Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (16)

Глава шестнадесета

Март, 1790 година

Виктория си проправяше път през задръстената улица, която сега беше неин двор, подритвайки купчините развалена риба, изхвърлена от рибарския магазин под тяхната стая.

Тя мразеше проклетата риба, мразеше вида й, миризмата, всичко. Когато се прибере у дома никога няма да хапне риба. Само ще се припича на слънце и ще хапва пресни ябълки и праскови и ще бъде безкрайно щастлива. Кракът й повече нямаше да стъпи в Лондон.

Беше един от тези сиви и мрачни дни, когато облаци и пушек скриваха небето, сякаш че беше нощ, а не утро. Мъглата бе покрила всичко със ситни, студени капки, каналите бяха пълни от вчерашния дъжд и днешните боклуци. Беше един от омразните й дни, като многото такива, откакто бе дошла.

Тя придърпа пелерината по-плътно около наедрялото си тяло и потръпна от сутрешния студ, спря се, за да подаде пени на едно просяче и бавно се отправи към ъгъла на пазара, където стоеше вестникаря.

Той изглеждаше зарадван, че я вижда и се усмихваше над вестниците.

— Ти си с добро сърце, много си мекушава, да знаеш — поздрави той, сочейки малкия скитник, който изчезваше сред тълпата, стиснал здраво монетата в ръка. — Тази монета беше предназначена за мен, предполагам.

Виктория се усмихна на мрачната му физиономия.

— Така беше — призна тя.

— Проклетник. И сега ще искаш гратис да чуеш новините. Не правя много пари по този начин, мис Вики.

— Сигурно си прав — съгласи се тя. — Кажи какво пишат за Франция?

Тя беше чула за революцията наскоро след пристигането в Лондон и следваше събитията от вестниците. Опитваше се да престане да чете ужасните истории, но продължаваше да ги чете отново и отново, очаквайки да разбере нещо за Филип.

Не искаше да си го представя с остригана коса попаднал в затвора или клекнал пред гилотината. Колкото и да го проклинаше, не понасяше мисълта да е мъртъв.

Бебето помръдваше в корема и тя бе поставила предпазливо ръка отгоре. Опита да концентрира вниманието си върху това, което разказваше вестникаря с хрипливия си глас.

— … кралското семейство било хванато при опит за бягство и сега са под строга охрана. — Мъжът клатеше невярващо глава. — Не звучи по-оптимистично от съдбата на нашия крал Джордж, бог да го прости. Дори да е малоумен.

Виктория се засмя на оценката, която вестникаря даде за монарха.

— И това ли са всички новини за Франция?

— Това, момиче, повече отколкото си платила. Знаеш ли, Джон Стийл те търсеше преди малко.

Виктория погледна небето и духна паднала къдрица от челото си.

— Не го ли прави постоянно? — раздразнено попита тя. — Знаех, че щом престана да работя, той ще се върти около мен, като пияница около сватба.

Вестникарят погледна шокиран.

— Уволнена ли си? За какво те уволни?

Виктория потупа корема си.

— Много съм голяма, за това. Много голяма и много уморена. По-добре стана. Мисис Лейг не е лесна да работиш за нея, а и бебето ще дойде след месец, тогава ще си отида у дома.

Мъжът я погледна озадачено.

— Аз разбрах, че оставаш да живееш с Джон Стийл.

Виктория потърка замръзналите си ръце. Познатата студена влага се просмукваше през старите й обуща и тя нетърпеливо тръгна да върши работа.

— Грешно си разбрал. Хайде, довиждане, трябва да тръгвам. Благодаря за новините.

— Тръгвай тогава — каза мъжът, потърквайки зачервения си нос. — И аз трябва да си изкарвам хляба.

Виктория тръгна нагоре по улицата, проправяйки си с лакти път през навалицата на пазара. Тя се спря на сергията с антикварни книги, но беше много студено, за да се мае дълго. Никога не й казваха да спре да чете или да купи книгата, както казваха на другите клиенти и след време разбра, че е защото Джон Стийл е проявил интерес към нея, а никой не иска да го ядоса.

О, той беше много любезен с тях, заведе ги с Мери на различни хубави места — на театър, да разгледат лондонската крепост и величествената катедрала Сейнт Пол. Започна да се държи настрана, когато корема й наедря и тогава Виктория забеляза, че я дебне, като котка мишка.

Хиляди пъти му казваше да не си губи времето, защото щом роди бебето ще си отиде у дома, а той арогантно се усмихваше и казваше:

— Ще видим. — Наглед безвредни думи, но я тревожеха.

Тя и Мери живееха скромно в мизерна стая. Бяха се постарали да поразвеселят обстановката с някои неща втора ръка — поизбелял червен шал с тежки ресни, който бе виждал по-добри времена, но все още изглеждаше богат с топлите си цветове, леко пукнат чайник с изрисувани на него теменужки.

Бяха купили и използвано старо издание на „Пътешествията на Гъливер“ и Виктория четеше гласно на Мери през студените зимни вечери. Седяха пред камината, въглищата пламтяха върху малката, но блестящо излъскана скара, смееха се и се удивляваха на Гъливер и на неговите приключения, меланхолията им се губеше в страниците на прекрасната книга.

И докато Виктория четеше, Мери шиеше малки дрешки и шапчици, скъпоценни бродирани нещица, които Виктория държеше със смесени чувства на радост и тъга. За голямо нейно учудване не я плашеше вече идването на бебето, чакаше го с нетърпение, копнееше да види личицето на непознатото малко същество, което носеше в себе си. Улавяше се, че говори на корема си, сложила ръце отгоре, като че бебето можеше да я почувства.

Колкото мечтаеше да си отиде у дома, толкова мразеше деня, когато ще даде бебето на Мери и ще стане само леля Виктория на собствената си дъщеря или син. Мери каза, че вероятно, когато детето порасне ще могат да му кажат истината.

— Представяш ли си как ще се учуди мъжът ти — смееше се Виктория, без да може да се спре, — като се ожениш и разбере, че си девствена. Каква лъжа ще измислим тогава, Мери?

Мери се червеше от срам и пелтечеше, че за това не е мислила и че е още рано за нея.

Горката Мери, мислеше Виктория, като минаваше покрай хлебарницата на Мисис Лейг. Ето я зад витрините в горещата хлебарница, пълни с кифли тава върху тезгяха, зачервила бузи от топлината и от бързото темпо, с което я кара да работи работодателката.

Виктория изчака на мократа улица, докато улови погледа на Мери, махна с ръка и чак тогава продължи към сергията, където Тим продължаваше да продава стари дрехи.

Днес Тим беше омотал около врата си измокрена кожена яка, на гърба му имаше най-малко три жилетки една върху друга, освен постоянната купчина от четири шапки, чийто мокри пера капеха по набръчканото му лице.

— Здравей, Морковче — весело подвикна той, като видя Виктория. Протегна ръка и дръпна мокрия кичур коса, подал се под износената кафява периферия на бонето й.

— Погледни тук — извика той на амбулантния търговец на дясно от неговата сергия, вдигайки къдрицата. — Малко топлинка в студения ден, ярка, като през горещ летен ден.

— Донесох ти нещо, Тимоти — каза му Виктория, измъквайки малък пакет изпод пелерината.

— Чакай, чакай малко — запротестира Тим, дърпайки я около сергията и предлагайки й стар, очукан стол да седне. — Седни, Морковче, да отпочинат краката ти. Не трябва да се уморяваш много при твоето положение.

Виктория с благодарност седна на стола и отпусна гръб назад.

— Благодаря, Тим, наистина имам нужда от почивка. Искаш ли да погледнеш, какво съм донесла?

Мъжът се взираше загрижено в отслабналото пребледняло лице с тъмни кръгове под очите. През декември ли беше спрял да я нарича Роза? Нищо в лицето на Виктория не му напомняше на роза, станало бе уморено, загрижено, с израз на тъжно примирение в зелените очи.

Тя повдигна роклята, която бе облякла много отдавна, в деня, когато за първи път видя Филип. Белите и сини райета бяха ярки, като лятно небе, тежката бяла дантела богата и чиста, болезнено напомняйки й за живота, който живееше, преди да дойде тук. Наистина ли беше само миналото лято?

— Слушай, Морковче… — Виктория се сепна от тихия потаен глас на Тим и се наведе към загриженото възрастно лице. — Не трябва да ти казвам това и господ да ми е на помощ, ако някой разбере… но… слушай, казано ни е, че ако опиташ да продадеш нещо, трябва да съобщим незабавно на Джон Стийл. Заповед.

Виктория присви очи, почувствала голяма опасност.

— Тим, защо мислиш, че постъпва така?

Тим се огледа нервно наоколо, изплашен, че е казал твърде много.

— Бог да ми е на помощ, това не мога да знам и не ме питай. Все едно нищо не съм ти казал.

Виктория кимна, опитвайки се да контролира яда си.

— Проклет да е — изсъска тя. — Постоянно ме следи, все е по петите ми, сякаш му принадлежа. Не е негова работа какво продавам и с каква цел го продавам.

— Моля те, Морковче, по-тихо — уплаши се Тим. — Не искам да си докарам неприятности. Виж, ще ти дам един шилинг за роклята и си върви в къщи да почиваш на топло, като добро момиче.

Виктория го погледна възмутено, моментално забравила Джон Стийл.

— Един шилинг, Тим, за тази рокля? Тя струва най-малко двадесет нова.

— Е, но сега не е нова. Имай милост, Морковче, ще трябва да гладувам, ако ти платя повече и…

— Не, нека господ те прибере за лъжите ти, прекъсна го Виктория. Дай ми два шилинга, Тим. Знаеш, че ще вземеш най-малко четири, като я продадеш.

Тим подаде парите без да спори повече, което много я изненада.

— Ето вземи. И не купувай книжки с тях. Прибери ги за лоши дни.

Виктория се усмихна широко, докато се изправя от стола.

— Благодаря, Тим, ти си душичка.

— Сега ще започнеш да ме обираш, предполагам — започна да роптае той. — Следващият път, като те видя ще трябва да се скрия. Сега се прибирай и яж. Ръцете ти са заприличали на клечки и цвета на лицето ти не ми харесва. Да си върнеш розите на бузите, чуваш ли?

— По-нататък, Тим — отговори Виктория, пъхайки парите в джоба с едната ръка, а с другата заразтрива кръста си. — Сега, Тим, ще отида да натрия муцуната на Джон Стийл.

Старецът подскочи, като малко момче.

— По дяволите! Какво се опитваш да направиш, момиче, да те убият ли искаш? Престани, Морковче, дори ти не можеш да притискаш Джон Стийл. Аз и моята проклета уста — добави мрачно той, когато Виктория отново се усмихна, преди да тръгне.

Тим въздъхна тежко и после видя, че две момичета заглеждат стоката му и побърза да ги обслужи, повдигайки чифт копринени бели обувки с блестящи катарами, за да предизвика интереса им.

— Погледнете тези обувки, купих ги от дъщерята на херцог, късмета й се обърнал. Мога да ви поискам четири, трябва да ви взема три, но на вас ще ги дам само за два шилинга. Погледнете само, едва ли изобщо са обувани.

 

 

Виктория помисли за момент, дали да се отбие при Мери в магазина и да я предупреди къде отива, но това означаваше допълнително ходене две пресечки в обратна посока, а краката и кръста я боляха от умора и реши да продължи, покрай витрините, осветени заради мъглата, покрай мрачните сгради, покрай вече пияната колекция от несретници на ъгъла, за да отиде в голямата сграда без табела над вратата, където беше бара за хазарт и офиса на Джон Стийл.

Известно й беше също, че там на третия етаж, полуголи, нагримирани жени търгуваха нощем с телата си, но по това време на деня сигурно спяха и нямаше да има никой, освен Джон Стийл и неговите помощници, които вероятно проверяваха печалбата от предишната нощ.

Преди още да е пристигнала и да вдигне тежката халка, за да потропа, започна лек студен дъжд и Виктория, освен че беше раздразнена, се измокри като кокошка.

Виктория забеляза, че слугата, който отвори вратата, прилича по-скоро на тухлена стена, отколкото на нормален прислужник. Тя го последва през голямата стая за комар, където покритите с тъмно кече маси за карти, скъпи тежки завеси, луксозно декорирани килими и елегантни столове, остро контрастираха на бедната улица вън.

Тежко движещия се прислужник почука внимателно на полираната врата, преди да влязат в офиса на Стийл. Както предполагаше, Стийл беше вътре заедно с асортимента от приятели с престъпни физиономии. В стаята беше задимено от дима на лулите им, в камината гореше уютен огън и на масата пред тях бяха надиплени купчини с пари.

— Виктория! — Усмивката му беше приятна и весела. — Радвам се, че дойде, скъпа, аз те очаквах. Ще ни извините ли за малко, джентълмени?

„Джентълмени“ беше доста силно казано за тази тайфа престъпници, каза в себе си Виктория, но им кимна приятно, когато започнаха да се изнизват от стаята. Ако на някои не му хареса, че ги прекъсва, то с нищо не го показа.

Щом затвориха вратата Виктория се свлече тежко на най-близкия стол, блажено потъвайки в меката тапицерия. Затвори за миг очи и въздъхна, когато ги отвори, видя, че Стийл я гледа със студена усмивка.

— Страшно съм ядосана, Джо.

— Разбрах го по лицето ти, когато влезе в стаята, мила. Чух, че са те уволнили. Колко жалко — додаде той, а си личеше, че изобщо не бе трогнат.

— Не за това съм ядосана — грубо го прекъсна Виктория. На лицето й капна капка от периферията на мократа шапка и тя моментално отвърза панделката и постави шапката в скута си.

— Ядосана съм на теб.

Стийл внимателно я огледа, без да крие отвращението си от издутия корем, толкова грозно контрастиращ на слабите й ръце и изпито лице.

— За това, че не съм се намесил и не съм накарал мисис Лейг да те върне на работа? Не беше такава сделката, моето момиче. Ти се съгласи, че щом те назнача, дали ще плуваш или ще потънеш си е твоя работа. Като си толкова проклета… можеше да си живееш много лесно, ако се беше…

— Съгласила да живееш с мен — завърши мисълта му Виктория. — Добре, но аз не искам. Нито сега, нито когато и да е. Хиляди пъти ти го казвах и това остава, Стийл. Ти си красив и богат мъж, но това не ми стига. Знаеш какво съм решила.

Джон нищо не отговори, само я гледаше.

— По дяволите — нетърпеливо избухна Виктория. — Уморих се, Стийл. Сега не мога дори от дрехите си да продам нещо, защото някой ще ти докладва.

— Кой ти го каза?

— Не е твоя работа! — викна Виктория, побесняла от раздразнение. — Ти просто не искаш да знаеш, Стийл. Уморих се да ме следят, уморих се да ме наблюдават. Омръзна ми да чувам: „Това е жената на Джон Стийл“. А аз, нито съм била, нито ще бъда твоя жена. Сега пък говорят, че няма да си замина от Лондон — ще си замина, Джон Стийл, толкова бързо, че свят ще ти се завие. Писна ми, разбираш ли? Уморих се от теб и изгубих търпение.

Виктория трепереше от нерви и мачкаше с бледите си пръсти шапката в скута.

Джон Стийл бавно се изправи и махна от лицето й паднал мокър кичур. Чудейки се дали не е отишла твърде далече, Виктория нервно погледна нагоре към него. Лицето му бе спокойно, почти спокойно, сивите му очи я гледаха студено. По лицето му трепна мускул, преди да заговори.

— Аз също изгубих търпение, мис велика Виктория Ларкин — ако наистина това ти е името, в което се съмнявам. Бях много внимателен и любезен с теб. Инвестирах много време и преглътнах много глупости, за които никому не бих простил.

Виктория трепна от потиснатия гняв в гласа му.

— И не зная, дали си разбрала, но похарчих доста пари, за да открия коя си, от къде идваш и кой е бащата на детето ти.

Лицето й пламна.

— Това не е твоя работа.

Стийл я сграбчи за рамото.

— Не, моя работа е, скъпа. Изнудването е много изгоден бизнес. Ти някъде имаш богат татко или любовник, който ще се съгласи добре да ми плати, за да си затварям устата.

Виктория в началото се уплаши, но после силно се разсмя.

— О, Стийл, как изобщо си забогатял, като си толкова тъп? Ще изнудваш баща ми… — Тя едва не се задави от смях. — С овце ли ще искаш да ти плати или с празни шишета мастило? Или може би с пчелен мед? Знаеш ли, нашият мед е най-хубавия в селото? — Виктория изтри сълзите потекли по лицето й от смях с протъркания край на ръкава си. — Или може би ще решиш да изнудваш бащата на детето? Това ще е още по-добре. Стийл, той не се ожени за мен, защото нямам пари, а той е почти в бедствено положение. Останали са му единствено титлата и порутения замък във Франция, а ако още е жив и това не му е останало. Разбрах, че титлите във Франция не струват вече нищо.

Виктория спря да се смее, като видя как се беше променил израза върху лицето на Стийл.

Толкова дълго се бе опитвал да я омае и да я впечатли, че почти беше забравила кой е той — жесток престъпник, господар на престъпния свят в Лондон, чиято дума бе като закон. Това беше мъж, който беше горд със своя чар и лукавството, а сега трябваше да преглътне най-скъпоструващата си грешка.

Очите му святкаха смъртоносно, като на змия.

— Свърши ли? — каза накрая той.

Виктория разбра, че е отишла много далеч.

— Съжалявам, Джон, не трябваше да ти се присмивам, съжалявам, че си изхарчил толкова пари по тази работа с изнудването и че нищо няма да получиш.

— Нищо — повтори Стийл. — Нищо, моето момиче, освен теб.

— Ти не ме притежаваш, Стийл — тихо каза Виктория. — И никога няма да ме притежаваш. Съжалявам, но ти загуби.

Това не трябваше да казва. Мускулът на брадата му конвулсивно трепна и той отиде на вратата с демонстративно спокойствие.

— Джим — извика той и огромния прислужник, който и бе отворил вратата се появи. — Мис Ларкин ще остане при нас известно време. Заведи я в стаята й, ако обичаш — на долния етаж.

Виктория грациозно се изправи на крака, доколкото й беше възможно.

— По дяволите, Стийл, аз няма да оставам тук. Да не си се побъркал? Не можеш да ме държиш против волята ми. Няма да поз…

— Затваряй си мръсната уста. — Думите остро изсъскаха, като плющене на камшик и Виктория наистина си затвори устата.

— Сега, мис Проклета Селска Госпожице Ларкин, която мисли, че това между краката й е твърде хубаво за Джон Стийл, млъкни и слушай, какво аз ще ти кажа. Проявих към теб повече търпение, отколкото към който и да е мъж или жена на божията земя, а ти си позволи да ме притиснеш твърде силно. Държиш се като херцогиня, омръзнаха ми капризите ти и нахалството ти да ме третираш, като някой селчо. Платих скъпо на много високопоставени хора, за да разбера коя си, откъде идваш и понеже много съм навлязъл в тази сделка ще трябва да си платиш.

— Нямам нищо, Стийл — извика патетично Виктория, — ти го знаеш.

Той никога не бе разговарял толкова жестоко с нея, никога не беше го виждала толкова ядосан и сега се изплаши.

— Имаш тялото си — грубо каза той. — Сега не струва пукната пара, но ще те държа тук докато стане годно. И тогава, моето момиченце, или идваш в моето легло, или ако предпочиташ, отиваш горе при момичета… и не мисля, че ще ти хареса работата, която ще ти подсигурявам там горе.

Виктория разбра, че е в безнадеждно положение. Когато се спусна да избяга през вратата, гигантът лесно я хвана и дори някой да беше чул писъците на ужас и страх, когато я теглеше към тъмния сутерен на сградата, едва ли би посмял да се притече на помощ.