Даниел Стийл
Отвличане (11)

Глава 11

В сравнение с по̀ дружеските обръщения към съдебните заседатели встъпителните изявления през следващата седмица изглеждаха безинтересни. Някои от грозните неща, които защитникът и обвинителят казаха, имаха силен ефект.

Във встъпителното си изявление щатският прокурор увери съдебните заседатели и присъстващите в залата, че човекът, когото виждат на подсъдимата скамейка, е със сигурност похитител, а вероятно и детеубиец, човек, нападал жени в миналото, убивал хора, без да му мигне окото, лъжец, комунист и заплаха за всички американци. Описа картинно как малкият Теди Патерсън е бил отведен от дома на родителите си посред нощ в тъмното и хората, които са се грижели за него, са били упоени с хлороформ, завързани, със запушена уста и са могли също лесно да станат жертви, а детето е изчезнало безследно, никой повече не го е видял и вероятно е мъртво, погребано в някой изкоп на полето — все едно за тези, които го обичат, то си бе отишло завинаги.

Мариел стискаше стола си, докато слушаше всичко това, а той сякаш нареждаше в продължение на часове какъв е бил цял живот този злодей Чарлс, колко хубав мъж е щял да стане Теди, как всички сме били ограбени, защото това дете е мъртво, без да има причина. И ако това беше вярно, ако Теди нямаше да се завърне никога повече, Мариел беше съгласна с него. Ала все още бе твърде болезнено той да бъде смятан за изчезнал завинаги.

Изявлението на Том Армър бе малко по-окуражаващо. Той представи Чарлс Делони като скромен, честен, в известен смисъл дълбоко разстроен човек, който е изгубил собствения си син преди девет години, а и неродената си дъщеря, цялото си семейство, и като познава болката от тази загуба, никога не би навредил на никое дете, не би отнел нечие дете от родителите му. Воювал предано за отечеството си в Първата световна война, а после се борил в Испания. Но не е комунист. Той е човек, който вярва в свободата. Образован, интелигентен, скромен, ала съкрушен от разбитите си младежки мечти. Несъмнено се е държал понякога безразсъдно или е говорил неразумни неща, но този човек не би отвлякъл ничий син. И защитата възнамерявала да докаже, че не го е направил. Още повече, припомни той на всички, господин Делони е подведен под отговорност за отвличане, а не за убийство. И ако съдебните заседатели изслушат внимателно свидетелските показания, той бил сигурен, че те ще го обявят за невинен. Том Армър бавно се разхождаше пред тях, поглеждаше всеки в очите и им говореше сякаш лично, на всеки един, не снизходително, а като на равни, като на приятели, искаше да е сигурен, че го разбират и му вярват. Беше майстор в професията си и беше удоволствие човек да го наблюдава. Освен това той им обясни, че щатският прокурор първо ще представи обвиненията си от началото до края, а Том също ще разпитва, разбира се, свидетелите на обвинението, но няма да изложи аргументите си за защита, преди прокурорът да завърши с обвинението. Том отново им напомни, че работа на обвинението е да докаже извън всяко съмнение, че Чарлс Делони е отвлякъл детето на Патерсън, и ако обвинението не може да ги убеди в това, независимо дали те харесват Чарлс или не, ще трябва да го обявят за невинен. Но Том ги увери, че след като той изложи защитата си, те ще разберат, че обвиненията са неоснователни.

Когато и двамата свършиха, настъпи продължителна тишина и съдия Морисън нареди на прокурора да повика първия си свидетел, а Мариел се вцепени, когато чу собственото си име. Тя нямаше ни най-малка представа, че той възнамерява да призове първо нея. Мариел вдигна едната си вежда, когато мина край Джон, а той се опита да й вдъхне увереност, но всъщност беше притеснен от намеренията на Палмър. Знаеше какво бе разкрито в резултат на неговите обаждания, ала нищо от това не можеше да й навреди. Той обаче нямаше представа, че Палмър и Малкълм бяха правили свои проучвания, независимо от него.

Тя седна на свидетелското място и грижливо оправи семплата черна рокля, с която бе облечена. Нервно кръстоса крака и огледа присъстващите, а после реши да промени позата си и отпусна крака. През цялото време Бил Палмър обикаляше наперено залата и не я изпускаше от очи. Гледаше я така, все едно у нея имаше нещо странно, като че ли я подозираше, и неколкократно отместваше поглед от нея към обвиняемия, сякаш не разбираше нещо, свързано с тях. Човек оставаше с впечатлението, че той се опитва да внуши нещо неприятно или противно на съдебните заседатели. Поведението му изнервяше Мариел. Тя погледна съдията, после Малкълм, който бе отвърнал очи, и Джон, който бе вперил сериозен поглед в нея и очакваше първия въпрос на Палмър.

— Моля, кажете името си.

— Мариел Патерсън.

— Пълното ви име, ако обичате.

— Мариел Джонсън Патерсън. Мариел-Ан Джонсън Патерсън. — Тя се усмихна, но той не й отвърна с усмивка.

— Има ли още?

— Не, сър. — Две заседателки също се усмихнаха и Мариел се почувства по-добре. Ала ръцете й трепереха ужасно и тя ги стискаше в скута си, където другите не можеха да ги видят.

— Някога носили ли сте друго име, госпожо Патерсън?

Тя разбра накъде бие Палмър.

— Да. — Защо той правеше това? Какво щеше да му помогне? Тя не разбираше.

— Бихте ли ни казали това име? — Изрече шумно думите, сякаш за да я сплаши, а тя все още се опитваше да срещне погледа на Малкълм.

— Делони — отвърна тихо.

— Бихте ли го казали малко по-високо, ако обичате, така че съдебните заседатели да ви чуят.

Тя се изчерви и го изрече по-силно, а Чарлс я гледаше със съчувствие.

— Делони.

Изведнъж му дожаля за нея, дори повече отколкото на Джон Тейлър, защото подозираше какво ще последва. Палмър бе по-умен, отколкото те мислеха. Той първо щеше да я дискредитира, така че каквото и да кажеше тя впоследствие, нямаше да струва пукната пара. Прокурорът нямаше да допусне Мариел да подложи на съмнение вината на Чарлс публично и да отслаби позицията му пред заседателите.

— Бяхте ли свързана по някакъв начин с обвиняемия?

— Бях омъжена за него.

— Кога стана това?

— През 1926 година в Париж. Бях осемнайсетгодишна.

— И каква беше сватбата ви? — Той се правеше на добронамерен към нея, дори й се усмихваше. Но тя разбираше, че ще я съсипе. — Голяма? Малка?

— Ние избягахме.

— Разбирам… — Палмър си придаде разстроен вид, сякаш бе направила нещо нередно и той съжаляваше за това.

— И колко време бяхте женени?

— Пет години. До 1931 година.

— Как завърши бракът ви? С развод?

— Да, точно така. — Тънък пласт пот покриваше челото й и тя се молеше да не припадне или да не повърне.

— Имате ли нещо против да ни кажете защо, госпожо Делони… извинете, Патерсън… — Той се престори, че е сгрешил, но тя знаеше, че го направи нарочно, само за да подчертае още веднъж, че те с Чарлс са били женени, и да, тя имаше против, ала си даваше сметка, че няма избор. — Бихте ли ни казали причината за развода?

— Аз… ние… загубихме нашия син. И двамата не можахме да дойдем на себе си от загубата. — Мариел изрече това много тихо, много спокойно и Джон Тейлър се гордееше с нея, както и Чарлс. И двамата усещаха, че сърцата им се разкъсват, като я гледат, но тя не го знаеше. — Може да се каже, че смъртта му разруши брака ни.

— Това ли е единствената причина, поради която се разведохте с господин Делони?

— Да. Преди това бяхме щастливи.

— Разбирам. — Той отново кимна със съчувствие и тя започна да изпитва ненавист към него. — А къде бяхте вие, когато получихте развод?

Мариел не разбра въпроса му, но Тейлър се досети какво целеше.

— В Швейцария.

— По някаква особена причина ли се намирахте там? — И тогава тя разбра. Той се опитваше напълно да я дискредитира. Но не можеше. След като загубата на три деца още не я беше убила, значи нищо друго не би могло. Не и този човек, не и този съд, не и тези съдебни процедури. Тя вдигна високо глава и го погледна право в очите.

— Да, бях там в болница.

— Болна ли бяхте? — Повече нямаше да му казва друго, освен това, което се налагаше. А той знаеше какво иска и защо, но същото вече важеше и за нея.

— Бях изпаднала в нервен срив след смъртта на сина ни.

— Имаше ли някаква конкретна причина за това? Да не би смъртта му да беше необичайно травмираща? Продължително заболяване… ужасна болест? — Очите й се напълниха със сълзи, докато го слушаше, но тя нямаше да се предаде. Изтри сълзите и изрече с треперещи устни онова, което всички в залата очакваха да чуят.

— Той се удави. — Това беше. Това бе всичко, което трябваше да каже. Така бе написано и в смъртния акт. Андре Чарлс Делони, две години и пет месеца, смърт вследствие удавяне.

— Бяхте ли отговорна за тази… злополука… — Той подчерта думата все едно че се касаеше за планирано от нея злодеяние. В същия момент Чарлс започна да шепне нещо енергично на Том, който веднага скочи на крака и отправи възражение.

— Възразявам, ваша милост. Обвинението подвежда свидетелката и внушава, че смъртта на детето е по нейна вина. Ние не сме тук, за да решаваме този въпрос. Не госпожа Патерсън е подсъдима, а моят клиент.

Съдия Морисън вдигна вежди към двамата мъже, изненадан от любезността на Том Армър.

— Възражението се приема. По-малко страсти, обвинителю.

— Съжалявам, ваша милост. Ще задам въпроса си другояче. Изпитвате ли вина за смъртта на детето си? — Но това беше по-лошо, защото сега те нямаше да знаят дали наистина вината е била нейна или не, и нямаше начин това да й се спести.

— Да.

— Затова ли получихте нервна криза?

— Така смятам.

— Били сте в клиника за душевноболни там?

— Да. — Гласът й ставаше все по-тих, а на Чарлс му прилошаваше, също и на Джон Тейлър. Малкълм Патерсън гледаше право пред себе си с непроницаемо изражение.

— Всъщност вие сте били душевноболна, така ли?

— Изглежда. Бях много разстроена.

— За дълго време?

— Да.

— Колко време прекарахте там?

— Две години.

— Или повече?

— Малко повече. — Том Армър отново скочи на крака.

— Мога ли да припомня на съда, че госпожа Патерсън не е подсъдима?

— Приемам възражението. Господин Палмър, какво целите с това? Ще ни трябват шест месеца, ако разпитваме така всеки свидетел.

— Ако почакате още малко, ваша милост, ще ви покажа.

— Добре, господин прокурор, но ускорете все пак разпитването.

— Добре, сър. И така, госпожо Патерсън — той отново се обърна към Мариел, — значи бяхте в клиника за душевноболни повече от две години, прав ли съм?

— Да. — Палмър кимна и по изключение бе почти доволен от нея.

— Правили ли сте опит за самоубийство през този период? — Когато той й зададе този въпрос, тя за миг придоби болнав вид.

— Да.

— Повече от веднъж?

— Да.

— Колко пъти?

Тя се замисли за момент и несъзнателно погледна лявата си китка, но по нея вече не се виждаха белезите, благодарение на изкусната пластична хирургия.

— Седем или осем пъти. — Този път Мариел сведе очи, това не бе факт, с който се гордееше. Спокойно би могла да им каже, че не си спомня.

— Защото се чувствахте виновна за смъртта на детето си?

— Да — тя почти извика.

— А къде беше по това време господин Делони?

— Не знам. Не бях го виждала няколко години.

— Беше ли той обезумял от мъка като вас?

Том Армър отново възрази, но дори той не можеше да я спаси.

— Вие искате от свидетелката да характеризира душевното състояние на клиента ми. Защо не го оставим за по-късно?

— Поддържам възражението. Господин прокурор, отправям ви предупреждение. — Морисън започваше да се дразни и Палмър отново се извини, но се виждаше, че извинението му не е искрено.

— Господин Делони с вас ли беше, когато детето се удави?

— Не. Аз бях сама с него — Чарлс беше на ски.

— И той ви упрекна за смъртта на детето?

— Възразявам! — извика Том. — Вие отново подтиквате свидетелката към предположение за душевното състояние на клиента ми.

— Не се приема, господин Армър — съдията зае страната на прокурора, — това може да се окаже важно. Възражението се отхвърля.

— Повтарям, госпожо Патерсън — този път той произнесе точното й име, — обвиняемият упрекваше ли ви за смъртта на детето си?

— Струва ми се, че да, по това време… и двамата бяхме ужасно разстроени.

— Много ядосан ли беше?

— Да.

— Колко? Удари ли ви? — Тя се поколеба как да отговори. — Би ли ви?

— Аз…

— Госпожо Патерсън, вие сте дали клетва. Моля, отговорете на въпроса ми. Удари ли ви той?

— Да, зашлеви ме.

— Ваша милост, моля. — Уилям Палмър подаде на съдията телеграма, а после я връчи и на Том Армър да я види.

— Това е телеграма от управителя на болницата „Сент Виерж“ в Женева, в която се казва, че според тяхната документация госпожа Мариел Делони е била „бита“, те са използвали думата battue, която се превежда като „бита“, от съпруга си в сградата на болницата след смъртта на тяхното дете. Тя е била лошо наранена и същата вечер е пометнала. — В залата се чу ахване, а Палмър отново се обърна към Мариел и тя пребледня още повече. — Вярно ли е съдържанието на телеграмата, госпожо Патерсън?

— Да. — Не беше в състояние да каже нещо повече. Едва говореше.

— Господин Делони удрял ли ви е и друг път?

— Не, не е.

— А страдала ли сте от някакво душевно заболяване преди смъртта на сина си?

— Не, не съм.

— Смятате ли, че вече напълно сте се възстановила?

— Да.

Настъпи кратка пауза, Палмър разгледа някакви бележки и после продължи:

— Госпожо Патерсън, страдате ли от силно главоболие?

— Да.

— И кога започна да се проявява то?

— При… след… по време на престоя ми в Швейцария.

— Но то ви мъчеше и след това?

— Да.

— Напоследък?

— Да.

— Кога точно?

Тя се помъчи да се усмихне, но не можа.

— В края на тази седмица.

— Колко пъти през последния месец сте страдали от главоболие?

— Може би четири-пет пъти на седмица.

— Толкова много? — Той я погледна със съчувствие. — А преди отвличането на сина ви? Колко пъти седмично?

— Може би два-три пъти.

— Имате ли други здравословни проблеми в резултат на миналото, госпожо Патерсън? Не сте ли необичайно срамежлива или неконтактна, страхувате ли се понякога от хората? Боите ли се да поемете отговорност… да не бъдете обвинена в нещо?

Том Армър отново се изправи с намерението да спре ставащото, което приличаше на клане.

— Моят колега не е психиатър. Ако смята, че има нужда от такъв специалист, трябва да призове вещо лице.

— Ваша милост — Бил Палмър отново отиде при съдията, а после показа и на Том Армър някакъв лист, — това е телеграма от лекуващия лекар на госпожа Патерсън в клиниката „Вербьоф“ във Вилар, с която той потвърждава, че тя наистина е била затворена там.

— Възразявам! — Том вече изглеждаше разярен, а Мариел дори не му беше клиентка. — Госпожа Патерсън не е била в затвор!

— Възражението се приема. Господин Палмър, моля ви да контролирате езика си.

— Съжалявам, ваша милост. Тя е била хоспитализирана там в продължение на две години и два месеца заради нервен срив и силни депресии. Очевидно се е опитала на няколко пъти да се самоубие и е страдала от ужасни мигрени. Това е официалната диагноза. Доктор Вербьоф добавя, че мигрените не са окончателно излекувани и в моменти на силен стрес, какъвто е сегашният, душевното й здраве трябва да се смята за изключително крехко. — Без да иска, добрият доктор Вербьоф я бе съсипал. Каквото и да кажеше тя оттук нататък, те щяха да я смятат за разстроена, за свидетел, комуто не може да се вярва. Но Палмър още не беше свършил.

След като телеграмата от доктор Вербьоф бе призната за веществено доказателство, той продължи с въпросите си.

— След развода си имали ли сте любовни отношения с обвиняемия?

— Не.

— Виждала ли сте го през последните няколко месеца или изобщо преди отвличането на сина ви?

— Да, срещнах го в черквата на годишнината от смъртта на нашия син. А на следващия ден — в парка.

— Беше ли синът ви с вас и при двата случая?

— Само при втората ни среща.

— Как реагира господин Делони? Приятно ли му беше да се запознае с него?

— Не — тя сведе очи, така че да не го гледа. — Той се разстрои.

— Бихте ли могли да кажете, че беше ядосан?

Мариел се поколеба и после кимна.

— Да.

— Отправи ли той някакви заплахи към вас?

— Да, но не знам реални ли бяха.

— А кога бе отвлечен синът ви, госпожо Патерсън? — Ако не друго, той я представяше като извънредно глупава.

— На следващия ден.

— Смятате ли, че има връзка между заплахите на господин Делони и изчезването на сина ви?

— Не знам.

После Палмър отново смени посоката.

— Целували ли сте се с господин Делони след развода ви, госпожо Патерсън? — Тя се поколеба за миг, после кимна. — Моля ви, отговорете на въпроса ми.

— Да.

— И кога стана това?

— Когато го видях в черквата. Не го бях виждала почти седем години и той ме целуна.

— Това лека целувка по бузата ли беше или по устните, както във филмите? — Публиката започна да хихика, но Мариел дори не се усмихна. А Джон Тейлър знаеше, че Палмър се позовава на шофьора и на неговите упорито повтаряни твърдения за нейното „гадже“.

— Беше целувка по устните.

— Посетихте ли го в предварителния арест?

— Да. Веднъж.

— Госпожо Патерсън, обичате ли още господин Делони? — Оттук нататък каквото и да кажеше тя за него, би било безполезно.

Мариел отново се поколеба и после поклати глава.

— Не мисля.

— Смятате ли, че той е отвлякъл детето ви?

— Не знам. Може би. Не съм сигурна.

— Чувствате ли се отговорна за това отвличане в някакъв смисъл.

— Не съм сигурна…

Гласът й заглъхна, докато изговаряше тези думи, и всички в залата си припомниха заключението на швейцарския лекар, че в състояние на стрес душевното й здраве може да бъде изключително крехко. Палмър беше направил с нея точно онова, което искаше. Беше я дискредитирал напълно. Тя създаваше впечатлението за объркан и смутен човек, несигурен във вината на Делони или в собствената си отговорност, жена, която на няколко пъти се е опитвала да се самоубие, страдала е от мигрени и вероятно е виновна за удавянето на първото си дете. Ако сега защитата искаше да я използва, тя нямаше да им донесе нищо добро и Палмър го знаеше. Това беше целта му, той я бе сринал със земята на процеса, а Джон Тейлър се досещаше кой му е помогнал. Малкълм. Тейлър се чувстваше отговорен за всяко свое обаждане. Макар че в интерес на истината неговите проучвания не можеха да й навредят.

— Благодаря ви, госпожо Патерсън — каза студено Бил Палмър, после се обърна към Том Армър. — Свидетелката е на ваше разположение.

— Защитата би искала да призове госпожа Патерсън по-късно, ваша милост. — Той имаше намерение да даде възможност на всички да се успокоят, особено на Мариел, която приличаше на мъртвец, ставайки от свидетелското място, а съдията обяви почивка до два часа следобед. Когато Мариел тръгна да излиза от залата с Малкълм, а агентите на ФБР я наобиколиха, тя бе обградена от журналистите. Чарлс се опита да срещне погледа й, но на нея й беше твърде зле, за да го погледне, освен това журналистите направо я дърпаха за дрехите и крещейки й задаваха въпроси, докато тя напускаше сградата на съда.

— Кажи ни за болницата… самоубийствата… малкото ти момченце… Кажи ни всичко… хайде, Мариел, дай ни възможност! — Гласовете им все още звучаха в ушите й, докато те пътуваха в колата за вкъщи, а Джон Тейлър гледаше с безразличие през прозореца. Само Малкълм дръзна да я заговори шепнешком и тя бе слисана от онова, което той каза.

— Отвратително. — Мариел го погледна, не беше сигурна какво иска да каже — в първия миг помисли, че може би има предвид отношението на Палмър, но после по изражението му разбра, че става дума за онова, което е чул за нея. Малкълм не продума повече, а по пътя до дома им очите й бяха пълни със сълзи. Щом остана насаме с него в кабинета, тя го попита какво е искал да каже, а той я погледна с презрение.

— Мариел, как е възможно?

— Какво? Да му кажа истината? Какъв избор имах? Той все едно го знаеше. Чу за писмата от двамата лекари.

— Господи… самоубийства… мигрени… две години в лудница…

— Всичко това ти го казах още през декември. — И наистина бе така — разказа му след отвличането на Теди. Всъщност още на следващата сутрин.

— Тогава не ми прозвуча толкова противно. — Той изглеждаше искрено отвратен и изведнъж тя силно се притесни. Гледаше мъжа, когото смяташе, че познава, после изтича нагоре по стълбите и се затвори в стаята си. След малко видя как някой пъха лист хартия под вратата. На него пишеше: „Обади се на лекаря си“. Отначало си помисли, че някой си прави лоша шега, но после позна почерка на Джон Тейлър и се зачуди защо ли той иска от нея да се свърже с лекаря си. И в следващия миг се досети. С някаква частица от подсъзнанието си тя разбра. Изтича до указателя, вдигна телефона и поиска от телефонистката да набере номера. Във Вилар беше девет часът вечерта, но Мариел знаеше, че доктор Вербьоф работи поне до дванайсет, защото живееше в клиниката. А той естествено бе озадачен, като чу гласа й.

— Какво става там?

Тя му разказа за отвличането, но разбра, че той знае, и лекарят й обясни как е отговорил на многото въпроси. Не му каза, че всъщност телеграмата му я е съсипала, предполагаше колко щеше да го разстрои, ако той разбере, че думите му са използвани за нечисти цели. В труден момент от живота й този човек я бе спасил.

— Добре ли сте? — попита я, силно загрижен за нея.

— Мисля, че съм добре.

— Мигрените?

— Понякога съм по-добре. Но не и сега. Трудно е, откакто Теди го няма… А Малкълм… съпругът ми… трябваше да му кажа за Чарлс и Андре… и за клиниката. Той не пожела да му разкажа, преди да се оженим.

— Но той знаеше. — Доктор Вербьоф бе изненадан, че тя не е била известена. — Обади ми се, преди да се ожените през… О… кога беше?… 1932? Да, тогава беше. Същата година, когато вие си тръгнахте оттук. Изписахме ви през февруари, а той трябва да се е обадил през октомври. — Те се бяха оженили три месеца след това, през януари, на Нова година.

— Той ви се е обаждал? — Тя се смути. — Но защо?

— Искаше да знае дали може да направи нещо за вас… за мигрените… да ви ощастливи поне малко… Казах му, че трябва да имате много деца. — Но той беше съкрушен, че отново я е сполетяла трагедия. Тя беше добро момиче, а нямаше и капчица късмет. — Има ли някакви новини за детето?

— Не.

— Дръжте ме в течение.

— Разбира се. — Мариел се зачуди дали той знае за какви цели е послужила телеграмата му и когато затвори, започна да размишлява върху мотива на Малкълм да се свърже навремето с лекаря й. Той е знаел през всичките тези години, а сега, когато тя му каза, се направи на шокиран и дори бе позволил на Бил Палмър да използва тази информация.

Но нямаше време да разговаря с него, защото трябваше да бързат за заседанието на съда в два часа. Цял следобед тя не каза нищо и на Джон. Беше потънала в мислите си и в съзнанието й изникваха редица въпроси.

Следобед щатският прокурор призова за свидетел Патрик Райли, който с готовност разказа какво е видял в черквата „Сейнт Патрик“, след което описа картинно изражението на Чарлс на следващия ден в парка. Според него Чарлс бил бесен от яд и Патрик видял как я сграбчил и се опитал да я разтърси.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато намери удобен миг да разговаря с Малкълм. Същия ден следобед по пътя за вкъщи и двамата мълчаха и когато най-сетне останаха сами, тя го откри в неговата гардеробна. Той се облече за вечеря в тесен приятелски кръг в неговия клуб. Каза, че имал нужда да излезе навън и да прочисти съзнанието си за вечерта.

— Лъжеш ме.

— За какво? — Той се обърна към нея очевидно безучастен.

— Ти ме накара да ти разкажа цялата история, след като Теди изчезна. А си я знаел. Знаел си всичко… за Андре… за Чарлс… за клиниката. Защо не ми каза, че знаеш?

— Да не би да си си въобразявала, че мога да се оженя, без да знам нищо за теб? — Той я погледна подигравателно. Според него тя се бе изложила като свидетелка този ден, а бе изложила и него… да се целува с Чарлс Делони в черквата. Отвратително!

— Ти ме излъга.

— А ти изложи на риск сина ми. Ти вкара това копеле в живота ни и той открадна Теди заради теб. — Малкълм я погледна и стана ясно, че изобщо не се вълнува от предупрежденията за крехкото й душевно състояние, защото тя му бе отнела единственото нещо на света, което имаше стойност за него. — Не е твоя работа какво знам за теб. Това е моя работа.

— Как си могъл да кажеш на Бил Палмър!

— Защото, ако той не беше те дискредитирал, ти щеше да подкрепяш този глупак, за който си била женена… този кучи син… този убиец… Но ти, с твоето кървящо сърце, ти все още не си сигурна, че той е виновен.

— Значи ти ми причини това? За да не мога да му помогна? — Тя вече не го разбираше и се зачуди дали изобщо някога е познавала съпруга си.

— Дори и да отиде на електрическия стол заради смъртта на Теди, за него ще бъде твърде леко наказание.

— Затова ли е всичко? Игра на отмъщение помежду ви? Той отвлича Теди, а ти го убиваш? Какво ви става? — На нея изведнъж й се повдигна от Малкълм.

— Излез от стаята ми, Мариел. Нямам какво повече да ти кажа тази вечер.

Тя го погледна с невярващи очи. Той пресметливо и хладнокръвно я съсипваше, за да съсипе чрез нея Чарлс.

— Вече не знам кой си всъщност.

— Това няма значение.

— Какво искаш да ми кажеш? — Мариел му крещеше, но денят бе отвратителен и тя вече не можеше да издържа.

— Мисля, че ме разбираш.

— Всичко между нас свърши, нали? — Ако изобщо някога беше съществувало. Какво друго ги свързваше, освен Теди?

— То свърши в деня, в който Делони открадна сина ми. Сега можеш да се върнеш при него, когато всичко приключи, и двамата можете да си поплачете за стореното. Ще ти кажа само едно. Никога няма да ти простя. — И тя бе сигурна в това.

— Искаш ли веднага да напусна, Малкълм? — Беше готова. Стига той да пожелаеше, веднага щеше да иде на хотел, още тази вечер.

— Държиш да направиш скандала още по-голям ли? Трябва поне да имаш скромността да почакаш, докато престанем да бъдем център на внимание, след края на процеса.

Мариел кимна и след малко се върна в собствената си стая. Вече май нищо не можеше да я изненада. Беше омъжена за непознат човек, който я мразеше, защото бе изгубила сина им — поредния. Животът бе суров към нея. Каквото и да се случеше оттук нататък, независимо дали щяха да намерят Теди или не, тя знаеше, че с брака й е свършено.