Даниел Стийл
Отвличане (9)

Глава 9

Докато подготвяше процеса, Бил Палмър, главният щатски прокурор, посещаваше често дома им и двамата с Малкълм разговаряха с часове насаме. Той разпита някои от слугите, неколкократно води разговори с Едит и Патрик, които вече бяха уволнени. Накрая, в началото на март, отново се срещна с Мариел, този път само с нея, без Джон Тейлър и съпруга й.

— Преди да се изправите пред съда, госпожо Патерсън, искам да съм сигурен, че вие сте съвсем категорична в показанията си за случилото се. Разбирате ли ме? — Тя беше категорична, но той бе от онези хора, които говорят с безразличен глас и за които няма нищо мило и скъпо на този свят. Косата му бе добре пригладена, лицето му — бледо. Сигурно бе на годините на Джон Тейлър, на четирийсет и една-две. Сякаш се бе родил с костюм на тънко райе и тъмна вратовръзка, носеше очила с рогови рамки и очевидно Малкълм му бе направил изключително впечатление.

— Да, разбирам — отвърна тя тихо. Но Мариел можеше да каже много малко. Беше чула шум късно през онази вечер, а в полунощ се бе качила да нагледа Теди, само да го целуне, обясняваше тя за стотен път, а прокурорът слушаше безучастно разказа й. Цялото му съзнание бе обладано от желанието да осъди Делони. Мразеше хора като него — социалист, скрит под маската на богат човек, ето как го възприемаше Палмър. Разглезен плейбой, който мислеше, че може да прави каквото си поиска. — Намерих Бети и госпожица Грифин завързани и със запушена уста. Госпожица Грифин лежеше с нахлузена калъфка за възглавница на главата си, бяха я упоили с хлороформ. А Теди го нямаше… това беше всичко… той бе изчезнал. — Оттогава нямаше никакви сведения, освен фалшивото искане за откуп, оставен на гара Гранд Сентръл. Никой не бе потърсил чантата, никой не телефонира повторно, което убеди полицията и ФБР, че се бяха обадили шегаджии.

— А пижамата, намерена в дома на Делони, на сина ви ли беше? — Докато той се разхождаше из стаята и я наблюдаваше, Мариел изпита усещането, че вече дава показания в съда.

— Да, така ми се струва — отговори тя спокойно.

— Но не сте сигурна. — Палмър спря да се разхожда и се вгледа в нея, като че ли беше много ядосан.

— Сигурна съм, но…

— Но какво, госпожо Патерсън? — Малкълм го бе предупредил, че жена му никога не е сигурна, че не е достатъчно смела, за да отстоява позицията си или самата тя да отправи обвинения.

— Не знам как се е озовала там. — Малкълм беше казал на Палмър, постъпвайки повече от непочтено, че човек не може да се довери на емоционалното й състояние.

— Разбира се, че Делони я е скрил. Как иначе би се озовала там заедно с плюшеното мече на детето? Не вярвате ли, че Чарлс Делони е отвлякъл сина ви? — Настъпи дълга пауза, тъй като тя отново размишляваше. Бе си задавала същия въпрос хиляди пъти през последните два месеца и половина. Мариел също допускаше, че той го е извършил, защото имаше доказателства, макар че понякога, когато се размислеше за Чарлс като личност, не бе сигурна. А и всички казваха, че той продължава да поддържа твърдението, че е невинен. Ала доказателството… доказателството… пижамката… мечето.

— Да, мисля, че Делони го е направил. — Когато го изричаше, болката пролича.

— Но не сте сигурна? — Той натъртваше всяка дума, сякаш го бе засегнала. — Има ли някой друг, когото да подозирате в отвличането на сина ви? — Тя поклати глава.

Докато го слушаше, имаше чувството, че губи съзнание.

— Не знам. Не мисля, че някой знае нещо, нито че ще го намерим.

Уилям Палмър беше шокиран.

— Не искате ли справедливост, госпожо Патерсън? Не искате ли да видите наказан мъжа, който ви отне сина? Вашият съпруг желае точно това, а вие? — Той я обвиняваше в нехарактерна за американката слабост — че не иска справедливостта да възтържествува и да види Чарлс екзекутиран. Истината бе, че тя наистина не го искаше.

— Единственото ми желание е синът ми да си дойде вкъщи.

— Не допускате ли възможността Делони да го е убил? — Мариел затвори очи и кимна, после пак ги отвори, чудейки се как ще преживее процеса. Последните два и половина месеца бяха кошмарни. Вестниците преследваха семейство Патерсън денем и нощем, почти всеки ден публикуваха техни снимки, на Теди или Чарлс на първите си страници. Тя дори вече нямаше сили да слуша радио, да дава ухо на клюките за себе си, за Чарлс или Малкълм. Повечето от разпространяваните слухове бяха неверни, а много намекваха за въображаеми скандали. Говореше се, че са я видели някъде да танцува, че Малкълм се развежда с нея, а Чарлс е избягал, че Теди е бил забелязан. Беше безкраен низ от пълни лъжи, абсолютен ужас. И Уилям Палмър беше част от кошмара. — Вие разбирате, че този човек може да е убил сина ви, но не сте сигурна в неговата вина. Така ли е?

— Да — кимна утвърдително най-сетне, — точно така е… Не… — Мариел отново промени мнението си. — Мисля, че го е направил. — Когато в следващия момент тя се обърна, стана и започна да крачи из стаята, борейки се с чувствата си, Палмър наистина много се ядоса. — Не съм сто процента сигурна, че Чарлс Делони е отвлякъл и евентуално е убил сина ми. Но го смятам за възможно заради пижамката и плюшеното мече.

Той й се усмихна смразяващо.

— Моята работа е да го докажа, нали? Защо не ми се доверите поне малко, госпожо Патерсън, и да се убедите в истината? Съпругът ви смята за виновен господин Делони. — Палмър се опитваше да я примами на тяхна страна. Но тя много добре знаеше какво и защо си мисли Малкълм. Съпругът й смяташе, че цялата вина е нейна, а това не бе вярно.

— Той не го познава толкова добре, колкото аз.

— Предполагам, че е така. Но нали господин Делони ви е ударил, когато сте била бременна?

Тя доста дълго не отговори, беше се загледала в градината, искаше й се да види там сина си.

— Не съм сигурна, че бих го нарекла точно така. Той ме удари… но бе извън себе си от мъка…

— А в резултат от това не умря ли нероденото ви дете?

— Не знам. Но той няма да бъде съден за убийството на моето бебе.

— Не, но може би ще бъде съден за убийството на сина ви от господин Патерсън. След като е могъл да го направи веднъж, защо да не го направи и втори път?

— Та това е смешно. Двата случая са съвсем различни.

— Защитавате ли го, госпожо Патерсън? Ще го защитавате ли на процеса? — Ето това искаше да знае той. Искаше да знае каква е позицията й, преди да е провалила делото, и вече беше силно обезпокоен.

— Това не е моя работа, господин Палмър. Нямам намерение да защитавам никого. Единственото, което ме интересува, е синът ми.

— А мен — правосъдието.

— Правосъдието ще получи своето.

Тя се загледа в него продължително и настойчиво и когато той си тръгна, беше угрижен и много притеснен. Патерсън не грешеше, тази жена бе непредсказуема и непостоянна, емоционална и той вече се чудеше дали в крайна сметка шофьорът не бе прав. Нищо чудно тя да поддържа любовна връзка с Чарлс Делони. Може би бяха любовници. Може би имаше нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед. Но агентите му не бяха открили никаква мръсна историйка около нея. Най-лошото, което някой можеше да каже за нея, беше, че харчи твърде много пари за дрехи, ала Патерсън не обръщаше внимание на това.

Когато същия следобед Палмър си тръгна, малко след него дойде Джон Тейлър. Посещенията при нея вече бяха станали част от всекидневието му. Беше му приятно да разговаря с Мариел, дори просто да седят и да си мълчат пред чаша кафе. Обичаше да бъде там, край нея. Понякога прекарваше часове в къщата, като се преструваше, че наглежда хората си само за да е наоколо и да я зърне, когато тя слезе от стаята си. Сякаш отново бяха хлапета, усмихваха се един на друг, открадваха по някой поглед или тя му носеше сандвич, а той бързо се протягаше и я докосваше. Обичаше уханието й, мекотата на кожата й и ако имаше късмет да няма никой наоколо, дори получаваше възможността да я целуне. Умираше от желание да излезе с нея, да се разхождат дълго на хубавото пролетно време или просто да отидат на кино и да ядат пуканки. Но беше невъзможно да го направят. Щом отвореше входната врата, тя се превръщаше в парче прясно месо в басейн с акули. Трябваше да се крият вътре и да разговарят. Винаги му беше чудно, че когато е у тях, много рядко вижда Малкълм. Той не си стоеше вкъщи, но това облекчаваше Джон Тейлър.

— Какво става? — прошепна той, докато сваляше палтото си. Когато идваше, бе видял Палмър да си тръгва с такси. — Палмър добре ли се държа с теб?

— Мисля, че беше разочарован, задето не искам да видя Чарлс на електрическия стол. Най-малкото на мен това никак не ми се ще да стане.

— И аз се притеснявам от тази твоя позиция. — Джон я докосна по ръката, докато отиваха към кабинета. — Какво още трябва да кажа, за да те убедя във вината му?

— Покажи ми доказателство… покажи ми детето ми…

— Бих искал да мога. Но ти искрено ли си убедена в невинността му?

— Не — призна му тя. — Лошото е, че не съм хиляда на сто сигурна. Мисля, че го е направил, но не съм съвсем убедена. — Понякога тази мисъл я измъчваше и Мариел се радваше, че не е сред съдебните заседатели.

— Когато намерихме пижамата, нещата станаха очевидни. — Ала той разбираше, че тя не иска да повярва, че детето е мъртво, а фактът, че не го намираха, говореше точно за това и всички го знаеха. Може би за нея отричането на вината на Чарлс означаваше, че тя все още смята Теди за жив. Може би не искаше да повярва на истината. Понякога и Джон силно се съмняваше, че ще го намерят. Какво бе преживял, когато откри мъртвото дете на Линдбърг и трябваше да им каже, съжаляваше за мъката, която неговото разкритие им причини. Тъй като имаше свои деца, не можеше дори да понесе мисълта, че е възможно да им се случи нещо подобно. А сега, изглежда, Мариел трябваше да преживее същото. Единственото, на което се надяваше за нея, бе да е бързо и безболезнено.

— Процесът ще е ужасен, нали, Джон? — попита го тя, докато пиеха кафето, което им донесе Хейвърфорд. Дори възрастният домакин го заобича. Тейлър се държеше мило с Мариел и когато беше наоколо, всички се чувстваха спокойни. Само две ченгета подозираха, че интересът му към нея е повече от професионален. Ала те бяха достатъчно умни, за да държат устата си затворена. Засега тайната им беше в безопасност, но взаимните им чувства ставаха все по-силни. Продължаваха да се опитват да живеят ден за ден, да се съсредоточат върху Теди и процеса, но всеки от тях знаеше, че ще дойде време, когато ще трябва да се изправят един срещу друг и пред своето бъдеще. В момента никой от двамата не бе взел решение. Напротив, те насочваха вниманието си към процеса, който им предстоеше.

— Ако искаш да ти отговоря направо — да, ще бъде неприятно. Мисля, че те ще разнищят цялата история, което ще е много мъчително — отвърна й накратко Джон, докато пиеше кафе.

— Нямам търпение всичко това да мине. — Тя разбираше от какво се опасява той, а съзнаваше също, че откакто арестуваха Чарлс Делони, Малкълм я третираше като престъпница. Той като че ли смяташе, че тя е в съюз с него или че го е провокирала да отвлече Теди. Не я допускаше до себе си, не позволяваше никаква близост, бе я хвърлил без спасителен пояс в морето на самотата и ужаса.

— Между другото, Биа Ритър обаждала ли ти се е? — Джон се интересуваше за смелото младо червенокосо момиче, което защитаваше каузата на Чарлс и което подлудяваше всички от следствието. Тя поде голяма кампания в печата в негова защита. През няколко дни се обаждаше на Джон Тейлър, на защитника, на следователите, на главния щатски прокурор и Мариел знаеше, че Биа я е търсила неколкократно, но тя вече не отговаряше на обажданията й. Нямаше какво повече да й каже, а разговорите с нея винаги я изнервяха.

— Струва ми се, че звъня вчера. — После внезапно погледна Джон с любопитство. — Да не е влюбена в Чарлс? — Всъщност тя беше много хубаво момиче и бе почти колкото Мариел на години, ала имаше енергия и кураж за десетина мъже и Джон я намираше за изтощителна.

— Да ти кажа право, и на мен ми мина тази мисъл. Но ти знаеш, че се намират достатъчно ненормални мадами, които си падат по типове като него, обвинени в някакво грозно престъпление, и ги обзема маниакалната идея, че подсъдимият е невинен. Или е от тяхната категория, или просто е любознателна репортерка.

— Не, очевидно е доста загрижена за Чарлс. Когато разговаряме за него, тя е толкова категорична, че ме убеждава.

— Знам — Джон поклати глава и допи кафето си. — Може да е извършил много лошо нещо, но той има право на помощта, която би могъл да получи, и малко положително влияние няма да му навреди. Надявам се обаче да не навреди и на нас, Мариел. — Когато стана, той я гледаше угрижено. — Внимавай да не бъдеш привлечена към сътрудничество със защитата, без да искаш. Независимо в какво вярваш или не вярваш, не трябва да им помагаш. — Тя искаше да го попита защо да не помогне, но вече знаеше отговора. Те искаха да стигнат до истината за случилото се с Теди.

Той си тръгна след малко и Мариел пак остана сама. Качи се горе, в стаята на Теди, за да докосне отново нещата му, пак да сгъне някои от дрешките и да преподреди плюшените му мечета. Не можеше да се удържи да не ходи в стаята му. Бедният Малкълм дори вече нямаше куража да се качва горе.

 

 

На следващия ден в ранния следобед я посети Том Армър, защитникът. Беше се обадил сутринта с молба да се срещне с нея. Тя звънна на Джон и го попита дали това е в рамките на нормалното, а той откровено й каза, че смята тази постъпка за неразумна, но не и за незаконна. Мариел бе любопитна обаче да види този мъж и искаше по този начин предварително да се подготви за процеса.

Малкълм бе заминал за Бостън за няколко дни и тя бе останала сама за срещата с Армър. Беше облякла черната рокля, която май носеше най-често напоследък, сякаш вече жалееше някого. Той беше в тъмносин костюм, косата му бе тъмноруса и вероятно в детството му е била по-светла. Имаше топли кафяви очи, които в първия миг изглеждаха много хрисими. Ала когато заговори с нея, тонът му не бе хрисим. Беше вежлив, но неотстъпчив и не пипаше с кадифени ръкавици. Гледаше я право в очите, търсеше настоятелно отговорите на въпросите, които го вълнуваха.

Хейвърфорд го покани в кабинета и след първоначалните вежливости Армър я погледна право в очите и й зададе много конкретен въпрос.

— Бих искал предварително да разбера какво ще кажете за моя клиент на процеса. — Той дълго се бе дърпал от случая Делони, защото смяташе Чарлс за разглезено богаташко хлапе. Но с течение на времето Армър започна да харесва подзащитния си и сега бе изцяло на негова страна.

— Какво точно имате предвид, господин Армър? — Тя знаеше от вестниците, че е завършил Харвард и е най-младият партньор в много важна фирма, че е надхвърлил трийсет и пет години. Чарлс бе наел най-добрия защитник и безспорно имаше право на това. Но освен безупречната репутация у Том Армър се долавяше нещо много спокойно и покоряващо. Беше хубав, ала не това направи силно впечатление на Мариел, а интелигентността на лицето му и излъчващата се от него решителност.

— Господин Делони вече ми обясни какво се е случило… преди няколко години. Мисля, че и двамата знаем за какво става дума. — Той имаше предвид смъртта на Андре, но тя оцени факта, че Армър не го изговори. — Признава, че се е държал отвратително и че сега поведението му може да се тълкува превратно. Вие сте единственият човек, който е в състояние да свидетелства какво точно е направил и защо. Как точно вие виждате нещата?

— Мисля, че той бе полудял от скръб. Същото се отнася и за мен. И двамата извършихме доста глупости, но това беше отдавна. — Том видя, че тя се натъжи, щом мислите й се върнаха към онова време. Беше красива жена, ала Армър си помисли, че това са най-тъжните очи, които някога е виждал, и събеседничката му го заинтригува. За него вече беше ясно, че Чарлс Делони продължава да я обича, и той се зачуди доколко неговите чувства срещат взаимност. Делони в същото време пламенно настояваше, че преди отвличането те с Мариел не са имали връзка. Всъщност тя бе отказала да се срещне с него заради Малкълм. На Том Армър това не му направи кой знае какво впечатление, но му предстоеше да разбере много повече неща, които щяха сериозно да го впечатлят.

— Според вас клиентът ми опасен човек ли е? — Това беше въпрос с подтекст и Мариел мисли върху отговора продължително.

— Не, според мен той просто е безразсъден. Буен. Дори глупав понякога. — Тя се усмихна, но Том Армър не й отвърна с усмивка. — Не мисля обаче, че е опасен.

— Смятате ли, че той е отвлякъл детето ви?

Тя се поколеба, опитваше се да бъде обективна.

— Не знам. — Гледаше го право в очите и онова, което видя, й хареса. Приличаше й на честен човек, комуто може да вярва. Ако го беше срещнала при други обстоятелства, знаеше, че щеше да й допадне. Мина й мисълта, че Чарлс трябва да е голям късметлия, задето го има за защитник. — Не знам, струва ми се, че го е направил. Има и веществено доказателство. Но когато си помисля за него, какъв е… Аз го познавах… не мога да си представя, че е способен на това.

— Според вас дори Чарлс да е откраднал детето ви, би ли му навредил?

— Някак си… — Тя се замисли по въпроса и после отново го погледна. — … Някак си не мога да го повярвам. — Защото, ако повярваше… това би я съсипало.

— Защо мислите, че може да го е взел? За отмъщение заради детето, което сте изгубили? Или от яд, че не сте се срещнали с него?… Защото още ви обича?

— Не съм сигурна. — Тя много искаше да можеше да отговори на въпросите.

— Не смятате ли, че някой може да е подхвърлил нещата на Теди в дома му? — Чарлс твърдеше това от самото начало. И Том Армър най-накрая също бе повярвал.

— Възможно е. Но кой? И откъде ще има пижамата и мечето на Теди, ако не е отвлякъл детето ми? — Защитникът бе мислил и по тези въпроси, ала за тях трудно се намираше отговор. Имаше вариант хората, които бяха отвлекли детето, да са скроили номер на Чарлс, но това бе малко вероятно. А откъде биха могли да го познават? Това бе най-слабият пункт в тезата на защитата. Най-силният беше, че майката на детето не бе убедена, че Чарлс Делони може да е извършителят. Армър имаше чувството, че тя би се поддала на натиск, което бе опасно за Чарлс.

Той й зададе още няколко въпроса, води си бележки и докато затваряше чантата си, й благодари за времето, което му бе отделила. Когато тя се изправи, го погледна и реши да бъде честна с него.

— Днес ми препоръчаха да не разговарям с вас. Казаха ми, че не е незаконно, но е неразумно. — Мариел всъщност цитираше Джон, а знаеше, че Малкълм и главният щатски прокурор щяха много да се ядосат.

— Тогава защо го направихте? — Той бе очарован от нея, не толкова от външността й, колкото от спокойните й маниери и вътрешния й мир. Не му приличаше на жена, която някога е била в клиника за душевноболни или е полудявала. Може би просто временно е била рухнала и е искала да умре, както бе му обяснил Чарлс. Но сега тя напълно се беше стабилизирала и под спокойното й държание прозираше буйна страст и остър ум. Беше му приятно да разговаря с нея.

— Господин Армър, единственото, което искам, е истината. Само това желая. Нещо повече от правосъдие. Ако Теди е мъртъв, искам да го зная… И, да, искам да знам кой го е убил и защо… Но ако е жив, искам да бъде намерен… искам да знам къде е, да се върне вкъщи.

Том Армър кимна. Той разбра. Заради свои собствени основания се стремеше към същото.

— Надявам се да го открием, госпожо Патерсън… заради вас… и господин Делони.

— Благодаря ви.

Хейвърфорд го изпрати, а Мариел го проследи с поглед, докато той слезе по стълбите. Приличаше й на човек, който държеше здраво в ръцете си всичко, до което се докоснеше. Тя му завиждаше за самоувереността, макар че под нея почувства нещо повече. Нещо топло, силно и много обично. А когато се върна в кабинета, отново си помисли какъв късмет има Чарлс, че защитник му е Армър.