Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (20)

Глава двадесета

— Не съм ги виждала. Не ми е работа. Бяха наели стаята и после набързо я напуснаха. — Жената, която притежаваше рибарския магазин бършеше изцапаните си от кръв ръце с престилката, докато обясняваше на Филип, без да откъсва очи от рибата на масата пред нея.

— Знаете ли с кого е общувала в махалата? Някой, с когото е била близка?

— Не ми е работа да зная — повтори жената, взимайки ножа и методично започвайки да реже главите на рибите. Безжизнените им очи вперени в него.

Жената явно лъжеше, Филип разбра това. Виждаше се от уклончивите й отговори.

Той остави купчина монети на изцапаната с кръв маса.

— За това можеш да получиш само риба — информира го жената, без да посяга към парите. — Нищо не зная.

Филип кимна.

— Благодаря. Ако нещо си спомните…

— Няма да си спомня — безцеремонно го отряза жената. — Сега, ако нищо не купуваш, изчезвай от магазина ми. Имам си достатъчно работа.

Филип излезе от магазина на улицата, където видя Феъфилд да се приближава към него с изписано поражение на момчешкото му лицето.

— Нищо — докладва той. — Би помислил човек, че изобщо не е живяла там, че никой не я е виждал. Просто невероятно и…

— Трудно за вярване — съгласи се Филип. — Все някой трябва да може да каже нещо. Какво научи от жената в хлебарницата?

— Само, че е уволнила Виктория, когато станала много голяма и не можела да се справя с работата и че Мери изчезнала не много след това. И тя каза, че не знае нищо повече. Мисля, че лъже, изглеждаше уплашена.

Филип потърка челото си.

— Така е. Всички лъжат. Това е добре, показва че сме на прав път. Къде е Рутледж?

— Пие бира. Казах му да стои мирно и да не си отваря устата. Страхувам се да не изтърси нещо глупаво. Казах му само да седи и да слуша.

— Добре — каза Филип. Около тях беше море от хора, бутащи се един друг. Викове на амбулантни търговци и моряци се чуваха от всякъде в настъпващия полумрак, всеки опитващ се да продаде още нещо преди пазара да се затвори.

— Тука нищо повече не може да се направи — накрая призна той. — Само можем да се върнем обратно и там да чакаме съобщение. Ако става въпрос за откуп, те скоро ще се обадят. — Думите му звучаха спокойни, а всъщност бе страшно разочарован и изплашен.

Минаваха през шумния пазар, очите му блуждаеха по сергиите, купчините антикварни книги, кошовете с обувки и грамади ръкавици, избеляла жълта пелерина се вееше повдигната на прът. Вехтошарка беше разпределила стоката си на спретнати купчини, съсухрено джудже и най-малко шест шапки една върху друга на главата, развяваше красива рокля и…

Рокля на бели и сини райета с богата бяла дантела, набрана под раменете и сини ширити около деколтето. Дъхът на Филип замря и Виктория изникна в съзнанието му, застанала в клокочещия поток, полата на сини райета преметната през едната й ръка, очите й пламнали от възмущение.

Аз съм Виктория Ларкин, братовчедка на Лавиния…

— Ела — изведнъж каза той и започна да се провира през тълпата. Джонатан го следваше по петите.

Малкият мъж зад сергията се поклони, когато застанаха пред него и една от шапките му се изхлузи на земята.

— С какво мога да ви бъда полезен, джентълмени? Имам красиви мъжки жилетки, имам обувки и бричове достойни за крал…

— Имаш само боклуци, ето какво имаш — довърши изречението му вехтошарката.

Джуджето се обърна към съседката си, в очите му святкаше огън от възмущение.

— Няма ли да се откажеш, да се заяждаш. Аз трябва да си изкарвам хляба и не се закачам с теб!

Филип вдигна роклята и копринените ширите погалиха ръката му, бялата копринена тафта изшумоля.

— Тази рокля, моля… откъде е дошла?

— Каква красота, а? — започна продавача. — Само за подарък на възлюбена, нали? Тафтена подплата е зашита за роклята. Купих я от херцогиня, така беше, нещо късмета й се обърнал.

Вехтошарката пак изсумтя.

— Приличаше повече на проститутка, отколкото на обедняла херцогиня, ако питаш мене.

— Веднага да престанеш! Какво ти е направил стария Тимо, та все се заяждаш? Това не беше проститутка, моето Морковче не е проститутка. Все още беше със свеж израз на лицето — красива като роза и…

— И голяма, като кошер — пак се обади съседката му, обръщайки широкия си гръб, за да каже нещо на съседа си от другата страна.

Сърцето на Филип започна по-бързо да бие.

— Това момиче, тази херцогиня, която ти наричаш Морковче… виждал ли си я?

— Виждах я преди — тъжно каза дребния мъж. — Минаваха през пазара с малката си приятелка, дето прилича на гълъб. Вече не идва насам. Казаха ми, че си е заминала у дома.

Мъжът се страхуваше, очевидно беше. Очите му огледаха високия черен благородник застанал пред него, след това започна да сгъва стоката си с бързи опитни движения.

Филип хвана възлестата ръка на стареца.

— Моля те — настойчиво се помоли Филип. — Знаеш ли нещо, каквото и да е.

За най-голяма изненада Филип видя сълзи в очите на стария човек и червения му нос почервеня по-силно.

— Господ да ми е на помощ — прошепна той с молба в очите, — ще ми струва живота. Искам да помогна, но навсякъде подслушват и се страхувам. Пусни ми ръката и ако искаш купувай нещо.

Мъжът отстъпи назад и хвърли куп мъжки жилетки с весели бродерии пред двамата мъже.

— Вижте тази, ами тази — викаше високо той, — няма ли да хване окото на някое хубаво момиче. И ако търсите хубаво момиче, да не сте тръгнали да търсите развлечения, джентълмени?

Той сниши глас и се наведе през тезгяха, очите му шареха из тълпата, като на хищна птица.

— Какво търсите, господа? Интересно място да похарчите парите си? На ваше място бих отишъл в игралния дом на Джон Стийл. Много неща се мътят там, ако искате да разберете какво искам да ви кажа. Да, така казват, при Джон Стийл можеш да намериш всичко, каквото търсиш. — Последва малка пауза. — Може да намерите и това, което търсите.

Зад Филип, Джонатан въздъхна тихо с облекчение. Зачервените очи на стария мъж срещнаха за момент открито техните и тогава той се съсредоточи върху търговията си, обръщайки се към друг клиент.

— Виж тук, виж това палто, купих го от граф, кълна се в бога, че е така. Не мога да ви взема пет, трябва да ви поискам четири, но ще ви го пусна за два и сам се обира…

Филип се обърна към Джонатан, на лицето му грееше щастлива усмивка.

— Намерихме я — тихо промълви той. — Дай да отидем при Хари и да решим, как да постъпим.