Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (4)

Глава четвърта

— Колко неприятно за теб, Лавиния. Няма нищо по-досадно от бедни роднини — особено такива, които са дошли с намерението да се оженят. Поне симпатична ли е?

Лавиния оправи полата на роклята си, за да се вижда по-добре на мраморната пейка, където седяха с Роземунд. Тя наклони изящното си чадърче, така че то застана, като ореол около красивото й личице и провери перлените копчета на дантелените си ръкавици.

— Да, по някакъв неприятен начин. Папа казва, че е зашеметяваща, може и така да е — ако харесваш коне.

Роземунд се разсмя.

— Колко си подла Лавиния. Макар, че не мога да те обвиня. Горката мис Ларкин — толкова ли е неподходяща за тук?

— Както и да погледнеш — твърдо отговори Лавиния. — Нека да не я обсъждаме повече — неприятно ми е. Красива ли е роклята ми?

Тъмните очи на Роземунд експертно огледаха роклята.

— Да, скъпа. По-сладка не би могла да бъде. Майка ти ли настоя да сложиш шал?

Лавиния я стрелна с очи.

— Не, сама реших да го взема — хладно отговори тя, нагласявайки деликатната материя върху белите си рамене и деколте. — Не е разумно още от сутринта да се излагат прелестите. Няма да има за какво да си мечтаят горките мъже, очаквайки вечерта.

Роземунд, чиято зряла гръд напираше да изскочи от дълбокото правоъгълно деколте, не се изчерви от преднамерената обида.

— Кой го е грижа, какво мислят горките джентълмени? Ужасно са ми скучни. Вярно ли е, че си отказала на Хенри?

Лавиния кимна с глава.

— Да, намерих си нещо по-интересно.

— Французинът… — Роземунд се наведе към нея със светнали от интерес очи. — Значи е вярно…

— Още нищо не е решено — скромничеше Лавиния, поглеждайки я тайнствено.

Роземунд не беше от момичетата, които можеш лесно да отклониш от надушената следа на толкова интересна тема.

— О, Лави, разкажи ми! Наистина ли е красив, както разказват? Дълго ли ще остане у вас? Целуна ли те вече?

— Наистина, Роземунд! Да, много е елегантен. Ще остане до бала ми, който е след две седмици. И да, вече ме целуна.

Роземунд затвори очи и политна към Лавиния, преструвайки се на припаднала.

— Престани, Роз! Не ставай глупава. Виж, виж идват насам.

Роземунд бързо отвори очи и звучно въздъхна, като ги видя да приближават по оградената с рози алея.

— О, Лави, толкова е красив! И висок — ти не каза, че е толкова висок. До него Хари и Феъфилд изглеждат, като момченца.

— Те са — съгласи се Лавиния, поглеждайки я хитро. — Освен това Хари е започнал да дебелее.

— Колко си подла, Лавиния. Той изглежда дебел само защото е до елегантния французин.

Филип Ст. Себастиан чувстваше възхитените погледи на момичетата, като ги приближаваха, но беше свикнал да предизвиква адмирации у момичетата и това не му правеше впечатление.

Очите на Роземунд се разшириха, когато тримата приближиха и тя можеше да види по-добре французина — висок с широки рамене, подчертавани от кройката на брокатеното му сако. Независимо от ръста, той се движеше с непринудена грация и елегантност на аристократ.

Роземунд въздъхна докато оглеждаше лицето му. Веждите му бяха гъсти и придаваха загадъчност на изражението му. Имаше високи скули, леко орлов нос и решителни устни — горната устна със сладка, почти детска извивка — долната широка и твърда, подчертано сексуална.

Роземунд обърна главата си, така че лицето й остана закрито от периферията на шапката и прошепна.

— Не намираш ли, че изглежда доста загадъчен, Лави? Не мисля, че ще успееш да го направиш послушен, като лондонския си любовник.

— Точно това ще направя — бързо отвърна Лавиния, — защото копнея да видя Франция. Сестра му е във Версай, представяш ли си, Роз?

Двете момичета се усмихнаха мило, когато мъжете спряха при тях — високият маркиз Ст. Себастиан, изглеждащ опасен, Джонатан Леста, младият граф на Феъфилд — слаб със златисторуси коси и нежна усмивка и накрая Хари Уинстън, бъдещ херцог, който носеше пълничкото си тяло с високомерното достойнство на принц.

— Лавиния, мис Бюмонт, вие ли сте това или са две красиви пеперуди сред розите? Ей богу! Трябваше да си взема мрежата за пеперуди.

Момичетата се разсмяха поласкани от комплимента и започнаха да разменят поздрави. Очите на Лавиния бяха приковани в маркиза и гърдите й започнаха да се повдигат по-често, когато той се наведе, за да й целуне ръка.

— Роземунд — каза тя, едва откъсваща очите си от маркиза, — познавате ли се с монсиньор Ст. Себастиан?

Роземунд примига кокетно и отвърна.

— Не, за голямо съжаление.

Лавиния погледна предупредително приятелката си.

— Роземунд Бюмонт, това е Филип — Маркиз Ст. Себастиан, монсиньор, мис Роземунд Бюмонт.

Филип само промърмори нещо като любезен поздрав, без да си дава труда да й целуне ръка. Триумфалният поглед на Лавиния не му убегна и той почувства угризение. Много беше сигурна в себе си, тази мис Харингтън.

Има основание да е, си даде сметка той. Красива с голямо наследство, единствена дъщеря на богат граф и според слуховете своенравна. Родителите й не можели да устояват на капризите й. За своя радост бе разбрал, че най-съкровеното й желание е да отиде във Франция и да живее в двореца.

— Очаквам с нетърпение да видя новия парк, Лавиния — каза с приятния си мек глас граф Феъфилд. — Лейди Абигейл каза, че направата му отнела цели две години.

Хари по навик нагласи бродираното си сако.

— Великолепна идея, Феъфилд. Няма нищо по-хубаво от разходка на чист въздух, нали така? Води ни Лавиния.

Лавиния предложи ръката си на Филип и му се усмихна, когато блестящо облечената групичка тръгна надолу по гладката покрита с дребен чакъл алея на парка. Сочни рози цъфтяха в симетричните цветни лехи и изпълваха въздуха с топло лятно ухание, а зелените площи се простираха, като зелен мъхест килим, по който жужаха пчели търсещи детелина.

Където и да погледнеше Филип виждаше богатството на Харингтън — пари, които биха могли да бъдат негови, пари, които могат да възстановят любимия му замък, пари, които да оправят занемарените му лозя, пари — спомни си той, които имаше намерение да придобие по не толкова почтен начин. Чудеше се какво ще си помисли мис Харингтън, когато види за първи път порутения му замък, замръзнал на фона на скалистите хребети на планините.

Ще бъде разярена, разбира се. Но изглежда достатъчно суетна и непостоянна и щеше да успее да я омиротвори с длъжност във Версай, където би я оставил да води самостоятелен живот и дори, ако пожелае, да си има любовници.

Лавиния избра точно този момент да му се усмихне и отново го прободе чувство на вина, което не биваше да си позволява. Останалите членове на малката групичка бъбреха весело и Филип се почувства, като престъпник сред тях, изтощен и безскрупулен на фона на безгрижното им веселие.

— Ето я — показа Лавиния, повеждайки ги през прецизно оформеното в гората „естествено“ открито пространство. — Ето я новата градина на папа. Харесва ли ви?

Градината бе оградена от грациозни върби, чийто бледи листа метяха сочната трева. Открит малък храм в „класически“ гръцки стил бе построен на върха на покрития с трева склон, вътре бяха изправени скамейки от блестящ мрамор, където можеше да седнеш и да се възхищаваш на рефлектиращото езеро, и което се отразяваха брилянтно синьото небе и апатични върби. В центъра на езерото бе издигната статуя на богинята Артемида, като излязла от огрените със слънчеви лъчи води. Прекрасните й коси и робата сякаш бяха поети от вечен вятър.

— Много красиво, Лави — възкликна Хари. Той моментално отиде до езерото и започна да си оправя сакото, което бе много подходящо, цялото на избродирани пауни.

— Статуята италианска ли е? — попита Феъфилд с възхищение и започна да изкачва стъпалата към малкия храм.

— Нямам представа — отговори безгрижно Лавиния. — Малко е старомодна, нали? Казах го на папа, но той не ме послуша.

— Очарователна е — увери домакинята Филип. — Изобщо не е старомодно. Ако някога посетите Версай, мадмоазел Харингтън, ще видите много подобни пейзажи.

— Много бих искала. — Тя за момент впи студените си сини очи в тъмните очи на Филип и след това свенливо ги сведе.

— О, да — намеси се Хари с леко саркастична нотка в гласа, — напоследък всички забелязват, че Лавиния е луда по всичко френско. Кажи, Лавиния, планирала ли си тур на континента?

Лавиния вдигна вежди, погледна отхвърления си обожател и тъкмо щеше да му отговори остро и Джонатан се провикна от храма.

— Това твое ли е, Лавиния? — Той държеше във въздуха красиво подвързана книга, която бе намерил на една от скамейките. — Титус Адроникус — прочете той гласно със светнали от възхищение очи. — Ти ли я четеш, Лави? Не е ли вече тъмно за Шекспир?

Филип погледна изненадано Лавиния, питайки се дали не се крие ум зад лекомислената фасада.

Сребърният смях на Лавиния звънна и тя тръсна златните си къдрици.

— Не се занасяй, Джонатан. Можеш ли да си представиш аз да си губя времето с такава досадна книга? Сигурна съм, че е на ужасната мис Ларкин — тя има такива странности. Все си рови носа в книги.

— Да не би мис Ларкин да е гувернантката ти, Лави? — попита Хари. — Мислех, че си минала възрастта за тези неща.

Лавиния и Роземунд избухнаха в смях.

— О, не — протестира Лавиния. — Как можа да го кажеш? Мис Ларкин е нещо като благотворителен жест на мама. Решила е да се погрижи за отдавна забравена бедна братовчедка. Много безинтересно, бедно създание. Не мога да разбера защо е още у дома.

— Аз мога — отговори Роземунд гадничко, навеждайки се към мъжете. — Бедна е като църковна мишка и стои тук с единствена надеждата да си хване съпруг. Тя е от най-опасният тип преследвачки на съпрузи. Не си издавайте титлите, джентълмени. Вие сте от потенциалните жертви.

— Можете ли да си представите? — кискаше се Лавиния.

Абсолютно я разбирам, помисли Филип и едва успя да се усмихне.

Младият Граф Феъфилд му изпрати симпатизираща усмивка.

— Хари и аз планирахме това гостуване само, за да избягаме от такива момичета.

— Аз нямам нищо против момичетата, Джонатан — протестира Хари. — Проблем са алчните им майки, те ме плашат. Щом плъзна слуха, че баща ми е болен, заниза се опашка от бъдещи херцогини. Не е ли чудно — додаде той и погледна остро Лавиния, — докъде биха стигнали някои, гонейки титла.

В очите на Лавиния само за секунда блесна студен блясък, но Филип го улови и се замисли.

Може би мис Харингтън е малко по-интелигентна отколкото изглеждаше. Дано излезе така, би се чувствал по-малко виновен, когато й предложи брак под фалшив предлог. Той се е представял за богат, тя за невинна. Сделката щеше да е чиста.

Феъфилд, който се справяше със замаскиране на неудобни положения, прекъсна неловкото мълчание.

— Изглеждаш пламнала, Лавиния. Не те ли притеснява топлината? Ако искаш да отидем и да седнем на сянка? Аз също малко се поуморих, след това дълго пътуване.

— Аз съм гладен — добави Хари, — мисля и да подремна малко. Предлагам да тръгваме и да направим една ранна закуска.

— Разбира се — съгласи се Лавиния с възвърнато спокойствие. — Колко съм несъобразителна, сигурно сте изтощени от дългия път.

Всички се зарадваха на предложението за ранна закуска, с изключение на Роземунд, която се оплака, че свежия въздух я е изтощил (в което Филип се съмняваше, защото пълничката мис Бюмонт явно пращеше от енергия) и ще се оттегли в стаята си да поспи преди вечеря. Имаше несъмнена покана в погледа й, която беше за него или за Хари или може би за двамата едновременно. Във всеки случай, колкото и примамлива да беше поканата, Филип не желаеше да си играе с чувствата на Лавиния. Беше инвестирал много време в отношенията им.

Той отказа да се връща в къщата, каза че предпочита да остане в парка и да подиша чистия въздух, всъщност искаше да е далеч от разглезените благородници с престорени маниери и завоалиран сарказъм. Мис Харингтън и мис Бюмонт, независимо от благородния си произход и красива външност, бяха явно толкова невинни, колкото гримираните разпуснати жени на Версай, които сменяха любовниците си толкова често, колкото често си купуваха нова рокля.

Филип гледаше след групата, като се отдалечаваше към къщата. Красиви хора облечени с пъстри дрехи, като пеперуди и с приятни маниери, зад които се криеха цинични помисли.

Ами аз, помисли той, аз не съм по-добър от тях. След всичките тези години и аз, по собствен избор, станах творение на дядо си.

Тези мисли не бяха радостни, той се обърна и тръгна към гората, далеч от огромната къща на Харингтън, далеч от бялото, бляскаво, класическо великолепие, далеч от великолепния парк, далеч от мраморните херувими, които сякаш му се присмиваха от фонтаните, пръскащи прохлада. Навлезе навътре в спокойната гора и почувства топлия аромат на зелените листа, където престорените гласове на Лавиния и Роземунд бяха сменени от гласовете на птици, омайващи сред клоните на гъстите дървета.

 

 

Това, помисли Виктория, накланяйки назад главата си, за да могат слънчевите лъчи да играят по лицето й, това е най-щастливия ми ден тук.

Тя беше нагазила в шуртящия поток, преметнала през ръка полата си и оставила прохладната вода да гали бедрата й. Вдишваше дълбоко познатия аромат на гората — на топлата кафява земя, на листата, на мъха, с който бяха покрити камъните.

Вероятно постъпваше по детски, като газеше така, но мястото бе толкова красиво и водата искреше толкова примамливо на слънцето, че не можа да устои.

Изхлузи на брега глупавите бели обувки и фините чорапи. След това нагази в потока, радвайки се от сърце на прохладната вода.

Беше й много хубаво, далеч от Лавиния и Абигейл, сама с мислите си. Какво омайващо местенце беше открила, скрито от дърветата, оградено от яркозелена папрат и малки бели цветенца с форма на звезди.

Виктория се замисли, дали тук не са се срещнали родителите й, когато са се влюбили. Красива млада девойка от знатна фамилия безнадеждно се влюбва в сериозен млад учител. Незабелязано се промъква, за да ходи на срещи и накрая, пренебрегвайки волята на близките си, се жени за него. Опитваше се да си представи как е изглеждал баща й, млад и пламенен, но все изникваше в съзнанието й какъвто беше сега, с щръкналите нагоре кичури коса, пукнати очила, неизбежното — „О, боже“ и тя се засмя високо.

Какви ли са били нейните родители, когато са били млади и влюбени? Тя потопи ръка в прохладната вода, вдигна я над главата си и остави капките вода да се стичат по лицето й. Слънцето грееше толкова приятно и водата беше прохладна и приятна. Виктория прехвърли полите на другата в ръка и помисли, дали да не рискува и да си свали роклята, но можеше някой да я изненада по комбинезон.

Наоколо не се виждаше никой и малко вероятно беше някой да се осмели да влезе в имението на Харингтън. Тези рокли с корави корсажи бяха толкова неудобни. Освен това вече беше измокрила фустите и не можеше да се върне така в къщата.

С решително движение тя се протегна към гърба на корсажа дръпна стегнатата връзка, която стягаше роклята от талията до врата, успя да развърже малкия възел и смъкна от раменете гарнираните с дантела ръкави, остана за момент неподвижна, наслаждавайки се на галещите слънчеви лъчи.

— Вероятно ще трябва да спрете до тук, мадмоазел. — Виктория замръзна от звука на този глас. — Ако искате можете и да продължите, бих ви гледал с удоволствие.

Чуждият акцент я накара да помисли, че е изненадана от циганин, който сигурно ще я отвлече, както много пъти я беше предупреждавала мисис Хатсън. (Мисис Хатсън имаше много здрав разум, когато се отнасяше до чужденци.)

Виктория се обърна по посока на звука, видя че не е циганин, поне не от тези, които бе виждала. Мъжът, седеше на високия бряг на потока. Приличаше на аристократ. Беше с черни ненапудрени коси стегнати с копринена панделка, с бяла дантелена яка и маншети на ризата. Дамаската на сакото и бричовете му беше толкова тъмносиня, че изглеждаше черна.

Той седеше облегнат на дънера на паднало дърво и изглежда се чувстваше толкова комфортно, колкото и в някой салон. Очите му бяха фиксирани на лицето й, блестящи и топли. Погледа му я накара да пламне и сърцето й да запрепуска в гърдите.

Тя бързо дръпна ръкавите върху раменете, но при рязкото движение изпусна полата и тя падна във весело бълбукащата вода.

— По дяволите — изруга Виктория, поглеждайки измокрената рокля.

Филип се разсмя от сърце на неочакваната грубост, изречена от устата на това ефирно създание, което имаше лице и грация на горска фея. Беше очаквал да изпищи или да припадне от изненадата.

Виктория почувства как гневът й напира. Това беше някой от приятелите на Лавиния, пристигнал от Лондон за бала. Французин, беше й казала Мери. Шпионира, присмива се и нарушава уединението й. Устните й се стегнаха, очите присвиха, подчертавайки необичайното им разположение.

Филип престана да се смее и си придаде разкаян вид.

— Моля, да извините нахалството ми. Нямах намерение да ви плаша. Ще излезете ли от водата?

Виктория търсеше подходящи думи, за да изрази възмущението си. В какво глупаво положение бе допуснала да я заварят. И то най-красивият мъж, който бе виждала до сега. При това не преставаше да й се присмива, виждаше го в очите му. Проклети господа, мислеше тя, съзнаваща че страните й горят от срам и ярост. Той й се присмиваше вътрешно и сигурно ще разкаже случката на Лавиния, а тя ще й вади душата.

— Излезте от водата — повтори нежно той, сякаш беше изплашено животно, той се приближи, за да й помогне. Протегне елегантно ръка и на ръката му блесна смарагд по-зелен от дърветата.

— Трябваше да се обадите, че сте тук — каза тя и се ядоса, че гласа й трепна.

— Трябваше — съгласи се той, без да отделя очи от лицето й. — Но гледах, огрените ти от слънце коси, безмълвно добави той и начина, по който затвори очи и подаде лицето на милувките му, като влюбена жена и как дантелите на фустите бяха залепнали по бедрата ти.

Погледа му обезсилва, помисли тя и се обърна настрана. Това е или от магията на гората или от уплахата на внезапното му появяване.

— Не мислех, че някой ще дойде — каза тя. — Вие ме изплашихте. Сигурно сте от гостите на Харингтънови?

— Каква немарливост от моя страна. Да, гост съм на семейството. — Той се поклони толкова елегантно, че Виктория помисли, че още й се надсмива. Тя все още стоеше до над коленете във вода. — Филип Ст. Себастиан, мадмоазел.

Той направи още една крачка с протегнатата си ръка и Виктория се отзова на топлата му усмивка и появилите се трапчинки под високите скули.

— Аз съм Виктория Ларкин, братовчедка съм на Лавиния — представи се тя. — Мисля, че си съсипвате обущата.

Филип се смути и погледна надолу, видя, че е нагазил във водата, подавайки й ръка. После погледна извивката на устните и се заслуша в леко дрезгавия й глас.

— Трудно мога да се откажа от помощта ви при това положение — добави Виктория сдържайки усмивката си, — след като се измокрихте заради мен.

Виктория протегна ръка и отпусна хладните си пръсти в шепата му. Беше израснала сред мъжки същества и винаги бе оставала незасегната от чара им, но сега я сепна топлината на пръстите му и трепна, когато здраво затвориха нейните.

Очите й потърсиха неговите и той тайнствено й се усмихна, сякаш знаеше каква реакция бе предизвикало докосването. Виктория бързо си дръпна ръката и стъпи на брега, където започна да изстисква намокрената си пола.

Филип се забавляваше от усилията на това младо момиче да възвърне достойнството си. Тя се опитваше да прибере с фиби разпилените си коси, но мокрите къдрици тежко падаха по раменете й. Сърбяха го пръстите от напиращото желание да ги помилва, за да усети дали са толкова меки и вълнуващи, колкото изглеждаха.

Виктория гледаше отчаяно полата си.

— Боже, на какво приличам, трябва да се прибера през задния вход. Няма да ми е лесно да си отида в това състояние, цялата покрита с кал. — Знаеше, че нарежда нервно и се опитва да запълни неловкото положение, но не можеше да се спре.

Този Филип й се усмихваше с невероятно красива усмивка и тя се чувстваше несигурна.

— Не е лесно да се чувстваш удобно — каза й той, — когато роклята ти е отворена отзад и се вижда красивия ти гръб.

За негово удоволствие, тя се изчерви и вълшебните й скули станаха тъмнорозови.

— Моля, позволете ми да…

Филип пристъпи, хвана връзките на роклята и започна да ги стяга. Пръстите му едва я докосваха, а тя видимо потръпваше от допира им, предизвиквайки усмивката му.

— Вие също сте отседнали у Харингтън, нали? — попита той, завързвайки връзките с експертно умение, изглежда често го прави, помисли Виктория. Тя нервно се отдалечи.

— Да, за цялото лято. Аз съм нещо като братовчедка и татко ми мислеше… че ще ми се отрази добре — довърши недодялано мисълта си тя, избягвайки да обяснява защо е изпратена. За свое недоумение тя почувства, че отново се изчервява, обърна се настрани и се наведе, за да си вземе обувките и чорапите от земята. Взе ги и се засуети, как да постъпи. Не можеше да седне на тревата и да се обува пред този елегантен господин, но и трудно би се прибрала боса в къщата.

Виктория погледна нагоре и видя, че той добре се забавлява, сякаш предугадил мислите й. Сигурно представляваше неописуема гледка с изпоцапаната пола и фусти и зачервено от срам лице, стиснала в ръка обувки и чорапи.

— Мога да се обърна — предложи той съвсем искрено, но трапчинките му се появиха и Виктория помисли, че немирното пламъче в очите му прилича много на това в очите на брат й Стюарт, когато му „щъква лудория“ в главата, както се изразяваше мисис Хатсън.

— Тогава обърнете се — нареди тя, като че говори на някой от братята си, — ако погледнете ще ви цапардосам с някой камък.

Филип повдигна вежди, но се обърна покорно и Виктория не го изпусна от очи, докато обу чорапите на дългите си слаби крака, закачи ги за украсените с панделки жартиери и бързо нахлузи обувките.

— Наистина ли би ме ударила с камък? — попита Филип, повече заинтригуван, отколкото уплашен.

— Разбира се — отговори Виктория, почувствала се много по-удобно сега, като беше възвърнала приличния си вид. — Вече можете да се обърнете.

— Възхитен съм — каза той и тя пак се изчерви от очарованието на погледа му. — Кажете — продължи той, — вие да не сте братовчедката на Лавиния, за която тя каза, че е „просто невъзможна“?

Виктория се засмя и реши, че харесва този мъж. Имаше лека ирония в гласа му, когато говореше за Лавиния и това й доставяше удоволствие. Постъпи много любезно, като й оправи роклята.

— Предполагам, че съм невъзможна за Лавиния. Ние нямаме нищо общо с нея.

— Забелязах го вече — внимателно отговори Филип, опитвайки се да си припомни какво казаха Лавиния и Роземунд за Виктория Ларкин. „Бедна, като църковна мишка… благотворителен жест на майка ми… преследвачка на съпруг, от най-опасните…“ Наистина ли е такава? — чудеше се Филип. Изглеждаше искрена, като дете. Но беше трудно да си представи, че с това лице и фигура е възможно да бъде абсолютно невинна. Цялото й държание беше показ на остро контрастиращи невинност и сексуалност — нежните скули, които мамеха с цвета на узряла праскова, екзотично наклонените зелени очи под гладки кафяви вежди, сочните гърди над тънката талия. Тя изглеждаше ефирна, като горска нимфа, но в същото време бе съблазнителна и земна, като езическа богиня.

— Ще се върнем ли заедно? — попита Виктория с разтуптяно сърце. Чувстваше се игрива, като жребче и в същото време несръчна и нетърпелива да се върне в уединението на стаята си.

— Ако желаете — отвърна тихо Филип и звукът на гласа му й подейства като музика.

Той вървеше след нея по пътеката и се засмя, когато тя спря, за да откачи шапката от клона, където беше я закачила по-рано.

— Глупави неща — забеляза тя, кисело поглеждайки широкополата, украсена с панделки шапка, преди да я постави под смешен ъгъл на главата си.

— Намирам я шармантна — искрено отговори Филип. — И ако държите на правилата за коректно поведение, то е de rigueur.

— Предполагам това значи едно от правилата — тъжно каза Виктория. — Никога през живота си не съм чувала толкова много глупави правила.

— Наистина е жалко, че трябва да закривате красивата си коса — каза Филип и тя го погледна, подозирайки че флиртува.

Те вървяха мълчаливо до живия плет, който отделяше парка на Харингтънови от гората. Всеки от тях мислеше за другия. Виктория почти обезумяла от безпокойство, че е замаяна от опияняващия ефект, който Филип имаше върху нея и се опитваше да забрави усещането от допира на пръстите му по голата кожа на гърба си.

Той се чудеше какво всъщност беше това буйно момиче — дали изчервяваща се млада девственица, чийто очи обещаваха повече, отколкото можеше да даде, или както се изрази Лавиния „опитна авантюристка“, нетърпелива де си хване богат съпруг.

— Вие добър приятел ли сте на Лавиния? — неочаквано попита тя.

Виктория не подозираше колко е открита, че очите й са изпълнени с копнежа на неочаквано събуденото желание, изписано ясно на лицето й.

На Филип му се искаше да следва чувствата си към тази омайваща братовчедка на Лавиния, но беше толкова близко до реализация на целите си, че не искаше да рискува и да обиди високомерната мис Харингтън.

— Дали съм добър приятел на Лавиния? — повтори той въпроса и гласът му прозвуча горчиво и хладно. Най-добре ще бъде да не поощрявам тази малка зеленоока чародейка, реши той. По-добре да приключим с тази малка авантюра, преди да е станало късно. — Не още, но се надявам да й стана скоро. Мис Харингтън е… много красива, не сте ли съгласна? — Гласът му прозвуча студено и подигравателно. Виктория не знаеше, че всъщност той се подиграваше със себе си.

Тя не беше достатъчно опитна, за да скрие разочарованието и срама, които изпита и той се изненада от болката, която сам почувства, от всичко изписано върху лицето й. Но беше по-добре да я нарани в началото и да спре да я поощрява.

— Горе главата! — Думите му прозвучаха безчувствени, дори за самия него. — В края на краищата, не съм единственият титулуван джентълмен в къщата, който можеш да подмамиш. И съм сигурен, че всеки от тях би се зарадвал като мен на красивите ти бедра.

Очакваше да заплаче или да избяга от обидата, но не бе допускал, че ще го удари.

Виктория го удари с изненадваща сила, опакото на ръката й изпука при удара, от който залитна и ухото му писна.

Тя се тресеше от бяс и болка и от ужаса на постъпката си.

— Проклет, глупав сноб — изсъска тя, надявайки се гласът й да звучи толкова жестоко, колкото й неговият. — Ти си суетен и арогантен като Лавиния, а вероятно си и толкова глупав. Пожелавам ти да си щастлив с нея. Заслужаваш си я.

Докато успее да се осъзнае, а след това и да откачи дантеления маншет от живия плет, където се бе закачил при политането му, Виктория бе отминала далече напред и къдриците й подскачаха по гърба.

— Браво, мадмоазел — каза гласно той, търкайки удареното място, защото в думите й имаше повече истина, отколкото тя би могла да предположи.