Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (1)

Глава първа

Франция, 1788 година

Филип Ст. Себастиан бързо крачеше по коридорите на стария замък, а токовете на износените му ботуши за езда отекваха в тишината. Мартенският вятър печално свиреше между каменните стени.

Дори слабата светлина на свещника в ръката му не можеше да скрие разрухата на красивия някога замък — избелелите кадифени завеси, гниещата дървения, пластовете прах и бог знае още какво покриваха подовете.

Той тихо изруга, когато по главата му полепна паяжина и нетърпеливо я отстрани от гъстите си черни коси. Студеният, влажен въздух не спомагаше за повдигане на настроението и му беше трудно да приеме, че това е същият замък — някогашния уютен дом, омайващия палат на спомена от преди много години.

Той зави по коридора, който водеше към спалнята на маркиз Ст. Себастиан и видя Жералд, старият слуга на дядо си, задрямал на стола пред вратата, бялата му перука бе клюмнала настрани. Приличаше на старо куче пазач.

Старият мъж не се събуди от приближаващите стъпки и след моментно колебание Филип силно се изкашля.

— Qu’est-ce que c’est passé? — попита слугата едва отваряйки зачервените си очи. — По-зле ли е, или… Монсиньор Филип, вие ли сте?

Жералд се взираше несигурен във високия мъж пред себе си, опитвайки се да свърже острите черти, високомерното изражение и искрящите сини очи със слабия, меланхоличен младеж, когото помнеше. Но бяха изминали над дванадесет години и слабичкият младеж се бе превърнал във висок мускулест мъж, а острите черти бяха придобили сурово изражение.

— Да, аз съм. Надявам се, дядо ми е още жив?

Жералд се престори, че не забелязва иронията в гласа му.

— О, да, монсиньор Филип. Той каза, че няма да умре, преди да ви е видял. И сестра ви пристигна вчера, знаете ли? Да вляза ли да съобщя за вас?

— Мерси, Жералд, няма нужда. Ще вляза направо.

Старият Жералд понечи да възрази, но спря като видя предупредителното пламъче в студения поглед на младия Ст. Себастиан. Това не беше вече лесния за уговаряне младеж, а мъж, с когото трябва да се съобразяваш.

С дълбок поклон, от който разрошената му перука едва не падна, Жералд отстъпи и даде път на бъдещия маркиз.

Филип си запуши носа, когато го лъхна вонящия, топъл въздух в спалнята. Спарената миризма на затворената стая остро контрастираше на влажния студ по коридорите, от където идваше.

Светлините от огъня танцуваха по червеното кадифе, което покриваше студените каменни стени и обграждаше балдахина на леглото, в средата му лежеше маркиза, придаващ сатанинска атмосфера на спалнята. Хлътналото му осеяно с бръчки лице, излъчващо перверзно веселие и приличаше на сатаната, помисли си Филип.

По-малката му сестра, Кристина, бе седнала до леглото. Черните й къдрици бяха осветени от пламъците в камината. Нейната красота и младост изпъкваха на фона на увехналото и белязаното от шарка лице на стареца в леглото. Тя се усмихна с искрено удоволствие на красивия си брат, който небрежно хвърли пелерината и триъгълната си шапка върху близкия стол. Жестът беше сдържан и елегантен, така както би го направил в изисканите парижки салони.

— Блудният син се завръща — подигравателно каза старият маркиз. — Дошъл си да се простиш ли с мен, скъпи внуко? Или си се надявал да не ме завариш жив, за да предявиш права над скъпия си замък?

— Искаш да кажеш над това, което е останало от него — отговори Филип и беше изненадан колко спокойно прозвуча гласът му, като че казаното нямаше никакво значение.

Той се отдалечи от дядо си, от зловонието на немитото му тяло. Филип отиде до прозореца, дръпна прашните завеси, отвори го и бутна тежките капаци.

Пое дълбоко нахлулия мартенски вятър, хладен и чист, донесъл полъха на близките планини. Завесите се люшнаха и пламъците на свещите трепнаха.

— Казвай каквото има да казваш и да си тръгвам. Нямам желание да стоя до смъртния ти одър, колкото и шармантна да бъде последната сцена на живота ти.

Кристина само повдигна вежди при последните сурови думи на брат си. Чуваше се само нежното тракане на манистата от броеницата й, които тя механично пускаше между малките си нежни пръсти.

— Много си нервен, мили внуко. Да не би моето малко съобщение да те е вдигнало от леглото на метресата ти? — Старецът се разсмя над собственото си остроумие. Сухият, хриптящ смях премина в стържеща кашлица. — Затвори проклетите прозорци — изруга той. — Този вятър ще ме довърши.

Филип седна на близкия стол със сложна резба и протегна дългите си крака.

— Все едно и без това си отиваш — отбеляза равнодушно той. — Сатаната ти е подготвил вече парти за добре дошъл. Не би желал да го разочароваш, нали?

— Филип — укорително прошепна Кристина, прекръствайки се суеверно, но старият човек просто се засмя.

— Такива любящи деца. Не се опитвай да ме заблуждаваш с фалшивите си молитви, госпожичке. Много добре зная, че си мечтаеш за нови рокли, за балове и се питаш още колко време ще продължавам да дишам.

Кристина се изчерви засрамена, сви рамене и се намръщи.

Филип щеше да се разсмее, но в този момент почувства върху себе си погледа на умиращия маркиз.

— Добре, момче, да пристъпим ли към работа? Чух, че си внимателен с парите, но и че ги нямаш много. Намери ли си богата съпруга?

Филип се усмихна тъжно.

— Много добре ти е известно, че нямам съпруга. Бъдещата ми титла едва ли е голяма примамка, монсиньор, като се знае, че си прахосал богатството на фамилията ни с комар и разврат.

Маркизът безсрамно се засмя. Без перука косата му бе щръкнала на тънки кичури, които се развяваха от студения бриз, идващ откъм прозореца.

— Никаква кандидатка за съпруга! Не, при твоята чудесна фигура и красиво лице?

Филип презрително му отговори.

— Кой би се оженил за Ст. Себастиан? Ти очерни непоправимо името ни, стар глупако!

Маркизът повдигна ръка, за да избърше устата си, пожълтелите му очи се върнаха на Кристина.

— Ами ти, госпожичке? Две години си вече във Версай и флиртуваш с джентълмените там. Нямаш предложения. С красивите си сини очи и бели гърди, можеше поне да станеш метреса на някого.

Страните на момичето пламнаха и Филип скочи с котешка бързина, сграбчи стареца за раменете и го разтърси.

— Ако проговориш още веднъж така на сестра ми ще ти изтръгна сърцето.

— Хайде, какво чакаш — изкряка маркизът. — Времето ми изтече и няма какво да губя. Или може би ще искаш да чуеш плана ми? Искаш ли да си спасиш замъка, скъпи внуко? Тази разпадаща се крепост дето ти е толкова скъпа?

Мускул трепна конвулсивно върху бузата на Филип, пробягна и следа от емоция върху лицето му. Той пусна дядо си и маркизът тежко падна обратно върху възглавницата, дъхът му идваше на пресекулки.

— Мислех, че ще ме изслушаш. — Ръцете на дядо му, станали изкривени и възлести от годините, затършуваха под тежките одяла. Измъкна овехтяла кадифена торбичка, издута от златни монети. — Ето това е, което е останало. О и това, ако още го искаш… — Отвори шепа и показа голям пръстен със смарагд, моделът представляваше преплетени бръшлянови листенца, в които бе монтиран камъка.

— Пръстена на майка ми… мислех, че си го продал. — Филип протегна ръка и взе пръстена, внимавайки да не се докосне до ръката на дядо си. Не бе виждал пръстена двадесет години, от погребението на майка си. Тогава беше уплашено десетгодишно момче, още замаяно от погребението на баща си. Дядо му бе дошъл, за да поеме наследството, да прехвърли грижите за внуците си на недобросъвестни слуги и да изчезне.

— Да съм го продал? — обади се с подигравка в гласа маркиза. — Да продам свещения пръстен на нашата скъпа Габриеле? Как можеш да помислиш такова нещо?

Двадесет години, горчиво помисли Филип, обръщайки пръстена в ръката си и усещайки хладината му. Двадесет години безпомощно наблюдавайки как унищожаваш бъдещето ми, щастието ми, замъка ми.

— Виж какво — изкряка дядо му. — Послушай ме, скъпи внуко, ако искаш да си възстановиш замъка. В торбичката, освен пари има и билет за параход. Купи си скъпи дрехи и замини за Англия. Никой не е чувал там за нас. Можеш да минеш за богат джентълмен и да се ожениш за богата жена. Трябва обаче да си сигурен, че е достатъчно богата и достатъчно глупава, за да можеш да си възстановиш любимия замък.

Маркизът затвори очи, сините вени се открояваха на тънките му като хартия клепачи.

— А ти, моя превзета госпожичке — добави той, сочейки с възлестата си ръка Кристина, — върни се в двореца и си намери богат мъж, който да ти купува красивите рокли. Стига да решиш можеш чудесно да се справяш.

— Няма да го направя — отговори троснато Кристина. — Не съм срещнала мъж, който да ми харесва.

Маркизът отвори очи и безсрамно се засмя.

— С годините, красотата ти ще увехне и ще станеш по-непридирчива. Боже мой, когато аз бях млад и старият Луи още крал, бях най-красивият мъж във Версай. Всички жени ме желаеха. Благороднички, проститутки, глупави буржоазки, всички бяха готови да си разтворят краката за мен…

— А сега си сифилитичен стар глупак — прекъсна го Филип, изправяйки се на крака. — Няма какво повече да правя тук. Ти направи истински ад цели двадесет години от живота ми и сега няма да седя тук, за да слушам хвалбите ти как си пропилял наследството. Оставям те на спомените ти, монсиньор — нека те ти бъдат утеха по пътя за ада.

Филип елегантно се поклони, обърна се и напусна стаята. Едва не събори Жералд, който подслушваше, залепил ухо на ключалката. После чу след себе си забързаните стъпки на Кристина, която проклинаше тихо и бе вдигнала копринената си пола, за да не я изцапа от прахта и боклуците по пода.

Те минаха заедно по коридорите, огласявани някога от смеховете им. Когато стигнаха стъпалата водещи към балната зала Филип се спря, за да предложи ръка на Кристина. Сега там се виждаха само гнезда на прилепи.

Кристина потръпна, придърпа пелерината около раменете си и промълви.

— Мразя това място! Отвратително е!

Филип и се усмихна, при което се появиха две дълбоки трапчинки под скулите му.

— Зная, че го мразиш, котенце. Но аз не го мразя. Ти просто не си спомняш как изглеждаше преди. Защо не се завърнеш във Версай, ако искаш разбира се. Нямам нищо против да те сменя тук. Въпреки че нямам желание да гледам как умира старият козел, но все някой трябва да остане при него.

— Благодаря ти, Филип. — Кристина му се усмихна зарадвана. — Ще има чудесно парти следващата седмица и частно представление в театъра на кралицата. Не искам да ги пропусна.

— Моля те, Кристина, помъчи се да си намериш съпруг. Парите няма да стигнат за дълго. Забрави глупавите си мечти и си намери богат съпруг. Какво ще кажеш за Артос? Изглежда добър момък.

— Боже, Филип! — прихна Кристина и смеха й отекна под високия свод на балната зала. — Да се оженя за Артос! Той по-скоро би се интересувал от теб.

— О — засрамено реагира Филип. — Нямах представа. Ти изглежда добре си ориентирана. Все пак не можеш ли да намериш някой като него? Само, че не… нали знаеш… По дяволите Кристина, някой трябва да плаща за роклите ти. Не можеш ли да се ожениш?

В очите й блеснаха искри.

— Говориш точно като дядо ни, Филип. Толкова безчувствено. Какво да правя, ако не се влюбя, преди парите ни да са свършили?

Филип се усмихна тъжно.

— Любовта не е нещо, което могат да си позволят обеднелите аристократи. Съжалявам ако ти звуча грубо, момиченцето ми. Забравил съм какво значи да си на деветнадесет с непокътнати мечти. Отивай да се забавляваш — аз ще се тревожа за пари.

Зарадвана, тя го целуна по бузата, повдигайки се на смешните си сатенени обувки.

— Благодаря, Филип. Веднага тръгвам. Но първо ми кажи ти какво ще правиш?

— Какво ще правя ли? — повтори той въпроса. — Виж, Кристина, за първи път ще послушам съвета на дядо ни. Веднага щом този стар козел умре, ще замина за Англия. Ако имам късмет ще си намеря съпруга — много богата, много глупава и ако е възможно не много грозна. След това ще се върна тук и ще направя замъка такъв, какъвто беше едно време. И после, Кристина, ще потанцувам върху гроба на стария копелдак.

Момичето потрепери суеверно, докато смехът на Филип ехтеше в празното пространство под високия свод на залата.

Филип целуна леко сестра си по челото и се върна обратно по стълбата.

— Любовницата ти ще се разсърди, Филип — извика след него сестра му.

Филип спря в горния край на стълбата и се усмихна.

— Няма значение — отговори той. — От двадесет години мечтая за този момент. Най-после той дойде. Само замъкът има значение и ти също. Нищо друго. Пожелай ми късмет, момичето ми — тръгвам да си търся богата съпруга.

— Господ да ти помага, Филип — извика тя, гледайки го как се отдалечава. Кристина повдигна рамене, когато не получи отговор и за последен път огледа празната зала.

— Боже, мразя това място! — промълви отново тя и отиде да търси прислужничката си, за да се връщат във Версай.