Даниел Стийл
Отвличане (1)

Глава 1

Понакуцвайки почти незабележимо, Чарлс Делони изкачваше стъпалата на катедралата „Сейнт Патрик“, а мразовитият вятър пъхаше ледените си пръсти под яката му и го караше да потръпва. До Коледа оставаха две седмици и той бе забравил колко студено става в Ню Йорк през декември. От години не се беше връщал тук… Сякаш бе минала цяла вечност, откакто не бе виждал баща си, вече осемдесет и седем годишен. Майка му почина много отдавна — още когато той беше тринайсетгодишен, и Чарлс носеше у себе си спомена за една много красива и нежна жена. Баща му вече страдаше от старческо слабоумие, боледуваше тежко, прикован за леглото и съвсем изнемощял. Адвокатите настояха Чарлс да се прибере вкъщи поне за няколко месеца, за да сложи в ред семейните дела. Нямаше нито брат, нито сестра и цялото бреме за собствеността на семейство Делони падаше на плещите му. А тя не беше малко — имоти в щата, огромно имение до Нюбърг, щата Ню Йорк, въглищни мини, петролни кладенци и стоманодобивни предприятия, както и някакъв много важен недвижим имот в Манхатън. Състоянието не беше натрупано нито от Чарлс, нито дори от баща му, а от двамата му дядовци. Ала през целия си живот Чарлс дори за миг не бе проявявал интерес към семейното имущество.

Лицето му беше младежко, но с отпечатъка на изминалите години и издаваше умората от преживени болки и битки. През последните две години воюва в Испания за чужда кауза, която обаче бе приел дълбоко емоционално като своя. Това бе едно от малкото неща, които имаха значение за него… нещо, за което в душата му гореше истински огън. Преди почти две години, през февруари 1937 година, се записа в бригада „Линкълн“, за да се бори с фашистите, и оттогава остана да воюва в Испания. През август отново го раниха в битката при Ебро, която бе една от най-свирепите. Не му бе за пръв път. През последната година от Първата световна война, петнайсетгодишен, избяга и се записа в армията, после край Сен Мишел го раниха в крака. Тогава баща му силно се разгневи, но сега вече не беше в състояние да стори каквото и да било. Старецът не проумяваше нищо — нито за света, нито за сина си, нито за войната в Испания. Дори не разпозна Чарлс, а може би, мислеше си синът, докато го гледаше как спи в огромното си легло, така е по-добре. Иначе щяха да спорят и да се карат. Баща му нямаше да одобри решението на сина си, нито идеите му за свобода и независимост, омразата му към фашистите. Винаги негодуваше, че синът му живее в чужбина. Когато Чарлс се роди, баща му беше на възраст и за Делони старши желанието на Чарлс да живее там, в онзи вертеп в Европа, бе непонятно. На осемнайсет години, през 1921, Чарлс се върна в Европа и ето че вече седемнайсет години живееше там. Понякога работеше при приятели, като млад продаваше от време на време свои кратки разкази, но напоследък преживяваше главно от значителната сума пари, оставени му под попечителство. Огромният му доход го дразнеше.

— Никой нормален човек няма нужда от толкова много пари, за да живее — сподели веднъж той с близък приятел и в течение на години даваше по-голямата част от парите, получени от баща му, за благотворителни цели и продължаваше да изпитва удоволствие, когато печелеше малки суми от публикуването на кратките си разкази.

Образованието си получи в Оксфорд, после в Сорбоната и накрая за кратко пребивава във Флоренция. По онова време беше доста безразсъден. Пиеше най-отбраното бордо, колкото може да поеме, понякога го сменяше с абсент и се движеше в компанията на очарователни жени. На двайсет и една, след като бе прекарал три буйни години в Европа, се мислеше за световен мъж. Познаваше хора, за които другите само бяха чели, правеше неща, за които малцина можеха да помечтаят, притежаваше жени, за които мъжете само копнееха. И тогава… тогава се появи Мариел… но това беше друга история — история, за която се опитваше никога вече да не мисли. Ала споменът за нея бе тъй болезнен.

Понякога тя се появяваше нощем в сънищата му, особено когато беше в някаква опасност, или беше изплашен, заспал в някой окоп, докато куршумите свистяха над главата му… В такива моменти споменът за нея пропълзяваше… лицето й… незабравимите й очи… устните й… безкрайната тъга, която я разяждаше като язва последния път, когато я видя. Оттогава не я беше срещал, бяха минали почти седем години. Седем години, без да я види, да я докосне… да я държи в прегръдките си… без дори да знае къде е, непрекъснато му се налагаше да си внушава, че това вече е без значение. Веднъж, когато го раниха и той реши, че ще умре, си позволи да се отдаде на спомените. Санитарите го откриха в безсъзнание, прогизнал в локва кръв, но щом дойде на себе си, можеше да се закълне, че я видя да стои зад тях.

Мариел бе едва осемнайсетгодишна, когато се срещнаха в Париж. Лицето й бе така красиво и изразително, сякаш току-що бе нарисувано. По това време Чарлс беше двайсет и три годишен, зърна я, докато седеше в едно кафене с приятел. Тя го завладя от пръв поглед. Когато го погледна, на лицето й бе изписана дяволитост. Тогава тя избяга обратно в хотела си, но не след дълго той я срещна на вечеря, дадена от американския посланик в Париж. Представиха ги един на друг официално, всичко беше много благопристойно, като се изключи закачливият смях, който бликаше от очите й и го смущаваше. Родителите й обаче не бяха очаровани от него. Баща й бе сериозен мъж, много по-възрастен от жена си, и знаеше всичко за лудориите на Чарлс. Беше от поколението на собствения му баща и на Чарлс му се струваше, че те дори бегло се познават. Майка й беше наполовина французойка и му изглеждаше невероятно благовъзпитана и твърде мрачна. Родителите държаха Мариел много изкъсо и настояваха във всеки един момент да им се покорява. Нямаха ни най-малка представа каква кокетка е тя, колко забавна може да бъде. Но Мариел можеше да се държи също така и сериозно и Чарлс установи, че е в състояние с часове да разговаря с нея. Очевидно тя много се зарадва от срещата им в посолството, спомни си как са се видели в кафенето, макар да му го призна чак по-късно, когато той започна да я задиря. Чарлс бе очарован от нея. Мариел — от него. Тя го възприемаше като интересен млад мъж, който доста се различаваше от останалите й познати. Силно желаеше да знае всичко за него — откъде е, защо е тук, как е научил така добре френски. От първия миг й направиха дълбоко впечатление неговите амбиции и способностите му като писател. Срамежливо му обясни, че рисува по малко. По-късно, когато се опознаха по-отблизо, тя му показа изненадващо добри рисунки. Но в тази първа вечер не ги свърза нито литературата, нито изкуството, а нещо много по-дълбоко в душите им, което ги привличаше фатално силно един към друг. Родителите й забелязаха това и след като майка й ги намери улисани в разговор, веднага се опита да отмъкне Мариел и да я запознае с други млади хора, които също бяха поканени. Чарлс я следваше неотлъчно, призрак, чието съществуване вече бе невъзможно без нея.

На следващия ден следобед се срещнаха при „Дьо Марго“ и после направиха дълга разходка край Сена, като две непослушни деца. Тя му разказа всичко за себе си, за живота си, мечтите си, за желанието си някой ден да стане художничка, а след това да се омъжи за някого, когото обича, и да има девет или десет деца. Той не беше очарован от идеята й, но обожаваше нея самата. У това момиче имаше нещо ефимерно и деликатно, прекрасно на пръв поглед, а под него се криеше вътрешна сила, жилавост и енергичност. Беше като дантелена покривка, постлана върху изящно изваян бял мрамор. Дори кожата й притежаваше бялата полупрозрачност на статуите, които бе видял във Флоренция, когато пристигна първия път от Щатите, очите й блестяха като два тъмносини сапфира, докато той споделяше с нея мечтите си за литературата. Чарлс й каза, че се надява един ден да събере и издаде в сборник късите си разкази. Тя сякаш веднага разбра всичко и силно се заинтересува от онова, което имаше значение за него.

Родителите й я заведоха в Довил, но той я последва и там, а след това гонитбата продължи през Рим… Помпей… Капри… Лондон и накрая отново се върнаха в Париж. Където и да се озовеше тя, той имаше приятели и се появяваше съвсем непринудено, правеше всичко възможно колкото може по-често да излиза на разходка с нея, придружаваше я на балове и прекарваше изключително скучни вечери с родителите й. Ала за него тя беше като опиум и мисълта, че трябва да я има, не го напускаше, където и да отидеше. Дори абсентът не бе за Чарлс толкова привлекателен, като това момиче. А през август… в Рим… когато тя го погледна, очите й бяха пълни с необуздана страст.

Родителите й се изнервяха от него, но все пак познаваха семейството му. Чарлс бе получил добро възпитание, беше интелигентен и бе трудно да се пренебрегне фактът, че той е единствен наследник на огромно състояние. За Мариел богатството не означаваше нищо, родителите й бяха състоятелни и материалните проблеми никога не я бяха тревожили. Единствената й мисъл беше за Чарлс, за силата на ръцете му, за плещите му, за мускулите, за лудешкия поглед в очите му, след като се целунаха, за изваяната хубост на лицето му, което приличаше на лик от древногръцка монета, за нежните му длани, с които докосваше тялото й.

Чарлс изобщо нямаше намерение да се връща в Щатите, беше й казал това още в самото начало — двамата с баща си не се понасяли, откакто той отишъл да воюва на петнайсет години, а завръщането му в Ню Йорк след това било истински кошмар. Чарлс имаше чувството, че там е твърде тясно за него, твърде досадно и ограничаващо. От него се очакваше твърде много, все неща, които той нямаше намерение да прави. Светски задължения, семейни отговорности, запознаване с инвестиции, холдинги и тръстове и всичко, което баща му беше купил или продал и което той един ден щеше да наследи. В живота има още толкова неща, обясняваше Чарлс на Мариел, докато прокарваше дългите си нежни пръсти по копринената й коса с цвят на канела, която се спускаше надолу по раменете и гърба й. Мариел беше висока, но до него изглеждаше дребна, редом с Чарлс се чувстваше нежна и слаба, ала напълно сигурна и защитена.

 

 

Когато се запознаха, той живееше в Париж от пет години и обожаваше този град. Там протичаше животът му, там намираше вдъхновение. Но през септември тя щеше да отплава за вкъщи с кораба „Париж“. Това означаваше връщане към хрисимия начин на живот, който й бяха предопределили, към мъжете, с които трябваше да се среща, към нейните приятелки, към малката, но елегантна къща на Шейсет и втора улица в източната част на Ню Йорк. Не можеше да се сравни с дома на Делони десет пресечки на север от техния, ала и този дом беше почтен… почтен… и много досаден. Не можеше да се сравни и с мансардата му на улица „Бак“, която беше наел от една обедняла аристократка, собственичка на голяма богаташка къща. Един ден Чарлс заведе там Мариел и двамата страстно се хвърлиха един към друг, но без да стигат докрай. В последния момент той се вразуми и бързо излезе от стаята, за да дойде на себе си. Когато се върна обратно, беше настроен сериозно, седна до нея на леглото, а тя се опитваше да оправи роклята си и да се успокои.

— Съжалявам… — тъмната коса и горящите зелени очи му придаваха още по-драматичен вид, но в същото време у него имаше някаква тъга, която винаги й въздействаше силно. Никога не бе познавала човек като него, никога не бе правила нещата, които изведнъж й се прииска да прави с него. Тя съзнаваше, че й е завъртял ума, ала не беше в състояние да се съпротивлява.

— Мариел… — Чарлс заговори тихо, меката й червеникавокафява коса закриваше половината от лицето й. — Не може повече така… ти ме подлудяваш. — Но и той я подлудяваше и това й беше приятно. Никой от тях не бе изпитвал подобни чувства преди.

Тя му се усмихна и придоби вид на по-голяма и по-разумна, а той се приведе и я целуна. Когато беше с нея, се чувстваше като пиян. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че не иска да я изгуби. Не и сега, никога. Ала нямаше желание да се върне в Ню Йорк заради нея — в момента или по-късно, да моли за ръката й или да убеждава баща й. Не искаше да чака повече. Желаеше я сега, веднага. В тази стая, в тази къща. В Париж. Искаше да е винаги до него.

— Мариел? — той я погледна много сериозно и погледът му се забули.

— Да? — обади се съвсем тихо тя. Беше толкова млада и толкова влюбена в него, но той я познаваше твърде добре, за да почувства колко силен е духът й.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Чу я да въздъхва, после се засмя.

— Сериозно ли говориш?

— Аз… Бог ми е свидетел… отговори ми. — Чарлс беше ужасен. Ами ако му каже „не“? Сякаш целият му живот зависеше от онова, което тя щеше да изрече след минута. Ами ако не се омъжи за него? Ако иска да се прибере вкъщи с родителите си? Ами ако това беше само игра за нея? По погледа й обаче разбра, че опасенията му са неоснователни.

— Кога? — тя се изкикоти нервно от притеснение.

— Сега — той имаше предвид буквално в този момент.

— Не говориш сериозно.

— Сериозно говоря — стана и започна да крачи из стаята, приличаше на много красив млад лъв, прокарваше ръка през косата си, докато кроеше планове и я гледаше. — Съвсем сериозен съм, Мариел — в един миг Чарлс спря, вторачи поглед в нея, целият бе изпънат и наелектризиран. — Не отговаряш на въпроса ми — бързо отиде при Мариел и я хвана здраво за ръцете, а тя избухна в смях от нелепото му държание.

— Ти си луд.

— Да, така е. И ти си луда. Ще се омъжиш ли за мен? — той я хвана още по-здраво и тя се престори, че ще вика. Чарлс я стискаше все по-силно, а Мариел се смееше неудържимо, после той я целуна и продължи да настоява за отговор, докато не го изкопчи между целувките.

— Да… да… да… ще се омъжа за теб — тя бе останала без дъх и двамата се усмихваха. — Кога ще поискаш ръката от баща ми? — Мариел седна с щастливо изражение, а лицето на Чарлс помръкна.

— Той никога няма да се съгласи. Или ако го направи, ще настоява да се върнем в Щатите и да започнем сериозен и почтен живот под неговото крило — отново приличаше на лъв в клетка и пак започна да крачи из стаята. — Направо ще ти кажа още сега — няма да го направя.

— Няма да поискаш ръката ми или няма да се върнеш в Ню Йорк? — тя изведнъж се разтревожи и опъна дългите си грациозни крака, които той безуспешно се стараеше да не забелязва.

— За Ню Йорк със сигурност… А… — Чарлс спря и отново я погледна, черната му коса изглеждаше разрошена, а очите му проникваха в нейните. — Какво ще кажеш да избягаме?

— Тук? — тя го погледна слисана, а той кимна. Беше съвсем сериозен. Мариел го познаваше достатъчно добре, за да е сигурна в това. — Господи, те ще ме убият!

— Няма да им позволя — Чарлс приседна до нея, за да обсъдят идеята му. — Ти трябва да отплаваш след две седмици, затова по-добре да побързаме — тя кимна безмълвно, премисляйки всичко, претегляйки го наум, макар вече да знаеше, че няма друг избор, няма друго решение и не може да подлага чувствата си на съмнение. С него би отишла и накрай света. А когато той отново я целуна, тя беше съвсем сигурна в това.

— Мислиш ли, че някога ще ни простят? — Мариел все пак беше загрижена и за родителите си. И тя като него беше единствено дете, а баща й беше доста по-възрастен от майка й. Те очакваха много от нея, особено майка й. Миналата зима представиха Мариел официално на нюйоркското светско общество, а сега правеха „големия светски тур“ извън Съединените щати и очакваха скоро тя да си намери подходящ съпруг. В известен смисъл Чарлс отговаряше на изискванията — поне що се отнасяше до произхода му, но несъмнено неговият начин на живот в момента беше малко ексцентричен. С течение на времето, би казал баща й, ще миряса. Когато обаче същата вечер тя се опита да зачекне темата, баща й я посъветва да почака, докато той не стане по-уравновесен.

— Не бързай, виж дали ще го харесваш толкова и когато се върне в Ню Йорк, скъпа. А междувременно там те чакат още много млади мъже. Няма нужда да се хвърляш веднага така лудешки. — Същата пролет Вандербилт я ухажваше, а майка й бе хвърлила око на Астор. Те обаче не представляваха никакъв интерес за Мариел сега, а и никога не й бяха правили впечатление. Тя нямаше намерение да чака, докато Чарлс се върне в Ню Йорк. Почти сигурна беше, че той не ще го направи — не и след като имаше такова отношение към Ню Йорк и дори към Съединените щати, а по-конкретно — към баща си. Чарлс беше щастлив тук, направо благоденстваше през последните пет години. Париж му пасваше идеално.

Избягаха три дни преди родителите й да отпътуват. Оставиха им бележка в хотел „Крийон“. Тя се чувстваше малко виновна заради мъката, която щяха да изпитат, но от друга страна, познаваше родителите си достатъчно добре, за да знае, че те ще са доволни, задето се омъжва за Делони. Всъщност тя не беше съвсем права, като се имаше предвид репутацията на Чарлс, че живее безразсъдно, но сигурно майка й и баща й щяха все пак малко да се умилостивят. В бележката си Мариел им пишеше, че е добре те да отплават за Щатите, както е било по план, и че двамата с Чарлс ще им отидат на гости в Ню Йорк за Коледа. Оказа се обаче, че родителите й не бяха толкова импулсивни в действията си. Останаха търпеливо да чакат, преизпълнени с гняв към младите любовници, крепеше ги надеждата, че могат да анулират брака и да прикрият всичко, преди скандалът да се е разразил. Разбира се, посланикът бе известен за постъпката й, защото те потърсиха помощта му и той направи дискретни проучвания. Ала всичко, което успяха да разберат, бе, че са се оженили в Ница, и посланикът смяташе, че малко след това са прекосили границата и са отишли в Италия.

Меденият им месец беше изключителен — Умбрия, Тоскана, Рим, Венеция, Флоренция, езерото Комо. После заминаха за Швейцария и два месеца по-късно, към края на октомври, с укротени страсти се запътиха към Париж. Родителите й все още бяха в „Крийон“ и когато младоженците се завърнаха, в квартирата на Чарлс те намериха бележка.

Мариел не можеше да повярва, че майка й и баща й са още там, но с изненада откри, че те наистина я чакат. Два месеца не бяха правили нищо друго, освен да се самонавиват един друг за бягството на дъщеря им. Когато Мариел и Чарлс се появиха в хотела, хванати за ръце с щастлив и доволен вид, родителите й настояха Чарлс веднага да си тръгне и съобщиха, че са уредили на сутринта бракът им да бъде анулиран.

— На ваше място не бих го направила — тихо рече Мариел и това накара Чарлс да се усмихне на твърдата й позиция в негова защита. За срамежливо и свито момиче като нея тя по забележителен начин можеше да проявява изключителна решителност. Той беше доволен, че и в този случай стана така. След миг задоволството му щеше да премине в изненада.

— Не смей да ми говориш така! — изрева баща й срещу нея, а в същото време майка й нареждаше колко неблагодарна е, колко опасен ще е животът й с Чарлс, как единственото, което те желаят, е нейното щастие и как сега всичко е разрушено. Приличаха на хор от древногръцка трагедия, а Мариел беше в епицентъра на бурята и ги наблюдаваше притихнала. На осемнайсет години тя изведнъж се бе превърнала в жена — жена, която Чарлс беше сигурен, че ще обожава цял живот.

— Бракът не може да се анулира, татко — отново заговори тихо Мариел. — Чакам бебе.

Този път Чарлс се втренчи в нея и внезапно му стана смешно. Най-вероятно това не бе вярно, но във всеки случай беше идеалният вариант да ги накара да се откажат от идеята за анулирането. Щом тя изрече тези думи, настана ужасна врява, майка й взе да крещи още по-високо, а баща й седна и започна да диша на пресекулки и да се оплаква от болки в гръдния кош. Майка й нареждаше, че Мариел го убива и когато възрастният мъж беше изведен от стаята, подпомогнат от съпругата си, Чарлс предложи да се върнат на улица „Бак“ и да обсъдят въпроса с родителите й след известно време. Двамата с Мариел си тръгнаха малко по-късно. Навън бе топло и след като повървяха няколко пресечки, Чарлс я погледна развеселен, притегли я към себе си и я целуна.

— Това беше блестяща идея. На мен самия не би ми хрумнала.

— Не беше идея — тя също беше весела. — Истина е — Мариел беше много доволна от себе си, малкото момиче, каквото беше доскоро, щеше да стане майка. Той я погледна смаян.

— Сериозно ли говориш?

Тя кимна и на свой ред го погледна.

— Кога е станало? — Чарлс беше по-скоро изненадан, отколкото притеснен.

— Не съм сигурна… Рим?… Може би Венеция… не бях сигурна до тази седмица.

— Ах ти, потайно малко същество… — привидно я сгълча той, но когато я притисна към себе си, изглеждаше доволен. — И кога трябва да се появи наследникът на Делони?

— През юни, струва ми се. Там някъде.

Никога не се беше замислял, че може да бъде баща. Тази мисъл би трябвало да го изплаши, като се има предвид свободният живот, който водеше, ала истината бе, че е развълнуван. Взе такси заради нея и когато потеглиха към къщи, към улица „Бак“, се целуваха на задната седалка по-скоро като две деца, отколкото като сериозни бъдещи родители.

На следващия ден родителите й бяха точно толкова обезумели, но след продължилите две седмици спорове те най-накрая отстъпиха. Майката на Мариел я заведе при един американски лекар на Шанз-Елизе, който потвърди — тя беше бременна. Идеята за анулиране на брака беше изключена. Със сигурност дъщеря им беше щастлива. Независимо дали им харесваше или не, те трябваше да приемат съществуването на Чарлс Делони. Преди да си тръгнат, той им обеща да осигури по-добър апартамент и прислужница, детегледачка и кола. Баща й изтръгна от него обещанието, че ще бъде „почтен човек“. Почтен или не, очевидният факт беше, че двамата бяха безумно щастливи.

Родителите на Мариел заминаха малко след това с кораба „Франция“ и след вълненията, бъркотията, напрежението и изтощението от преживелиците с тях двамата с Чарлс се разбраха, че нито за Коледа, нито по-късно няма да пътуват до Ню Йорк. Бяха щастливи в мансардата си на левия бряг на Сена, с живота, който водеха, с приятелите, дори Чарлс пишеше по-талантливо от всякога. В един кратък слънчев миг в Париж през 1926 година животът бе прекрасен.

 

 

Когато Чарлс дръпна огромната врата на катедралата, беше измръзнал до кости, а кракът го болеше повече от обичайното. В Европа зимата също беше много люта. Толкова отдавна не беше идвал в Ню Йорк, толкова отдавна не бе ходил на черква и когато влезе вътре, вдигна глава нагоре към внушителния сводест таван. В известен смисъл съжаляваше, че е дошъл в родината си. Потискащо беше да види баща си толкова болен и до такава степен чужд на онова, което го заобикаля, безразличен към самоличността на хората край него. За момент той сякаш позна Чарлс, но после този миг отмина, погледът му отново стана празен, сетне очите му се затвориха и баща му задряма в леглото си. Докато го наблюдаваше, у Чарлс се появи чувството за самота. Сякаш старият Делони си беше отишъл. Можеше и така да е. Не беше останал никой. Всички си бяха отишли… дори приятелите, с които беше воювал в Испания. Имаше да се моли за спасението на много души.

Проследи с поглед как свещеникът в черно прекосява пътеката, после бавно се приближи към дъното на черквата, до малкия олтар. Там се молеха две монахини и по-младата му се усмихна, когато той коленичи близо до тях. Черната му коса бе прошарена със сиво, но очите му хвърляха същите искри, както на петнайсет години, и той още излъчваше енергия и сила. Дори младата монахиня го усети. Ала очите му бяха пълни с тъга, когато приведе глава и се замисли за всички тях, за хората, които означаваха толкова много за него, за онези, които бе обичал, за онези, с които бе воювал. Но не за тях дойде да се моли. Тук бе по повод годишнината от най-лошия ден в живота му… преди девет години… две седмици преди Коледа. Ден, който никога нямаше да забрави… денят, в който почти беше готов да я убие. Беше полудял, напълно изгубил разсъдъка си от мъка и болка… толкова страшна болка, че не можеше да я понесе. Искаше му се да я разкъса на парчета, за да спре времето, да върне часовника назад, да предотврати случилото се… и въпреки това я обичаше толкова силно… обичаше ги и двамата… Сега не можеше да понесе дори мисълта и склони глава, неспособен да се моли за нея или за него, за себе си или за когото и да било друг, неспособен да мисли… Болката от случилото се все още беше толкова силна, почти не беше намаляла, единствената разлика беше, че той рядко си позволяваше да мисли за миналото. Когато обаче докосна това място в сърцето си, където те все още бяха живи, болката секна дъха му и бе почти непоносима. Една сълза се търкулна бавно по бузата му, докато гледаше с невиждащи очи пред себе си, а младата монахиня го наблюдаваше. Стоеше коленичил от доста време, не виждаше нищо, мислеше за тях, за онова, което е било и никога няма да бъде, за мястото, за което рядко си позволяваше да си спомня. Но днес той нарочно дойде тук, за да е по-близо до тях. Още по-неприятно бе, че се бе случило малко преди празник като Коледа.

В Испания щеше да намери някоя малка черква или параклис и щеше да се отдаде на същите мисли, на същата разпъваща го болка, но при цялата простота на живота му там щеше да изпитва някакво успокоение. А тук нямаше нищо, освен чужди за него хора и една огромна катедрала от студен сив камък, който не се различаваше много от студения сив камък на къщата, в която сега живееше с умиращия си баща. Когато бавно се надигна, той вече знаеше, че няма да остане много дълго в Щатите. Искаше му се час по-скоро да се върне в Испания. Там имаха нужда от него. В Ню Йорк не беше необходим някому, освен на адвокатите и банкерите, а той не проявяваше интерес към тях. Богатството му никога не бе представлявало интерес за него, а в този миг — още по-малко, отколкото преди години. Не успя да стане „почтен човек“, както мечтаеше неговият тъст. При мисълта за тъста и тъщата си Чарлс се усмихна, но те вече не бяха сред живите. Всички бяха мъртви. На трийсет и пет години Чарлс Делони се чувстваше така, сякаш бе изживял десет живота.

Застоя се, загледан в статуята на Мадоната с младенеца… спомни си за тях… После тръгна бавно обратно към вратата, откъдето беше влязъл, чувстваше се по-зле отпреди, вместо да му стане по-добре. Искаше отново да е до Андре, да е близо до него и да усеща нежната топлина на телцето му, мекотата на бузката му, малката ръчичка, която винаги го стискаше толкова здраво.

Погледът му се замъгли от сълзи докато вървеше бавно към голямата врата на катедралата. Кракът като че ли го заболя по-силно, а вятърът свистеше зловещо в черквата и в този миг с Чарлс се случи нещо, което не го бе връхлитало от доста време. Във всеки случай не му беше за пръв път. Понякога, дори на бойното поле, му се привиждаше Мариел.

Сега я разпозна отдалече, загърната в скъпо кожено палто, тя премина край него като призрак, запътил се към нещо, което той не можеше да види, неспособен да съгледа и него. Чарлс застина на едно място задълго, не откъсваше поглед от нея, отново изпита болката, която не бе чувствал толкова отдавна, споменът оживя, докато я гледаше, и тогава той осъзна, че това не е призрак, а жена, която изглежда точно като нея. Беше висока и стройна, сериозна и много красива. Носеше семпла черна рокля под самуреното си палто, което почти се влачеше по пода, а над елегантната кожа лицето й изглеждаше още по-нежно. Шапка закриваше едното око, но макар че от лицето й се виждаше толкова малко, Чарлс сякаш я усети — походката й, външният й вид, отмереното движение, с което свали черната си ръкавица и после се отпусна на колене пред малкия олтар. Беше така грациозна, както винаги, така висока и слаба, само че сега изглеждаше по-елегантна. Покри лице с изящните си ръце и дълго време се моли. Той знаеше защо. И двамата бяха дошли тук по една и съща причина. Това беше Мариел, ставаше все по-сигурен, докато я наблюдаваше, ала беше неспособен да го повярва.

Сякаш мина цяла вечност, преди тя да се обърне и да го погледне, но когато го направи, очевидно не го видя. Запали четири свещи и пусна малко пари в кутията за даренията, после стана и отново се загледа в олтара, а бузите й също като неговите бяха мокри от сълзи. След това приведе глава и се загърна по-плътно с коженото палто. Тръгна бавно между пейките, все едно цялото тяло я болеше и заедно с него и душата й се терзаеше. Беше вече на сантиметри от Чарлс, когато той леко протегна ръката си и я спря. Тя очевидно се изненада, после го погледна смаяна, сякаш я бяха събудили от дълбок сън. Когато обаче срещна очите му, затаи дъх и се вгледа в него. Закри устата си с ръка, очите й бяха пълни със сълзи, които не бе спряла да пролива, откакто бе отишла до олтара.

— О, боже… — не беше възможно. Ала беше истина. Не бе го виждала почти седем години. Направо не й се вярваше.

Той докосна ръката й безмълвно, тя се опря в него, без да се поколебае, без мисъл, без дума и той я обгърна с ръце. Беше нормално и двамата да дойдат тук, да бъдат заедно на днешния ден и те се вкопчиха един в друг насред черквата като удавници, които търсеха спасение. Мина доста време, преди тя да се освободи от ръцете му и да го погледне. Изглеждаше й поостарял, уморен от битките, изтощен в много отношения. По лицето му забеляза дребни белези, имаше един по-лош на ръката, който тя не можеше да види, също и на крака, косата му се бе прошарила и въпреки това, докато го гледаше, Мариел се чувстваше осемнайсетгодишна, а сърцето й биеше както някога в Париж. От години знаеше, че у нея има частица, която никога няма да се раздели с Чарлс Делони. Знаеше го отдавна и бе свикнала да живее с тази мисъл. То беше нещо, което трябваше да приеме, като болката, като крака, който той понякога провлачваше, а когато времето бе студено и влажно, го безпокоеше. Това беше болка като всяка друга, която бе свикнала да търпи.

— Не знам какво да кажа — тя му се усмихна тъжно и изтри сълзите си, — след всичките тези години да те попитам „Как си?“ звучи доста глупаво. — Така беше, но какво друго можеше да каже? От време на време дочуваше нещо за него, но от доста години нямаше никакви сведения. Известно й бе, че баща му отдавна боледува. Собствените й родители починаха в течение на няколко месеца, още преди тя да се върне от Европа. Чарлс знаеше това.

— Изглеждаш невероятно. — Той не можеше да откъсне очи от нея. На трийсет години тя беше още по-красива, отколкото на осемнайсет, когато се ожениха. Изглеждаше като човек, чиито надежди се бяха оправдали, ала въпреки това очите й бяха толкова тъжни. Беше му мъчно, че ги вижда такива.

— Добре ли си? — това беше въпрос с много подвъпроси, но както преди години Мариел веднага го разбра. В крайна сметка за известен период те бяха едно цяло — един танц, една песен, едно движение. Той можеше да започне изречението и тя щеше да го довърши безмълвно. Познаваха се до съвършенство. Сякаш бяха двете половини на един и същи човек. А сега бяха две отделни половини… или пак бяха едно цяло? Той размишляваше върху това, докато я гледаше. Беше облечена със скъпи дрехи, самуреното й палто беше разкошно. Шапката бе правена по поръчка от „Лили Даше“ и изглеждаше още по-хубава, защото бе на нейната глава. Мариел сега беше много по-съвършена, отколкото като младо момиче. Ако тогава беше така фина, навярно щеше да го изплаши, усмихна се той сам на себе си, или може би нямаше да му въздейства по същия начин. Сега обаче тя не го плашеше, а разкъсваше сърцето му както през всичките изминали години. Защо прояви такъв дяволски инат последния път, когато се видяха?

— Струваш ми се много сериозна, Мариел — очите му сякаш проникваха в нейните и търсеха отговора на хиляди въпроси.

Тя се опита да се усмихне, но се обърна, преди отново да го е погледнала.

— Този ден е труден… и за двама ни…

Ако нещата стояха другояче, те едва ли щяха да са тук. Все още й се струваше невероятно, че са тук, в катедралата „Сейнт Патрик“, отново двамата заедно след толкова много години.

— Окончателно ли се върна вкъщи? — прояви тя любопитство. Той изгледаше по-едър и по-силен отпреди, по-стабилен и като че ли по-непримирим с глупостта. Колкото и да беше трудно да се повярва това, нервите му сякаш бяха по-оголени.

Чарлс поклати глава, имаше желание да поседнат в черквата и цял ден да разговарят.

— Не мисля, че бих могъл да издържа тук. Върнах се преди три седмици и вече с нетърпение чакам да отплавам обратно за Испания.

— Испания? — тя вдигна веждите си в почуда. Неговият живот винаги й се бе струвал толкова свързан с Париж и техните спомени от този град, че й беше трудно да си го представи другаде.

— Воювам там от две години.

Мариел кимна, всичко си дойде на мястото.

— Веднъж ми мина през ума, че може да си в Испания — наистина това беше неговият начин да се бори. — Не знам защо, но имах чувството, че ще отидеш точно там.

Тя беше права, той нямаше причина да не го стори. Нямаше какво да губи. Нито да спечели. Нямаше за каква да стои вкъщи.

— А ти? — Чарлс я погледна многозначително. Беше странно двамата да се разпитват един друг за новините точно на това място, но всеки искаше да знае какво прави другият.

Мина доста време, преди тя да заговори, след това тихо отвърна:

— Омъжена съм.

Той кимна, опита се да не показва, че му е причинила болка, макар че в интерес на истината заби нож в раната, която отдавна береше.

— Познавам ли го? — беше твърде невероятно, тъй като живееше в чужбина от седемнайсет години, но тя изглеждаше така, сякаш беше омъжена за някой най-малкото от ранга на Астор.

— Не знам — но на нея й бе известно, че съпругът й е приятел на стария Делони. Мъжът й беше с двайсет и пет години по-възрастен от нея. — Малкълм Патерсън.

В очите й нямаше радост, когато произнесе името му, не се забеляза и гордост, а изведнъж шапката скри напълно лицето й от него. Той усети нещо, което не му хареса — очевидно за нея можеше да се каже всичко друго, но не и че е щастлива. Ето какво бе правила през последните седем години. Сякаш това по-скоро го подразни, отколкото да му направи впечатление.

— Името ми е познато — отвърна хладно Чарлс и зачака отново да срещне очите й. — Щастлива ли си?

Струвало ли си бе да му откаже да се върне при него? За Чарлс беше очевидно, че не.

Мариел не знаеше какво да отговори. Имаше някои неща в брака й, които ценеше високо. Малкълм бе обещал да се грижи за нея в момент от живота й, когато тя отчаяно се нуждаеше от това, и го беше направил. Никога не беше я разочаровал. Винаги беше мил. Ала отначало тя не бе предусетила колко студен, колко сдържан и делови може да бъде той. И въпреки това в известен смисъл Малкълм беше идеалният съпруг. Вежлив, интелигентен, галантен, очарователен. Но не беше Чарлс… нямаше нищо общо с увлечението и страстта на младостта й… не беше това лице, за което мечтаеше, когато се мяташе между живота и смъртта… нито името, което зовеше… а и двамата знаеха, че никога не може да бъде.

— Там се чувствам сигурна, Чарлс. Това означава много за мен — с Чарлс нямаше сигурност… само радост, вълнение, любов и страст… и накрая — отчаяние. Щастието, което бе преживяла с него, се равняваше на последвалата мъка.

— Видях те… в Испания… когато ме раниха — заговори той замечтан.

„А аз те виждах всяка нощ в продължение на години“ — искаше й се да му каже, но не можеше. Вместо това тя само се усмихна.

— Всеки от нас е преследван от някакви призраци, Чарлс — някои обаче причиняваха много повече болка от други.

— Възможно ли е това? Призраци ли сме? Нищо повече?

— Може би.

Чак след като прекара две години в санаториум, тя разбра, че всичко е свършило, че ще трябва да живее с болката и да продължи живота си и след случилото се. Сега не можеше да рискува, дори и заради него, особено заради него. Не можеше да си позволи да направи стъпка назад, колкото и да смяташе, че го обича. Докосна го по ръката, после по бузата и той се наведе да я целуне, но тя извърна леко главата си. Целуна я по бузата, близо до устните, а тя затвори очите си за дълго, докато той я държеше в прегръдката си.

— Обичам те… винаги ще те обичам… — когато изрече тези думи, очите му горяха от страстта, която й бе така добре позната. Това не беше страст, породена от желание, а от убеждението, потребността и загрижеността, които бяха толкова силни, че почти убиваха. Чарлс се отнасяше по този начин почти към всичко и тя знаеше, че един ден това ще го убие. Едва бе оцеляла от изпепеляващата му страст и сега бе уверена, че повече не бива да рискува. Той имаше своите белези по тялото, тя — своите, които бяха не по-малко дълбоки, макар и неполучени в битка.

— Аз също те обичам — прошепна, съзнавайки, че не трябва да му казва тези думи. Ала това бе шепот от миналото, нещо като последна почит към всичко, което е било и е умряло заедно с Андре.

— Ще се видим ли, преди да замина за Испания? — беше напълно в негов стил да упражнява натиск върху нея, да я накара да мисли за него, когато той се върне на бойното поле. Тя му се усмихна, но този път поклати глава в знак на отрицание.

— Не мога, Чарлс. Омъжена съм.

— Той знае ли за мен? — бавно, със страдание в очите, тя завъртя глава.

— Не, не знае. Смята, че едно лято, по време на „големия светски тур“ из Европа, аз съм проявила малко безразсъдство и съм се изплъзнала от контрол — предполагам, че това е обяснил баща ми на приятелите си. Преди години баща ми споменал, че съм имала „дребна авантюра“. Това е всичко, което Малкълм знае. Никога не е допускал да говорим надълго и нашироко по тази тема. Малкълм няма ни най-малка представа, че сме били женени.

Беше напълно в стила на баща й да представи нещата пред хората така. Пред никого не бе споменавал за живота й с Чарлс и тяхното пребиваване в Европа го улесни. Беше го грижа единствено за приличието, за репутацията. Беше излъгал, за да я защити, казваше на всички, че е останала да учи в Европа. На всяка цена трябваше да запази порядъчния облик на семейството и искаше да предпази Мариел от „ужасната грешка“, която бе направила, омъжвайки се за Чарлс Делони. И ето че сега съпругът на Мариел живееше с лъжата, защото тя го беше допуснала.

На Чарлс чак не му се вярваше, че никога не е казвала истината на съпруга си. Те двамата си бяха доверявали всичко. Бяха споделяли всичките си тайни. Но всъщност какво толкова имаше да крие човек на осемнайсет години? На трийсет беше различно.

— Нищо не знае, Чарлс. Защо да му казвам? — защо трябваше да разкрива, че прекара двайсет и шест месеца в санаториум, че искаше да умре… че се опита да си среже вените… защо да споделя всичко това? Чарлс го знаеше, той беше плащал сметките… и тя се бе възстановила.

— Ще му признаеш ли, че си ме видяла днес? — той беше любопитен да разбере нещо повече за нея, за тях. Какъв ли беше този брак, след като тя не му казваше нищо? Обичаше ли го, а той нея? С такава лекота след всички тези години беше прошепнала „обичам те“ и Чарлс й повярва. А сега кимна отрицателно в отговор на въпроса му.

— Как да му кажа, че съм те виждала, след като той не знае за съществуването ти? — очите й бяха спокойни, а лицето й красиво. Изглеждаше сигурна и това вече беше нещо.

— Обичаш ли го? — той не вярваше в това и искаше да го чуе.

— Разбира се. Аз съм негова съпруга — истината беше обаче, че тя го уважаваше, че му се възхищаваше и го притежаваше. Никога не го беше обичала както Чарлс и никога нямаше да го обича така. И което е по-важно, не искаше да го обича. Подобна обич причиняваше много болка, а тя вече нямаше куража и силата за такива преживявания. Погледна часовника си и после отново вдигна очи към Чарлс. — Трябва да тръгвам.

— Защо? Какво ще стане, ако не се прибереш вкъщи, ако дойдеш с мен? — Той я погледна така, сякаш й го предлагаше сериозно.

— Не си се променил. Ти си същият човек, който навремето в Париж ме убеди да избягам с него — при спомена за това тя се усмихна, на неговото лице също се появи усмивка.

— Тогава беше по-лесно да бъдеш убедена.

— Тогава всичко беше по-лесно, бяхме млади.

— Все още сме — ала дълбоко в душата си тя знаеше, че не е така.

Загърна се по-плътно с палтото и си сложи и другата ръкавица, а той тръгна бавно редом с нея към голямата врата на катедралата.

— Искам да те видя отново, преди да замина.

Тя въздъхна, спря и го погледна.

— Чарлс, как е възможно да направим подобно нещо?

— Ако не се съгласиш, ще дойда у вас и ще позвъня на вратата ти.

— Да, ти си способен — Мариел се засмя въпреки тъгата на този ден, която ги беше събрала.

— Ще имаш достатъчно време да му обясниш — дори само мисълта за това й причини почти мигренозна болка в главата. — Знаеш къде можеш да ме намериш. У баща си съм. Обади се. В противен случай аз ще го направя.

След седем години той стоеше пред нея и я заплашваше и в същото време изглеждаше така дяволски красив.

— А ако не се обадя?

— Ще те намеря.

— Не искам да бъда намирана — тя имаше съвсем сериозен вид, същото се отнасяше и за него, когато отговори:

— Не ти вярвам. След всичките тези години ние не можем просто… Аз не мога да си тръгна ей така, Мариел… не мога… съжалявам — той изглеждаше толкова окаян и макар да бе странно, имаше вид на съсипан човек.

— Разбирам — тя го хвана под ръка и те излязоха точно когато шофьорът на Малкълм надничаше през страничната врата. Времето си бе прекарал интересно, докато ги наблюдаваше. Мариел му се разкри в нова, неизвестна светлина, но в известен смисъл не го изненада. Малкълм също си имаше свой живот, а тя бе красива млада жена. Красива и наплашена, той го виждаше. Беше унижавана от всички, особено от съпруга си. Замисли се кой ли би му платил повече за онова, което току-що бе видял, след време… Самата госпожа Патерсън? Или съпругът й?

Чарлс и Мариел слизаха бавно по стъпалата под ръка и когато стигнаха до долу, той я притисна към себе си.

— Не ми се ще да те притеснявам, ако не ме искаш, но бих желал да се видим, преди да замина — всъщност видът му издаваше, че бе решен дори да я притеснява.

— Не мога да ти се обадя.

— Можеш да направиш всичко, каквото поискаш. И каквото и да е то, аз все още ще… За теб е точно толкова трудно… — той се загледа в черквата, замисли се за повода, който ги бе довел отново тук, после отмести поглед към нея, очите му бяха пълни със сълзи, а нейните вече се стичаха в отговор, когато кимна утвърдително.

— Да, точно толкова трудно е. Болката не преминава.

И никога нямаше да изчезне. Тя го разбра сега. Налагаше й се да живее със спомена, той беше като постоянна болка. Мариел отново го погледна.

— Толкова съжалявам… — от години й се искаше да му каже тези думи и ето че го направи, но нищо не се промени.

Чарлс поклати глава, притегли я към гърдите си и я пусна. Погледна я за последно, после се отдалечи нагоре по Пето авеню, без да се сбогува. Истината беше, че не можеше. Тя го наблюдава известно време и след това се качи в колата на Малкълм. Докато шофьорът я караше към къщи, мислеше за Чарлс… за един отдавна изгубен живот, който никога нямаше да се върне… за Андре.