Даниел Стийл
Отвличане (5)

Глава 5

След продължителния разговор с Джон Тейлър Мариел бродеше из къщата като призрак. Първо се върна в стаята си, но разбра, че не може да остане там. Имаше чувството, че стените я притискат и не може да диша. Без да си го е помислила и да го е направила съзнателно, тя се озова на стълбите и после — в стаята на Теди. Това беше единственото място, където искаше да бъде, единственото място, където се чувстваше близо до него. Беше й невъзможно да повярва… невъзможно да разбере. Кой го направи и защо? Беше очевидно, че сигурно щяха да искат пари. В стаята бяха инсталирани допълнителни дериватни линии, навсякъде бе пълно с полицаи. Чакаха обаждане или съобщение за откуп. Сутрешните вестници вече се ослушваха за вест от похитителите. Бяха използвани всички познати методи. От ФБР дойдоха още хора, които чакаха Малкълм, за да разговарят с него. Тя се чувстваше вече безполезна. Не можеше да направи нищо повече, освен да се моли синът й да е жив. Коленичи до леглото му, положи главата си на него, припомни си усещането от допира до детето само преди няколко часа, когато го слагаше да спи в червената му пижамка с бродираната синя яка. Беше му я ушила госпожица Грифин, Мариел се чудеше дали му е студено, или е уплашен… дали са мили с него, дали е нахранен. Беше непоносимо да не знае къде е и за да нормализира дишането си, Мариел трябваше да си поеме дъх с пълни гърди, както бе коленичила там. Чу звук в стаята и се обърна рязко, точно в момента, в който до нея се изправи госпожица Грифин — все още бледа, но с колосана униформа и за пръв път от години вежлива към Мариел. Чувстваше, че трябва да й каже нещо, ала подобно на Мариел едва успяваше да отрони думите.

— Аз… — устните й трепереха и тя отмести поглед от Мариел. Не можеше да понесе гледката на измъченото лице на младата жена. То изразяваше толкова красноречиво всичко, което тя самата чувстваше. — Съжалявам… аз трябваше… трябваше да чуя… — Избухна в сълзи, след като изрече онова, което я мъчеше. — Трябваше да съумея да ги спра.

— Не бихте могла… а и сигурно са били много. — Екипирани с въжета и хлороформ, а може би и въоръжени, те са били добре подготвени за задачата си. — Не бива да се самообвинявате.

Бавно се изправи, толкова достойна и толкова мила, и мълчешком прегърна възрастната жена. Мариел също плачеше, ала притискаше госпожица Грифин, сякаш беше дете, което се нуждаеше от успокоение. От този жест бавачката се почувства още по-зле, защото осъзнаваше колко лошо се е държала понякога. Но тя винаги я бе смятала за толкова слаба, егоистична и глупава. Сега госпожица Грифин виждаше нещо, което й беше неизвестно преди — стаената у Мариел сила не само да се контролира, но и да успокоява всички край себе си.

Двете жени останаха така дълго, черпеха сила една от друга, без да говорят, а след известно време Мариел пак слезе долу. Там цареше суматоха, разнасяха се викове и тя се досети, че това са репортерите отвън, които се опитват да си пробият път през полицаите.

— Той пристигна!

Тя чу да вика един полицай и се зачуди кой ли е пристигнал, като се надяваше да е някой, който има значение за нея. Погледна през парапета и разбра, че това е Малкълм. Беше се прибрал вкъщи и въпреки притеснението си имаше благородно излъчване и изглеждаше още по-блед в черното си палто, тъмния костюм и меката шапка. Видът му бе траурен, когато се заизкачва по стълбите и те се срещнаха на половината стъпала, а Мариел беше все още по нощница и боса. Той разтвори ръце и я прегърна и дълго останаха притиснати един към друг, сетне най-накрая се качиха по стълбите и щом влязоха в спалнята й, той заговори.

— Как се случи това, Мариел? Как са могли да влязат и да свършат всичко толкова незабележимо? Къде е бил Хейвърфорд? Къде е била прислугата? Госпожица Грифин?

Сякаш бе очаквал от нея да запази детето му и дома им в безопасност, а тя го бе провалила. Мариел виждаше болката и упрека в очите му, погледът му я прониза до мозъка на костите й. Нямаше извинение, нито обяснение. Тя самата не можеше да си обясни как стана, дори не беше в състояние да разсъждава върху сполетялото ги нещастие.

— Не знам… и аз не разбирам… чух звук още когато говорехме с теб, но не си помислих нищо такова… Никога не ми се е случвало в къщата да има друг човек, освен слугите, искам да кажа… Дори не знаех, че Едит е излязла…

Роклята й беше върната — мръсна, с лекета и червило по нея, вмирисана на цигари и евтино уиски. Но тя не се тревожеше за роклята. Беше я грижа само за детенцето й.

— Трябваше да наема пазачи — рече Малкълм, гледайки я с измъчен поглед. — Никога не си бях помислял… винаги съм смятал, че е толкова глупаво да истеризираш по повод случая с Линдбърг… кой е знаел, че ще се окажеш права?

Той я гледаше, един съсипан човек, чието единствено дете бе изчезнало, а заедно с него — надеждата, щастието и благополучието. Малкълм се бе състарил само за няколко часа, сякаш не можеше да преживее станалото. Мариел започна да изпитва чувството, че с небрежността си е унищожила един човек. И въпреки това вината не бе нейна… не беше… или беше? Всичко бе така объркано, както години назад. Точно толкова неясно беше чия е вината и защо. Дали Андре се беше удавил, защото бе изтичал на леда, и защо тя успя да извади двете малки момиченца, а не и собственото си дете? Беше ли убила бебето, скачайки подир Андре… или бебето бе умряло, защото Чарлс я удари? А сега това… нейна ли беше вината… или негова… или на някой друг? Мариел изглеждаше объркана, косата й се разчорли, тъй като прекарваше пръсти през нея в отчаянието си, а Малкълм я наблюдаваше и изведнъж му се стори, че тя има вид на малко луда.

— Трябва да се облечеш — рече той спокойно и се отпусна тежко на един фотьойл. — Цялата къща е пълна с полицаи, а отвън има тълпа журналисти. През следващите няколко дни, ако излизаме някъде, ще се наложи да се измъкваме през градината. — После Малкълм я погледна по-сериозно. — Полицаите казаха, че няма искане за откуп. Аз вече се обадих в банката и те са подготвили маркирани банкноти, в случай че ни се обадят или получим бележка.

Това бе всичко, което можеха да направят, докато чакаха. Неочаквано Мариел изпита облекчение, че съпругът й си дойде. Той щеше да поеме отговорността, да оправи всичко. Щеше да ги накара да доведат Теди вкъщи. Погледна го, повече от всякога се чувстваше виновна, че не е оправдала очакванията му — нещо, което той никога не бе допускал спрямо нея. Никога не бе я подвеждал. Никога. Нито един път през всичките години, през които бяха женени.

— Съжалявам, Малкълм… не знам какво да говоря… — Той кимна, но не й каза, че не бива да се обвинява. И когато го погледна, Мариел разбра, че я смята за виновна.

Малкълм бавно се изправи и отиде до прозореца, загледа се към градината, където обикновено Теди играеше, тогава Мариел видя, че плаче. Почти се страхуваше да го успокои, да му каже нещо, да го докосне в момента, в който той изпитваше болка. След като я обвиняваше, че не е опазила Теди, какво всъщност би могла да му каже тя, за да го утеши? Докато стоеше и го гледаше безпомощно, усети познатия стегнат обръч около главата си и в един миг почти изгуби съзнание. Тогава той се обърна и я погледна, веднага разпозна симптомите. Изглеждаше ужасно, но той не бе учуден. Чувстваше се точно толкова зле, колкото и тя.

— Бледа си, Мариел. Главата ли те боли?

— Не — излъга. Нямаше да позволи на никой да разбере колко слаба, уплашена и уязвима е, колко е съсипана. Тя трябваше да бъде силна заради него, заради детето, заради всички. Опита се да запази равновесие, борейки се да не се поддаде на повдигането в стомаха си. — Добре съм. Ще се облека. — Трябваше да си легне, но знаеше, че няма да заспи. Не можеше да понесе кошмарите.

— Ще поговоря с хората от ФБР.

Малкълм се беше обадил на някои от познатите си във Вашингтон и те му обещаха да се свържат с Едгар Хувър. Директорът му бе осигурил полицейски ескорт, така че Малкълм успя да се прибере вкъщи със своя „Франклин Туев“ на пълна скорост. Германският посланик също се обади да изрази изненадата и покрусата си от случилото се.

— Бяха много мили — изрече Мариел, едва доловимо шептейки, като в същото време се чудеше дали агент Тейлър ще каже на Малкълм за Чарлс. Но ако това щеше да им помогне да намерят Теди, тя беше готова да го понесе. Тейлър й бе обещал, че ще запази тайната й, ала не и ако това ще навреди на момчето, и тя се бе съгласила. Беше готова да жертва себе си, брака си, живота си заради Теди.

Малкълм се загледа в нея продължително и настоятелно и за момент изпита вина.

— Не те упреквам, Мариел… Знам, че вината не е твоя. Само не разбирам как е могло да се случи. — Той изглеждаше толкова съкрушен, сякаш умираше. Беше изгубил любовта на живота си, но същото важеше и за нея. И въпреки това тя не можеше да му помогне.

— Аз също не разбирам — рече тихо Мариел.

После той излезе от стаята, а тя си сложи сива кашмирена рокля и сиви копринени чорапи. Среса косата си и изми лицето си, после обу черни обувки от крокодилска кожа и се помоли да успее да овладее главоболието си.

След като се облече, отиде в кухнята, където искаше да организира приготовлението на храна за полицаите и служителите на ФБР, които работеха в къщата, но установи, че Хейвърфорд вече се е справил с тази задача. Бе разпратил из стаите табли със сандвичи, фруктиери с плодове, сладкиши и големи кани горещо кафе. Когато се върна горе, тя видя, че в трапезарията има подготвен студен бюфет, ала почти нищо не беше докоснато, тъй като хората нямаха време да се хранят, защото бяха твърде заети.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя дежурния сержант.

ОʼКонър си беше отишъл преди няколко часа и бе дошла нова смяна. Мариел не видя никой от полицаите, които бяха тук през нощта, продължаваше претърсването на къщата за отпечатъци и всички бяха в очакване на обаждане за откуп. Единствена тя изобщо не бе лягала. Докато минаваше през кабинета, забеляза, че Малкълм води задълбочен разговор с двама от агентите на ФБР. Той я погледна, после отмести очи и за миг тя се замисли дали не си говорят за нея. Мъжете я изгледаха странно, докато стоеше там, сетне Мариел се оттегли. Какво ли казваха? Какво изобщо можеше да се каже? Не беше нейна вината, че бяха отвлекли Теди… или беше? Заради Чарлс ли я обвиняваха? Бяха ли прави? Бяха ли казали на Малкълм?

Когато се върна във входното антре, с изненада видя, че там цари голяма суматоха. Отвън се викаше, вратата бе отворена само няколко сантиметра, изведнъж пред нея застанаха неколцина непознати, които крещяха нещо, в лицето й проблеснаха светкавици, внезапно няколко полицаи се изправиха като щит пред нея и ги отблъснаха. Само една дребна червенокоса жена им се изплъзна. Беше хубава, млада и много крехка, носеше смешна черна шапка и бе облечена крайно неугледно. Тя стоеше и гледаше Мариел, сякаш я познаваше, и преди Мариел да е разбрала какво става, дребната червенокоса започна да й задава въпроси:

— Как се чувствате, госпожо Патерсън? Добре ли сте? Имате ли някакви новини? Вест от малкия Теди? Какво чувство изпитвате? Уплашена ли сте? Мислите ли, че може да е мъртъв?

През цялото време от разстояние проблясваха светкавици на фотоапарат, ослепяваха я със светлина и болка, бяха станали част от главоболието й. Докато се опитваше да избяга, до нея се извиси един мощен глас и две силни ръце я хванаха за раменете и я отместиха. Беше Джон Тейлър.

— Изведете тази жена оттук! — Внезапно червенокосата изчезна, предната врата пак се затвори, а шумът остана някъде много далече. Тя осъзна, че Джон Тейлър я подкрепя и я води към един стол в коридора. Всъщност журналистите си бяха пробили път в къщата, когато той се бе върнал отвън. — Проклета пасмина. Следващия път ще вляза отзад, през кухнята.

Тейлър я гледаше очевидно загрижен, а си личеше, че самият той бе много уморен. Ала Мариел беше още по-зле и когато й подаде чаша с вода, която един от хората му донесе по даден от него знак, тя отпи малка глътка, но този път не можа да се пребори със сълзите. Главоболието бе твърде силно, гневът на Малкълм, страхът за Теди и острото изтощение й идваха прекалено много. А и червенокосата й задаваше такива ужасяващи въпроси. Ами ако беше мъртъв? Ами ако го бяха убили? Да, тя се страхуваше. До полуда. И Малкълм изглеждаше съкрушен и беше толкова ядосан, когато се върна. Тя погледна Джон Тейлър и въздъхна, изпитвайки притеснение, че е изгубила присъствие надуха.

— Съжалявам.

— За какво? Защото сте човек? Повдига ми се от тези копелета. — Той понижи тон и я погледна. Току-що се бе видял с Чарлс Делони. — Има ли къде да поговорим насаме? В кабинета?

Тя поклати глава.

— Не, съпругът ми е там и разговаря с двама млади мъже. — После се замисли за миг и рече: — Сетих се.

Поведе го към малката музикална стая, която никога не използваха. Беше пълна със стари книги и инструменти и някои документи на Малкълм. Много рядко Бригите използваше стаята за кабинет. Вътре имаше бюро, два стола и едно канапенце, където той настани нея, след това изтегли единия от столовете, седна и продължително време я гледа. Познаваше я едва от снощи, но вярваше на всяка нейна дума и би заложил репутацията си на това. Досега не бе срещал човешко същество като нея. Приличаше му на героиня от книга, персонаж от сън, имаше вътрешна сила и идеали, които реално съществуващите хора нямаха, или поне що се отнасяше до неговите познати. В същото време тя бе силно привлекателна млада жена. В съзнателния си живот бе преживяла несправедливото отношение на двама мъже, нито един от които Джон Тейлър не одобряваше. Делони му бе направил впечатление на богато разглезено момче, пияница, човек, който си угажда във всичко, измамен в политическите си идеали, и все още хленчеше за нещо, което му се бе случило преди близо десет години, а истината беше, че тя просто не искаше да се върне при него, след като той почти я беше убил. Тейлър имаше усещането, че в зависимост от случая Делони би могъл да действа необмислено и безразсъдно, вероятно дори да бъде опасен, и беше в състояние да отвлече детето за отмъщение. Тейлър обаче не харесваше и Малкълм. Досега го познаваше само от вестниците и винаги му бе изглеждал студен и надут.

— Нещо не е наред ли? — Можеше ли да е по-лошо, отколкото беше? Възможно ли е, зачуди се Мариел. — Да не би да сте разбрали нещо? — тя го погледна с големите си очи, внезапно обзета от страх, но той бързо поклати глава, за да я успокои.

— Не за Теди. — Тейлър живееше с усещането, че през изминалата нощ те бяха споделили тайните на живота си. Той искаше да направи каквото зависи от него, за да бъде тя защитена. Бе преживяла достатъчно, имаше му пълно доверие и той не искаше да я излъже. Но нямаше също и намерение да подлага на опасност детето, за което се притесняваше. — Прекарах три часа с Чарлс Делони. — Мариел го следеше с тревожен поглед, чудеше се какво ли е казал Чарлс.

— Известно ли му е, че съм споделила всичко с вас?

— Да. Той се терзае, или поне така твърди, че е обезумял след случилото се и е реагирал зле. Казва също, че когато ви е видял в парка с Теди онзи ден, още е бил махмурлия от предишната нощ и сега не си спомня точно какво е говорил, но е склонен да признае, че е било съвсем извън добрия тон. Делони настоява обаче, че заплахите му не са били реални и че никога не би направил нещо, с което да навреди на Теди.

— Вярвате ли му?

Мариел потърси погледа му, искаше да знае истината, щеше й се да може да му вярва. Тя имаше доверие на Тейлър. У него съзираше вродена почтеност и правилно усещаше, че той не би я измамил. Спомни си как бе държал ръката й предишната нощ, как я бе прегърнал, когато тя се разплака за Андре.

— Това е проблемът. — Тейлър я погледна, после поклати глава и се облегна назад на стола. — Не. Не мисля, че той би навредил на детето, не и както в случая Линдбърг или нещо подобно. Но според мен Делони е разглезен млад мъж. Стори ми се, че е способен на всичко, ако е решен да постигне целта си — заплахи, принуда, може би и по-лошо. Възможно е да е взел Теди, за да ви принуди да го последвате. Вероятно за него това е нормалният път. Не съм сигурен. Дори не знам какво да мисля. Но не мога напълно да му вярвам. Не се хванах на думите му, че бил махмурлия и това било обяснението за отправените заплахи.

Спомни си налудничавия поглед на Чарлс, рошавата му черна коса, небръснатото лице, миризмата на алкохол, която лъхаше от него. Приличаше му на примитивен безпътен тип, чийто живот не бе вървял добре, човек, способен и на осъдителни постъпки в името на собствената си правда. В крайна сметка Делони воюваше за кауза, която не беше негова, само заради очевидното удоволствие да убива или поне това бе впечатлението, създало се у Джон Тейлър. Той не беше в състояние да оправдае политическите причини, които бяха тласнали Делони във войната, битките на честта, борбата с бикове в Испания, нито факта, че бе ударил бременната си жена точно когато бяха загубили другото си дете. Тейлър не разбираше такива хора. Единственият човек, за когото се тревожеше, бог знае защо, беше Мариел и той жадуваше да й помогне.

— Подозирам го и искам да го знаете — допълни Тейлър. — Това означава, че ще го следим, а аз ще се върна с разрешително за обиск на дома му. Това означава също, че е възможно да не запазя тайната ви, и исках да ви предупредя. Може би ще предпочетете да разкажете всичко на съпруга си, преди да достигне до него по други пътища.

Тя кимна, благодарна за предупреждението, защото той поне й даваше възможност сама да каже на Малкълм. Агентът от ФБР оправда очакванията й и Мариел се опита да му се усмихне, но главата толкова силно я болеше, че не бе в състояние. Потрепери от внезапно връхлетялата я болка и той го забеляза.

— Добре ли сте?

— Да, разбира се. — Тези думи по същество не означаваха нищо, но се очакваха.

— По-добре се опитайте да поспите малко. В противен случай ще бъдете изтощена точно когато най-много се нуждаем от вас.

Тя кимна, но бе немислимо да си представи, че ще заспи… не и докато Теди не се върне. Как ще живее без него? Не можеше да го докосне, да го държи в ръцете си, не знаеше къде е, беше ли в безопасност, добре ли се отнасяха с него… Мариел изведнъж закопня за чистото ухание на вратлето и косата му… за смеха му… пухкавите малки ръчички около врата й или погледа, с който сякаш й казваше, че я обича. Как ще преживее, докато го намерят? Щом се замисли за това, тя почти изгуби съзнание, но в следващия миг почувства една силна ръка да я подкрепя, като че ли я измъкваше от собствените й кошмари.

— Мариел, кураж… ще го намерим.

Тя кимна и се изправи, осъзнавайки, че й предстои да направи трудни признания пред Малкълм.

— Ще кажете ли на съпруга ми за Чарлс?

Изглеждаше угрижена, но не много обезпокоена. Щом трябваше да признае, щеше да го стори. Сега не му беше времето да крие неща, които биха могли да наранят Теди.

— Ще го уведомя, че на този етап подобно на много други хора Чарлс Делони е потенциален заподозрян. Не съм сигурен, че той би направил такова нещо. Но веднага ви казвам, че не го харесах. Не ми допадат заплахите му, нито мисълта, че се е ядосал, задето отново имате дете, а той няма. Стори ми се, че по някакъв свой налудничав начин все още ви обича. Твърди, че иска да се върнете при него. И в съзнанието му това е достатъчно основателна причина вие да се втурнете на минутата към дома му само защото го е пожелал.

Тейлър не й предаде думите на Чарлс, че бракът й с Патерсън е измама и преструвка и всички в града знаят за връзките на съпруга й с други жени, че според хората тя живее като монахиня, а Малкълм не дава и пет пари за нея. Според Чарлс Делони това беше достатъчен мотив тя да напусне съпруга си. Той настояваше, че Мариел не обича Малкълм и че се е омъжила за него по принуда, защото е била самотна, уплашена и нестабилна след лечението си в клиниката в Швейцария. Според него по онова време Мариел си е търсила баща, а не съпруг. Но докато гледаше Делони с налудничавия му поглед и изражение на лицето, Тейлър разбра защо Мариел бе предпочела Малкълм. Тейлър съзнаваше привлекателността на мъж като Малкълм Патерсън, можеше да се досети също защо едно момиче на осемнайсет години е било привлечено от Делони. Той беше колоритна личност, красив, буен и излъчваше романтика, ала мъже като него бяха твърде опасни… мъже като него извършваха неразумни неща… например да удрят жените си… или да отправят ужасни заплахи и обвинения. Но отвличаха ли те хорските деца? Дали това се включваше в арсенала на безразсъдството им? Ето това бе въпросът. А Тейлър не знаеше отговора. Едно обаче беше сигурно, че ако го беше направил, то не бе заради пари. Може би тъкмо затова нямаше искане за откуп. Просто беше наел хора да отведат момчето от нея и да го скрият. Но какво щеше да прави с детето сега, когато то бе при него?

Джон Тейлър стана и бавно излезе от стаята, а тя отново му благодари, че й дава възможност лично да обясни на Малкълм. Мариел се обърна и хвърли още един поглед на Джон Тейлър, помръкнала и угрижена. Всичко беше толкова смущаващо.

— Наистина ли смятате, че той би направил подобно нещо? Имам предвид Чарлс.

Бе трудно за вярване. Той винаги е бил луд и буен, но не в такъв смисъл… Тя не можеше да повярва, че би й отнел Теди. Толкова ли много е мразел? Невъзможно й бе да си го представи.

— Не знам — Тейлър бе честен с нея. — Бих искал да имам отговора.

Мариел кимна и се върна в голямата дневна, където продължаваше да цари невъобразим хаос. Малкълм седеше там с посърнал вид, от двете му страни — по един човек на ФБР, и тя представи съпруга си на Джон Тейлър.

— Чаках тук, за да се срещнем — промърмори Малкълм, привидно безразличен към Тейлър.

— Ходих на друго място да разпитвам някои свидетели по случая. — Той не погледна нито веднъж Мариел. Не беше толкова неблагоразумен. В същото време обаче, докато наблюдаваше Малкълм, му мина мисълта, че той е много по-различен от Делони. Нямаше усещането, че изпитва топло чувство към Мариел, поне видимо не я подкрепяше, за него съществуваха само собствените му грижи и скръбта от загубата на единствения му син. Вместо да поиска от Джон помощ, той настоя пред него да намери Теди. — Подготвили сме всичко в случай на искане за откуп, сър — обясни Джон Тейлър с уважение, което не изпитваше. Всъщност вътрешно вече си бе изградил категорично отношение към този човек — не го харесваше.

— Аз също направих каквото трябва — отвърна Малкълм. — Тази сутрин от Министерството на финансите са ни изпратили белязани банкноти.

— Трябва да бъдем много внимателни. — В случая с Линдбърг се бе получил провал и Джон не искаше и този път да се случи нещо подобно. — Бих искал да разговарям с вас следобед, ако имате време. — Целта на Джон бе да узнае дали бащата подозира, или се страхува от някого. Както беше постъпил и с Мариел, Тейлър възнамеряваше да го види насаме, но му се щеше да даде време на Мариел преди това да разговаря с Малкълм за Чарлс Делони.

— Нека говорим сега — предложи Малкълм намръщено. Беше дремал в колата на идване от Вашингтон и бе по-отпочинал в сравнение с Мариел и Джон Тейлър.

— Опасявам се, че първо имам да свърша някои неотложни задачи.

Ако не друго, той искаше да се върне в кабинета си, да вземе душ и да се избръсне, да изпие още едно силно кафе и да помисли какво ще правят. Истината беше, че не разполагаха с никакви насочващи следи. Единственото, което имаха налице, бе Чарлс и признанието на шофьора Патрик как му се обадили преди няколко седмици и му предложили сто долара, ако излезе с Едит точно тази нощ. Според него някой се пошегувал с тях, защото те от доста време възнамерявали да отидат на ирландската танцова коледна забава в Бронкс, така че излизането не му коствало никакво усилие. Но банкнотата пристигнала в обикновен плик на задния вход предишната седмица. Патрик изхвърлил плика и похарчил парите, без да си помисли нещо лошо. Твърдеше, че не е разпознал гласа от телефона, само му се сторило, че има лек акцент, точно какъв не беше сигурен, може би английски, може би германски. Държеше на своето — не можел да си спомни. Дори Делони да бе отвлякъл детето, той не би могъл да го извърши сам. А и освен това преди седмица Чарлс не бе виждал Мариел и не можеше да знае, че тя има дете… или е знаел? Дали това не бе ловък заговор? Да не би да я беше следил от седмици? Месеци? Беше ли получавал новини за нея, докато беше в Европа? С години ли е обмислял отмъщението си? Беше трудно човек да повярва в това, толкова малко време бе минало, беше прекалено рано. Защо обаче шофьорът не е изпитал подозрение след обаждането, то би могло да е знак за планиран грабеж или нападение срещу Малкълм или Мариел? За Джон Тейлър обаче бе ясно, че Патрик изобщо не се интересуваше от своите работодатели.

Очевидно Малкълм се подразни, че Тейлър не пожела да разговаря с него в момента и за да даде да се разбере с кого агентът си има работа, той отново му спомена за пътуването до Вашингтон. Тейлър вече бе разбрал кой стои насреща му. Бяха му внушили, че трябва да действа ефективно и според желанието на Патерсън, защото в противен случай ще съжалява. За лош късмет на хората, които поставяха тези изисквания, Тейлър беше костелив орех. Той не би се поддал на никакъв натиск от страна на Малкълм.

— Ще се видим следобед, сър. Да кажем, около четири?

— Чудесно. Надявам се, че вашите хора знаят как да ви открием, ако преди този час се обади някой? — Това беше като леко пошляпване по лицето, упрек, че той „изчезва“.

— Разбира се.

— Много добре. Между другото, бихте ли могли да ни освободите от тези лешояди пред къщата?

— Страхувам се, че не. Всички те си въобразяват, че защитават първата поправка на конституцията. Можем обаче малко да ги отдалечим от къщата. Ще наредя на моите хора да се погрижат.

— Погрижете се — повтори със строг вид Малкълм, вместо да благодари. Тейлър ги остави, а Малкълм погледна жена си и промърмори: — Не го харесвам.

— Той е приятен човек. Бе много любезен с нас снощи. — Тя не му обясни доколко, но Тейлър й бе направил неотразимо впечатление в отсъствието на съпруга й.

— Ще ми стане по-приятен, ако открие сина ни. Не е зле да не забравяш това, Мариел.

Сякаш би могла да забрави. Тя се чудеше защо той се държи толкова грубо, макар да си даваше сметка, че е разстроен, и да усещаше, че Малкълм изцяло хвърля вината върху нея. Или просто си въобразяваше? Трябваше ли отново да се чувства отговорна, както за Андре и нероденото момиченце? Винаги ли за всичко щеше да е виновна тя? Именно това й причиняваше главоболието — това и ужасяващата я безпомощност, която изпитваше винаги когато нещата не бяха наред, а тя не можеше да ги промени. Но сега не биваше да мисли за това, не биваше да мисли какво би се случило на Теди. Трябва да бъде силна. И Мариел знаеше, че се налага да разкаже всичко на Малкълм, преди Джон Тейлър да се е върнал.

— Може ли да се качим за малко горе? — Погледна нервно съпруга си, който й хвърли странен поглед, сякаш не му се вярваше, че тя му прави подобно предложение. — Налага се да поговоря с теб.

— Сега не му е времето. — Той се опита да я отпрати, искаше му се на свой ред да звънне на германския посланик, защото обаждането му го бе трогнало.

— Не, Майкъл, важно е.

— Не търпи ли отлагане? — по погледа й разбра обаче, че трябва да отиде.

Всъщност нейното поведение го изненада. За жена, чиито колена се разтреперваха от най-дребната неприятност, тя преживяваше твърде прилично тази криза. Разбира се, имаше уморен вид и беше бледа, но изглеждаше спокойна и разумна и като се изключат трогателно треперещите й ръце, изглежда се владееше емоционално. Той не беше видял ужасната сцена в стаята на момчето тази сутрин, сълзите, които сякаш нямаха край, докато тя притискаше към себе си мечето на Теди и усещаше как към гърлото й се надига невъобразим ужас, щом помислеше за сина си. Но Мариел се бореше със себе си, защото знаеше, че трябва да издържи. Ако не успееше, щеше да се паникьоса и напълно да рухне.

— Малкълм, идваш ли с мен горе? — Мариел бе настоятелна.

— Добре, добре. Ще бъда при теб след малко.

Тя се отправи към гардеробната си, защото не знаеше къде другаде да отиде, и докато той дойде, крачеше припряно из стаята. Не знаеше откъде да започне, нито какво да каже, съжаляваше, че не бе го накарала да я изслуша, преди да се оженят. Но тогава той не желаеше, а сега щеше да му се наложи. Малкълм дойде след половин час, точно когато тя се готвеше да слезе долу и да види защо се бави. Най-сетни обаче съпругът й се появи и в малката стая й се стори много едър. Взе стол и я погледна, очевидно нервиран.

— Е, Мариел, не мога да си представя за какво бихме могли да разговаряме сега. Надявам се наистина да е важно и да има нещо общо с Теди.

— Би могло да има общо, макар да храня надежда, че няма — отвърна тихо и седна на малкото канапе срещу него. Много странно, но тя изпитваше същата вътрешна резервираност към него, колко далечни си бяха, дори в скръбта. Всъщност изведнъж всичко й се стори по-лошо от всякога. — Отнася се до мен и мисля, че е важно. Преди години, когато се женехме, аз ти казах, че някои факти от живота ми може да не ти харесат, а ти ми отвърна, че всеки има минало и то няма значение. Ти смяташе, че е по-добре да оставим миналото непокътнато, но според мен ти заслужаваше да знаеш истината. — Тя въздъхна, отново не й достигаше въздух. Споменът бе толкова мъчителен, че винаги когато се докоснеше до него, се появяваха проблеми с дишането. Ала въпреки терзанието Мариел съзнаваше, че най-сетне трябва да му каже. Този път той бе длъжен да я изслуша. — Спомни ли си? — попита го тя нежно и за миг погледът му стана по-мил.

„Може би просто е много разстроен“, каза си тя. Възможно бе шокът от загубата на Теди да е толкова голям, че той да не е в състояние да се държи добре с нея и да я утешава, точно както те двамата с Чарлс бяха неспособни да се успокояват взаимно преди девет години. Понякога, когато мъката е твърде смазваща, човек може да я надвие единствено сам. Тя се замисли дали в момента не ставаше тъкмо това и дали в крайна сметка чувството, че той я вини, не е лъжовно. Сега обаче трябваше да продължи.

— Спомням си — отвърна Малкълм. — Но какво общо има това със станалото? Или с Теди? — Той отново я погледна с упрек, а тя се опита да не обръща внимание.

— Не знам. Не съм сигурна. Но се налага да ти кажа какво знам. — Пое си дъх и продължи, без да съзнава колко бе красива в момента. — Баща ми бе разправял на най-близките си приятели, че на осемнайсет години съм имала флирт и съм се държала малко неразумно по време на голямото светско турне в Европа. После бе обяснил, че съм решила да остана и да уча в Париж. Е, съвсем малка част от това бе истина, всъщност ставаше дума за нещо повече от флирт. Аз избягах с Чарлс Делони. Сигурна съм, че познаваш баща му. — Малкълм кимна. Познаваше го — дори по-добре от собствения си баща. Беше свадлив старец, но умен и с голямо състояние. Ала със сина никога не се бе срещал. Бе чувал, че е ренегат, от най-неприятния тип, също и писател. Избягал да воюва в Първата световна война още когато бил на четиринайсет или петнайсет години, и след това останал в Европа. Старият Делони разправяше, че синът му не струва, и това бе всичко, което бе чувал, но сега изглеждаше вцепенен от признанието на Мариел. — Омъжих се за него, когато бях на осемнайсет, и след като се върнахме от медения си месец, родителите ми настояха да разтрогна брака си, но аз бях бременна. Те се прибраха в Щатите, а аз останах. Бракът никога не бе разтрогнат. Роди ни се момченце… — Едва се преборваше със сълзите, докато разказваше. След всичките тези години за нея бе почти непоносимо да сподели историята два пъти в един и същи ден. Но тя си даваше сметка, че трябва да каже на Малкълм. Изчезването на Теди напълно бе променило обстоятелствата. — Казваше се Андре — пое си тя отново дъх — и приличаше на Теди, само дето беше с черна коса, а не с руса, като теб. — Опита се да се усмихне, но Малкълм не каза нищо. Той не намираше монолога за забавен. И тя знаеше, че заради Малкълм трябва да се придържа към фактите. Той не биваше да долови колко много е обичала Андре, колко силно е обичала Чарлс и колко ужасно е било, когато Андре умря. Той трябваше да узнае само фактите, да разбере също, че Чарлс е видял Теди и е обезумял. Добре беше да го чуе именно от нея, за да не мисли, че тя защитава Чарлс. Единственото същество, което искаше да защити, бе Теди. А Малкълм трябваше да чуе всичко, за да могат да го намерят. — Умря, когато бе двегодишен… в Швейцария. Бях бременна с друго дете, но изгубих и него.

За миг Малкълм се почувства ужасно неловко.

— Как умряха?

— Андре се удави. — Тя затвори плътно очи и започна да се опитва да си върне самообладанието, но за разлика от Джон Тейлър предишната вечер, Малкълм Патерсън не се и постара да я приласкае. — Той изтича към езерото… то бе замръзнало… пропадна под леда… заедно с две малки момиченца. Аз ги спасих. — Гласът й бе почти монотонен и тя продължи, като се опитваше да не си представя лицето на Андре, отпечатъка на смразяващата смърт върху него, докато се мъчеше да му вдъхне живот, опитваше се да не усеща същото чисто ухание на тялото, което толкова много обичаше… точно както Теди… А ако Теди умре, как ще го преживее? Мариел се насилваше да продължи, а Малкълм я наблюдаваше. — Не успях да го достигна. Той беше под леда. — Това изрече, шептейки бездиханно, а после тонът й отново се повиши. Приличаше на изкачване на планина — с височината въздухът става все по-разреден и дишането се затруднява. — Чарлс винаги е смятал, че аз съм виновна за това. Хвърли вината върху мен, защото не съм го наблюдавала. Уж го гледах, но говорех с някой… с майката на двете малки момиченца… тя каза, че вината не е моя, но аз знам, че беше. И Чарлс мислеше така. Същия ден той бе отишъл на ски, когато се върна, се опита да ме убие… а може би не беше така… може би бе полудял от силната болка… все едно, аз изгубих и бебето. Вероятно и да не беше се нахвърлил, щях да го изгубя заради ледената вода. Нали скочих да вадя Андре. — Малкълм кимна, хипнотизиран от ужаса, който лъхаше от думите й, и въпреки че се владееше, лицето му пребледня, докато я слушаше. — Чарлс винаги е смятал, че съм убила и двамата, че вината, задето ги изгубихме, е моя. А аз… аз… — Гласът й потрепери и тя не можа да продължи, а наведе глава, после го погледна, на лицето й бе изписано само страдание и нищо друго, очите й бяха изпълнени с ужас, който той никога не можеше да изпита и никой не бе в състояние да изличи от душата й. — Би могло да се каже, че стигнах до нервен срив. Бях в болница… клиника… санаториум… в продължение на повече от две години. Бях на двайсет и една, когато се случи, и неколкократно се опитах да се самоубия. — Твърдо бе решила да му каже всичко. Той имаше право да знае, не трябваше да съществуват повече тайни помежду им. — Не исках да живея без Чарлс и децата ни. Опитах всичко, каквото можах, за да умра, но лекарите направиха възможното, за да ме спасят. През това време не съм виждала Чарлс… всъщност го видях веднъж само през първата година. Посети ме, за да ми каже, че баща ми е починал няколко месеца след Андре. Разправят, че го убил шокът на големия крах на фондовата борса, и сигурно е така… Не ми съобщиха, че майка ми се е самоубила шест месеца по-късно. Сигурно без татко и без мен… — Гласът й заглъхна и Малкълм разбра какво иска да каже. — Те криеха това от мен още една година, а после аз се пооправих. Казаха, че мога да изляза оттам, че трябва да се върна към нормалния живот и да свикна да живея с мисълта за случилото се. Убеждаваха ме, че вината не е моя, че не бива да се измъчвам и след като Чарлс се смята за отговорен, това си е негов проблем. — Мариел отново си пое дъх, като че ли малко се поуспокои, и се загледа с невиждащ поглед навън през прозореца. — Дойде да ме види веднъж накрая, преди да си тръгна, и ми каза колко съжалява, че бил обезумял от болката, че вината не е моя и той всъщност никога не си го е мислил. Но аз разбирах по очите му, че Чарлс продължава да ме смята за виновна за смъртта на децата. Все още го обичах. — Тя погледна Малкълм право в очите. — Винаги съм го обичала, но знаех, че ако остана при него, чувството за вина няма да ме напусне. Станалото винаги щеше да стои между нас. Не можех отново да заживея с него. Трябваше да остана сама. Затова, щом излязох от болницата, се върнахме в Щатите и тогава го видях за последен път. Когато те срещнах — тя въздъхна, — ти беше толкова добър с мен. Даде ми работа, направи толкова много за мен. Грижеше се за мен, винаги беше толкова мил. И ние се оженихме. Никога не съм си представяла, че отново ще се омъжа. Мислех, че няма да бъде честно към никого… толкова неща тежаха на съвестта ми. Но за теб като че ли това нямаше значение… и… — Изведнъж тя усети вина. — Нямах си никого… и понякога бях толкова уплашена. А ти ме накара да се чувствам в безопасност… мислех, че и аз мога да бъда добра към теб… и може би да те направя щастлив. — Мариел сведе поглед, в същото време си мислеше за времето, когато се роди Теди, а сълзите започнаха да се стичат по лицето й. Тя го бе затрупала с твърде много информация за кратко време. — Бях толкова щастлива, когато Теди се роди.

— И аз. — Думите му прозвучаха като грачене в малката стая. — Той бе смисълът на живота ми. Винаги съм мислел, че в миналото ти има нещо загадъчно, Мариел. Но никога не съм подозирал, че е толкова грозно. — Малкълм имаше вид на човек, потънал в земята от срам.

— Съзнавам — тя кимна, — затова сметнах, че трябва да го знаеш. Възнамерявах да го чуеш, преди да си решил да се ожениш за мен, но ти не пожела. — Той кимна и тя продължи. — След завръщането си в Щатите изобщо не бях виждала Чарлс. Никога — до миналия петък. Срещнах го случайно в катедралата „Сейнт Патрик“. Отидох да запаля свещ за децата и родителите ми. Беше годишнина от смъртта на децата ни — тя се насили да изрече думи, които ненавиждаше — и той се оказа там. Каза, че дошъл в Ню Йорк, за да види баща си.

— И какво още? — тук вече Малкълм прояви интерес.

— Той настояваше пак да се срещнем, но аз му отвърнах, че не мога.

— Защо не? — Малкълм искаше да задълбае в чувствата й, а тя се засегна, че изобщо й задава такъв въпрос.

— Защото те обичам, защото сме женени. Заради Теди.

— И той ядоса ли се? — попита Малкълм с надежда.

— Не, не тогава… и двамата бяхме много разстроени. Всяка година това е ужасен ден за нас.

— А после обади ли ти се?

— Не, на следващия ден се натъкнах на него в парка, бях с Теди, при езерото с лодките. Стори ми се, че беше пил или най-малкото беше махмурлия от предишната вечер. Погледът му бе безумен и той бе шокиран, когато разбра за детето… момченцето… и тогава се ядоса — призна Мариел.

Това беше същината на цялата история.

— И какво каза той? Направи ли нещо на детето? — Малкълм изглеждаше ужасен от чутото.

— Разбира се, че не. Не мисля, че е способен на подобно нещо, а и аз никога не бих му позволила. — Тя бързо си пое дъх. — Но Чарлс беше много разгневен. Започна да ме заплашва. Каза, че не съм заслужила такъв шанс. И — тя си пое дълбоко въздух, преди да му каже — той издума някаква глупост, че щял да вземе Теди, за да ме накара да се върна при него. Но, Малкълм, аз съм сигурна, че не говореше сериозно. Въпреки това прецених, че трябва да знаеш. От полицията ме попитаха дали някой ме е заплашвал, или е имал причина да ми е ядосан и в името на Теди аз им казах. — Малкълм бе изненадан, че тя не мислеше да защити Чарлс Делони, макар по погледа й да разбра, че все още го обича.

— Разказала си това на полицията? Всичко?

— Да — Мариел кимна бавно. Вече не се срамуваше. Беше болезнено, но вината не бе нейна. Най-сетне бе стигнала до този извод.

— Хубава историйка. Предполагам, че ще стане интересно четиво за вестниците.

— Господин Тейлър ми обеща, че ще направи всичко възможно, за да запази тайната. Но той вече се е срещал с Чарлс.

— Очевидно ти знаеш доста за хода на разследването — иронично отбеляза Малкълм.

Отначало тя не му отговори.

— Исках да ти го кажа аз. Смятам, че имаш право да го знаеш. — Той кимна и стана, изглеждаше силно разтревожен, после я погледна и за миг тя се зачуди дали е ядосан.

— Изглежда, контактът ти с Делони е застрашил сигурността на нашето дете, Мариел. Не ти ли мина тази мисъл? — Отново вина… и отговорност… защо винаги тя бе виновна? Защо ставаше така, че животът й или нейните провали, или безразсъдството й неизменно причиняваха болка на другите?

— Помислих си го. Но аз нямах намерение да се срещам с него. Стана случайно.

— Сигурна ли си? Убедена ли си, че Делони не те е проследил и не те е причакал в черквата?

— Той беше точно толкова изненадан, колкото и аз. А езерото с лодките е точно срещу бащината му къща.

— Тогава не е трябвало да отиваш там. — Гласът на Малкълм бе строг, той я обвиняваше. Вече беше ясно, че я упреква. — Не е трябвало да правиш нищо, с което да излагаш на риск сина ми — не тяхното, а неговото дете, — и след като чух историята ти, съм удивен, че си си позволила да го заведеш на езерото с лодките, особено в такова време.

Това бе най-жестокото нещо, което някой би могъл да й каже. Трябваше да минат години, преди да може отново да се приближи към заледено езеро, а и тя изобщо не бе пуснала Теди да припари до водата.

— Как можа да го кажеш? — Мариел бе шокирана. Думите му бяха като плесница, но на него това не му направи впечатление. Той беше твърде разтревожен.

Започна да се разхожда из стаята и да й говори.

— Как можеш да очакваш, че ще ти простя, след като ми разказа тази история? Занимаваш се с този ужасен мъж, за когото ти самата признаваш, че се е опитал да те убие, а вероятно е убил и нероденото ти дете, и излагаш сина ми на риска той да му направи нещо, признаваш ми, че те е заплашвал, че се е заканил да го открадне, няма значение по каква причина… И какво очакваш от мен, Мариел? Съчувствие за децата ти, които са умрели? Или за моето отвлечено дете? Ти вкара този мъж в живота ми, ти го доведе направо до вратата ми, ти заведе сина ми в парка, където той е могъл да го види, ти му показа Теди и провокира този луд да открадне детето ни и какво очакваш сега, след всичко това… да ти простя? — В очите му имаше сълзи, гласът му трепереше от ярост, а Мариел стоеше пред него и безпомощно плачеше.

— Не знаем дали той го е откраднал — обади се тя с измъчен глас. Беше му казала всичко и сега знаеше, че никога няма да й прости. — Все още не ни е известно нищо.

— Знам само, че преди години си била близка с хора, които могат да унищожат единственото ми дете… а на теб — най-малкото ти дете.

— Малкълм — тя затвори очи и почти беше на път да припадне, — как можа да кажеш това?

— Защото е вярно — изрева той срещу нея, — защото в момента Теди може да е мъртъв, погребан в някой плитък гроб, който никога няма да намерим, или ако е още жив, може всеки момент да бъде убит. Може никога вече да не видиш детето си. — Той се нахвърли върху нея като кошмарно чудовище с гърмящия си глас и ужасяващите обвинения. — Онова, което трябва да разбереш, което трябва да признаеш сама пред себе си, е, че ти му набута Теди в ръцете, провокира този човек, ти направи Чарлс Делони част от нашия живот… именно ти, Мариел, направи това.

Тя започна да се задъхва от болката, която той й причиняваше, но нямаше сили да му каже, че не е прав. Възможно беше тя наистина да бе направила всичко, за което той я упрекваше. Възможно беше вината да е нейна и докато го слушаше, се отпусна на стола и спазъмът от мигрената сякаш започна да мачка мозъка й толкова силно, че почти не можеше да пази равновесие. В главата й бучаха гласове, усещаше познатата болка и както ставаше в такива моменти, чу звука на течащата вода под леда, а след това разбра, че Малкълм е излязъл от стаята, но вече почти не беше в съзнание.

Сякаш часове по-късно долови звук, с изненада се огледа и видя младата прислужница, която предишната нощ бе вързана и упоена от похитителите. Бети й бе донесла прането. Опитвайки се да върне къщата към нормален ритъм на живот, госпожа Патерсън бе накарала всички, с изключение на Едит и Патрик, които бяха предупредени да не напускат града, да работят. ФБР все още проявяваше интерес към тях.

— Госпожо Патерсън, добре ли сте? — Бети забърза към нея, защото тя приличаше на припаднала.

Бе се свлякла наполовин от стола, когато Бети я намери. Звукът от гласа й съживи Мариел и тя се огледа, доколкото можеше да преодолее заслепяващата болка, спомни си твърде бързо какво се бе случило, какво бе казал Малкълм, че вината е нейна… че тя е довела Чарлс в дома им… и той е откраднал Теди… Но така ли беше? И защо? Наистина ли я мразеше толкова много? Всички ли я мразеха?… Прави ли бяха?… Изведнъж силно й се прииска да бе умряла преди години, когато трябваше… може би щеше да е добре да бе останала под леда с децата си.

— Госпожо Патерсън…

— Добре съм — промълви Мариел, опитвайки се да се изправи на крака и да оправи роклята и косата си, а уплашеното младо момиче я наблюдаваше. Мариел имаше вид на мъртвец — толкова бе бледа, а както се мъчеше да запази равновесие, приличаше на болна. — … Не съм много добре… боли ме главата… нищо сериозно…

Тя се запъти бавно към спалнята си и Бети я последва. През изминалата нощ бе преживяла голямо изпитание, но полицията увери Бети, че вината не е нейна, че тя не е могла да направи нищо, за да ги спре и че ако се е опитала, те вероятно са щели да я убият. Затова Бети вече не се чувстваше виновна, само смяташе, че е извадила късмет. За разлика от Мариел, която се упрекваше за всичко в живота си през изминалите девет години. Това беше страховито бреме.

— Искате ли студена кърпа?

— Не… не… благодаря ти… Само малко ще полежа. — Ала щом се озова в леглото, стаята се завъртя пред погледа й и тя си помисли, че ще повърне. Все едно бе пияна, но състоянието й бе по-неприятно, защото изпитваше и болка. — Някакви новини?

Надигна се за миг, но Бети само поклати глава в знак на отрицание и продължи да спуска щорите, а когато малко по-късно излезе от стаята, Мариел бе затворила очи от болка, ала не спеше.

На долния етаж Бети се натъкна на Джон Тейлър, който я попита къде е госпожа Патерсън. Отвърна му, че господарката е с главоболие и си почива.

— Оставете я да почива — настоя той. Искаше само да е сигурен, че тя вече е казала на Малкълм за Чарлс, но в момента, в който влезе в кабинета, разбра, че съпругът й знае. Когато поздрави Джон Тейлър, Малкълм Патерсън имаше мрачен вид.

— Моята съпруга ми разказа за Чарлс Делони — мина той веднага на въпроса. Доколкото Джон разбираше, тя му бе казала всичко докрай, но чутото не го бе размекнало. — Шокираща история. Мислите ли, че това е човекът?

Той беше направо луд за сина си и не искаше да остави непроверена нито една вероятност, независимо колко голям скандал би могъл да се разрази.

— Възможно е. Нямаме свидетелство, нямаме доказателство. За миналата нощ той има алиби, не кой знае какво, но го поддържа, а ние го проверихме и то се оказа вярно. Пил е в бар на Трето авеню. Преди това е бил с приятели в „21“. Но той все едно не би могъл да го направи сам, би наел хора, които да го извършат, поне аз така си представям.

Малкълм бе размишлявал доста по въпроса, откакто Мариел му разказа преживелиците си.

— Ако е сторено за отмъщение, не би трябвало да има искане за откуп. И ето че досега не сме получили — мрачно отбеляза той.

— Това е вярно. Но момчето го няма по-малко от денонощие. През следващите няколко часа могат да се случат много неща.

— Искам Делони да бъде арестуван — изрева Малкълм. — Веднага. Разбирате ли?

— Да, сър, разбирам — отвърна с неестествен глас Джон Тейлър. — Но за да го направим, ние имаме нужда от доказателство, а не разполагаме с такова. Не знаем абсолютно нищо, с изключение на факта, че е бил пиян и е отправил някои заплахи, които могат и да са абсолютно лишени от съдържание. А някога той е бил женен за съпругата ви.

Малкълм го погледна, не беше очарован от темата на разговора.

— В такъв случай, господин Тейлър, по-добре ще е да се заемете да намерите въпросното доказателство, нали?

— Да не би да ми предлагате да го изфабрикувам? — Тейлър бе направо поразен.

Независимо за колко властен, авторитетен, интелигентен или очарователен смятаха Малкълм Патерсън, Джон Тейлър подозираше, че той е просто едно мръсно копеле.

— Нищо подобно не ви предлагам. А ви подтиквам да го откриете.

— Ако съществува, ще го открия.

— Добре. — Малкълм се изправи, с което даде да се разбере, че разговорът е приключил.

За миг Тейлър се зачуди защо не го харесваше. Дали не изпитваше враждебност към този човек, защото ревнуваше от него? Патерсън имаше всичко — пари, власт и съпруга, за която Тейлър би заложил и главата си. Нещо му подсказваше обаче, че за Малкълм Патерсън тя беше вещ, която не представляваше ценност.

— Опасявам се, че трябва да ви задам още няколко въпроса.

— Разбира се. — Малкълм отново седна, като се престори на отзивчив, но бе служебно вежлив. Той искаше да направи всичко, което бе възможно, за да върне сина си.

— Сещате ли се за някого, който би искал да ви навреди? Някой, който да ви е отправял заплахи, да кажем, през последната година, дори най-глупавите на пръв поглед, нещо, което може да е изглеждало немаловажно по това време, но в светлината на случилото се снощи да придобие ново значение?

— Нищо не се сещам. Мислих цяла нощ на път от Вашингтон, но не ми дойде наум никой, който да иска да ми навреди.

— Някоя деликатна политическа връзка? Недоволни служители? — Малкълм отново поклати глава. — Жени, с които да сте имали контакт? Всичко, което ми доверите, ще бъде запазено в тайна, доколкото е възможно. — Това бе обещал на Мариел. — Но всеки факт може да се окаже важен.

— Оценявам онова, което правите — рече студено Малкълм, — но не е необходимо. Нямам никакви извънбрачни връзки с жени. — Той се ядоса, дори само от зачекването на тази тема.

— Бивши съпруги, които могат да ревнуват, че имате дете от друга жена след толкова години?

— Едва ли. Първата ми съпруга се омъжи за един от най-известните пианисти и живее в Палм Бийч, а мъжът на втората е президент на банка и живеят в Чикаго. — После Малкълм се заяде твърде долнопробно според Джон и затова той не реагира на подхвърлянето. — За разлика от бившия съпруг на сегашната ми жена съпрузите на предишните ми жени не са опасни хора.

— Може би и Чарлс Делони не е опасен. — Тейлър се почувства длъжен да каже нещо в нейна защита.

— Не ме интересува какъв е, инспекторе. Само искам да ми върнете детето. До Коледа оставаха единайсет дни.

— Разбирам, господин Патерсън. Правим всичко възможно. И ще сторим онова, което е по силите ни, за да го открием.

— Върнете се и разговаряйте отново с Делони.

Тейлър мразеше да получава заповеди от цивилни лица, но кимна, после се изправи и благодари на Малкълм за търпението му. Отбеляза наум, че Патерсън изглежда уморен и износен, ала за човек на неговата възраст всъщност беше дори завидно здрав и спокоен и хладнокръвно разсъждаваше върху случилото се. Преди да си тръгне, Джон поразпита за Мариел и разбра, че мигрената я е повалила.

От стаята си, точно отгоре, тя чу как входната врата се затвори, когато Тейлър излезе, и виковете на журналистите, докато той си проправяше път през струпаната отпред тълпа. Малко по-късно полицията огради къщата и малко отдалечи журналистите. За Мариел обаче това беше само шум от нечленоразделни викове. Тя лежеше в тъмното, ослепена от болката, и безмълвно се молеше за спасението на Теди.