Даниел Стийл
Отвличане (13)

Глава 13

Процесът продължи седмици, през което време Хитлер завзе Мемел на Балтийско море. Делото за отвличането на момченцето Патерсън обаче изтласка световните новини от първите страници на вестниците в Ню Йорк. Вниманието на Великобритания и Франция бе изцяло погълнато от настъпващата германска напаст и двете страни съобщиха, че са готови да подкрепят Полша. А в края на март, за жалост на Чарлс, войната в Испания най-сетне завърши, след като генерал Франко превзе Мадрид. В гражданското противопоставяне бяха загинали един милион души, за три години населението на страната рязко намаля. За Чарлс това бе трагедия, а той знаеше, че по същия начин ще го възприемат и приятелите му в Европа. Битката свърши. Войната бе загубена. Но сега Чарлс Делони трябваше да воюва в своята война, да води битката за оцеляването си.

След късното посещение в дома на Патерсън Биа Ритър не се бе обаждала на Мариел. Но тя продължаваше да следи статиите й във вестниците и бе трогната от съчувствието й.

Както се очакваше, в продължение на няколко седмици главна тема в печата бе връзката на Малкълм и Бригите, но въпреки постоянните запитвания Мариел остана настрана от всичко това и не направи никакви изявления. Двамата с Малкълм почти не си бяха говорили от седмици, а оттогава тя бе видяла Бригите само един път. Момичето прикриваше вината си, като гледаше надменно Мариел, вкопчила се в Малкълм, сякаш опитвайки се да докаже, че тя е победителката. Мариел не смяташе това поведение за добра защита и не завиждаше на неловкото й положение. Тя се чувстваше предадена от лъжите им, от фалшивата любезност на Бригите, ала не можеше да се каже, че бе ядосана или че ревнуваше. Малкълм отдавна не й принадлежеше, но бе дълбоко засегната от измамата, която бе отдавна замислена. Единственият й опит да обсъди въпроса с него беше отхвърлен и Малкълм се престори на „ядосан“. Каза й, че след като са му известни отношенията й с Чарлс, той не й дължи никакви обяснения, с което всъщност потвърди вината си. Фактът бе доказан.

Тя му припомни хладно, че ако продължава да се застоява в апартамента при момичето, печатът отново ще започне да пише за тях. След тази своя забележка установи, че той започна да се прибира вкъщи и не се задържаше в апартамента на Бригите. Ала въпреки това Мариел почти не виждаше Малкълм.

Между тях цареше непоносимо напрежение, напрегнат бе и процесът. На свидетелското място се изредиха безброй вещи лица, детективи и неуместни свидетели, които целяха да потвърдят вината на Чарлс, а Том Армър ги опровергаваше един по един.

Изминаха три пълни седмици, преди да дойде ред на защитата да призове своите свидетели. И тогава Том Армър реши да започне с Мариел. В началото той я преведе през същия терен, откъдето бе минала с обвинителя, но Армър го направи внимателно, възстановявайки репутацията й, която Бил Палмър бе уронил. Портретът на Мариел, който въпросите му умело скицираха, бе доста по-различен от обрисувания от Малкълм и Бил Палмър. Вместо да внушава мнението, че е душевен инвалид и жена, на която не може да се повери собственото й дете, Том Армър очерта по-ясно какво се е случило на Мариел в миналото, колко съсипана е била тя след смъртта на сина си, загубата на бебето, а после и на съпруга си. Защитникът открито призна, че Чарлс е бил обезумял от мъка и се е отнесъл лошо с нея. И двамата са били изтерзани от болката, обясни той, и когато я помоли да опише как се е опитвала да сграбчи Андре под леда на Женевското езеро, в съдебната зала не останаха сухи очи. Тя разказа как е спасила двете малки момиченца, но не и сина си, защото той се е изплъзнал надълбоко под леда, как е лежал безжизнен и посивял в ръцете й, когато го е намерила. Наложи й се да спира на няколко пъти, докато описваше сцената, а после разказа как вечерта в болницата е изгубила нероденото си бебе. Само в един миг семейство Делони се бе разпаднало и Чарлс се бе разстроил силно, много повече от нея. После и тя рухнала и в продължение на месеци единственото, което искала, било да умре и да отиде при децата си.

— И сега ли се чувствате така? — попита я тихо Том, докато няколко от съдебните заседатели си издухваха носовете.

— Не — отвърна Мариел тъжно.

— Вярвате ли, че Теди е още жив?

Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя продължи:

— Не знам… Надявам се, че той… Много се надявам… — Огледа журналистите, а след това цялата съдебна зала. — … Ако някой знае къде е… моля ви се, моля ви се, доведете го вкъщи… Ние ще направим всичко… Само не му причинявайте зло… — Един фотограф изтича, светкавицата просветна пред очите й, докато тя говореше, а съдията нареди на пристава да изхвърли фотографите навън.

— Ако някой си позволи подобно нещо отново, ще го изпратя в затвора, ясно ли е? — сгълча ги съдия Морисън и изчака Мариел отново да дойде на себе си. Той й се извини, а тя зачака следващите въпроси на Том.

— Смятате ли, че Чарлс Делони е отвлякъл сина ви? — Това бе опасен въпрос, но той искаше всички да узнаят какво мисли тя, защото усещаше, че Мариел не е убедена във вината му.

— Не съм сигурна.

— Вярвате ли, че е способен на подобно нещо? Вие го познавате по-добре от всеки друг тук. Той ви е обичал, обиждал ви е, плакал е с вас… дори ви е удрял… Може би на вас той е причинил много по-лоши неща, отколкото на когото и да било. — Самият Чарлс бе признал това на Том и от думите, които Мариел му бе казала за Чарлс, личеше, че тя не вярва във вината му. — Като знаете какво представлявате за него, госпожо Патерсън, смятате ли, че той е отвлякъл Теди?

Тя се поколеба и на Том този миг му се стори цяла вечност, а после най-сетне поклати глава и скри лице в ръцете си, докато той продължаваше търпеливо да чака.

— Обичате ли още този човек, госпожо Патерсън?

Мариел погледна тъжно Чарлс. Какви ужасни неща им се бяха струпали. Какво нещастие бяха изживели, а някога бяха толкова щастливи.

— Не, не мисля, че той е отвлякъл Теди — отвърна тя тихо на първия въпрос. — Обичам го. И вероятно винаги ще го обичам. Той беше баща на децата ми. Обичах го толкова много, когато бях млада… Ала сега… Само съм тъжна заради него и ако той е извършил това ужасно нещо, се надявам да върне сина ми жив и здрав. Но аз вече не съм влюбена в него. Ние си причинихме твърде много болка за твърде дълъг период. — Том Армър кимна. Той я уважаваше повече, отколкото тя можеше да си представи. Мариел беше страхотна жена. Беше се държала превъзходно, докато я разпитваше, сподели пред всички чувствата, живота, душата си, бе изгубила две деца, а сега още едно и все още се държеше. Той й се възхищаваше повече, отколкото на всеки друг, когото познаваше, но нямаше право да допусне уважението към нея да се изпише на лицето му и затова продължи безизразно да задава въпросите си.

— Имали ли сте интимна връзка с господин Делони, след като се омъжихте повторно за господин Патерсън?

— Не — отвърна Мариел спокойно.

— А с някой друг? Някога изневерявала ли сте на съпруга си? — Той я гледаше право в очите, тя също го погледна и не мигна.

— Не, не съм. — Беше вярно. Беше се целувала с Джон Тейлър, но това бе всичко, а сега с брака й бе свършено.

— Благодаря ви, госпожо Патерсън, свободна сте. Нямам повече въпроси. — Той й помогна да стане от свидетелското място и тя, напълно изтощена, се върна и седна в залата, ала вече нямаше онова чувство, че е съсипана, както след показанията за Бил Палмър.

Следващият, когото Том призова за свидетел, беше Хейвърфорд, техният домакин. Скромна, почтена, интелигентна, честна жена, истинска дама — с гордост редеше той достойнствата й и това силно трогна Мариел. Хейвърфорд подчерта, че е възпитавала превъзходно сина си и той винаги е бил шокиран от лошото отношение на прислугата на господин Патерсън към нея. Всички се държали все едно не й дължат нищо, били внимателни само с господин Патерсън. Самият Хейвърфорд имал усещането, че господин Патерсън никога не я е подкрепял. Напротив, той демонстрирал, че на нея не й е поверено нищо и тя е просто гостенка, затова и отношението към съпругата му било такова. Хейвърфорд подчерта, че госпожица Грифин се държала отвратително с нея, още по-лоша била икономката, а Едит й крадяла роклите и всички, с изключение на господин Патерсън го знаели. Прислугата й се присмивала и се забавлявала с това в кухнята.

— Искате да кажете, че към госпожа Патерсън не е проявявано уважение в собствения й дом? — Том Армър формулира направо въпроса, за да е сигурен, че съдебните заседатели са го разбрали.

— Да, сър. — Хейвърфорд изглеждаше достолепен в тъмния си костюм, който си беше ушил в Лондон.

— Може ли да се каже, че нейното поведение е причина за това отношение, господин Хейвърфорд? Наистина ли госпожа Патерсън е безотговорна, слаба жена, лишена от достойнства, както преди време бе характеризирана в тази съдебна зала? — Възрастният домакин видимо настръхна от предположението на Том, решавайки, че е бил разбран неправилно.

— Не, сър, аз твърдя, че тя е от най-прекрасните хора, които някога съм познавал. Тя е умна, почтена, скромна, добра и след всичко, което е преживяла, не виждам как някой може да я нарече слаба жена. — Например след отвличането на Теди „силната“ госпожица Грифин изпадна в истерия, получаваше от време на време припадъци и трябваше да пие таблетки, предписани й от лекар.

— Бихте ли казали вашето мнение, защо тогава никой от домакинството на господин Патерсън не уважава госпожата? Има ли някаква основателна причина? — Бил Палмър понечи да възрази, но после реши, че не си струва усилието. Възрастният човек беше безобиден.

Хейвърфорд кимна, готов да сподели мислите си пред съдебните заседатели.

— Господин Патерсън предварително ни каза, че… — той се опита да си припомни точните думи, ала не можа — … тя не е съвсем с ума си, не го предавам точно. Но той ни каза още, че тя е много болнава и нервна. Загатна, че нейните разпореждания трябва да бъдат изслушвани вежливо, но всъщност да не бъдат изпълнявани. Обясни ни, че нямала представа от водене на домакинство, а по-късно — че не разбира нищо от гледане на деца. Така ни бе внушено, че трябва да слушаме само господин Малкълм. — Показанията на Хейвърфорд отвориха очите на Мариел. Но тя все още не проумяваше защо Малкълм бе правил всичко това. Той я бе превърнал в обект на презрение и насмешка от самото начало. Може би просто е искал да държи под контрол всичко и на нея никога не е било отреждано друго място в неговата къща, освен като майка на Теди, а дори и след раждането му те почти не допускаха тя да върши нещо.

— Знаехте ли за връзката на господин Патерсън с госпожица Зандерс? — попита го тогава Том.

— Разбира се, най-малкото подозирах — отвърна Хейвърфорд с тон на категорично неодобрение.

— Споделяли ли сте някога подозрението си с госпожа Патерсън?

— Разбира се, че не, сър.

— Благодаря ви, господин Хейвърфорд. — Том предложи свидетеля си на обвинението, но Бил Палмър предпочете да не задава повече въпроси. Той не смяташе този свидетел за важен. Но Мариел, както и съдебните заседатели, се развълнуваха силно от думите на Хейвърфорд.

След казаното от него тя се почувства отмъстена. Беше й неловко да чуе всичко това пред толкова много хора, но в същото време се успокои, че онова, което бе чувствала, е било реалност, а не илюзия. Единственото, което продължаваше да не разбира, бе какво целеше Малкълм с унижаването й. Трябваше да съществува някаква причина. Да не би да имаше любовна връзка с Бригите почти от самото начало? Да не би да се опитваше да се отърве от Мариел? Може би се е надявал тя да избяга или просто да рухне и да му остави Теди? По-скоро би умряла, отколкото да направи това. Но защо я бе унижавал, мамил, лъгал? Защо тогава се бе оженил за нея? От самото начало ли всичко бе лъжа? Но когато си припомни прекрасните им отношения тогава, тя не можеше да повярва.

Следващият свидетел, когото Том призова, беше Бригите Зандерс. Публиката шумно се раздвижи. Беше красиво момиче, никой не можеше да го отрече, излъчваше силна сексуалност — повече, отколкото Мариел бе осъзнавала преди. Може би защото тя вече нямаше какво да крие. Тайната им бе разкрита и в известен смисъл Бригите се гордееше. Беше облечена в прилепнала черна рокля и Мариел забеляза, че дрехата е скъпа. Косата й бе идеално сресана и късо подстригана, както винаги, беше с обичайния яркочервен лак и червило. Всички бяха единодушни, че е поразителна. Мариел се почувства като малко кафяво орехче в сравнение с нея, но онова, което й убягна, бе колко студена и пресметлива изглеждаше Бригите, колко безжалостна се стори тя на всички в залата в сравнение с Мариел. Том Армър си помисли колко нетърпимо, типично германско бе поведението й. Докато отговаряше на въпросите, в гласа й се усещаше нещо арогантно. Това бе стил, който Мариел не бе долавяла преди у Бригите, и затова сега си помисли, че поведението й може да се тълкува като несполучлив опит за отбрана, след като тайната бе разкрита и тя бе дискредитирана пред целия свят като любовница на Малкълм.

Бригите призна, че Малкълм прекарва повечето вечери с нея, а някой път остава и нощем, и каза, че той никога не е бил щастлив със съпругата си, че се е оженил за нея само за да има деца. Думите й разтърсиха Мариел, която все още не можеше да възприеме истината. Ето какво било.

— Тя дори и това не направи лесно — отбеляза с насмешка Бригите. Нямаше я топлината, грижата, вежливостта, която тя винаги бе демонстрирала към Мариел и Теди. Бе готова да стигне докрай, а Малкълм я наблюдаваше напрегнато.

— Бихте ли пояснили последните си думи, госпожице Зандерс? — подкани я вежливо Том.

— Трябваше й доста време, за да забременее. — Том Армър се въздържа от предположението, че сигурно е така, защото господин Патерсън е прекарал твърде много нощи в апартамента й. — Всъщност господин Патерсън дотолкова се бе уморил да чака, че по времето, когато тя забременя, той беше на път да се разведе. — Откъм публиката се чу оживен шепот, а Мариел заби поглед в пода, докато съдията потрепваше с чукчето си. Тя усети, че се изчервява, както седеше до Джон Тейлър. Той не помръдна, не каза нищо, но изпита огромно съжаление към нея, защото знаеше колко интимна, дискретна информация е всичко това. Сигурно не й беше лесно.

— Тогава имахте ли вече връзка с господин Патерсън? — попита Том Бригите, но тя не отговори веднага. — Да повторя ли въпроса? Мога ли да ви напомня, че сте дали клетва?

— Да, имахме връзка — отвърна тя с не толкова нагъл тон.

— Кога започна всичко това? — Мариел затаи дъх, вече бе любопитна, а всички останали също чакаха отговора.

— Два месеца след като те се ожениха, през февруари. — Мариел си помисли, че се досеща кога е станало. Това бе първият път, когато той не я взе на делово пътуване. Не беше чакал дълго. Оттогава стана особено студен с нея. Тя си бе помислила, че отношението му е плод на разочарованието, че не забременява, но излизаше, че по това време Малкълм вече е бил очарован от Бригите, както бе и досега.

— Не се ли ядосвахте, че той е женен за нея, а не за вас?

— Не, аз… — Тя сякаш малко се смути от въпроса му. — Знаех, че иска дете, и той… Малкълм… господин Патерсън… винаги е бил много щедър към мен. — Всички чуха. Том не оказа натиск върху нея да разбере защо той е искал бебето на Мариел, а не на Бригите. Вместо това я попита дали Малкълм й е обещал да се ожени за нея, ако се разведе с Мариел, и тя се застрахова, като каза, че не били обсъждали тази възможност, което Том смяташе за невъзможно. Очевидно нещо е било разисквано, защото тя хвърли бърз поглед на Малкълм.

Бригите обясни, че са пътували навсякъде заедно, особено до Германия, където господин Патерсън имал много делови ангажименти. Тя подчерта, че не изпитвала неудобство да му бъде любовница. Но го изрече така предизвикателно, че дори Том Армър не можеше да повярва на ушите си.

Много обичала детето, а Малкълм го боготворял, бил почти като убит, когато отвлекли момчето. Бригите каза, че рядко е виждала Мариел с детето.

— Тя винаги лежеше в стаята си с главоболие — подчерта го със същия неприязнен, неуважителен тон, с който за Мариел говореше прислугата. Никой от тях, с изключение на Хейвърфорд не каза нищо мило за нея.

Бригите напусна свидетелското място, демонстрирайки хубавите си крака и поклащайки бедра, когато мина край Малкълм, а той се обърна на другата страна и се престори, че не вижда. След това, в продължение на повече от седмица процесът вървеше нормално. Бяха призовани още вещи лица, още детективи. На мястото на отвличането не бяха открити никакви отпечатъци, нищо, което да свързва деянието с Чарлс. Единственото доказателство бяха пижамката и мечето, намерени в дома му, а Том Армър поддържаше тезата, че те са подхвърлени. Никой в къщата на Делони не бе виждал момчето, алибито на Чарлс за нощта на похищението бе желязно. Беше трудно да бъде притиснат и най-сетне в края на четвъртата седмица той бе призован за свидетел. Докато заемаше съответното място, присъстващите в залата притихнаха, не се чуваше ни звук.

Чарлс Делони изглеждаше мрачен и строг, когато с най-сериозен тон произнесе клетвата и обеща да каже истината, след като нервно огледа съдебните заседатели. С Том Армър предварително бяха репетирали всичко и адвокатът му се опита да го предпази от вероятните капани.

Отначало Том го попита къде точно в Европа е живял през последните осемнайсет години. Чарлс разказа, че няколко години е пребивавал във Франция, а после се е прехвърлил в Испания, където се е борил срещу Франко.

— Воювахте ли и през Първата световна война, господин Делони? — попита Том и Чарлс потвърди. Изглеждаше много хубав, но и твърде блед и внезапно на Мариел й се видя по-състарен, отколкото при срещата им в черквата „Сейнт Патрик“. Изминалите четири месеца след арестуването му бяха същински ад. А неговият адвокат току-що му бе съобщил, че баща му бързо гасне, което го разстрои още повече.

— Колко годишен бяхте, когато отидохте доброволец в армията?

— На петнайсет.

Том кимна одобрително.

— А били ли сте раняван при служба на отечеството?

— Да, при Сен Мишел. После се върнах в Щатите и три години ходих на училище, за да завърша средното си образование. За Европа заминах наново през 1921 година. Учих в Оксфорд, бях известно време в Италия, после се установих в Париж.

— Там ли срещнахте съпругата си, сегашната госпожа Патерсън?

— Да. — Той я погледна и въпреки вътрешното си състояние й се усмихна, а тя му се стори много разтревожена. Мариел вече не се колебаеше как точно иска да се развият събитията. От една страна, желаеше справедливост за него, от друга, си искаше детето, но не беше сигурна кое от тях или пък и двете едновременно ще се случат. — Срещнах я през 1926 година. Тя беше на осемнайсет и ние се оженихме в края на лятото.

— Обичахте ли я, господин Делони? — Том го погледна многозначително, сякаш този въпрос бе особено важен. — Обичахте ли жена си?

— Да… обичах я много… Тя бе така млада… толкова прекрасна… като светло, неземно красиво привидение. За нея всичко бе ново и вълнуващо… — Съзнанието му за миг се зарея, а след това Чарлс погледна извинително Том и заговори съвсем тихо. — Ние бяхме много щастливи.

— И ви се роди бебе?

Чарлс кимна.

— Момченце… Андре… Бяхме женени почти от година, когато той се роди. Беше много специално дете. — „Това важи за всички деца, помисли си Мариел. И за Теди… Всички са такива.“

— Би ли могло да се каже, че сте били изключително привързани към детето?

— Да.

— Необичайно силно?

— Може би. Тримата бяхме непрекъснато заедно. Пътувахме по малко, аз пишех, стояхме си вкъщи. Мариел бе чудесна майка. Тя се грижеше за него съвсем сама.

— Без бавачка? — прекъсна я Том.

— Не искаше никой да й помага — Мариел се усмихна при спомена. Животът тогава беше по-лесен без хора като госпожица Грифин.

— Значи тримата бяхте много привързани един към друг. Изключително?

— Мисля, че може да се каже така.

— Смятате ли, че това направи шока от загубата на детето още по-травмиращ?

— Сигурно. А и двамата бяхме толкова млади… Ние просто се разделихме. Аз обвиних нея, тя обвини мен… но това не можеше да промени нищо.

— Тя ви е обвинила?

— Не точно, искам да кажа за бебето… Но истината бе, че Мариел се самообвиняваше, а аз бях толкова жесток с нея. — Гласът му секна, той бе обладан от вина дори сега, после погледна към нея в съдебната зала. — Не бях прав. Разбрах това по-късно. Но после не можах да разговарям с нея… Тя нямаше да поиска да се срещне с мен. А лекарите мислеха… те мислеха, че тя ще се разстрои, ако я посетя в клиниката.

Том искаше да хване бика за рогата, така че за съдебните заседатели да не останат никакви тайни.

— Ударихте ли я вечерта, когато почина синът ви, господин Делони? — Той зададе въпроса с особена интонация, а Чарлс изглеждаше съсипан, кимвайки.

— Да. Тази нощ бях полудял… току-що го бях видял… Не можех да повярвам, че тя е допуснала това да му се случи… исках да счупя нещо… да умра… Ударих я силно… — Споменът за звука нямаше да го напусне никога.

— Да не би в резултат на това тя да загуби детето, с което беше бременна?

— Не — той поклати глава и я погледна с терзание. — Лекарят ми съобщи, че бебето е било вече мъртво, когато сме пристигнали в болницата. Плодът е бил убит от ледената вода. Но те не й казаха. — Когато чу тези думи, Мариел с мъка преглътна риданието си, тя не знаеше, че бебето е било умряло още преди да отидат в болницата, помнеше само, че изгуби и него същата вечер. Наред с целия останал ужас се добави и тази болка.

— Тогава отправихте ли й упреци за загубата на двете деца? — Том Армър продължаваше безмилостно да разпитва клиента си, а Биа Ритър потрепери, докато го слушаше, но знаеше, че всичко това трябва да се каже, за да може Чарлс да бъде спасен. Подобно на гноясала рана, която трябва да бъде обрязана и почистена, ако лекарят иска да спаси пациента.

— Да — прошепна Чарлс Делони. — Да… и аз не бях прав. Вината не бе нейна. Но аз го разбрах доста по-късно.

— Щяхте ли да я убиете същата нощ, ако ви се отдадеше тази възможност?

— Не! — Чарлс изглеждаше ужасен. — Никога не съм искал да я нараня. Аз самият бях толкова съкрушен.

— Наложи ли се някой да ви отстрани, след като я ударихте, или сам се спряхте?

— Сам се спрях, а после я оставих там, излязох и пих цялата нощ. А когато на сутринта се върнах, за да й кажа колко съжалявам, тя беше в хирургията. Беше изгубила бебето. След това не можа да се възстанови. Всъщност след случилото се никога не съм я виждал и разговарял с нея разумно. — Докато говореше, по бузите му се стичаха сълзи, Мариел също плачеше.

— Ходихте ли на погребението на сина си?

— Да.

— А жена ви?

Той поклати глава, за миг неспособен да продума.

— Не. Тя беше много болна. Все още беше в болницата в Женева. — Която нямаше нищо общо с клиниката „Вербьоф“ във Вилар, както вече всички знаеха.

— Искали ли сте някога да имате други деца, сър? — попита го Том, а Чарлс бързо поклати глава.

— Не. Това е една от причините, поради която не се ожених втори път. Имах син, но той ни бе отнет. Прекарах живота си в преследване на други цели, пишех по тези, които ми се струваха важни, воювах яростно за каузи, в които вярвах, защото, за разлика от много други мъже нямам какво да губя. Ако ме бяха убили, не ще имаше кой да ме оплаква. Живеех свободно, а с жена и деца не бих могъл.

— Чувствате ли се ощетен, че хората имат семейства, а вие — не?

— Не — кротко отвърна Чарлс. — Ни най-малко. Аз съм направил избора си и живея според него.

— Искали ли сте някога да върнете жена си?

— Да — призна той спокойно. — Преди да излезе от болницата, аз я помолих да се върне при мен, но тя не пожела. Каза ми, че винаги ще се чувства отговорна за случилото се и не ми вярва, че вече не я виня.

— Обичахте ли я по това време, господин Делони?

— Да — той не се срамуваше да го каже.

— А тя според вас обичаше ли ви?

— Да.

— Още ли я обичате?

— Да — рече той тихо. — Сигурно винаги ще я обичам. Ала разбирам, че животът ни е тръгнал в различни посоки. Дори смятам, че вече не си подхождаме. — Чарлс й се усмихна нежно. — Не ми прилича на жена, която ще е щастлива да живее на бивак в планината, докато мъжът й се бие в окопите. — Всички в залата се засмяха. Малко жени биха го направили, като изключим една, която в този момент би го последвала в която и да е планина по негов избор.

— Колко време бе минало, откакто не я бяхте виждали, когато я срещнахте случайно в катедралата „Сейнт Патрик“ през декември миналата година?

— Почти седем години.

— Много ли се развълнувахте, когато я видяхте?

— Страшно. Беше годишнина от смъртта на сина ни и за мен означаваше много да я видя отново.

— Тя зарадва ли се на срещата, сър?

— Така ми се струва.

— С нещо показа ли ви, че е склонна отново да се срещне с вас?

— Не — той категорично поклати глава. — Отказа ми заради съпруга си. — Тези думи доста контрастираха с показанията на Малкълм за любовното му гнездо с Бригите. — Тя бе много твърда.

— Вие ядосахте ли се?

— Не, просто съжалявах. Единственото, което ме занимаваше тогава, бе миналото. Онова, което имахме някога, и затова исках отново да я видя.

— Тя каза ли ви за сина си?

— Не, и аз бях шокиран, когато го видях на следващия ден. Бях доста махмурлия от предишната вечер и все още се чувствах направо пиян, ядосах се, че не ми е казала за него предния ден. Той беше много сладко момченце. Наговорих й куп глупости от сорта, че не го заслужавала. Мисля, че в пиянското си опиянение съм имал предвид повече себе си, но всъщност се държах крайно лошо.

— Заплашвахте ли я?

— Може би — призна си той честно.

— Реални ли бяха заплахите ви?

— Не.

— Обадихте ли й се, повторихте ли заплахите, преди това бяхте ли й се обаждали?

— Не.

— Заплашвали ли сте досега в живота си някого физически и осъществявали ли сте заплахата си?

— Никога.

— А този път беше ли по-различно? Изпълнихте ли заплахите си, господин Делони? — Гласът на Том се извисяваше все по-високо и силно в съдебната зала.

— Не, не съм ги изпълнил. Никога не бих наранил нея или момчето.

— Отвлекли ли сте Тиодор Уитман Патерсън, сина на семейство Патерсън, от дома му вечерта на единайсети декември миналата година, наемали ли сте, влизали ли сте в заговор с някой, който да извърши похищението?

— Не съм, сър.

— Знаете ли къде е момчето?

— Не… съжалявам, не знам… Бих искал…

— Седмица по-късно бяха ли намерени в дома ви пижамата и играчката на детето?

— Да.

— Имате ли представа как са попаднали там?

— Изобщо не.

— Как според вас те са се озовали там, господин Делони?

— Не знам. Мисля, че е възможно да са подхвърлени.

— Защо смятате, че някой би го направил?

— За да се хвърли вината за престъплението върху мен, това смятам за единствена причина.

— Имате ли представа кой е способен на това?

— Не.

— Имате ли врагове, някой, който да иска да ви навреди?

— Не… може би единствено генерал Франко… — Отново всички се усмихнаха.

— Комунист ли сте, господин Делони?

— Не — той се усмихна. — Републиканец съм или поне бях. Всъщност по-точно би било да се каже, че съм свободен дух.

— Членувате ли в Комунистическата партия?

— Не.

— Изпитвате ли лоши чувства към госпожа Делони… сега госпожа Патерсън, задето ви е напуснала? Или към господин Патерсън, задето й е съпруг?

Чарлс го погледна мъжки през залата и му се искаше да го заплюе, ала се овладя и се обърна към защитника и съдията.

— От това, което чух в тази зала, той не я заслужава. Но аз не изпитвам лоши чувства към него или към Мариел. Тя е страдала достатъчно в живота си. Тя заслужава нещо по-добро от нас, заслужава да получи отново детето си. — В очите й имаше сълзи, докато го слушаше. Беше благороден мъж, винаги е бил такъв. Сега, след като го чу, Мариел вече не вярваше той да е взел Теди. А Том Армър се молеше съдебните заседатели да мислят по същия начин като нея.

— Виновен ли сте в престъплението, в което ви обвиняват, господин Делони? Помислете внимателно и си припомнете, че сте положили клетва. Участвали ли сте по някакъв начин в отвличането на въпросното дете?

Чарлс го погледна сериозно и бавно поклати глава.

— Кълна се, че нямам нищо общо с това.

После Том Армър се обърна към обвинението.

— Свидетелят е на ваше разположение, господин Палмър.

Обвинителят се опита да го съсипе, да го накара да признае, че лъже, да го обрисува в още по-лоша светлина, задето е ударил Мариел след смъртта на детето им. Но вече всичко се знаеше, повече тайни нямаше и Чарлс се придържаше стриктно към казаното преди това. Той продължаваше да твърди, че изобщо не е свързан с отвличането, че няма представа как пижамата се е оказала в мазето на неговия дом. Нямаше веществени доказателства, че детето е било там — кожа, нокти, други дрехи, никакъв белег, че Теди е бил в близост до Чарлс Делони.

Неговото свидетелстване продължи изтощително цели два дни, но загадката на похищението не бе разкрита. Чарлс се държа твърдо докрай. Той не бе виновен. Същественият въпрос бе дали успя да убеди заседателите в невинността си.

Този ден Малкълм напусна сам съдебната зала, а Мариел се отби в черквата на път за вкъщи. Искаше да се помоли за благоприятен изход на процеса, какъвто и да е, и също за момченцето си. Великден дойде и отмина, другите деца събираха великденски яйца и играеха с малки пиленца, а в дома й стаята на Теди все още бе празна. Сърцето й се късаше, когато отиваше там, а тя си намираше повод да го прави всеки ден, за да види нещо, да вземе нещо, да сгъне някои дрешки. Госпожица Грифин отдавна бе напуснала, още пребиваваше при сестра си в Ню Джърси, а икономката съобщи неотдавна на Мариел, че скоро госпожица Грифин щяла да започне работа в Палм Бийч, да се грижи за друго бебе. „Блазе й, помисли си Мариел… колко хубаво, че ще е отново с бебе.“ За нея обаче не съществуваха други бебета, единственото, което тя искаше, бе малкият Теди. Сърцето я болеше, когато се замислеше за копринената му косичка, твърдата бузка, сладките устнички, които я целуваха, а сега него го нямаше… изчезнал бе… може би завинаги. Тя се опитваше да приеме този факт ден след ден, ала мисълта за него правеше дори предателството на Малкълм незначително.

Мариел коленичи до олтара на черквата „Сейнт Винсънт Ферър“ и остана там продължително. В един момент при нея дойде Джон Тейлър. Всеки ден я придружаваше до съда, но не бе могъл да направи почти нищо за откриването на Теди. Откакто бяха намерили пижамата и плюшеното му мече в дома на Чарлс Делони, случаят нямаше развитие.

На следващия ден в съда щяха да произнасят заключителните си речи защитата и обвинението и Тейлър се чувстваше съвсем безпомощен. Той се замисли, че Делони се представи добре на свидетелското място през последните два дни и дори за миг го накара да се усъмни във вината му, макар Джон Тейлър да продължаваше да го смята за виновен.

Той нежно докосна Мариел по ръката. Напоследък тя бе отслабнала, изглеждаше бледа, но рядко страдаше от ужасяващото главоболие.

— Готова ли си да тръгваме? — Тя въздъхна и после кимна. Понякога й се искаше да остане тук, на колене, завинаги, и да се моли Господ да й върне Теди. Молеше се за това от месеци.

По пътя към къщи Мариел мълча. Журналистите продължаваха да се тълпят на вратата й, но Тейлър винаги успяваше да ги измами и да я въведе през кухнята. Мисълта, че процесът скоро ще свърши, му се виждаше странна. Полицията продължаваше да праща дежурни в къщата, а от ФБР правеха проверки от време на време, но не откриваха никакви следи, никой не се обаждаше, дори нямаше налудничави позвънявания в полунощ. Нямаше причина да се стои повече у семейство Патерсън. Всичко свършваше. Оставаше само да се види какво ще решат съдебните заседатели за Чарлс Делони. Тейлър се зачуди дали този въпрос я тревожи. Знаеше, че тя все още има отношение към Чарлс, може би по-силно, отколкото признаваше.

— Искаш ли да те оставя сама? — попита я той тихо, когато влязоха в къщата, а тя го погледна с благодарност и кимна. Мариел оставаше съвсем самотна в живота. Двамата с Малкълм нямаха бъдеще, Теди бе изчезнал… а ако екзекутират Чарлс, на света не ще има никой, който да я обича. Когато понякога й минаваше тази мисъл, чак дъхът й спираше и Тейлър знаеше, че тя преживява труден момент. Той докосна нежно ръката й, а после бузата й. — Не се отчайвай… Някой път се оказва, че положението не е толкова лошо, колкото изглежда. — Ала и двамата знаеха, че този път нещата се развиват много зле. Той я проследи с поглед как тя бавно се изкачи по стълбите със сведена глава и изведнъж се разтревожи. Ами ако направи някоя глупост както преди години? Зачуди се дали да не остане, или да я последва горе, но един от полицаите му каза, че Малкълм е там, затова Тейлър само му поръча да я наглежда и се върна в кабинета си.

Мариел се качи в стаята на Теди. Седна на люлеещия се стол и затвори очи. Навън бе сумрачно, на небето се виждаха няколко звезди, които тя зърна през завесите на спалнята на Теди. Мислеше си за приспивните стихчета, които декламираха, за песните, които му бе пяла последната нощ, когато го сложи да си легне, и по бузите й бавно се затъркаляха сълзи, но в този момент чу шум, обърна се и видя съпруга си.

— Какво правиш тук? — студено я попита той.

— Дойдох тук, за да съм по-близо до Теди.

— Няма да ти помогне — отбеляза Малкълм злобно. — Той е мъртъв благодарение на бившия ти съпруг.

— Защо си толкова жесток? — дръзна да го попита тя този път. — И как можеш да си толкова сигурен, че е мъртъв? Откъде знаеш, че скоро няма да се прибере при нас, вкъщи?

Малкълм Патерсън стоеше и я гледаше смразяващо. От началото на процеса маската му бе паднала. Той бе загубил лустрото си и вече не се и опитваше да се преструва. Възнамеряваше да се разведе с нея.

— Ако се върне, Мариел, той няма да се върне при „нас“ или при теб; защото ти не си подходяща за негова майка. — Точно от това се бе страхувал Том Армър. Той се бе консултирал по случая Вандърбилт и знаеше как преминават подобни процеси. Малкълм действаше според предвижданията на Том. Показанията на бавачката, на прислужницата, телеграмата от клиниката за душевноболни, всичко показваше, че тя е неподходяща… в случай че откриеха детето.

— Кой си ти, че да решаваш това? — попита го тъжно Мариел. — И защо ме мразиш толкова много?

— Не те мразя. Към теб не мога да изпитвам друго, освен презрение. Ти си слаба… Ти допусна този комунист в живота ни, за да открадне и убие сина ни…

— Знаеш, че това не е вярно. — Тя не се помръдна от люлеещия се стол, когато той я приближи.

— Ти си глупачка, Мариел. Глупачка и лъжкиня. — Очите му блестяха от ненавист, но същото изражение имаха и нейните. — Как можеш да очакваш някой да те уважава?

— А Бригите? — попита го тя кротко. — Толкова по-добра ли е от мен? — Още я болеше от обидата. Сега осъзна, че през всичките тези години той методично я е дискредитирал. Но защо? Защо я мразеше? — Заради себе си ли го правеше или заради Бригите?

— Бригите няма нищо общо с това. Просто ние с теб не трябваше да се женим.

— И защо тогава го направихме? — Мариел вече не знаеше. Вече не разбираше нищо, което бе свързано с него.

— Може би, ако бях срещнал Бригите преди теб, нямаше да се оженим. Но аз срещнах първо теб. А и толкова много исках да имам деца. — След два безплодни брака Мариел се появи в отговор на молитвите му. Тя беше толкова млада, така безпомощна. На него му харесваше, че е сама на света. Тя щеше да е изцяло под негов контрол и на него това му изнасяше. В интерес на истината той дори не обърна внимание на историята със санаториума за душевноболни. Този факт просто щеше да му послужи, за да я направи по-зависима от него.

— Искаше да имаш деца ли? Да имаш син?

— Може би. — Беше я използвал. Тя му бе послужила като инструмент, чрез който бе получил жадуваното дете. Но имаше и още нещо, тя се досещаше, а и той също независимо дали го признаваше или не. В самото начало за кратко време бе сигурна, че я обичаше. А после… после се бе появила Бригите. Сега Мариел го разбра.

— И какво ще правиш сега? Ще се ожениш за Бригите и ще имаш още деца? — Той не й каза, че Бригите не може да има деца, но между тях съществуваше истинска страст.

— Онова, което ще правя, не е твоя работа, Мариел.

— Аз ще се махна оттук веднага щом свърши процесът — каза тя спокойно. Възнамеряваше обаче да вземе нещата на Теди… Трябваше да ги вземе със себе си… в случай че той се върне… За пръв път от години насам тя се чувстваше така объркана, както в клиниката във Вилар… Същата странна болка в главата й пречеше да мисли и да взима решения… Можеше да мисли единствено за Теди.

— Къде ще се преместиш? — Погледът му сякаш отнемаше енергията й.

— Няма значение. Ще дам адреса си на ФБР, за да могат да ме открият… в случай… когато го намерят.

Погледна я осъдително. Мариел отново полудяваше. Малкълм го виждаше. Но изобщо не му минаваше през ум, че именно той я тласка към това.

— Няма да го намерят, Мариел. Разбираш ли?

— Ще се настаня в хотел. — Тя не обърна внимание на въпроса му, гледаше настрани, а Малкълм я разглеждаше. Вече беше уточнил с адвоката си каква издръжка да й отпусне. Щеше да си плати откупа, а Мариел вероятно щеше да свърши дните си в болнично заведение. След като Теди бе изчезнал, ако екзекутират Чарлс и тя проумее, че никога повече няма да види детето си, това сигурно ще я убие.

— Аз заминавам. Ти ще можеш да изнесеш багажа си тогава.

— Къде отиваш? — гласът й бе много слаб, сякаш правеше огромно усилие да се съсредоточи, ръцете й трепереха.

— Не е твоя работа.

Изведнъж, както го слушаше, я обхвана паника. Кой ще се грижи за нея, когато той си отиде?… Кой ще й помага да отглежда Теди? Внезапно тя разбра, че няма нужда от никого. Просто се нуждаеше от време, за да се възстанови след случилото се. Проумя какво става с нея и с всички сили започна да се бори с демоните. Стори свръхчовешко усилие, за да стане спокойно и да слезе долу в стаята си. Той можеше да прави каквото иска, но не и да й отнеме спомените за детето, което бе обичала толкова много, или да й вземе любовта към него. Съзнавайки това, Мариел проумя, че може да оцелее.

Същата вечер й се обади Джон Тейлър. Той се притесняваше за нея. Знаеше какво й коства процесът.

— Добре ли си?

— Да. Денят бе тежък. — А и Малкълм бе много по-груб от друг път. Тя се чувстваше изтощена след разговора с него, но в същото време се радваше да чуе Джон.

— През следващите няколко дни ще е още по-тежко. Заключителните речи и присъдата ще са убийствено преживяване. Само трябва да се опиташ да си спокойна, Мариел. — А той щеше да е редом с нея.

— Знам… Добре съм… Джон, имаш ли някакви новини за него?… За Теди?

— Не — отвърна той тихо — нямам. — Знаеше, че тя ще започне да се примирява. След четири месеца вече нямаше надежда и той си даваше сметка за това. — Ще ти кажа, ако нещо стане.

— Знам, че ще ми кажеш.

— Мариел… — Джон съзнаваше, че телефоните се подслушват, но толкова му се искаше да й прошепне колко много я обича.

— Знам… Всичко е наред. — Гласът й бе толкова притихнал и тъжен и той почти изпита физическа болка от копнежа да я прегърне. Но тя седеше сама в спалнята си и две самотни сълзи се стичаха по бузите й. Сълзи на изтощение, но и на тъга.

— Трябва да бъдеш силна още няколко дни. Може би когато всичко свърши, ще можем да прекараме малко време заедно. — Той съзнаваше колко голяма нужда има тя да се откъсне от обстановката. Джон се страхуваше Мариел да не рухне отново и тази вечер тя беше на път, но успя да се справи. — Ще се видим утре — нежно рече той.

— Лека нощ — прошепна Мариел, а после затвори телефона. Същата вечер, по времето, когато тя заспиваше, Биа Ритър се обади на Том Армър.