? — Тя гледаше безпомощно Мери, чийто очи светеха от любопитство.

— Не ме питай, не съм чела бележката. Какво иска той?

— Не пише? Той само иска… не, почти заповядва да се срещнем на езерото. Не пише защо. Какво да правя?

Мери обмисли донякъде казаното от Виктория.

— Какво трябва да направите и какво ще направите са две абсолютно различни неща. Какво трябва да направите — да си изядете вечерята, да си сдържате нервите и да забравите тази бележка. — Мери въздъхна дълбоко. — Но, аз ви познавам много добре, мис и зная, че нищо не може да ви спре да отидете на тази среща, затова по-добре се преобличайте и ми разрешете да ви направя прическа. Косата ви е толкова объркана, като че някой се е опитвал да свие гнездо там.

Виктория погледна разтревожено в огледалото.

— Права си. По дяволите, Мери, кажи какво да облека?

— Някоя красива и прилична рокля — отговори язвително Мери. — Мисля да си сложите и приличен корсет. В кухнята се говореше, че някои джентълмени на бала се басирали, дали носите корсет или не.

— Много е топло. Не мога да дишам с това глупаво нещо.

Мери въздъхна, повдигайки малките си рамена в знак на безпомощност.

— Много добре, няма да споря с вас. Ето бялата рокля със зеления колан ще си отиват. И, мис, гледайте да не ви види Лавиния. Пак ще се нацупи, ако разбере, че сте се срещнали с нейния аристократ.

Виктория присви гневно очи, защото я прободе познатата болка при споменаване заедно имената на Лавиния и Филип.

— Лавиния — отсече тя, — може да върви по дяволите.

Мери само вдигна вежди в знак на неодобрение на този вид приказки, без нищо да казва и започна да й помага да си облече роклята и мило предложи да й направи прическа. Мери се молеше с цялото си сърце, красивия французин да се ожени за мис Виктория и тя да замине с тях, като камериерка на лейди.

 

 

Слънцето залязваше зад далечните върхове, когато Виктория приближи градината с розите, сърцето й пърхаше, като на птичка хваната в кафез.

Маркизът бе застанал до езерото и държеше в ръка златния си часовник.

— Закъсня — каза кратко той. — Бях започнал да се безпокоя, че няма да дойдеш.

— Почти бях решила да не идвам — призна Виктория, ядосана на треперещия си глас. — Писмото ти беше малко грубо. Звучеше като заповед, а аз не приемам заповеди.

— Но ето, че ти дойде — каза усмихнат той.

— Любопитството ми надделя — неохотно призна тя.

Филип пак се усмихна.

— На това разчитах.

Тя си повтаряше, че му е сърдита и че той страшно я е обидил миналата вечер и сега нямаше право да стои така усмихнат с красивите трапчинки на лицето и с радостните си сини очи, сякаш нищо не беше се случило.

Тя се обърна настрани и се загледа във водите на езерото. Там светеше, отразено, звездното небе оградено с тъмните сенки на върбите, заобикалящи езерото.

Филип гледаше обърканото й лице и играещите светлини в красивите й червени къдрици.

— Вероятно, щом бележката ми звучи грубо, ще трябва да я забравим и да започнем по друг начин — предложи той. — Едва ли съм имал намерение да звучи грубо. Опитай се да забравиш писмото и да си представиш, че случайно ме срещаш тук?

Виктория силно се засмя.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувала.

Филип се опита да изглежда смирен, което не беше в характера му и вида на отчаяната му физиономия я накара да се разсмее още по-силно.

— Добре, само престани да се правиш на такъв. Приличаш ми на Дог.

Филип я погледна въпросително.

— На кого?

— На Дог, моето куче. Няма значение. — Виктория направи изненадана физиономия. — О, монсиньор Ст. Себастиан! Колко изненадващо да налетя толкова неочаквано на вас тук в осем часа вечерта. Какво, за бога, правите тук сам?

Филип въздъхна в знак на объркване, възмущение и хумор.

— Едва ли може да се нарече убедително представление, мадмоазел. Надявам се, никога няма да помислите за артистична кариера.

— Няма — увери го тя. — Хайде по-бързо с твоята реплика.

— О, мис Ларкин, всъщност тук съм, защото се надявах да ви срещна и да ви предложа да останете малко с мен. — Той се поклони елегантно. — И — прибави вече сериозно Филип — исках да говоря с теб. Чувствам, че ти дължа обяснение. Искаш ли да се разходим? Ще бъда много по-спокоен, ако се отдалечим от къщата.

Виктория помисли малко.

— Противно на това, което разума ми заповядва, ще дойда — каза тя с подходяща, според нея, гримаса.

Очите му светнаха в отговор на такъв кисел тон. Той я погледна мило, предложи ръката си и я поведе по алеята, която извеждаше в гората.

— Виж — щастливо посочи гората Виктория. Златните лъчи на залязващото слънце проникваха между клоните на дърветата и лъкатушещата диря напред приканваше като омагьосана пътека в приказка. — Не е ли красиво?

— Много красиво — съгласи се Филип, без да откъсва очи от лицето й. — Лъчите правят кожата ти да блести особено красиво.

Виктория отговори на комплимента с подозрителен поглед.

— Предполагам, че не затова ми заповяда в писмото да дойда тук, защото ако е така, моментално си тръгвам. Не искам да слушам такъв сорт бръщолевения. Приличаш ми на онези глупаци от бала на Лавиния.

— Бог ме опазил — промърмори Филип. — Ти наистина си много странна млада жена, известно ли ти е? На повечето жени им е много приятно да чуват комплименти. Консумират ги, като пастички.

— Браво на тях.

— Не, Виктория, не съм те извикал тук да те обсипвам в комплименти. Дошъл съм да говорим сериозно. Искаш ли да отидем и да седнем на брега на потока? Това, което искам да ти кажа, е много важно за мен и не искам да ме притесняват.

Виктория се зачуди на тъжно звучащия му глас.

— Разбира се — отговори бързо тя, заинтригувана от това, което би могъл да й каже.

Филип вървеше след нея по спускащата се надолу пътека и гледаше прилепналата към тялото й рокля, широкия зелен колан, който подчертаваше тънката й талия. Тя седна удобно на брега, без да се притеснява за роклята и потупа мястото до себе си, покрито със зелен мъх и дребни бели цветчета, буйна папрат бе обхванал дънера на повалено дърво зад тях.

— Тук добре ли е?

— Чудесно — искрено отговори той, възхищавайки се на играещите златни слънчеви лъчи върху бълбукащата води на потока, устремени по стръмния склон надолу. Той седна до нея и се опря на поваления дънер. — Много обичам ромона на водата, като музика е, нали?

Виктория се усмихна.

— Наистина, никога не съм го осъзнавала.

Вероятно само сега изглежда така, помисли тя, никога преди гората не й е изглеждала толкова красива.

Шумоленето на листата, клокоченето на потока, богатите тонове на свежата зеленина, песента на щурците и сладкия мирис на лятната нощ — беше прекалено красиво, за да е истинско, всичко, като докоснато с вълшебна пръчка.

Известно време и двамата мълчаха, заслушани в тихото клокочене на потока и в нощния зов на птиците.

— Хайде — направо го подкани Виктория, — изплювай камъчето.

— Изплювай камъчето — повтори думите й Филип и трапчинките на лицето му се появиха. — От къде учиш този шармантен език?

Виктория не можеше да не отговори на такава усмивка.

— От братята ми, предполагам. Никога не съм се деляла от тях до идването ми тук.

Филип усети тъгата в гласа й, когато спомена семейството си.

— Липсват ти, нали? Точно колко братя имаш? Попитах веднъж Лавиния и тя каза: „неприлично много“.

Виктория се разсмя на сполучливо имитирания маниер на Лавиния.

— Шест братя. Гарет е най-големия, на двадесет и девет години е и ръководи фермата. Даниел е с три години по-малък и е книжен плъх, работи като учител, наследи професията на баща ни. Ричард е на двадесет, аз и Джеймс сме близнаци, навършихме деветнадесет през миналия декември. Стюарт и Джефри са на осемнадесет и седемнадесет. Това сме всички. Тя се усмихна срамежливо. Мисля, че не сме много и никога не бих се изразила: „неприлично много“. Може да съм свикнала. Ужасно самотна се чувствах тук до идването на Хари и Джонатан.

— Няма нищо чудно, че се държеше толкова свободно с тях — отбеляза Филип. — И толкова доверчиво.

— Никога няма да повторя тази грешка — горчиво забеляза Виктория. — Хари трябва да носи риза изтъкана от козина, да храни една година всички бедни и да мълчи седем мили по камъни, преди да реша дори да помисля дали да му простя.

Филип се опита да не се усмихне на невъобразимата картина изникнала във въображението му от думите на Виктория. Той нищо не каза, само мълчеше и се любуваше на небето през върховете на дърветата и на спускащата се над тях нощ.

Виктория се любуваше на елегантния контур на гордите му скули, на леко орловия аристократичен нос, на сладката извивка на горната му устна, на твърдата линия на долната устна и на светлината в красивите му сини очи. Когато забеляза, че го гледа, той й се усмихна лениво.

— Чудеше се, кога ще изплюя камъчето? — попита тихо той.

— Не — откровено отговори тя. — Мислех си, че си много щастлив, защото си богат и красив.

Филип се усмихна на непринудената й откровеност.

— Красив? Това не е ли определение използвано по-скоро за жени, не се ли казва симпатичен, когато се говори за мъж?

— Не — отговори тя с леко срамежлива усмивка. — Аз говорех за красота, когато имах предвид теб, затова го казах. Мисля, че е прекрасно, когато се смееш. Изглеждаш по-хубав в такива моменти. — Тя наведе глава, косата й се спусна върху лицето, отскубна стръкче трева, притеснена от собствената си непрестореност.

Филип внимателно я наблюдаваше, като че я изучаваше и когато заговори в гласа му имаше копнеж.

— Никога не съм се смял толкова през живота си, вероятно затова толкова много си ми скъпа.

За момент Виктория помисли, че не е чула добре, след това сърцето й подскочи от радост. В гърлото й се надигна буца и от щастие не можеше да проговори.

Филип й се усмихваше нежно и с любов.

— Ти също… си ми скъп — призна тя с треперещ глас. Чувстваше душата си разголена пред него.

Той отклони погледа си от блестящите й зелени очи. Когато заговори гласът му беше тих и спокоен.

— Ето защо се срамувам да кажа това, което трябва да ти кажа, Виктория. — Той спря, несигурен, за момент, как да започне. — Когато бях на десет години — най-накрая започна той, — родителите ми починаха за няколко дни. Ние живеехме в Оверне, далеч от Париж, в един старинен замък високо в планините. Не прилича на тази къща. Не бяхме безмерно богати, като повечето ни приятели, но бяхме много щастливи. Когато родителите ми умряха, всичко се промени. Моят дядо пристигна от Версай, пое управлението на наследството ни и замина. Той не обичаше деца. След това го виждах един-два пъти годишно, през останалото време бяхме оставени на грижите на учители и прислугата. Кристина беше много красива, като ангелче, с буйни къдрици. Всички я глезеха. Аз от друга страна бях много намусен и груб, оставен сам да се развличам.

— Сигурна съм, че си бил красиво мило момче — горещо се възпротиви Виктория. — Звучиш, като че си бил оставен на куп глупаци, които не знаят как да се грижат за деца.

Филип се усмихна на буйната защита на онова малко момче, което той е представлявал.

— Вероятно. Аз мисля, обаче, че учителите ми не биха се съгласили с теб. Знаеш ли как се развличах? — попита тихо той. — Как прекарвах дългите дни на детството си? Ще ти призная — влюбих се.

Сърцето и замря, но си придаде безразличен вид и попита:

— В кого?

— Не в кого — поправи я той внимателно, — в какво. Влюбих се в дома ни, в замъка Ст. Себастиан. Влюбих се във всяка стая на замъка, във всеки прозорец, врата и във всеки камък от замъка. Нямаше подземие или таван, в които да не бях влизал. Познавах всяка прашна стая, всеки кът на парка, всяко изтъркано стъпало на стълбището. Обожавах всяка прашна картина, всеки оръфан гоблен, всяка мебел.

Той се усмихваше с далечна усмивка, пресегна се и я дръпна за роклята.

— Как бих могъл да ти го обясня? Толкова си невинна и си видяла толкова малко от света. Аз пораснах в тези рушащи се стаи, но виждах само красотата и разкоша, които някога имаха. И докато дядо ни правеше дългове и чернеше името ни с поквара и хазарт, стените около нас се ронеха, а аз правех планове. Аз се заклех, че когато порасна и стана маркиз ще възстановя замъка и ще съживя лозята, и ще възвърна престижа на фамилията. С всяка измината година любовта ми към замъка ставаше все по-силна и всеотдайна. Мечтите подхранваха въображението ми, даваха ми сила и утеха в самотния живот. И в това, скъпа моя, е моето проклятие.

— Защо? — попита Виктория, изплашена от изписаното на лицето му страдание. — Защо го наричаш проклятие?

Тя постави ръката си върху неговата и почувства хладината на смарагда.

— Защото, малко момиченце, големият замък консумира много пари, а проклетия ни дядо остави почти нищо. О, имам малко, бих могъл да купя неголяма къща в Париж или Лондон и инвестирах малко в корабоплавателна фирма на мой приятел, но ще минат години преди да започне да се получава нещо от там. Дори и тогава няма да има достатъчно пари за замъка. Виждаш ли, моя малка Виктория, аз дойдох тук, за да си потърся богата съпруга. Съпруга, която да не е чувала за положението, в което се намира нашата фамилия.

— Лавиния — високо каза Виктория и почувства името й като счупено стъкло в устата.

— Лавиния — повтори тихо той.

Виктория преглътна, неспособна да говори. Тя гледаше в една точка пред себе си и мислеше за това, което й каза. Не е честно, казваше си тя. Съвсем ясно си спомни смъртта на майка си, като че бе вчера, можеше да си представи и Филип на същите години, сам без никой, който да го утеши в мъката. И след това прехвърлил обичта си на студените каменни стени на замъка, който нямаше да отвърне на любовта му.

Слънцето се спусна по-ниско зад дърветата, пурпурночервено под виолетово-синия простор. Потокът бълбукаше под тях весело и нехайно.

— Не е честно — гласно каза тя. — Нищо от това, което каза. Теб не те е грижа за Лавиния, ни най-малко, но ще се ожениш за нея, нали? Не е чудно, че ходиш като… че имаш дупка на задника на панталоните си.

— Не е вярно — протестира той, почти развеселен.

— Така е — настоя Виктория. — Наистина е така и аз на твое място бих се чувствала така, ако трябва да се оженя за Лавиния. Не е честно и не се усмихвай. О, как бих искала да…

— Какво би искала? — попита нежно той, вече сериозен.

— Бих искала да съм богата — отговори Виктория с горчив глас. — Бих искала да съм богата като Лавиния и да нося диаманти в косите си и перли на врата си. Бих искала да имам злато за десет замъка и тогава ти би се оженил за мен, заради парите ми. — Тя се изчерви засрамена, но не отклони погледа си. — Би ли го направил, ако съм богата, Филип? Би ли се оженил за мен, ако имах пари?

Той се протегна, хвана студените й пръсти и започна да ги гали.

— Милата ми Виктория, щях да мисля, че съм най-щастливият мъж на света. От първия миг, когато те видях застанала в потока, те желая. Желая те повече отколкото която и да е жена на света. Казвах си, че не трябва да мисля за теб, но с всеки изминат ден откривах, че те желая все по-силно. Лавиния с нейните диаманти и перли не би могла да се сравни с теб. Ти си като глътка свеж въздух, като самата пролет.

— Не мога да понасям мисълта да останеш тук, когато замина във Франция, а трябва бързо да се връщам във Франция. Казвах си, че е неизбежно и че трябва да те забравя, че след това ще се ожениш за някой честен мъж и ще живееш щастливо. И разбрах, че тази мисъл е непоносима.

Той пое дълбоко въздух и стисна по-силно ръцете й в своите.

— Не мога да те оставя тук. Искам да дойдеш с мен във Франция.

Сърцето й литна като птица, думите му бяха най-сладката музика, която бе чувала. Беше мечтала за тези думи и топлината на ръцете му я омайваше, като виното миналата вечер. За момент думата „да“ щеше да се отрони от устата й, но спря, друга мисъл, неканена, се натрапи на щастието й.

— Ами какво ще стане със замъка ти? Ами Лавиния?

Филип се обърна настрана, черната му коса, по-черна от падналите над тях сенки, блесна пред очите й.

— Лавиния, аз вярвам — започна тихо той, — ще дойде, като моя жена. Аз ти предлагам да дойдеш, като моя метреса.

За момент остана шокирана, кръвта й се вледени. След това я обзе студена, грозна ярост.

— Господ да те убие — съскаше тя с треперещ глас. Едва преглъщаше думите си. — Проклет да си — повтаряше тя и гласът й придобиваше сила и яснота. — Ти ме водиш тук, усмихваш ми се, казваш ми, че съм ти скъпа и ми предлагаш да ти стана любовница. Как можеш! — Тя се опитваше да стане, да си издърпа ръцете, но той не я пускаше.

— Моля те, Виктория, помисли само…

— Ти помисли! — прекъсна го бясно Виктория. — Ти помисли, монсиньор маркиз! Ще ми купиш ли малка къщичка, красива каляска с парите на братовчедка ми? Ще идваш ли да се въргаляш в леглото с мен, преди да отидеш при жена си и децата? Мога ли да гледам с другите селяни, когато великият лорд минава с прекрасната си съпруга?

Тя пое болезнено дъх. Мразеше го, мразеше красивото му лице, сладкия му глас и боже, колко мразеше Лавиния!

— Всичко това ще те прави ли щастлив? — попита тя с горчив смях. — Да ме накараш да те обичам, да ме направиш любовница и да те виждам до братовчедка ми в замъка, където мечтая аз да живея с теб?

Филип срещна погледа й, потъмнял от болка. Всяка дума се забиваше, като нож в сърцето му.

— Не, Виктория. Срамувам се. Но по-непоносимо ще е да не те виждам.

Виктория издърпа ръцете си и захлупи лице в шепите си. Горещи сълзи течаха по страните й.

— Няма да стана твоя любовница — каза горещо тя. — Не мога. Много те обичам за такова нещо.

Филип също бе побледнял.

— Не, не ме обичаш — прошепна той. — Много си млада, не знаеш какво значи да обичаш.

— Зная — извика тя, — бих направила всичко, за да ти го докажа.

— Всичко — повтори той нежно. — Всичко, но не да живееш с мен като любовница. Казваш, че ме обичаш, но ти обичаш повече своята добродетел и чест. Предполагам, не бих те чувствал толкова скъпа, ако беше различна. Много съжалявам, че те обидих толкова мъчително, нямах такова намерение.

Той се изправи, лицето му се бе покрило с познатата маска, която бе започнала да ненавижда.

— Да се връщаме, Виктория и забрави предложението ми. Повече няма да засягам честа ти.

— Дяволите да те вземат — изруга тя, — дебелокож си като слон. — Това няма нищо общо с моята добродетел и чест, твърде много те обичам, за да те деля с друга жена.

Филип я гледаше с потъмнели очи и добре овладяно изражение на лицето.

— Пак ти повтарям, съжалявам, че ти причиних мъка. Моля да ме извиниш?

Той се поклони леко и се обърна да си върви.

Виктория бе чувала за хора умрели от разбито сърце, но бе го възприемала по-скоро, като начин на изразяване. Сега сама го почувства. Сърцето й се гърчеше от болка в гърдите и си мислеше дали няма да се пръсне. Виктория си каза — ако Филип наистина се ожени за Лавиния, тя сигурно няма да може да го понесе.

Той ще си замине, осъзна тя. Ще се върне във Франция с Лавиния, а тя ще се върне в Мидълбъри при братята си и сякаш това лято никога не е било.

Обзе я диво решение.

— Почакай — извика тя след него. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, очите й бяха сухи и горещи, но гласът й сигурен.

Филип бързо се обърна и се сепна от вида й.

Приличаше на диво същество, горска нимфа изникнала от гората. Лицето й беше бледо, очите огромни, горящи от напрежение и беше протегнала ръка към него.

— Моля те — промълви тя и думите й увиснаха между тях. — Не можеш да ме оставиш без нищо. Това ще разбие сърцето ми. Зная, че ще го разбие. И зная, че ще се ожениш за Лавиния, но искам… да й открадна една нощ. — Виктория пое дъх и затвори очи. — Една нощ, моля те.

Филип стоеше като омагьосан.

— Знаеш ли какво искаш?

— Да — произнесе мъчително тя.

За момент останаха така. Лек ветрец шумолеше в клоните на дърветата, чу се зов на птица. След това Филип приближи бялата фигура, като че воден от нейното желание.

Той се взря в очите й, търсещ и любопитен. Ръката му докосна нежно косите й, почти благоговейно и се спусна към шията й.

— Господ да ми е на помощ — ясно произнесе той, — защото аз не мога да си помогна.

Ръцете му се протегнаха към лицето й, повдигна го и устните му покриха нейните, бавно ги обходиха с нежни докосвания, езика му се топеше срещу нейния и ръцете й инстинктивно посегнаха към гъстите му черни коси, притисна главата му към своята и се потопи в нежността на целувката.

Тя диво притискаше своето тяло към топлината на неговото, омайвайки се от чувството на ръцете му, обхванали я цяла, привличащи я към себе си, прилепил бедрата си до нейните.

Отново и отново се срещаха устните им, бавно и нежно в началото след това горещо и трескаво в търсещ ритъм.

Виктория стенеше от възторг, когато с ръце изучаваше стегнатите мускули на гърба му, усещаше топлината на кожата му през фината материя на ризата, опънатите мускули на шията му. Усети соления вкус на кожата му и екзалтирано вдишваше дъха на тялото му.

Почувства болка, дълбоко биещ пулс, тръпнещо вълнение, което се излъчваше от най-потайното място на тялото й. С жаден инстинкт, тя премести ръце върху твърдата плът на хълбоците му, дръпвайки го силно към себе си с чувство, че би могла да стане част от него и триумф породен от звука на дишането му, притаено и изпълнено с безумно желание.

Той дръпна панделките и фибите от косата й, зарови лице в червените й къдрици, вдишвайки нежният им люляков парфюм.

— Сладка Виктория — шепнеше той и горещото му дишане гъделичкаше вълнуващо и възбуждащо.

Ефирният шал се смъкна от раменете й на поляната в гората и оголената плът светна в сумрака. Филип започна да откопчава копчетата и ширитите на роклята. Трескаво се справи с роклята и като дръпна колана, коприната изшумоля като сухи листата на дърветата.

Кръвта му се развълнува от вида на тялото й, останало само по тънка като паяжина ленена ризата и копринени чорапи. Той прекара ръце по гладката кожа на гърдите, обхвана ги и ги почувства сочни и топли под деликатната материя.

— Виктория, ако искаш да спрем, сега трябва да го направим, защото след малко не бих могъл да спра. Сигурна ли си, че го искаш?

Виктория не беше в състояние да мисли и да се безпокои за себе си. Съществуваше само огъня, който гореше вътре в нея. Тя се облегна назад и повдигна очи към него.

— Аз не мога да спра сега — прошепна тя с пресипнал от желание глас.

Без да промълви нито дума той я отпусна на тревата, свали сакото и ризата си и ги постла, вдигна я и я постави да легне върху тях.

Виктория започна да гали гърдите му и като котка завря лицето си в косматите му гърди.

Те изучаваха с ръце телата си, жадно, търсещо, омайващо. Виктория стенеше от докосването на устните му по гърдите й, езика му като копринен сатен галеше тъмната кожа на пъпките й, ръцете му обхождаха дължината на бедрата й. Той свали чорапите й. Виктория без свян се изви към него, покорна на обзелата я страст.

Останалият свят престана да съществува, съществуваше само Филип, красивите му устни, горещите му пръсти, омайващите слова, които шепнеше, слова, които не разбираше, но галеха слуха й, звездите, блещукащи над нея, сочната трева и папрат, които я скриваха.

Тя бързо свали ризата и я хвърли настрани, нетърпелива да усети кожата му до своята и Филип въздъхна при вида на голото й тяло, светещо в тъмнината. Кичури буйни къдрици покриваха пълните й гърди. Тя му се усмихваше нежно, очите й блестяха и протягаше за него ръце.

— Колко си красива, Виктория! — шепнеше той и я гледаше с очи, които пламтяха, като че щяха да изгорят. Той се изправи на колене, без да отделя от нея очи, разкопча панталона си и го смъкна по дългите бедра.

После легна върху нея и Виктория за първи път почувства голото му тяло. Ръцете му затърсиха между краката й. Тя изохка от топлината на пръстите му, движещи се бавно в нея. Помисли, дали някой е умрял от удоволствие и когато устните му взеха отново нейните, беше със страст и напрежение, от което главата й се замая.

— Боже мой — прошепна той, когато устните им се разделиха. Повдигна се и я погледна, упоен от нейната красота, от собствената жажда за тялото й, от топлия мирис на кожата й. Ръката му продължаваше да се движи в топлия, влажен център на нейното тяло, пръстите му нежни, като сатен, минаха по гънките на кадифената тъкан.

— Знаеш ли на какво ми напомня? — попита Филип с тих несигурен глас.

Тя се вдигна към него.

— На никаквица? Не зная, кажи?

Смехът му беше тих и нежен.

— Не. Никога на никаквица. Но тук… — Ръката му мръдна във влажната топлина. — Тук ми приличаш на тъмна, сладка лятна роза. Нежна и розова…

Думите му възбуждаха, като докосването на пръстите, взе ръката й, обсипа я с целувки и я премести върху пулсиращата си стрела, тя усети възбудата му, удивена от гладкостта на кожата там, от твърдостта и дължината му, радвайки се на гърления изблик, с който Филип отговори на нейното докосване.

— Готова ли си? — попита с нисък разтреперан глас той.

Виктория не можа да отговори. Тя се протегна за раменете му и го дръпна към себе си, той влезе изведнъж в нея с един-единствен внезапен и силен тласък.

Виктория се шокира от острата, кратка и гореща болка, за момент двамата останаха неподвижни и тя се заслуша в ромона на потока, в песента на щурците, във възбуденото бързо дишане на Филип. Триеше лицето си в неговото, чувстваше коприненото докосване на черните му коси и той започна внимателно и бавно да се движи в нея.

Горещият, сладък ритъм на движенията му въвлякоха и нея в ритъма и тя се екзалтира от притежанието на тялото му и от чувството, че се топи в него.

Мислеше, че се сливат, като че бяха съединени от фрикциите на съединените им тела, нейното търсещо силата на неговото, когато той отново и отново я изпълваше.

— Мой си — шепнеше Виктория в косите му. Ръцете й търсеха твърдите му бедра натискайки ги дълбоко в себе си.

Филип не бе очаквал такава необуздана страст да я обземе, не бе очаквал буйната й любов и екзалтирания вик, който тя издаде и се разнесе през клоните на осветените от луната дървета.

Той забрави, че неговото освобождаване трябва да бъде спокойно и почти вдигайки я във въздуха потъна в горещата стегната плът с настървен усилващ ритъм.

Виктория се чувстваше загубена, потъваща в горещото туптене на пулса си, давеща се в чувствените му ръце в соления вкус на кожата му и влажния дъх на дишането му.

Барабанящият й пулс щеше да пръсне във вените й, вълни на страст я теглеха към него. Чу дивия си вик, като на звяр под звездното небе, но не я беше грижа.

Усети, че Филип се разтрепери и потъна дълбоко в нея. За първи път почувства примитивния триумф на жената, когато той експлодира в нея. Знаеше, че Филип изпитва същата наслада от тялото й, каквато тя откри в неговото.

 

 

След малко останаха да лежат спокойно в прохладната нощ, главата й отпусната на гърдите му, пръсти му увити с косата й. Филип целуваше нежно лицето й, почти благоговейно, като че можеше да го нарани.

Виктория стоеше неподвижно и лекия ветрец галеше голото й тяло, магическо премаляване я унасяше. Не мислеше за бъдещето, само съзнаваше, че тук е с него в ръцете му и го обича по-силно от всякога.

Тя изучаваше индиговосиньото небе над тях. Възхищаваше се на красотата на звездите, на сенките на дърветата в гората. Искаше й се времето да спре и да останат така завинаги.

— За какво мислиш, мила? Съжаляваш ли, че направихме най-лошото?

Виктория се засмя.

— Не, не, никога няма да съжалявам. Всъщност, мислех за звездите. Виждаш ли съзвездието Андромеда?

Филип погледна небето, след това се съсредоточи върху ръката й, правейки бавно пътека целувки по деликатната бяла кожа.

— Виждаш ли съзвездието? — повтори тя. — Голямата звезда е главата на Андромеда, двете звезди отстрани са ръцете й.

— Обожавам ръцете — отговори той и Виктория потрепери от докосването на устните му върху вътрешната страна на китката й.

— Обичам те — неочаквано каза тя. Очите им се срещнаха и на слабата светлина на луната тя видя тъгата в неговите.

— Недей. Не ме обичай, Виктория, това ще ти носи само мъка, когато се разделим.

Той махна падналите на челото й къдрици, пръстите му продължиха да играят с косата й.

— Освен ако не решиш да преразгледаш предложението ми.

— Мисля, че няма да го направя — отговори след дълго мълчание Виктория. — Но ще преразгледам моето предложение.

Той се повдигна на един лакът, обърна се към нея и вдигна шеговито вежди.

— Мое хубаво момиче — леко произнесе той, наведе се и бавно зацелува гърдите й — първо едната, след това другата, — мисля, че е малко късно да си преразглеждаш предложението.

Тя се засмя.

— Имах предвид само онази част, да го направим само веднъж. Сега ми изглежда прибързано.

Смехът му се смеси с нейния.

— Права си, скъпа — топло се съгласи той. — Вероятно ще трябва пак да го направим, само за да се уверим. Ако не си сигурна ще ти помогна да го преразглеждаш отново и отново…

Усмивката й бе примамлива и той се наведе отново над гърдите й.

Звукът на прегракналия й гърлен смях се смеси с ромона на потока и те отново се обърнаха един към друг.