Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (10)

Глава десета

На следващата сутрин, Виктория откри Мери в стаята за музика. Тя беше завила ръкави до лакти и усърдно лъскаше клавесина със смес от восък и лимоново масло.

— Благодаря на бога, че си тук, Мери — възкликна Виктория, оглеждайки се, за да се увери, че са сами. — Слушай, Мери, имам нужда от помощта ти.

— И аз бих помислила същото — съгласи се Мери, поглеждайки я остро. — Всеки, който не е в леглото си на разсъмване, има нужда от помощ. Нещата…

— Да, да, зная — прекъсна я Виктория. — Остави това. Слушай какво ще ти кажа. Не искам той да се ожени за Лавиния, не трябва да се жени за нея. Не бих го понесла. Ние трябва да го спрем и…

— Харесвам тази част с ние — прекъсна я Мери с печална въздишка. — Само ми кажете, мис, какво искате ние да направим?

Виктория погледна през рамо. Сутрешното слънце струеше през кадифените завеси и падаше върху разкошната мека мебел и персийски килими, зад нея видя мълчаливата арфа, но не се виждаше никой друг наоколо.

— Направи ме красива — каза Виктория бързо. — Зная, че преди ти се съпротивлявах, но повече няма да го правя. Донеси парфюмите, дантелите и ветрилата, ако трябва. Украсявай ме с панделки всеки ден. След това ще се лепвам за Лавиния и той няма да може да й направи предложение. Толкова е просто, не виждаш ли?

Мери скръсти малките си ръце и започна да гледа горящите й очи и пламнало лице.

— Мммм да — реагира Мери преднамерено бавно. — И ако това не свърши работа, планирате ли да го напъхате в чувал и да го вземете във фермата?

— Ако се стигне до там, ще го направя — отговори Виктория, взимайки парцала от ръцете на Мери и запращайки го на пода. — Хайде, Мери, моля те помогни ми да избера коя рокля да облека и ме разкраси.

Мери позволи да я изведе от стаята и се забърза, за да не изостава много. Тя въздъхна дълбоко при вида на стаята. На пода върху килима, лежаха куп извадени от гардероба рокли и фусти.

— Виж — извика Виктория, затръшвайки вратата след тях. — Аз не мога да се оправя.

Мери огледа роклите.

— Тази бялата е красива и семпла — посъветва я тя. — Защо да не я облечеш?

— По дяволите белите и невинните — изруга Виктория, — малко е късно за такива рокли. Избери ми рокля, която да го накара да ме желае, без да е прекалено предизвикателна.

— Радвам се да видя, макар и малко скромност в думите ви, мис — каза Мери, ровейки се в купа. — Ето, погледнете розовата. Има най-красиво избродираните пъпки на рози и същата бродерия върху фустата — къде ли е фустата? А, ето я. Ще прилепне по тялото ви, като ръкавица. Ще заприличате на ангел.

Вече не съм, помисли Виктория с нечиста съвест. Спри да мислиш за това. Мисли за Филип.

Тя съблече семплата рокля и постави корсет, подавайки връзките на Мери с решителността на войник пред първа битка.

— Стегнато — изкомандва тя. — Може да приличам на ангел, когато стана готова, но ангелът иска хубаво да му покажеш прелестите.

Мери се засмя най-после.

— Господ да ни е на помощ — възкликна тя през смях. — Един ден бог сигурно ще ви накаже за лошия ви език.

Виктория облече отгоре роклята, погледна се в огледалото и остана доволна. Мери намери шал от прозрачна дантела и покри раменете й, като затъкна краищата в квадратното деколте. Прозрачната материя не допринасяше много за прикриване на набъбналите форми на полуоткритите й гърди, но беше достатъчен, за да се приеме за прилично.

— Искам да съм красива — повтаряше Виктория. — Искам Лавиния да умре от завист.

— Това ще реши всички проблеми — щастливо се съгласи Мери. — Ще падне мъртва на земята, щом ви види и проблемите ви свършат.

Виктория се погледна в огледалото и отново я прободе нечиста съвест. Мистър Финкъл винаги проповядваше срещу завист, суетност и похотливост и ето сега тя пожелаваше гибел и при това с радост.

— Господи помогни ми — каза гласно тя. — Обичам го, Мери.

Мери постави малките си ръце върху нейните.

— Зная, мис. И ако се наложи ще ви помогна да го напъхате в чувала, за да го занесете във фермата, когато си тръгнете.

Двете момичета се разсмяха весело и смеха им се сля в тихата стая.

— Бог да те благослови, Мери. Ти си истински приятел.

Мери и се усмихна, взе сребърната четка и започна да я реши с истинско настървение.

 

 

— Виктория?

Джонатан гледаше към нея, високото му гладко чело загрижено се набръчка. Тя седеше на седалката до прозореца, стиснала в ръка томче сонети и вперила нетърпелив поглед в прозореца. Изглеждаше необикновено красива днес, но в същото време нервна и разсеяна.

— Виктория — търпеливо повтори той, — слушаш ли какво ти говоря?

Виктория се обърна към Феъфилд, който се беше разположил удобно в огромен фотьойл и беше устремил с безпокойство кафявите си очи в нея. Зад него върху блестящо лъснатата масичка, бюстът на Сократ също изглеждаше вторачен с голямо подозрение в нея.

— Разбира се, че те слушам, какво каза?

Феъфилд се усмихна, малко объркан.

— Питах те дали искаш да пояздим и да минем в странноприемницата, за да чуем някоя клюка.

— Ох — отговори тя, без да откъсва поглед от прозореца. Виктория се облегна назад върху виненочервените възглавнички на седалката без да откъсва очи от градината с розите. Къде ли бяха Филип и Лавиния? Те всяка сутрин минаваха от тук. Вероятно, отчаяно мислеше тя, вече беше твърде късно. Вероятно, в този момент той й искаше ръката и я целуваше и…

— Добре, идваш ли или не идваш? — питаше Феъфилд, прелиствайки нехайно листовете на книгата, която държеше.

— Идвам или не идвам, къде? — попита Виктория разтревожено и изчервяваща се от неудобство.

Джонатан въздъхна и прекара ръка през гъстата си коса.

— Виктория, сигурна ли си, че си добре?

Тя се чудеше, какъв ли беше оригиналният му въпрос и взе, че му се усмихна подкупващо.

— Съжалявам — каза тя, надявайки се, че този отговор ще го задоволи.

— Виктория — извика възмутено той, — ти будна ли си? Питах те дали искаш да пояздим. За бога, сигурна ли си, че си добре?

— О, Джонатан — възкликна объркано тя. — Извинявай. Просто не мога да спра да мисля за…

— Да мислиш за какво, Вик? — попита вече сериозно той, навеждайки се към нея. — Още ли мислиш за случката с Хари? Неприятно ми е, че трябва да повдигам въпроса, но знам колко ужасно трябва да е за…

— О, не. Моля те, Джонатан, не говори за това. Мислех, как ще се чувствам, когато се върна у дома и дали момчетата ще ме намерят променена и за това колко ще ми липсва… всичко — завърши тя, небрежно сочейки с ръка стаята, покритите с блестяща дървена ламперия стени, красивите маслени картини и подвързаните със светла кожа книги.

— Мислех, че не те грижа за всичко това — напомни й той.

— Добре, не ме е. Исках да кажа, не ме беше. Всъщност… О, по дяволите, обърках се. Не зная какво ми става. Хайде, да отидем да се разходим в градината.

Джонатан й се усмихна нежно, мислейки си колко необикновено красива е Вик, нищо че малко е объркана.

— Не мисля, че сега ще ти хареса разходка в градината — каза й той. — Защото там са Лавиния и Филип, а на кого му се разхожда с тях?

Виктория напусна седалката, като изстреляна с пистолет и задърпа Джонатан към вратата.

— На мен. Хайде, Джонатан, по-бързо да ги настигнем.

— Виктория, пак ти повтарям, сигурна ли си, че си добре?

Тя вече вървеше пред него, къдриците й енергично подскачаха по раменете, токчетата тракаха по мраморния под.

Феъфилд повдигна недоумяващо рамене и се забърза.

— Чакай ме Виктория — извика той и се заподтичва, за да се изравни с нея. — Какво си намислила, за бога? — настоя за обяснение той. — Откога предпочиташ разходките с Лавиния пред една хубава езда? Да не е някакъв номер?

Виктория се завъртя и го хвана за ръка, поглеждайки го е ясните си, блестящи, като нефрит очи.

— Да, точно това е — страшен номер. Ще се лепнем за тях, няма да ги оставим насаме и тя ще побеснее. Няма ли да е интересно? — хитро се усмихна тя. — Хайде тръгвай.

Гледа ме, като че съм си изгубила ума и не е далеч от истината, мислеше Виктория. Сигурно съм го изгубила.

Джонатан пак присви недоумяващо рамене.

— Щом искаш. Въпреки, че няма нищо по-лесно от това да ядосаш Лавиния и не виждам какво смешно има в това.

— Аз виждам — намръщи се Виктория. — Имай малко търпение, ето ги идват.

Тя се опита да не мисли за гадното чувство в стомаха й от появата им един до друг. Изглеждаха, като родени един за друг — той елегантен маркиз, висок и черен в тъмно гълъбово сако и панталон — тя графска дъщеря, меланхолична и деликатна със златисторуси къдрици, овално личице под изпипаната, като дантела прическа, бялата й рокля галеше покритата с утринна роса трева.

— Добро утро, Лави — извика сговорчиво Джонатан. — Филип, имаш ли нещо против да се присъединим, грехота е да не се порадваме на парка в такова утро.

— Да, много е красиво, нали? — отговори отегчено Лавиния.

— Много е красиво — не се стърпя да повтори, като ехо, думите й Виктория.

Джонатан прикри с ръкавица усмивката си.

— Изненадана съм, че не яздите — каза тя.

— Почувствахме нужда от промяна, нали, Джонатан? — побърза да отговори Виктория.

— О, да, разбирам, няма нищо по-хубаво от промяната. Винаги съм го казвала.

Филип погледна подозрително Виктория и тя му се усмихна в отговор. Изглеждаше обезкуражаващо прекрасна и сияеща. По-примамлива е от снощи, помисли той. Чудеше се дали това бе нова рокля. Щеше да си я спомня, ако я е виждал. Не може да се забрави толкова красива рокля, така добре подчертаваща талията й, също и стегнатият корсет, който така съблазнително повдигаше бюста й…

— Филип — повиши глас Лавиния, — слушаш ли ме?

— Разбира се — бързо излъга Филип. — Току-що си мислех, че ще е хубаво да се разходим до езерото или до фонтана.

— Точно това ти предлагах аз — каза с хладен глас Лавиния и с леден поглед.

— Извини ме — меко се оправда Филип. — Признавам, че изобщо не слушах. Разбира се, че ще отидем на езерото, щом искаш. — Той взе ръката на Лавиния и обърна гръб на смущаващата красота на Виктория.

— Чудя се — зашепна Джонатан, — дали не е от храната това, че всички днес са разсеяни.

Виктория го погледна уплашено, но се успокои, като видя нежната му усмивка и закачливото пламъче в очите.

— Не се занасяй — отговори тя, усмихвайки се гадничко.

Погледите им се срещнаха и Феъфилд кимна одобрително.

— Значи това е номерът? Да ядосаме Лавиния, така ли?

Едва ли ще я ядосаме толкова, колкото аз се ядосах в момента, помисли Виктория. Не очакваше да я заяде такава завист, когато Филип хвана Лавиния под ръка и им обърна гръб. Много лесно го направи, защо ли пък не.

Лавиния весело бъбреше напред за някакви паркове и на Виктория й се прииска да й настъпи полата, за да я спъне.

— Как копнея да видя оранжериите на Версай — говореше Лавиния устремила поглед към Филип, като че той беше виновникът за красотите на Франция. — Толкова ли са прекрасни, колкото разказват?

— Зашеметяващи — отговори Джонатан, преди Филип да е успял да отговори. — Просто изумителни, там за първи път се срещнахме с Филип, по време на тура ми на континента миналата година. Как го каза ти тогава за Версай, Филип, дето ни се стори много забавно?

— Не си спомням — отговори неловко Филип.

— О, да — каза Джонатан със смях. — Каза, че целият дворец е едно колосално пилеене на пари и време и че ти едва ли би издържал и ден там. И още, че ти напомня лаком, стар…

— Сигурно съм бил в отвратително настроение — прекъсна го Филип, изчервявайки се от втренчения, недоумяващ поглед на Лавиния и от гадния смях на Виктория.

— Много странно, Джонатан — озадачено отбеляза Лавиния. — Защото монсиньор Ст. Себастиан винаги говори с възхищение за двореца. Вероятно го бъркаш с някого.

— Съвсем не — наблегна Джонатан. — Съвсем ясно си спомням разговора. Бяхме в залата с огледалата с красивата му сестра и нейния приятел, Артос, спомни ли си, Филип? Ти каза, че дворът е отвратително, демонстративно губене на време и пари, вулгарна демонстрация на разпуснатост и предпочиташ живота в провинцията.

Лавиния гледаше ужасена.

— Сигурна съм, че бъркаш, Джонатан. Филип е впечатлен от двореца и никога не би…

Виктория започна почти да съжалява Филип. Почти.

— Може би трябва да сменим темата. Видяхте ли колко красиво беше небето снощи и колко ярко светеха звездите?

Филип я погледна тревожно и тя му се усмихна невинно.

Лавиния се възмути от дързостта на Виктория да предлага каквото и да било.

— Разбира се, че ще искате да смените темата, мис Ларкин — отбеляза тя с демонстративно безразличие. — Вие сте отраснали в провинция и не бихте могли да ни разберете, нали? Голямото изкуство, великолепните сгради, двореца… всичко това е извън възможностите ви, нали? Сигурна съм, че не сте били в Лондон.

Джонатан изглеждате шокиран от грубостта на Лавиния.

— Много сте права, братовчедке. Нямам вашия опит и съм твърде обикновена за тези неща. Бих била далеч по-щастлива в провинцията с хора, които уважавам и от които се възхищавам, отколкото… да кажем в замък с глупави и скучни хора.

Лавиния не знаеше как да реагира на това и просто отмина, отмятайки нехайно русата си главица.

Филип се усмихна хладно на Виктория.

— Вашата философия ви прави чест, мадмоазел — независимо, че е доста дребнава.

Смяташ ли, че ще те дам лесно, си каза Виктория, повдигайки брадичката си. Ако мислиш така, ще ти се наложи да се коригираш, монсиньор маркиз.

Филип се безпокоеше от хитрата усмивка, която играеше в края на розовите й устните и от опасния пламък в зелените и очи. Да върви по дяволите, само да не беше толкова красива.

Виктория потръпна от удоволствие като съзря искрящите му сини очи.

— Сър, мисля, че вашата лейди вече нервничи от нетърпение — каза мило тя и кимна по посока на Лавиния, очакваща го в края на алеята.

Джонатан и Виктория се спогледаха, когато Филип се обърна и се забърза към Лавиния. Те ги последваха по пътя за сенчестата горичка, сред която се намираше басейна.

Във водата се преливаха зеленината и лятната синева на небето. Мраморната Артемида стоеше като замръзнала в центъра на басейна с развята от полъха на вятъра роба.

— Такава възхитителна творба — възкликна развълнувано Джонатан. — Предполагам, че е на Канова?

— Нямам представа — отговори нетърпеливо Лавиния. — Намирам я доста нескромна. Почти е гола.

— Тогава наистина трябва да продължим нататък — подкани Виктория, — сигурна съм, че никой от нас не би искал да стои тук и да ахка, възхищавайки се на полугола жена застанала във водата.

Маркизът повдигна вежди към Виктория. Тя изглеждаше възмутително красива с червените си ангелски къдрици, облечена в толкова женствена розова рокля.

Само блясъка в очите издаваше лъжливата невинност на думите й. Без да иска на устата му се оформи усмивка на нескрито възхищение.

— Според легендата, Артемида била доста жестока към простосмъртните, които дръзвали да смутят къпането й — иронично забеляза Филип.

— О, да — каза Виктория с блестяща усмивка. — Превръщала ги в животни, нали така? Обикновени риещи животни.

Джонатан се разсмя, а Лавиния се възмути.

— Наистина, мис Ларкин — запелтечи тя, — това едва ли е подходящ начин за изразяване пред джентълмени. Много е… неделикатно.

— Глупости — отговори весело Виктория. — Това е митология. Има къде по-шокиращи неща в езическата митология, специално в раздела за произхода на боговете.

— Нямах представа, че можеш да четеш гръцки, Лави — приятно забеляза Джонатан.

Лавиния пое дълбоко въздух.

— Не мога да чета гръцки — отговори разчленено и остро тя.

— Извинявай, Лави — помоли младият граф с невинна усмивка. — Нямах намерение да бъда груб.

Лавиния обърна гръб на двамата натрапници и се отдалечи по посока на най-близката мраморна пейка, разположена в сянката на върбите. Тя седна сковано и погледна възмутено невъзможната си братовчедка, която се разположи удобно на тревата.

— С радост чакам музикалната вечер в Лоренсови тази вечер — каза тя на Филип, обръщайки гръб на Джонатан и Виктория. — Нищо, че пътуването ще бъде малко досадно, мисля около половин час с каляска. Помниш, нали? Да не кажеш само, че си забравил, Филип! Ще бъде голяма сензация, всички ще бъдат там. Вероятно и принцесата.

— Разбира се — смотолеви Филип.

— Много неприятно, че не си поканена, мис Ларкин — продължи Лавиния. — Лоренсови са големи „ценители на изкуствата“ и сигурно предпочитат гости, които са свикнали с класическа музика и могат свободно да разговарят за нея. Сигурна съм, че ще се чувстваш много неудобно в такава среда.

— Сигурно имаш право — съгласи се Виктория.

— Но тя е поканена — запротестира Джонатан. — Младият Лоренс беше много впечатлен от нея на бала ти Лави и настоя тя да отиде на музикалната им вечер.

Виктория се усмихна сияещо към братовчедка си.

— Виждаш ли, Лавиния, имала си грешка, много мило от твоя страна, че се безпокоиш за мен. Надявам се, че каляската няма да е претъпкана, ако се качат в нея четирима вместо двама души.

Лавиния изглеждаше като че се задушава и на Виктория и се искаше наистина да е така.

— Не мисля, че ще ти е забавно, мис Ларкин. Не предпочиташ ли да останеш тук и да си четеш?

— И да пропусна такава възможност, да се срещна с „ценители на изкуствата“, в никакъв случай.

— Разбира се не — отговори Лавиния, едва успявайки да запази цивилизован тон. — Ще бъде нетипично за вас, да пропуснете такава възможност.

Виктория се обърна и погледна хладно братовчедка си, седнала красиво в сянката, лебедовата й грация и изискана поза в противоречие с гневния пламък в очите й.

Виктория срещна снизходителния поглед на Лавиния и му устоя.

Колко си права, братовчедке, мислеше тя, не пропуснах възможността, използвах я и с удоволствие бих я използвала отново.

Приятният глас на Джонатан наруши натегнатото мълчание.

— Бих казал, Лави, че ми изглеждаш доста поруменяла. Вероятно е доста топло тук за теб.

Лавиния се усмихна с напрегната фалшива усмивка.

— Да, доста е горещо, Филип — подкани го тя. — Бих искала да отидем на хлад. Искаш ли да тръгнем към потока? Там е сенчесто и спокойно.

Филип добре се владееше, но този път видимо се смути. Очите му потърсиха нейните и тя притисна с ръка устата си, за да не се разсмее на паникьосаното му изражение.

— Каква възхитителна идея — зарадва се Джонатан, като че не им бе дадено красноречиво да разберат, че не са желани и предложи ръката си на Лавиния. — Позволи ми да ти помогна да се изправиш, Лави.

Лавиния взе ръката му със зле прикрито раздразнение, стиснала розовите си устни. Джонатан хвана здраво ръката й под мишница и я поведе по пътеката, сякаш незабелязващ явното недоволство на домакинята си. Той започна да й говори, колко нетипично горещо е за това време на годината.

Лавиния хвърли жлъчен поглед през рамо към братовчедка си.

— Много умно, мис Ларкин — каза подигравателно Филип. — Какво ще измислиш след това?

Виктория го погледна прямо в очите и спомена от предишната вечер се четеше в очите й. Връзката между тях беше жива, изпълнена с неизказани слова.

Тя се взираше в очите му и не осъзнаваше, че изразът й се смекчава и в погледа й се чете нежна тъга и копнеж.

— Съжалявам — просто каза тя. — Нямах представа, че Джонатан ще направи това. Колкото до другото, какво ще измисля след това, не мога да кажа. Никога не съм била в такова положение и нямах представа, че ще е толкова… неудобно да съм близко до теб.

Филип тихо се засмя и замислено потърка брадичка.

— „Неудобно“. Това е подходяща дума за случая. И сега трябва да отидем да седнем до ручея със скъпата ти братовчедка. Това ще е още по „неудобно“, не мислиш ли?

Той й предложи ръка и леко я вдигна от тревата. Виктория потръпна от докосването на ръката му.

— Бих искала да отидем там сами — призна тя. — Бих искала Лавиния да изчезне от лицето на земята.

Филип я докосна нежно и острите му черти се отпуснаха.

— Аз бих искал да те сложа на тревата още тук, да разкъсам дантелата покриваща красивите ти гърди, да ти вдигна роклята до талията и да те имам, докато започнеш да стенеш от удоволствие.

Виктория почувства пълзяща по тялото й топлина и пое звучно въздух от притеснение.

— При това положение — продължи той, прекарвайки пръст по устните й, — по-добре е да настигнем Лавиния и Феъфилд, защото ще започнат да се чудят защо се бавим.

Виктория отстъпи назад, далеч от топлината на дъха му и уханието на сандалово дърво идващо от него, омагьосана от трескавия пламък в сините му очи.

— Ти си магьосник и го знаеш — каза му тя, с прегракнал тръпнещ глас. — И си много труден за устояване. Знаеш го, нали? Сигурно си го правил с много жени, признай си? Вероятно си оставил стотина точно като мен.

— Вероятно стотина — призна той, усмихна се и трапчинките му се появиха, — но нито една като теб иначе щях да съм мъртъв от изтощение. Ти запали огън, който трудно ще угася.

— По-добре да се присъединим към другите — каза тя, когато свадливият глас на Лавиния достигна до ушите им.

Той вървеше бавно след нея по пътеката надолу и двамата мислеха за миналата нощ, когато вървяха по този път на здрачаване и какво се бе случило след това.

— Виктория — изведнъж извика той, тя спря неспособна да се обърне и срещне очите му.

— Помисли за предложението ми — каза той с тих, почти тъжен глас. — Моля те помисли.

— Ще помисля. — Думите изскочиха неканени от устата й. — Нищо не ти обещавам, но ще помисля. — Обезоръжена от разтърсващ копнеж тя забърза напред, сърцето й биеше по стегнатия корсаж на роклята.

Филип спря зашеметен от внезапната радост, която думите й предизвикаха. Тя щеше да обмисли предложенията му и може би ще го приеме.

Той си представи как й показва замъка, дивата красота на гората около него и планините. Представи си, че прави любов с нея на масивното легло от тъмно, дърво, на което бяха спали предците му от най-малко триста години. Представи си бледото й тяло, осветено от огъня в камината.

Забравил красотата около себе си Филип бързо се взе в ръце, когато наближиха потока и гласът на Лавиния достигна до тях през дърветата.

— … не обичам да седя на земята. Обикновено идва някой от прислугата с килимче и го постила, за да седна. Много по-добре се чувствам.

— Наистина ли? — реагира Виктория и очите й светнаха към Филип. — Мисля, че е прекрасно, както си е. Всъщност този мъх и папрат са удобни като легло. Бих могла да остана цяла нощ тук.

Лавиния въздъхна раздразнено.

— Какви неща приказваш, мис Ларкин. Въпреки че на теб сигурно ти харесва. Само че аз не съм свикнала на грубия начин на живот, който ти водиш.

— Колко тъжно — бързо отговори Виктория, хвърляйки камъче в потока. — Нямаш представа какво пропускаш?