Еми Елизабет Сандерс
Дивата лятна роза (15)

Глава петнадесета

Париж, 1789 година.

В една затънтена алея на Париж, в страни от покритите с павета тесни улици, които виеха тъмния си път през града, в един бар на крайна маса седеше Филип Ст. Себастиан, лицето му се скриваше от пушека на запалените свещници.

Изобщо не приличаше на мъжа, който преди четири месеца напусна Англия. Фината дантела и кадифето бяха изчезнали от облеклото на аристократа, сменени бяха с груби тъмни дрехи на обикновен гражданин. Под широката, груба риза Ст. Себастиан бе окачил на кожена връзка смарагдовия пръстен на майка си.

Непринудената грация и леко държание, които отличаваха, членовете на презряната аристокрация също бяха изчезнали. Движеше се с опасно напрежение — предпазливо, внимателно поведение на мъж, чийто живот е в постоянна опасност. Лицето му бе отслабнало, под очите си имаше тъмни кръгове, скулите му бяха щръкнали.

Той жадно пи от сервираното пред него вино, без дори да почувства евтиния, кисел вкус. В този някога толкова красив град, сега жесток и опасен, той се радваше и на най-малкият лукс, който можеше да си позволи.

Филип огледа влажния, мрачен интериор на бара, където преди година не би стъпил и както винаги помисли за Виктория. Питаше се дали вече си е отишла във фермата, в спокойната английска провинция, която сега му изглеждаше толкова далечна и спокойна, като че беше друг свят.

Отвън достигаше шум на минаващи пияни студенти, пеещи Марсилезата, песента на революцията. За Филип това беше песен на смъртта, песен на затворените аристократи, на обагрените с кръв канали, песен на двуколките натоварени с невинни мъже, жени и деца подкарани към бесилките за екзекуция.

Тежката врата на бара се отвори и мъжът, когото Филип очакваше влезе в опушения с мръсни стени бар. Той беше нисък човек, жилав с опасна физиономия, облечен в широки панталони и с шапка, която бе станала униформа на френските революционери. Откривайки Филип, той се усмихна, показвайки изгнили, изпотрошени зъби. Направи знак на бармана да му донесе вино и седна до Филип. Шумно сръбна от чашата, преди да му заговори.

— Нося ти сведенията, които искаше, гражданино.

Филип помисли, че очите са му змийски, зорки и опасни. Филип спокойно постави скъпоценната златна монета на масата между тях.

Мъжът пийна отново, преди да посегне към монетата. Той изглежда се забавляваше и не бързаше да отговаря.

— Чудно ми е — накрая каза той, показвайки грозните си зъби, — каква ти е това момиче, за да плащаш толкова скъпо, за едно писмо? Опасно е да се предава писмо на аристократка.

Филип му отговори кратко и остро.

— Доста щедро ти платих. Казвай, какво научи.

Отново цинична усмивка.

— Не съм предал писмото, гражданино.

Филип замръзна от обзелата го студена, убийствена ярост. Вече четири месеца живееше, като криминален престъпник в мръсни квартири под фалшиво име, внимателно подкупваше опасни, съмнителни типове, за да успее да предаде писмо на Кристина, задържана с кралското семейство в Тюйлери. И този негодник, който работеше в конюшните и беше доверен член на революционната партия, го изстискваше безмилостно.

— Защото — обясни мъжът, внимателно наблюдавайки реакцията на Филип — нея я няма там.

Филип с нищо не показа чувствата си, овладя се и внимателно попита.

— Кажи къде е?

— А ти къде мислиш, че е? — на свой ред попита мъжът и на една глътка допи останалото в чашата вино. О, как се наслаждаваше той. — На трети октомври занесли в Тюйлери заповед за арестуването и съжалявам, че трябва да ти кажа…

Мъжът направи знак на бармана, показвайки празната чаша пред себе си.

Филип беше замръзнал в очакване на най-лошото. Той беше видял, какво бе постигнало аристократите имали нещастието да бъдат заловени. С тяхна кръв бяха изпръскани обувките му, беше видял главите на млади аристократи, негови познати, обесени по стълбовете. Беше видял главата на красивата Габриел Дю Ламбел, набодена на копие, разнасяна из улиците на Париж, русите й коси, с които толкова се гордееше, развети и изцапани от собствената й кръв.

— Избягала.

Думите му го удариха, като гръм и Филип подскочи инстинктивно към него, хвана го за ризата с напрегнати ръце.

— Казвай къде е? Истината ли ми казваш? Закълни се, че не лъжеш.

Филип забеляза, че хората около тях го гледат и пусна мъжа, които му отвърна с нещо между усмивка и подигравателна гримаса.

— О, колкото до това, истина е, но къде е глупавата аристократка, кой може да ми каже? Трябва да й пожелаем късмет, защото много ще й трябва. — Той се изправи полека, очите му вперени с неприязън във Филип. — И на теб ти пожелавам късмет, монсиньор Бленк. — Той се изсмя, показвайки му, че не вярва така да се казва. — Вероятно и ти неочаквано ще напуснеш Париж. Не мисля, че някой, дори далечно свързан с фамилията Ст. Себастиан, ще бъде в безопасност тук.

Предупреждението бе ясно и заплахата разбрана.

— Благодаря ти, гражданино, за помощта — отговори Филип хладно. — Ще имам предвид думите ти.

Той изчака мъжа да излезе и се върна в наетата стая над бара.

Без да губи време започна да си събра багажа. Ако останеше тук, сутринта сигурно щяха да го арестуват. Лудата надежда, с която живя през деня, че ще има вест от Кристина, бавно се превръщаше в отчаяние.

Кристина избягала — но къде? Може да се е изгубила в лабиринтите на Париж, командвани от жадните за кръв тълпи. Можеше да е навсякъде, да е арестувана, да е попаднала в безскрупулни ръце, да е мъртва.

Обзе го чувство на безнадеждност и ядосан на собствената си безпомощност и отчаяние той запрати вързопа с дрехите на мръсния под и легна на сламеника, който служеше за легло.

Не помнеше колко е стоял така, заровил лице в шепите си и за първи път откакто беше малко момче започна да се моли не просто формално, както го бе учил стария свещеник, а отчаяно, пламенно, молебствено изплакваше болката си опрял глава на стиснатите си юмруци, шепнейки с дрезгав и убит глас.

— Господи, не позволявай да е мъртва. Къде да я търся? От къде да започна?

Отговор не последва, разбира се, продължи само нестихващата болка от налегналата го депресия. Всичко това не може да е истина, помисли той, тази грозна сцена — някога гордия благородник лишен от фините си дрехи и имение, клюмнал глава в отчаяна безнадеждна молитва във вещаеща зло, пълна с бълхи стая.

— Безнадеждно е — шепнеше той в мрака.

Чу се остър шум, леко дрънчене и Филип сепнато погледна към вратата, очакващ да види дулото на пистолет и ядосан революционер да му казва, че е арестуван.

Не последва нищо такова.

По тялото му се разля успокоение и той кратко се засмя. Нервите ми не издържат вече, помисли той и тръгна да провери дали вратата е заключена. Почувства нещо с крака си и отстъпи, за да погледне какво е.

На мръсния, покрит с боклуци, под лежеше пръстена на майка му, рефлектиращ светлината на горящата свещ.

Той се протегна за тънката кожена връв, която носеше вече около врата си, учуден как е могло да се измъкне бижуто, но видя възела непокътнат и вдигайки нагоре пръстена видя, че и връвта е цяла. Намръщи се, обръщайки камъка в дланта си, чудейки се как може да се случи такова нещо.

Почувства пръстена си топъл в дланта, постоянния блясък на камъка сега му се стори, като жив, нежните златните листа на бръшляна, които обгръщаха и държаха камъка му напомниха бръшляна, който растеше по стени на старинния мавзолей на замъка Ст. Себастиан, като неподдържани пердета и си спомни, че като деца с Кристина играеха там, по-скоро спокойни, отколкото изплашени от присъствието на предците си, поставени в ковчези дълбоко между каменните стени.

Тя беше там.

Мисълта нахлу в главата му с ясна остра чистота. Тя е там и го чака. Там, където никой няма да се сети да я търси. Пред очите му израсна видение, живо и ясно, Кристина с гъсти черни коси разпилени по гърба, мъниста на броеница проблясващи между пръстите й, опряла глава върху статуята на богородица, която украсяваше гроба на майка й.

Видението изчезна бързо, така както се появи.

Филип вдигна глава, сърцето му удряше в гърдите. Той се чудеше дали не губи разсъдък от безнадеждност и страх. Дишаше тежко, черепа го стягаше, кожата по мускулестите му ръце бе настръхнала.

За момент, смарагда в дланта му сякаш пламна.

— Не — прошепна той, — не е лудост. Това е истина. Тя сигурно е там.

За последен път погледна пръстена на майка си, преди да го прибере дълбоко в джоба, завързан в носна кърпа и вдигна от пода вързопа с дрехите. Имаше повече от двеста мили до Оверне и ако не успее да намери кон ще трябва да си го открадне. И при най-добри условия му предстоеше дълъг път, а те нямаше да са от най-добрите. Трябваше да пътува тайно нощем, избягвайки градовете, където можеха да го спрат за документи. Самото напускане на Париж също беше сложно.

Огледа мизерната стая с тесния сламеник, горящата свещ и…

— Довиждане — тихо каза той. Прекръсти се и излезе навън по окървавените улици на Париж с мисълта за покритите със сняг планини на Оверне.