Даниел Стийл
Отвличане (14)

Глава 14

Откакто се прибра вкъщи късно следобед, Том Армър все изглаждаше заключителната си реч и най-сетне изпита задоволство, защото успя да я направи такава, каквато искаше. Той се протегна, прозина се, прочете я наново цялата, после още веднъж и накрая реши, че е време да си направи сандвич. Апартаментът му имаше вид, сякаш в него бе паднала бомба, а когато отвори хладилника, си спомни, че отдавна е празен. Докато го оглеждаше с гладен поглед, чу, че телефонът му звъни, и се зачуди дали да вдигне слушалката. Сигурно пак беше някой от проклетите журналисти, но можеше и да е нещо важно.

— Да? — отговори той разсеяно. В този момент си мислеше дали си струва да излезе и да си купи нещо, или е по-добре да си легне и да се наспи, за да е отпочинал на сутринта. Отпочинал, но гладен. Бе прескочил и обяда и чуваше как червата му куркат, докато държеше телефонната слушалка и се чудеше кой ли му се обажда по това време. Единствената жена в живота му, която го интересуваше, малко преди Коледа му съобщи, че се омъжва за друг. Обвини Том, че е женен за работата си, вече се бе уморила да слуша за делата му. Но на трийсет и шест години той бе успял да се наложи като един от най-авторитетните адвокати по криминални дела в града.

— Мога ли да говоря с господин Армър? — Беше женски глас, който той не разпозна, но му се стори приятен.

— Кой смятате, че може да е по това време? Икономът? — После внезапно му мина през ума дали това не е някое странно обаждане, свързано с Чарлс Делони. Не съжаляваше, че се бе заел да представлява интересите му, но от началото на процеса го тормозеха по телефона, пишеха му заплашителни писма… в смисъл как е възможно да защитава този звяр и тъй нататък, и тъй нататък. — Кой се обажда? — попита той смръщен и озадачен. Никой не го бе търсил вкъщи от седмици, месеци, да не говорим за жени с толкова привлекателен глас.

— Биатрис Ритър е. Ти ли си, Том?

— Разбира се. — Вече знаеше коя е тя и я харесваше. Допадна му още когато дойде при него и го помоли да поеме случая на Чарлс. Хареса материалите й за Мариел, за Чарлс, за процеса. Явно бе, че тя е на негова страна.

— Трябва да поговоря с теб. — Гласът й звучеше напрегнат и развълнуван.

— Давай. Сега ти е паднало. — Червата му куркаха, хладилникът му бе празен и до утре сутринта нямаше какво друго да прави.

— Може ли да се срещнем някъде?

Той погледна часовника си и подсвирна. Беше привлекателен мъж, стоеше в кухнята, облечен в бялата риза, с която бе ходил в съда следобед, с панталон и тиранти, и всичко, което бе сложил в стомаха си през последните четиринайсет часа, беше много кафе.

— Почти единайсет часът е. Не можеш ли да почакаш до утре сутринта?

— Не — тя му се стори отчаяна.

— Нещо не е наред ли?

— Трябва да те видя.

— Да не си убила някого?

— Сериозно ти говоря… Моля те… повярвай ми… не мога да чакам до утре сутринта.

— Надявам се, че това е свързано по някакъв начин с клиента ми? — Биатрис бе станала защитник на каузата на Чарлс по причини, които Том не разбираше, но той съзнаваше, че нейните усилия щяха да са от полза за клиента му.

— Да, в много голяма степен.

— И не може да почака?

— Не мисля — звучеше крайно сериозна.

— Искаш ли да дойдеш до апартамента ми? — Повечето момичета не бяха склонни да посещават мъже по това време, но тя не беше обикновено момиче. Тя беше журналистка. Правеше неща, които никой здравомислещ мъж или жена не биха направили, и той се възхищаваше на смелостта й. Тя беше дребна жена с огромен дух. И Том я харесваше. Един ден дори можеха да станат приятели, но не и в момента.

— Ще дойда… — отвърна развълнувана Биатрис. — Само не ми казвай, че живееш в Ню Джърси.

— Как ти се вижда Петдесет и девета улица, между Лексингтън и Трето Авеню? — Той живееше в тиха къща от червено-кафяв камък.

— Бих казала, добре. Аз живея на Четирийсет и седма. Ще хвана такси и съм при теб след пет минути.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Може ли да ми купиш един сандвич с говеждо печено? Не съм ял от сутринта.

— С горчица или майонеза?

— И двете. С каквото и да е. Ще изям кесията. Умирам от глад.

— Имаш го.

Двайсет минути по-късно на вратата му се позвъни и когато отвори, срещу него стоеше Биа Ритър в тъмносин панталон и яркосин пуловер. На главата си имаше синя панделка. Подаде му кафява кесия, където имаше бира, кисели краставички и сандвич.

— Ти си светица. — В момента дори не го интересуваше какво ще му каже тя, той й беше благодарен просто защото му бе донесла вечеря. — Искаш ли да си разделим бирата?

— Не, благодаря. — Биа поклати глава и се отпусна на един стол в кухнята. Сякаш бяха стари приятели. Той знаеше, че тя внимателно проследи целия процес и косвено те бяха съюзници в битката.

— Според теб накъде върви делото?

— Не съм сигурна. Съдебните заседатели са неразгадаеми. Понякога ми се струва, че мъжете го харесват повече от жените, понякога… не знам. Поне успя да възвърнеш в значителна степен репутацията на Мариел Патерсън. — Той кимна, все още се притесняваше от факта, че тя е журналистка и посещението й може да се окаже номер. — Ти направи много за Чарлс Делони.

— Благодаря ти. Днес изглеждаше добре като свидетел, поне аз мисля така.

— И аз — тихо се съгласи тя. Бе успяла да улови погледа му, когато ставаше от свидетелското място, и той й се усмихна, като му направи знак. Чарлс бе трогнат от интереса й и вярата й в него и малко озадачен от ревностната й защита, но я харесваше. Не толкова, колкото тя него, ала в очите на Биа това бе началото… освен ако… Но то зависеше от Том Армър… и най-вече от съдебните заседатели.

— И така, какво става? Какво те доведе тук в този час със сандвич с говеждо месо? Предполагам, че не си дошла само за да ми кажеш колко се възхищаваш от представянето ми в съдебната зала.

— Не — ухили се тя, — но все пак ти си много добър. По-добър от повечето адвокати, които съм виждала. — Погледът й стана сериозен. Имаше да му каже нещо важно. И двамата знаеха, че времето на Чарлс Делони изтича. На следващия ден адвокатът и обвинителят щяха да държат заключителни речи, а след това всичко бе в ръцете на съдебните заседатели. — Направих много странно нещо — призна му тя и прие една хапка от киселите краставички. — Обадих се на един човек, за когото преди доста време писах материал… Е, както и да е… миналата година. Може би си чувал — Тони Капрони.

— Шефът на мафията от Куинс? — Том Армър изглеждаше озадачен. — Чудни приятелчета имате, госпожице Ритър.

— Бях написала добър материал за него и той го хареса. Каза ми, ако имам нужда от услуга, да му се обадя. И аз му се обадих.

— Обадила си се на Капрони? Защо? — За пореден път смелостта й му направи впечатление. Тони Капрони бе един от най-опасните мъже в Ню Йорк, но и един от най-властните в своята среда.

— Исках да знам дали е чул нещо, дали не познава някой, който познава някой, който… Може би някой от подземния свят, както го наричат, знае кой е отвлякъл детето или… Не знам, просто реших, че си струва.

— И какво? Предполагам, че не ти е казал нищо. ФБР опита същото. Изпробва всички информатори, всичките им контакти в подземния свят и пак не се добраха до нищо.

— Така беше и с Тони, когато му се обадих първия път. — Тя остави краставичката и хвана Том за ръката. — Но той ми позвъни тази вечер. Даде ми името на един тип и телефонния му номер и ми каза да му се обадя.

Том спря да яде и я погледна.

— И знаеше ли нещо?

— Някой… той не знае кой… му е платил петдесет хиляди долара, за да подхвърли мечето и пижамата. Той не иска да свидетелства, но ако му обещаят амнистия, ще го направи. Той е уплашен, Том. Уплашен е до смърт, но съжалява Чарлс и каза, че ще го направи. Мисли, че детето е живо, и иска да проговори, преди да е станало нещо лошо.

— Мамка му… о, боже… Дай ми номера му. — Тя извади листче от чантата си, а Том вдигна телефона и после я погледна. — Не е нагласена работа, нали? Ако използваш това за вестниците, ще те убия.

— Кълна се. Наистина. — По неизвестна причина той й повярва.