Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (13)

Глава тринадесета

След четири дни, в отговор на умоляващо писмо от сестра си, Гарет и Джеймс Ларкин пристигнаха в селото Ст. Стефан. Тя ги бе помолила да се срещнат в странноприемницата, но когато прекосиха добре поддържаният двор на странноприемницата и влязоха в просторната чакалня със скамейки от тъмно дърво, те не я видяха.

— Какво става тук, Гарет? — тихо попита Джеймс, за стотен път от получаването на писмото.

Гарет хвърли нетърпелив поглед към по-малкия си брат.

— Нищо, тъпак такъв. Просто, още не е дошла. Седни да изпием по чаша бира и престани да се тревожиш. Ето — добави той, — погледни това. — Той посочи с глава пълничката сервитьорка, усмихвайки й се чаровно и момичето светнало от удоволствие приближи двамата красавци с широки, мускулести рамене.

— Какво да ви донеса? — попита тя с весела усмивка, обещаваща повече от питие и погледа и се замести от единия брат на другия.

— Две бири. Знаеш ли — каза й Гарет, навеждайки се към нея, — че очите ти са по-сини от небето?

Джеймс вдигна очи към тавана, когато момичето запърха с мигли и бузите й се зачервиха от удоволствие.

— Бузите ти са червени, като рози. Очаквам — добави той поглеждайки неспокойно Гарет. — Всъщност, ние сме тук, за да се срещнем със сестра си, Виктория Ларкин. Виждали ли сте я?

Момичето го погледна изненадано, преди да отговори.

— Виж ти, значи сте нейни братя, а? Без да ви прозвучи грубо, но никога не бих помислила. Но сега, като ви погледнах по-внимателно, съвсем ясно личи, че сте, като бял ден…

— Тя тук ли е? — попита Гарет, мислейки, колко жалко, такава хубаво момиче, а тъпо. Кой не би се сетил от пръв поглед, че са й братя. Особено Джеймс, седнал до него с котешкия поглед на Виктория и красиво, досущ като нейното лице.

Момичето продължаваше да ги гледа любопитно подред, рижавите им глави, избелелите от слънце ризи и износените от езда ботуши.

— Да, чака ви вече близо час.

Джеймс демонстративно огледа празното помещение.

— Къде е? — бавно каза той, като че говори на дете или на идиот.

Момичето прие обидена физиономия и си вирна носа.

— Вижте! Не би трябвало да очаквате да настаня една лейди в обща чакалня, с цялата смет дето довтасва тук. Тя чака в отделна стая. Господарки като нея не пият и не обичат да се сблъскат с грубияни или да чуват ругатни, така че ги настаняваме в отделна стая. Хайде, елате с мен.

Джеймс и Гарет се спогледаха малко сконфузени и последваха момичето през чакалнята.

— Мисля, че говори за някоя друга — пошушна Гарет в ухото на Джеймс.

Джеймс повдигна недоумяващо вежди.

— Не ми се вижда много с акъла си — отговори той, сочейки гърба й.

— Ето ни — съобщи момичето, почуквайки леко на вратата. Отвори и направи лек реверанс. — Това ли са джентълмените, които очаквате, мис? — почтително попита тя с глас съвсем различен от нахалния, с който разговаряше преди малко с Гарет и Джеймс.

Виктория бе чула приближаването им и успя, преди вратата да се отвори, само леко да стисне ръката на Мери и да си поеме дълбоко дъх. Трябваше да употреби цялата си воля, за да не им се хвърли на вратовете.

— Да, благодаря, Сузана — бързо каза тя. — Това е всичко за сега.

Джеймс и Гарет бавно влязоха вътре, вторачили погледи в нея. Като че ми е пораснала трета глава, помисли тя, или сякаш ме виждат за първи път и не ме познават.

Може би наистина не ме познават, помисли тя, преглъщайки надигащата се в гърлото й буца.

— Боже милостиви, Виктория. Ти ли си това? — възкликна Гарет с недоумяващо изражение на лицето, като гледаше стройната девойка с грижливо подредени къдрици, изискана рокля от жълта коприна с километри дълги бродерии и панделки и с фини ръкавици на нежните ръце.

— О, Гарет — промълви Виктория и гласът й трепна леко. — О, Джеймс…

Тя стана от твърдия стол и очите й се напълниха със сълзи, като протегна ръце и те я смачкаха в прегръдките си — груби покровителствени прегръдки, миришещи на дъхаво сено и на дома. За момент забрави защо са тук, толкова им се радваше. Колко мил й стана мекият им провинциален акцент…

— Липсваше ми, Вик…

— По дяволите, желязо ли имаш под роклята си, Вик?

— … побъркахме се от тревоги, като получихме писмото ти…

— Защо ти е твърда косата? Да нямаш лепели в нея?

— Изобщо не приличаш на себе си…

През широките рамена на Гарет Виктория видя тревожния израз върху лицето на Мери.

— Не ставай глупав — засмя се тя, изтривайки решително сълзите си и избягвайки погледа на Джеймс, като им сочеше празните столове поставени около кръгла маса, чиято полирана повърхност отразяваше нахлулата през прозорците слънчева светлина.

Гарет здраво държеше ръцете й. Джейм тръгна бавно поемайки с очи всеки детайл от сестра си, заприличала на порцеланова кукла, познатите зелени очи възбудени и нервно избягващи неговите.

Гарет се обърна усмихнат към Мери.

— Здравей, Мери, как си? Вик ни писа много за теб. Няма ли да седнеш?

Мери направи превзет реверанс.

— Не, сър, не би трябвало да го правя. Ще наредите ли да донеса нещо, мис?

Очите им се срещнаха за момент, знакът бе разбран. Трябваше да продължи по измисления план.

Виктория се поколеба и прехапа устни, преди да започне, гласът й бе преднамерено лек и непринуден.

— О, да, Мери, донеси нещо хубаво за пиене. Никаква бира, разбира се. Господи, Гарет, как можа да поканиш Мери да седне — сигурно си я шокирал.

Добре го направи, говореха очите на Мери, много добре. Продължавайки със своята роля, Мери направи пак реверанс и излезе от стаята.

Виктория пое въздух, избягвайки погледите им. Говоря като Лавиния, помисли тя. Добре. Това ще свърши работа. Тя плесна с ръце и им се усмихна престорено възторжено.

— От къде да започна? Толкова забавно прекарах лятото, че наистина не зная откъде да започна. Бях на балове, партита и се запознах с най-изискани и интересни хора. С Лавиния успяхме да убедим родителите й да ни заведат в Бат… това е мястото, там се ходи по това време на годината. И знаете ли какво ще стане през септември?

По дяволите, те ме гледат, като че съм се побъркала.

— Нека аз да отгатна — бавно каза Гарет. — Хмммммм… Какво става през септември? Лошата фея, която те е омагьосала, махва с вълшебната пръчка и ти се превръщаш отново в нашата сестра?

Джеймс не продумваше нито дума, очите му гадаеха в нейните.

Смехът й прозвуча напрегнат. За секунда щеше да се провали, но се престраши и безмилостно продължи нататък по плана.

— Престани да се шегуваш. Много е важно, за да се присмиваш.

— Сигурно се омъжваш — неочаквано каза Джеймс. — Това ли е Виктория? За това ли ни помоли да се срещнем?

Смехът й прозвуча като пръскане на стъкло, сърцето я заболя под прозрачната дантела на шала. Тя се стегна и отново се разсмя, като че това беше пак някаква шега. Не се отпускай, каза си тя.

— Не, Джейми, нищо такова. Боже, помогни ми. Само това, че… искам да отида в Лондон през септември. Братовчедката Абигейл ме кани да отида и съм канена на толкова балове и приеми, че не бих искала да казвам не. Лавиния ми разказа, че било много забавно, а може да отидем за нова година в ловната резиденция на лорд Сесил в Шотландия. Представлявала интересен замък. Много искам да съм в Лондон за сезона… Хари… моя приятел Хари каза, че ще помета обществото, като буря. — Думите звучаха още в съзнанието й, доплака й се от нахлулите спомени, но се усмихна чаровно на втрещените си братя.

— Моля, — добави тя и дори тази проста дума болезнена за произнасяне, предизвика спомените за Филип да нахлуят в главата й на болезнени вълни.

„Колко хубаво казваш моля, мис Ларкин. Много искам пак да ми го кажеш.“

— Какво ти е Вик? — спокойно попита Джеймс, навеждайки се през масата към нея.

— Искам да отида в Лондон — отговори тя. — Моля те, Гарет, кажи да. Ще умра от скука, ако трябва да се върна у дома и само Лавиния да се забавлява. Не мога да понасям мисълта да гния в тази… глупава ферма цяла зима, когато мога да ходя на опера, на театър и на балове. Моля те, много те моля, Гарет.

Сълзите в очите й бяха истински, думите абсолютно фалшиви.

Гарет я погледна тъжно, остави чашата на масата, изправи се и отиде до прозореца. Погледна в оживения двор на странноприемницата и заговори.

— Вик, ако искаш да отидеш в Лондон за края на лятото, вместо да се прибереш у дома, хубаво. Но недей да се губиш във всичко това… — Ръката му посочи неясно към роклята, грижливо подредената коса. — … забавления и премени. Много си се променила, малката ми Вик. Може би накрая си пораснала и ставаш лейди. Мислех, че идеята да ти изпратим тук е чудесна, но сега… Не ми харесва, Вик. Мисля, че повече ми харесваше преди.

Гласът му беше мрачен и тъжен.

— Отиди в Лондон и поиграй на изтънчена дама, щом искаш. Но не забравяй къде е домът и семейството ти. И не забравяй, че те обичаме.

Облекчението й бе явно, успяла бе да ги заблуди. Беше спасена, никога нямаше да разберат каква глупачка е била, бремена глупачка. По-добре, че я взеха само за плиткоумна, суетна глупачка.

— Сега — възкликна жизнерадостно тя, — кажи ми всичко за дома, откакто заминах. И не гледай толкова тъжно, ще пиша всяка седмица или най-малкото на две. Говори ми Джейми, какво мислиш? Харесваш ли ми роклята? Не ме ли намираш елегантна?

Очите им се срещнаха, зелени очи загледани в зелени.

— Като порцеланова кукла — отговори Джейми с горчив, подигравателен тон. Той вдигна чашата си към нея и я изпи на един дъх.

На Виктория й се плачеше, но се усмихваше и бъбреше, докато накрая каза, че трябва да се връщат за бал в Лоренсови и че много се радва, че ги е видяла.

Те я прегърнаха предпазливо и си тръгнаха разочаровани. Виктория трябваше да употреби всичките си сили, за да не им изплаче цялата си тъжна история. Възпираше я единствено мисълта за тяхната реакция.

Тя притисна силно Джеймс, когато се сбогуваха.

— Много ми липсваш, Джейми. Страшно ми липсваш.

Джеймс я отстрани и се вгледа в нея.

— Това — каза тихо той — е единственото истинско нещо, което си казала, откакто влязох през тая врата.

Виктория сведе поглед и когато го повдигна вече се усмихваше, толкова насила, че болеше.

— Не ставай глупав, Джейми. Ще съм си у дома докато се усетиш.

Той я погледна възмутено.

— Пиши — извика той през рамо, като се отдалечаваше, — ако имаш време между баловете, партитата и пробите на рокли. Ако решиш да се прибереш у дома в тази „глупава форма“, изтрий боята от лицето преди да си дойдеш.

Само след като чу шума от копитата на конете им по пътя, Виктория даде воля на сълзите — самотни, горчиви сълзи върху рамото на Мери.

— Стига, мис. Всичко ще бъде, както трябва — успокояваше я Мери, но Виктория знаеше, че никога нямаше да бъде както трябва.

 

 

Много по-лесно бе да излъжат братовчедката Абигейл и лорд Сесил, независимо, че от другия край на масата подигравателно гледаше Лавиния.

— Получих чудесно писмо от дома — съобщи Виктория. — Татко планира пътешествие в Италия и иска незабавно да си отида. Не е ли възхитително? Винаги съм мечтала да пътувам.

Не я ли подозира лорд Сесил, че лъже? Не, така й се струва.

— Скъпа моя, Италия — възкликна братовчедката Абигейл. — Колко неочаквано, но и много вълнуващо. И толкова красиво. Сесил и аз бяхме там на сватбеното си пътешествие, нали Сесил?

— Мръсна страна — изкоментира той, вдигайки дебелите си вежди. — Много фонтани. Това им признавам. Не прилича изобщо на Англия.

— Зная, че е много неочаквано — продължи Виктория, гледайки настрани от телешкото печено, защото й се гадеше, — но баща ми прочел за някакви римски разкопки и знаете колко е увлечен по Римската история. За мен пък е една възхитителна възможност да пътувам.

— Да, наистина е — съгласи се Абигейл. — Колко типично за Матьо, да се пали по всякакви руини свързани с римляните. Всички ли отивате? И братята ли заминават?

— Не съм сигурна за тях — внимателно отговори Виктория, — но разбира се ще ви напиша за всичко.

— Италия — повтори замечтано Абигейл. — Колко романтично. Скъпа имаш ли подходящи дрехи за пътуването? Трябва да поръчаме да ушият…

Виктория се засмя.

— О, не, наистина няма никакво време. Утре ще има пътническа кола и много бих искала да тръгна с нея. Нямам търпение да си отида и да прекарам малко време у дома.

— Това е чудесна идея — съгласи се Сесил. — Стой близко до баща си и братята, моето момиче. И настрани от италианците. Лукав народ, такива са италианците.

— О, Сесил, едва ли би могъл човек да избягва италианците, когато е в Италия. Освен това съм сигурна, че ще се грижат много добре за нея. Наистина ли трябва да тръгваш толкова скоро, Виктория? Такова удоволствие беше за мен твоята компания през това лято. Надявам се и ти да си била щастлива тук.

— Толкова щастлива, колкото бих могла да бъда — отговори Виктория, избягвайки погледа на Лавиния.

— Добре — каза Абигейл. — Щом тръгваш утре, има много неща да бъдат направени. Всичките ти неща да се опаковат и да се поръча каляската да е готова за утре сутрин, за да те закара. Съжалявам, че трябва да си тръгваш. Като те виждах наоколо си спомних Елизабет. Тя щеше да е много горда с теб.

Виктория се усмихна насила кисело и се съсредоточи върху вечерята.

На следната сутрин закараха Виктория и Мери с елегантната каляска на Харингтънови до странноприемницата. Очите й горяха и бяха сухи, когато тръгнаха. Погледна назад към огромната къща с бели величествени колони, розовеещи от първите лъчи на слънцето. По околните дървета ехтеше пой на птички.

Няма да плача, каза си тя. Приключвам със сълзите. Трябва да започвам друг живот. Усмихна се окуражаващо на Мери и се обърна напред към Лондон.