Даниел Стийл
Отвличане (16)

Глава 16

Когато дойде на себе си, чу наоколо какофония от гласове, привиждаше й се неясна светлина, изпитваше чувството за нещо студено и влажно на челото си. Мариел отвори очи и след малко разбра, че се намира в кабинета на съдията. Секретарката му се бе надвесила над нея с влажна кърпа в ръка, бяха повикали лекар, но Мариел настояваше, че вече се чувства добре. Опита се да седне, ала изпита слабост и после видя, че в кабинета са също обвинителят, защитникът и съпругът й. Някой притискаше нещо студено към китките й, а друг й подаваше чаша вода. Беше Биа Ритър. Тя си бе пробила път през тълпата фотографи и буквално се бе покатерила върху тях, за да стигне до Мариел. Именно Биа повика за помощ, когато коленичи до нея на пода, а не Малкълм. Той изглеждаше подразнен и притеснен, но очевидно не изпитваше ни най-малко съчувствие.

— Госпожо Патерсън? — повика я тихо съдията. — Бихте ли искали някой да ви придружи до дома? — Тя поклати гневно глава в знак на отрицание.

Истината беше, че би желала да се прибере, но смяташе, че ще е проява на страх, ако не остане до края. Чувстваше, че го дължи на Чарлс или на Малкълм, или на някой друг. Не беше сигурна на кого, но си мислеше, че е редно да е там. Може би просто за да докаже, че не е болнава. Ала сега всички я гледаха със съжаление и на нея й беше неприятно, че е тук.

— Добре съм. Ако нямате нищо против… може би бих останала тук още няколко минути. — Поне докато дойда на себе си.

— Завършихте ли заключителната си реч, господин Палмър? — Съдията огледа кабинета си и зададе въпроса, а Бил Палмър кимна в отговор. Той изобщо не бе очаквал, че това по същество драматично събитие ще съпътства речта му, но във всеки случай най-малкото нямаше да навреди на обвинението. Всъщност той дори бе доволен.

— Да, ваша милост.

— Тогава защо не дадем обедна почивка? Господин Армър може да държи речта си следобед. Съгласен ли сте, господин защитник? — Вече бе единайсет и половина, а и Том, все едно, не искаше да прекъсва речта си, така че това му изнасяше и той се съгласи с угрижено изражение заради Мариел. Тя бе бледа като платно и наистина изглеждаше ужасно. Но и съдията го забеляза. — Мисля, че е добре госпожа Патерсън да си отиде вкъщи и да си почине малко по време на прекъсването — предложи той на висок глас.

— Благодаря ви, ваша милост — прошепна тя, а сърцето на Том вече й беше всецяло отдадено. Биа я потупа съчувствено по ръката.

Малкълм демонстративно я подкрепяше до колата, но когато се прибраха вкъщи, той я остави съвсем сама. Мариел си легна в нейната стая, на тъмно, с мокра кърпа на челото, и се опита да пийне малко чай. Ала вече беше твърде късно. Тя имаше ужасна мигрена. В същото време Мариел съзнаваше, че колкото и зле да се чувства, независимо колко заслепяваща е болката, тя трябва да се върне в съдебната зала в един и половина. Изведнъж я обзе усещането, че не може да събере сили да отиде. Като че ли бе очаквала нещо да стане тази сутрин и най-сетне бе осъзнала, че нищо няма да се случи. Започна да си мисли, че това е някаква ужасна игра… И ако хората от ФБР победят… най-сетне тя ще си върне детето. Някой щеше да признае какво са правили с него или щеше да се извини. Всичко това трябваше да има логичен край, награда за преживяната болка, някакъв логичен завършек, но сега тя осъзна, че няма какво да чака. Нямаше нищо. Само думи и хора, актьори… и лъжци… и накрая някой ще се произнесе за невинност или за вина и те или ще освободят Чарлс, или ще го екзекутират, но все едно — никой нямаше да й върне Теди. Никога. Това никога не е било част от сделката. Докато лежеше, изпитваше чувството, че е заобиколена отвсякъде от гъста мъгла.

— Идваш ли? — В един и петнайсет Малкълм влезе в затъмнената й спалня и я погледна с укор, че лежи. Тя се чувстваше твърде зле, за да помръдне. Дори не можеше да си представи, че ще влезе отново в съдебната зала.

— Не смятам, че ще мога — отвърна Мариел изтощена. Нямаше сили даже да отвори очите си или да седне.

— Недей да се държиш глупаво — сопна й се той. — Длъжна си. Да не искаш да си помислят, че се страхуваш да бъдеш там? — Изрече думите, сякаш я обвиняваше в смъртен грях. Толкова лошо ли бе да се страхуваш? Вторият смъртен грях. Страхът. Първият бе слабостта. А любовта? И тя ли е грях? Грешна ли беше, задето обичаше Чарлс… и Андре… и тяхното неродено момиченце… или дори Теди? Къде бе мястото на думата „любов“ в речника на Малкълм и съществуваше ли тя там изобщо? Какво имаше там — само отговорности, задължения и дълг? Виеше й се свят. Или той пазеше любовта само за Бригите.

— Ако не дойдеш, Мариел, те ще си помислят, че си в съюз с Делони и не можеш да понесеш как ще го осъдят. Това ли искаш? Или искаш пак да ни изложат във вестниците? Аз пък не искам. Стани, за бога, и се изправи лице в лице с реалността. — Той й крещеше в тъмното и тя усети как цялото й тяло трепери. Но после успя да вземе сила отнякъде, не разбра откъде, седна спокойно и облече роклята си, като продължаваше да трепери, и погледна съпруга си.

— Аз посрещам всички неща от живота си, Малкълм, неща, пред които ти нямаш куража да се изправиш, дори и сега. Затова не ми казвай какво трябва да направя. — Мариел изрече насечено думите, така, както никога не бе дръзвала да му говори, откакто го познаваше. Той бе много зъл към нея след отвличането на Теди, но тя най-сетне разбра. Вината не бе нито нейна, нито негова, нито дори на Чарлс. Сигурно го бе направил някой напълно ненормален непознат. А който и да го бе направил, всичко свърши. Защо продължаваше да я обвинява?

— Изглеждаш ужасно — каза й той, докато я наблюдаваше как се реши и свива косата си на кок в гардеробната. Тя отиде, изми лицето си и сложи малко червило, но продължаваше да изглежда доста зле, затова сложи тъмни очила и го последва до колата, мислейки си откога не бе виждала Джон Тейлър.

Седна спокойно в лимузината до Малкълм заедно с охраната и полицаите, както винаги, им проправиха път през тълпата до съдебната зала, отмествайки ръце и хора, които искаха да ги докоснат и да им зададат въпроси, опитвайки се да избегнат журналистите, да защитят лицата им от фотографите. А при силното главоболие, което я мъчеше, това бе още по-ужасно. Най-сетне те заеха местата си и тя свали тъмните очила.

За пръв път от началото на процеса съдията закъсня десет минути, Том преглеждаше внимателно бележките си, а Чарлс седеше със затворени очи, мрачен. Не бе му останала почти никаква надежда въпреки професионализма на Том. Той бе сигурен, че без показанията на информатора за пижамата и мечето ще го обявят за виновен.

Съдията тъкмо бе поканил Том да започне заключителната си реч и той току-що бе станал, когато в съдебната зала влезе Джон Тейлър. Той се спря за миг и погледна съдията, който го познаваше добре, и както обвинителят, така и защитникът се вторачиха в него с голямо очакване. Всички се зачудиха защо обикновено елегантният агент от ФБР беше разчорлен, раздърпан и мръсен. Беше в работен панталон и груб пуловер, целият покрит с машинно масло и мръсотия, и изглеждаше доста странно на фона на съдебната зала, но той се запъти право към Мариел. Всички го следяха с очи и като хвърли извинителен поглед към съдията, Джон й прошепна да тръгне с него. Тя го последва навън безмълвно, без да каже дума на Малкълм. Всички ги наблюдаваха с обърнати глави и оживено шепнеха, а съдията най-накрая потропа с чукчето, за да привлече вниманието на публиката.

— Мога ли да ви припомня, дами и господа — прогърмя гласът му, — че господин Армър ще държи заключителна реч. — Самият Том се върна към онова, което трябваше да прави, и се постара да се съсредоточи и да не мисли защо Джон Тейлър изведе Мариел от съдебната зала. Имаше ужасяващото чувство, че са открили тялото на Теди и той е искал да й го съобщи пръв. Но тогава вероятно щеше да вземе със себе си и Малкълм. Или да не би да бе преценил, че е по-добре да не го прави? Том се насили да съсредоточи отново вниманието си към еднокракия мъж… бившата монахиня… младия музикант… и да им разкаже какъв чудесен човек е Чарлс, как е бил несправедливо обвинен, че обвинението не е успяло да докаже извън всяко съмнение, че той е виновен. Че ако те се обърнат към съвестта си, няма да могат да изпратят този човек на електрическия стол само заради неща, които е изрекъл, но не е вложил нищо в тях, разгорещен, в момент на алкохолно опиянение. Думите му достигаха монотонно до собствените му уши и той продължаваше да се чуди защо Мариел излезе от залата. Всъщност и за него, и за всички останали това бе единствената мисъл. Като че ли само Малкълм продължаваше да наблюдава спокойно хода на процеса.

Когато тя се качи в колата при Джон, го погледна ужасена.

— Какво става? — попита неспокойно. — Какво се случи?

— Искам да ми вярваш. Ще те заведа на едно място. Добре ли си? — Той я оглеждаше обезпокоен. За миг Мариел се олюля — никой не бе казал на Джон, че същата сутрин тя е припаднала.

— Добре съм. Имам много силно главоболие — отново потрепери, но го беше последвала в колата, без да се колебае.

— Съжалявам, че ти причинявам това. Няма да бъде толкова лошо, колкото мислиш, и аз ще направя всичко възможно да го облекча… но трябва да си с мен. — Той запали двигателя и те потеглиха към западната част на града, а Мариел се оглеждаше изплашена.

— Да не би да ме арестуваш? — Беше ли възможно? Да не би да полудяваше? Да не би той да си мислеше, че тя е в тайно споразумение с Чарлс? Малкълм ли му е казал? Окончателното му отмъщение? Колкото по̀ на запад отиваха, толкова по-уплашена изглеждаше.

— Разбира се, че не — той нежно я погали по ръката, а после вдигна едната си вежда и се опита да я развесели. — А трябваше ли?

— Не знам — отвърна Мариел нервно. — Не знам къде отиваме. Не трябваше ли и Малкълм да дойде? — Подобно на Том тя изведнъж се уплаши да не би да я накарат да идентифицира тялото на Теди, а знаеше, че не би издържала подобно изпитание, и сигурно Джон е решил, че проявява любезност, като я отвежда там сама, но в отговор на въпроса й той поклати глава.

— Не, не трябва. Ти ще си добре с мен, Мариел. Повярвай ми. Ще бъдеш добре. Няма да е толкова трудно, колкото си представяш. — Джон я погледна нежно, изпитваше желание да я целуне. Но сега те трябваше да свършат една сериозна работа.

— Не можеш ли да ми кажеш за какво става дума? — Тя почти плачеше. Единственото, което й каза в съда, беше: „Госпожо Патерсън, налага се да ви помоля да дойдете с мен“. Малкълм бе погледнал точно толкова изненадано, колкото и тя.

— Не мога да ти кажа, Мариел, съжалявам. Това е официална процедура. — Но той я погали по ръката и леко изцапа пръстите й.

Тя кимна и се опита да бъде куражлия докато пътуваха в колата, ала главоболието й бе толкова жестоко, че едва издържаше. Джон бъбреше нещо, докато стигнат, но беше очевидно, че е преуморен, а и Мариел забеляза, че е много мръсен, и се зачуди защо ли. А той толкова се беше шашнал, че даже не забелязваше мълчанието й.

Няколко минути по-късно стигнаха до пристанището и Джон подкара право към доковете, където ги очакваха десетина коли на ФБР. Всички я оглеждаха напрегнато, когато тя слизаше от колата, подпомагана от него.

— Неприятно ми е да те докосвам. Толкова съм мръсен — той се усмихна и нежността в очите му й даде сили.

После я качи на борда на един кораб — това бе малък германски кораб, не беше нито особено хубав, нито особено чист, навсякъде миришеше толкова силно на зеле, от което главоболието й се усилваше. Това беше товарен кораб, който возеше и пътници, а капитанът я чакаше в малката трапезария със сериозно изражение. Тейлър я представи, вътре имаше поне петнайсет служители на ФБР и тя не можеше да разбере кого пазят те — нея, капитана или Джон Тейлър. Капитанът бързо пристъпи напред.

— Госпожо Патерсън, много съжалявам. Това ще е ужасно петно за моята страна — поде той сериозно и непохватно се поклони, опитвайки се да й целуне ръка, но при тези негови думи й се зави свят. От казаното тя реши, че са намерили тялото на Теди. Мариел се обърна отчаяна към Джон Тейлър, почти се вкопчи в него, с очи, пълни с молба да й помогне. Той побутна един стол към нея и й помогна да седне, после даде знак на един от хората си да й донесе вода. А когато му подадоха чашата, Тейлър я поднесе към устните й и остави Мариел да се облегне на него, като в същото време тихо й нареждаше подобно майка на болно дете, молеше я да е силна и да му позволи да й помогне. Но тя само поклащаше глава със затворени очи и отново единственото й желание бе да умре. Съзнаваше, че няма да може да издържи.

— Ти си добре, Мариел… ще се оправиш… — Чуваше гласа му със затворени очи, после ги отвори. — Още малко. Искам само да погледнеш едни хора… Това е всичко. Само искам да ги видиш и да ми кажеш познаваш ли ги.

— Те мъртви ли са? — тя хленчеше като дете, а той нежно я погали по главата с една ръка, а с другата я докосна по рамото.

— Не, живи са. Няма нищо. Ти само ще трябва да ги погледнеш и да ми кажеш „да“ или „не“.

— Добре. — Мариел не можеше да си поеме дъх, толкова бе уплашена и бе благодарна, че е седнала, защото знаеше, че няма да издържи, тъй като всички я гледаха. Малко по-късно в стаята влезе един мъж, придружен от двама служители на ФБР. Беше висок, рус и много слаб, с твърди черти и ядосано изражение, опита се да извърне лице от Мариел, но хората от ФБР го блъснаха грубо и той най-сетне се обърна с лице към нея. Стоеше на около метър и половина от нея и тя се дръпна към Джон, а агентите хванаха още по-здраво мъжа и той не се опита да се освободи.

— Познаваш ли този човек, Мариел? Виждала ли си го някъде? Погледни го внимателно. — Тя поклати глава и каза, че не го познава. Нямаше представа защо Джон я беше довел тук, а и не смееше да го попита. Допускаше, че всичко това има някаква ужасна връзка с детето й, но ако го бяха убили, тя не искаше да знае.

Отведоха този мъж и след пет минути доведоха друг, който бе тъмнокос, мургав и имаше грозен белег, който преминаваше през цялото му лице и стигаше до брадичката. Той гледаше Мариел, сякаш ей сега щеше да я убие. Каза й нещо на немски с яден и гърлен тон и тя отново се отдръпна към Джон, а той побърза да я успокои.

— Никой няма да ти причини зло, Мариел. Няма да им позволя. — Тя кимна като дете, толкова много й се искаше да знае какво са направили тези хора. После доведоха една жена. Щом влезе, припряно започна да говори нещо на немски на капитана на кораба и той най-накрая й изкрещя да замълчи. Жената се загледа умолително в Мариел, сякаш очакваше от нея помощ.

— Какво каза тя? — попита Мариел.

— Казва, че не е наранила никого — обясни капитанът. После жената отново заговори, а капитанът пак я сряза.

— Кои са тези хора? — поинтересува се най-сетне Мариел.

— Това възнамерявах да разбера първо от теб — отвърна Джон. — Не познаваш ли никого от тях, Мариел, сигурна ли си?

— Напълно. Изобщо не съм ги виждала преди.

— Никога ли не са работили у вас, макар и за кратко… Или при Малкълм?

— Не знам. Никога не съм ги виждала — повтори тя. Беше абсолютно сигурна. Джон кимна безизразно на хората си и даде сигнал тримата германци да бъдат отведени. Когато те излязоха, той кимна отново на подчинените си и после се наведе, за да прошепне нещо настойчиво на Мариел.

— Искам да си много силна… искам да си силна, Мариел… Хвани ръката ми… Ще ти покажем един човек… Искам да ми кажеш дали го познаваш. — В момента, в който той изрече тези думи, тя се уплаши. Нямаше смелостта да погледне мъртвото си дете. Бе видяла Андре удавен, държа го в ръцете си, притискаше го към сърцето си и не можеше да направи отново това… Знаеше си… не бе в състояние. Мариел се разплака; обърна се и се опита да се освободи, когато Джон я подхвана.

— Не мога — ревеше тя и зарови лице в него. — Не мога… Моля те… не ме карай…

— Може да не е той… Трябва да ни помогнеш… моля те… моля те, Мариел… — Той самият беше на път да се разплаче, чувстваше се ужасно, задето й причинява болка. Но детето, което бяха намерили, бе глухонямо и като че ли не ги разбираше. Те не бяха сигурни дали е под влиянието на лекарства или е твърде изплашено, за да говори с тях, или просто не знаеше езика, а капитанът не си спомняше да го е виждал преди, макар че групата бе на борда от няколко дни. Детето не приличаше на сина на семейство Патерсън, ала нещо в очите му привлече вниманието на Джон. Цветът на косата бе различен, момченцето беше по-слабо, отколкото на снимките, които Джон бе видял, и по-голямо, но все пак… той знаеше, че трябва да я попита. Не можеше да пусне кораба да отпътува, без тя да го е видяла. Някакво шесто чувство му казваше, че у тези хора има нещо тъмно. Но Мариел се притискаше в него и отказваше да се извърне. После Джон я отдръпна от себе си и я погледна право в очите.

— Трябва да го направиш, Мариел… заради Теди… — Той я хвана за ръка и бавно я обърна, а тя се вторачи в детето, което бяха довели, и като че ли безкрайно дълго всичко край нея замря. Стана, не откъсваше очи от него, не можеше да повярва на очите си. Косата му бе късо подстригана, беше тъмнокестенява, но в корените бе светлоруса и ако човек се взреше внимателно, щеше да види, че косата му е боядисана.

Докато тя го разглеждаше, той я погледна, неспособен да повярва, че най-сетне е дошла да го спаси. Мариел издаде сърцераздирателен вик и с две големи крачки стигна до него и го притисна силно към себе си. Бавно, като че ли бе забравило този звук, детето започна да плаче. Отначало само скимтеше, но изведнъж нададе силни викове и се вкопчи в майка си, която мислеше, че го е изгубила завинаги. Капитанът се разплака, сълзи се стичаха по бузите на Джон Тейлър, докато ги наблюдаваше.

Безкрайно дълго Мариел не погледна никого. Всичко, което виждаше, знаеше, усещаше, бе детето в ръцете й — детето, което мислеше, че е изгубила завинаги.

— Скъпи мой… о, обич моя… — Тя го държеше, сякаш никога нямаше да го пусне, и най-накрая капитанът им помогна да слязат от кораба, а тримата германци бяха отведени с белезници на ръцете и окови на краката от служители на ФБР. Капитанът отново й се извини, а Джон го информира, че корабът ще бъде задържан в пристанището, за да е на разположение за по-нататъшни разследвания. Двайсетина души бяха оставени да охраняват кораба, а Джон качи Мариел и Теди в колата. Той трябваше да се върне в съда и да разкаже на съдията случилото се. Но Джон повика и допълнително хора. Знаеше, че за съдебната зала ще им е нужна цяла армия от пазачи.

Той се загледа продължително в детето, което седеше в скута на майка си. Момченцето още не се беше усмихнало, но се бе вкопчило в нея, сякаш се страхуваше да не я изгуби. Джон докосна малките му пръстчета, които държаха нежно нейните.

— Здравей, мъжленце… Отдавна те търсим. — Теди го погледна, без да е сигурен дали да му вярва или не.

— Казаха ми, че си умряла — прошепна той тихичко и погледна майка си. — … Сложиха ме в кутия… с дупки… и ми даваха бисквитки.

— Чудесни хора са тези шваби — напрегнато отбеляза Джон. — Винаги съм ги обичал. — Предстоеше им да говорят много. От момента на задържането си германците твърдяха, че са били наети от бащата на момчето да го отведат в Германия „на сигурно място“, но не искаха да съобщят кой е този баща. Казваха само, че родителите на детето са германци. Ала един от тях имаше визитка с името на Малкълм и телефонен номер, за който Джон установи, че съвпада с телефона в апартамента на Бригите Зандерс. Джон още не бе информирал Мариел за това. Интересно какво още щяха да научат от германците, когато се разприказват.

— Не знам какво да кажа — прошепна тихичко Мариел на Джон, докато притискаше Теди към себе си, а колата пътуваше бързо към съдебната зала. — Мислех, че няма да го намерим… и бях толкова изплашена… Реших, че ме водиш там, за да… — Тя дори не можеше да се насили да изрече думите и изведнъж осъзна, че главоболието е изчезнало. Единственото, за което мислеше, бе Теди, прегръщайки го силно в летящата с голяма скорост кола до мъжа, който го бе намерил.

— Знам какво си помисли — каза й той тихо. — Никога не бих ти причинил това… Ако беше така, щях да взема Малкълм. Но аз исках ти да го видиш първа. Казаха, че са наети от родителите на детето.

— Малкълм ще бъде толкова доволен — усмихна се тя. Мариел се радваше за него. Той не заслужаваше да изгуби сина си. Но Джон Тейлър не каза нищо.

Пред съдебната зала го чакаха двайсет души от ФБР и Джон им нареди да обградят Мариел и детето, така че да образуват нещо като клетка от човешки тела, и момченцето започна да се оглежда уплашено. Мариел само го притискаше здраво до себе си и го успокояваше, че всичко ще е наред. „След малко, шепнеше му тя, ще видим татко.“

Когато Джон Тейлър влезе в съдебната зала, заобиколен от хората си, всички замлъкнаха, изглежда разбраха, че ще се случи нещо важно. Съдията ги погледна. А Том Армър спря на половината на изречението. Странната група тръгна напред по пътеката и едва когато стигнаха до съдията, мъжете бавно се отместиха по указание на Тейлър и всички видяха, че в средата, скрита напълно, е Мариел, която държеше малко, мръсно момченце с тъмна коса, а съдията стана и погледна учудено.

— Това ли е?… — попита той Мариел, която се усмихваше през сълзи, а после се обърна към Джон Тейлър. В следващия момент в залата настъпи суматоха и изведнъж някаква жена изкрещя, защото разбра какво е станало, а публиката и представителите на печата се опитаха да ги наобиколят, но полицаите ги задържаха на разстояние. Те бяха предупредени, че в залата идват Мариел и Теди.

— Господи… Това е момчето! — изкрещя някой. — То е живо. Това е Теди! — Съдията отново седна и започна енергично да тропа с чукчето си и да вика на полицията да освободи залата. Но онова, което шашна Джон, бе реакцията на Малкълм. Когато видя момчето, той не реагира като Мариел. Стана, после седна отново и се огледа край себе си, сякаш търсеше някого, и едва тогава скочи рязко напред. Но това беше премислена реакция. Той не се втурна спонтанно да прегърне детето си. Нямаше я онази силна емоция, която Тейлър видя у Мариел, смъртния ужас, че, не дай боже, Теди е мъртъв, сърцераздирателния вик, когато тя разбра, че това е детето й. Човекът, който плачеше, беше Чарлс. Той ги гледаше и се усмихваше на Мариел над главата на детето, а в същото време и двамата плачеха. Чарлс си спомняше един друг случай, един друг ден и се радваше, че този път е различно.

— Благодаря на Господа, той е жив — прошепна Чарлс на Том Армър, който кимна, опитвайки се да се пребори с емоциите си, и се усмихваше през сълзи на клиента си. Том също знаеше какво е да изгубиш дете и беше благодарен, че този път това не се случи. Чарлс сякаш изобщо не мислеше за себе си, той се радваше заради Мариел, че са намерили детето й.

Малкълм изглеждаше извънредно въздържан, когато се приближи към Мариел, Джон и Теди.

— Благодаря ви, че намерихте момчето — изрече той монотонно, почти благочестиво, но очите му бяха сухи и Тейлър забеляза, че Малкълм е ядосан. Той се опита да вземе момченцето от Мариел, ала то не искаше да се откъсне от майка си.

— Казаха ми, че мама е мъртва. — Все още изглеждаше много уплашено.

— Сигурно са били ужасни хора — отвърна Малкълм със странно изражение. В този момент Джон Тейлър поиска Малкълм да отиде с него в кабинета на съдията.

Съдебната зала вече бе опразнена, бяха останали само защитникът, обвинителят, обвиняемият, Мариел, детето, съдебните заседатели и неизброимо количество служители на ФБР. Съдията излезе с Малкълм и Джон Тейлър и тримата отидоха в неговия кабинет. Мариел нямаше представа какво става помежду им, но седна и тихичко заговори с Чарлс и с Том, а в залата цареше спокойствие, каквото тя не беше изпитвала през живота си. Двама от хората на ФБР бяха купили сладолед на Теди и сега той го ближеше щастливо, хванал се здраво за майка си. Сега, като го държеше, Мариел имаше чувството, че никога не го е губила. Последните месеци потънаха в мъглата на кошмара, откъдето бяха изскочили, и нямаше никога да се върнат. Теди беше вкъщи, в безопасност и здрав. След четири месеца с благословията на Господ и с помощта на Джон Тейлър, а сигурно и на Луи Любовника, Теди бе отново при майка си.

Мина доста време, преди Малкълм, съдията и Джон да се върнат, и когато дойдоха, устните на Малкълм бяха стиснати в права линия. Джон бе получил интересни сведения от управлението. Все още не знаеха доста неща, но вече със сигурност им бе известно, че похитителите, или най-малко тримата души на кораба, са наети от Малкълм. Вече нямаше съмнение. Дори бяха донесли документи, за да покажат, че имат фалшив паспорт за детето и твърдяха, че Малкълм го е осигурил. В него пишело, че момчето се казва Тиодор Зандерс.

— Това е абсурдно — веднага отрече той, след като дойде съобщението. — Някой се опитва да ме замеси в нещо, с което нямам нищо общо. — Изглеждаше ядосан и непрекъснато припомняше на Тейлър с какви връзки разполага.

— Те се позовават на вас, господин Патерсън — тихо рече Джон. — И на никой друг. Имате възможността да ги разпознаете и да се защитите. Ще трябва да поговорим за това. Но ще го направим в моя кабинет. Били са намесени много пари, много хора са съучастници на престъплението, и то по ваша поръчка. Ако не друго, вие ще бъдете обвинен за заговор и насилствена кражба на дете. Изобщо не коментирам какъв граждански иск има право да предяви господин Делони. — Тейлър не беше очарован, още по-малко Малкълм.

Съдията бе поразен. Не можеше да повярва, че човек като Патерсън е в състояние да отвлече собствения си син или да наеме престъпници да го направят. И защо? Но разкритията бяха работа на ФБР. А неговата работа бе да изпрати съдебните заседатели по къщите им и да освободи невинния обвиняем. Поне така изглеждаше. Не му се струваше Делони да е сред похитителите, а и детето бе върнато непокътнато. Това при всички случаи бе стъпка в правилна посока.

— Дами и господа — заговори приповдигнато съдията на много обърканите съдебни заседатели, — очевидно ние сме допуснали една несправедливост. Или по-точно щяхме да я извършим, ако бяхме стигнали по-далеч. Излиза, че Чарлс Делони е невинен, що се отнася до отправените към него обвинения. В очакване на по-нататъшни разследвания аз ще го освободя, а вас ще изпратя по къщите при семействата ви. Ще помолим господин Делони да не напуска града и ще ви съобщим, ако делото бъде прекратено, което смятам, че ще стане. Благодарим ви за всичко, което направихте тук, за вашата добросъвестност и времето, което отделихте. — Той кимна и заседателите се изправиха, имаха вид на хора, които ще напуснат тичешком съдебната зала. Но всички учтиво се усмихнаха на Мариел, а неколцина дори пожелаха щастие на Чарлс. Една от жените се спря и целуна Теди.

— Освобождавам ви, господин Делони, без гаранция, с убеждението, че няма да напускате Ню Йорк, докато въпросът не се уреди юридически. Ясно ли е?

— Да, сър. — Чарлс имаше вид на човек, от чиито рамене току-що са смъкнали бремето на световните несгоди.

— Ще чакам да ми се обадите, господин Тейлър — рече съдията на Джон, докато неговите хора отвеждаха Малкълм с белезници. Когато излизаше, Малкълм не каза нито дума на Мариел, почти не бе разговарял и с Теди. Джон изостана малко, за да закара Мариел и Теди вкъщи, а Том се усмихна на клиента си.

— Ти си свободен човек. Искаш ли да се прибереш у дома?

— Много бих искал — отвърна той на адвоката си. — Радвам се, че Теди отново е при теб — обърна се Чарлс нежно към Мариел… — Нямаше да понеса да изгубиш и него. Ти не заслужаваш това. — Той я целуна нежно по бузата и двамата продължително се гледаха. — Винаги ще те обичам — каза Чарлс и Мариел кимна, а Теди беше вперил поглед в него. Тя също винаги щеше да го обича, но вече нямаше какво да му даде. Беше му го дала отдавна, а сега всичко, което бе останало у нея, принадлежеше на Теди.

— Хайде, ще те откарам вкъщи — тихо я подкани Джон, прегърна я през рамо и те бавно излязоха от съдебната зала, а Чарлс ги проследи с поглед. Няколко минути по-късно Том го откара до дома му, а Биа Ритър ги чакаше отвън на стълбите пред сградата на съда. Когато видя Мариел да влиза, заобиколена от служители на ФБР, тя разбра, че се е случило нещо невероятно. Докато чакаше да излязат, седеше на стъпалата отпред и плачеше.

— Дължа ви много — й каза Чарлс почти срамежливо. — Само вие с Том ми повярвахте. А известно време ми беше доста трудно. — Тя кимна в знак на благодарност, а той я прегърна силно и топло, после се качи в колата при Том, който го откара до дома му. Възрастният иконом, който работеше в къщата от близо четирийсет години, почти припадна, когато го видя. Същата вечер вестниците бяха препълнени с материали за откриването на Теди на германския кораб от агенти на ФБР, за които се твърдеше, че били с картечници.

А на следващата сутрин Чарлс Делони окончателно бе освободен. В осем часа съдия Морисън официално прекрати делото на Съединените американски щати срещу Чарлс Делони. Том Армър се обади, за да представи събраните предишната нощ доказателства, и поиска от съдията да подпише заповедта за окончателното снемане на обвиненията от Чарлс Делони. А по това време Джон Тейлър вече имаше достатъчно доказателства, за да съсипе Малкълм. Случаят бе сложен и неговите поддръжници не можеха да повярват, но истината бе, че Малкълм беше наел цвета на подземния свят да отвлече сина му и бе платил цяло състояние на престъпниците. Те бяха получили повече от един милион долара, за да държат момчето скрито, докато обстановката се успокои, а сетне щяха да го изведат от страната. Най-накрая по поръчка на Малкълм бе доведен и екип от германци, които бяха грижливо подбрани и добре обучени, за да възпитат Теди в духа на страната, където Малкълм възнамеряваше да изгради своя дом с Бригите.

Планираше това отдавна, почти веднага след като детето се роди. Тогава вече бе осъзнал, че е направил грешка, като се бе оженил за Мариел, а не за Бригите. Мариел бе изискана, достойна, скромна и мила и в много отношения бе идеалната съпруга. Но той копнееше за Бригите — Бригите, която го вълнуваше, Бригите, с която искаше да живее, само дето не можеха да имат деца.

Отначало идеята се оформи смътно, после започнаха да говорят само за развода. Мариел бе твърде крехка за него, прекалено уплашена, белязана от миналото си. Когато се ожени за нея, на него му допадаше, че тя няма никакви други контакти, но с течение на времето той започна да усеща това като бреме. Бригите бе всичко, което Мариел не беше — по-рязка, по-твърда, по-взискателна и напълно независима. Поставяше на Малкълм изисквания, които го ужасяваха, особено след като го заплаши, че ще го напусне. Но той отлагаше развода, защото не искаше да се раздели с Теди. Мислеше да съди Мариел за настойничество, ала това бе сложна процедура с несигурен край. Най-сетне на Бригите й хрумна идеята да се преместят в Германия и да вземат момчето със себе си. Тогава Малкълм направи малко по-смел план — когато бъде доказано, че детето е мъртво, всички ще престанат да го търсят, включително и майка му.

И ако в крайна смета той се ожени за секретарката си и осинови нейното дете в Германия, кой би разбрал? Кой би се усъмнил? Би било съвсем естествено Малкълм да се опита да намали болката от загубата на собствения си син. И кой би заподозрял, че това наистина е Теди? След като година-две го крият добре в Германия, той ще заприлича на германче. Това беше прост, но гениален план. По този начин Малкълм завинаги щеше да се освободи от Мариел, ала той бе замесил твърде много хора в машинациите си — Чарлс, Мариел, детето, наетите да отвлекат момчето, онези, които го криеха. Много хора бяха преживели страдание, а други тепърва щяха да страдат заради Малкълм. На съдията направо му се повдигна от отвращение, когато чу всичко. А Джон Тейлър изпитваше желание да убие Малкълм.

Планът бе брилянтно обмислен. Малкълм вече бе започнал да прехвърля на части авоарите си в Европа. Това не правеше впечатление на никого, защото той имаше твърде много инвестиции там. Но Малкълм възнамеряваше да се премести в Германия до края на годината заедно с Бригите.

Бригите също бе получила свой пай за съучастничеството си — порядъчната сума от половин милион долара, която бе внесена на нейно име в Берлин. И другите му любимци бяха добре платени. Този план би струвал цяло състояние. Но за Малкълм това нямаше да са напразно похарчени пари. Той искаше да се освободи от Мариел, да има момчето само за себе си, да го отведе в Германия. Бил приключил с живота си в Америка, обичаше да казва Малкълм. Хитлер щял да управлява света, Хитлер — единственият човек, който знаел как да ръководи страната си. Всички негови усилия, интереси, увлечения и дори парите му бяха посветени на Адолф Хитлер. А в неговите очи най-големият подарък, който можеше да направи на детето си, бе да го заведе в Германия.

Това бе невъобразимо мръсна история и за Джон Тейлър, както и за останалите, които бяха замесени в разследването, направо не му се щеше да повярва, че подобно нещо е възможно. Невероятно, но никой, освен Луи Любовника не бе издал нищо. Когато картонената къща започна да се разпада, наетите от Малкълм хора проговориха, за да спасят кожата си. Те нямаха намерение да загазват заради Малкълм. След няколко дни Джон Тейлър имаше повече доказателства, отколкото му трябваха. Не можеха да обвинят Малкълм в отвличане, защото Теди му беше син. Но те обвиниха онези, които го бяха отвлекли. А Малкълм получи обвинение за заговор, тайно споразумяване в ущърб на трета страна, неподчинение на съдебната власт, съучастничество с известни престъпници и това бе максималното, за което можеха да го съдят.

Чарлс Делони бе замесен в сатанинския план по-късно — подходящият човек, появил се в най-доброто за Малкълм време. Той стана идеалната изкупителна жертва за поемане на вината, след като Патрик бе докладвал на Малкълм за срещата им с Мариел в „Сейнт Патрик“. Нещата не можеха да се подредят по-благоприятно. Само трябваше да плати още петдесет хиляди долара, за да се подхвърлят пижамата и мечето на Теди в дома на Делони, и вината на Чарлс бе потвърдена, а съдбата му — предопределена. Малкълм лесно взе пижамата, тъй като първоначално бе скрил момчето в Ню Джърси. Държа го там четири месеца в очакване пристанищата отново да бъдат отворени. През май двамата с Бригите щяха да отплават на борда на „Европа“ след кораба, където бе скрит Теди, а Мариел щеше да бъде обвинена, че е изложила детето на риск и така е улеснила похитителите му. Малкълм щеше да внуши на всички, че той е потърпевшата страна, и щеше да потърси утеха в прегръдките на преданата госпожица Зандерс. Всичко бе толкова идеално планирано и щеше да се осъществи без спънка, ако Джон Тейлър не бе провалил намеренията им, откривайки Теди в последния момент на малкия германски товарен кораб, който трябваше да отплава след два дни. Тази мисъл караше всички да потръпнат. А в съзнанието на Малкълм това бе достоен план, тъй като Тиодор бе негов син и единственото, което бе желал, бе да отстрани Мариел от сцената и да даде възможност на момчето да стане част от великата германска нация. За Малкълм това би означавало да прекара останалата част от живота си в Германия, но на него подобна перспектива му харесваше. Той обичаше тази страна повече от собствената си.

Ала в момента не можеше да отиде никъде. Беше пуснат под гаранция в очакване на процес в края на юли и двамата с Бригите се криеха от хорските очи в северната част на Ню Йорк.

Тя също бе обвинена за съучастничество, говореше се, че може да бъде депортирана.

Единственото, което Мариел желаеше, бе да замине на спокойствие с Теди някъде извън града. Не искаше да вижда Малкълм, нито Бригите, ужасяваше се от още един процес, но трябваше да присъства като свидетел на обвинението. Междувременно смяташе да прекара три месеца във Върмонт, ала преди това трябваше да свърши много други неща, например да се срещне с адвокат във връзка с развода си с Малкълм.

Мариел обясни това на Джон, когато той дойде да си поговорят, преди тя да вземе твърдо решение да отведе Теди на почивка. Джон беше доста зает, но се стараеше да минава почти всеки ден. Хората му бяха напуснали дома й, полицията също, бяха си отишли и повече от прислугата. А тя търсеше апартамент за себе си и за Теди.

— Реших, че трябва да поговорим, преди да предприемеш някакви сериозни стъпки. — От процеса насам името му непрекъснато се появяваше на страниците на печата като героя, открил детето на семейство Патерсън. Освен това Джон имаше доста работа по делото срещу Малкълм и Бригите и техните слуги. Бяха замесени общо двайсет и двама души, обвинени в различни неща. — Каква е идеята ти за Върмонт? — Той изглеждаше притеснен и обиден. Не му беше приятна мисълта, че тя може да не е край него, дори само за няколко месеца. Искаше да я задържи до себе си.

— Мислех да поживеем малко на въздух. — Особено след като й предстоеше едномесечен процес. Този път беше подготвена, а и Джон щеше да е с нея. Мариел го погледна изпитателно, когато изрече това. Имаше да му казва доста неща. Но още не им бе дошло времето.

— Наистина ли се преместваш? — Той я гледаше с надежда. В известен смисъл нещата се развиваха по-добре, отколкото си бе представял. Бяха й върнали детето и беше свободна от ангажиментите си към Малкълм. Въпросът бе какво ще прави той. Когато я попита наистина ли се изнася от къщата на Патерсън, Джон я погледна право в очите. Тя бавно кимна в потвърждение. Не съжаляваше, че ще напусне тази къща. Единствените приятни спомени, които имаше оттук, бяха с Теди, а той, все едно, щеше да е с нея.

— Тази къща е на Малкълм. — Очите им се срещнаха, на него му се искаше да й зададе хиляди въпроси. — На нас ни трябва един малък апартамент — отвърна тя.

— И какво още? Какво очакваш от мен сега? — Трябваше да я попита. Джон знаеше какво иска, но се опасяваше, че няма да може да го получи. Искаше нея. Завинаги.

— Твоето приятелство — … Любовта ти… живота ти. Ала тя съзнаваше, че няма право да го каже.

— И това ли е всичко? — Очите му бяха тъжни, когато й зададе този въпрос. В продължение на седмица той отлагаше разговора, защото се страхуваше от онова, което би казала в отговор на признанието му колко много я обича. Те си бяха обещали да изчакат до края на процеса и едва тогава да помислят какво искат един от друг. Ето, сега моментът бе настъпил и тя трябваше да вземе решение. Не желаеше да става причина за разтрогване на брака му. — Какво искаш от мен, Мариел? — повтори й той. — Какво би ми позволила да ти дам?

— Време. Да се излекувам, да се нарадвам на сина си. Но аз ти дължа повече, Джон… дължа ти всичко… — Тя му се усмихна. Беше му още по-длъжна и двамата го знаеха или най-малкото тя. — Длъжна съм да не ти отнемам нищо, да не разрушавам онова, което имаш… да не крада дома ти, жена ти, децата ти. Какво ще ти остане, ако ги напуснеш? — Очите й бяха големи, дълбоки и тъжни, докато говореше. Мариел съзнаваше, че е по-разумна от него.

— Ще имам теб и Теди… — отвърна той нежно.

— А също вината, съжалението… и може би един ден ще започнеш да ме ненавиждаш заради това.

— Никога не бих могъл да те ненавиждам.

Малкълм я беше мразил, също и Чарлс за известно време. Тя знаеше какво е, а ценеше Джон Тейлър твърде много, за да си позволи да го изгуби. Обичаше го повече, отколкото той предполагаше, повече, отколкото би му признала.

— Няма да ми позволиш да избягам с теб, нали? — Той я погледна тъжно, докосна ръката й и понечи да я целуне. Ето защо тя искаше да замине, да побегне от него и от обичта си, но не му го каза. Знаеше, че го обича твърде много. Беше невъзможно да е до него и да не станат интимно близки, Мариел го ценеше прекалено, за да се намеси в брака му, да го отнеме от децата му.

Когато той взе ръцете й, тя му прошепна нежно:

— Ти имаш нужда от тях. А и те имат нужда от теб. — Но същото важеше за нея, а освен Теди тя нямаше никой друг.

— Аз се нуждая от теб — възпротиви се Джон веднага. Никога не бе познавал никой като нея и в момент на безразсъдство той си каза, че е в състояние да я накара да избяга с него. Смяташе, че може да я насили, ако реши, но когато я погледна сега, разбра, че не би могъл.

Тя имаше право на онова, което искаше. Време на усамотение, спокойствие, оздравителен период. Може би бе права и за Деби.

— Не искам да те изгубя, Мариел. — Иначе обещанието, което си бяха дали, че тепърва животът е пред тях, отиваше по дяволите.

— Ти не ме губиш. Аз винаги ще съм тук. — Очите й го измъчваха с нежността и мъдростта си.

— А когато вече няма да си тук? Когато отдадеш сърцето си на някой друг? — попита той тъжно, защото по-добре от нея знаеше, че този ден ще дойде някога. Тя го заслужаваше повече от всеки друг, повече от него.

— Ние ще продължим да сме приятели. Казах ти… Никога няма да ме загубиш. — Тя отново се усмихна. — Освен ако ти не искаш. — Целуна го нежно по устните и той я прегърна силно, после двамата дълго разговаряха и накрая, макар да не му се щеше да тръгва, я остави и се прибра вкъщи, като се чудеше много умна ли е тя или прекалено глупава. Щяха да минат години, преди да разберат. Той ясно съзнаваше, че световете им са твърде различни. Това беше нещо, което Мариел никога не бе признавала, но Джон си даваше ясна сметка за него.

През следващите няколко дни тя му липсваше и понякога се изкушаваше дали да не се обади във връзка с разпитите на Патерсън. Но и Мариел се чувстваше самотна без него. Изпитваше усещането, че няма право да му се обади. Знаеше, че може, ала заради него не го правеше. Беше улисана и в подготовката по заминаването за Върмонт с Теди. Най-сетне бяха наели къща, скрита от човешки поглед, сигурно имаше крави, кокошки и куче. Теди отново заприлича на себе си. Понапълня, придоби вид на здраво, щастливо и чисто дете, кафявата боя почти бе избеляла от косата му, като се изключат няколко петна, но той все още бе неспокоен в съня си и страдаше от ужасни кошмари. Спеше в леглото на Мариел и тя сама се грижеше за него. Единственият от прислугата, който остана, бе Хейвърфорд, а след няколко дни и той я напускаше окончателно и сега му беше приятно да й помага за Теди.

Когато Чарлс дойде да се сбогува с нея и с Теди, Хейвърфорд се суетеше край Теди, който ядеше сладолед. На следващата сутрин Чарлс заминаваше за Европа.

— Пак в Испания? — попита тя и той я последва в кухнята.

— Не. — Бе мислил отначало да отпътува за Англия, но след всичко случило се знаеше, че не е готов, и затова му се прииска да остане в Париж, преди отново да започне да воюва, този път срещу Хитлер. — Първо ще отидем в Южна Франция за през лятото. — Чарлс се изчерви, сякаш изпитваше неудобство, че ще се отдаде на удоволствия, но и двамата знаеха, че му се пада по право. Нещо в казаното от него изненада Мариел и тя не можа да се въздържи да не го попита, докато в кухнята на семейство Патерсън Теди му предлагаше сладолед от голямата купа. Двамата с момчето бяха станали почти приятели, макар Теди да не можеше да разбере откъде този човек познава майка му.

— Ние? — не се въздържа Мариел. — Взимаш някой приятел със себе си? — Тя беше почти сигурна за кого става въпрос. Беше ги виждала вече заедно и се радваше. Може би те го заслужаваха повече от всеки друг.

— Да, да. — Чарлс се разсмя, защото знаеше, че тя се е досетила. Знаеше колко е умна Мариел и колкото и да бе странно, все още я обичаше.

— Някой, когото познавам? — След като толкова години бяха живели разделени, беше странно отново да се държат така приятелски, освен това тя знаеше, че те никога повече няма да бъдат истински разделени. Изведнъж всичко бе станало толкова различно.

— Взимам Биа в Париж с мен.

— Би трябвало, най-малкото й го дължиш — продължи да го дразни Мариел и той се засмя.

— Тя беше ужасно добра с мен по време на процеса. И още по-добра след това. — Чарлс поседя още малко и Мариел го целуна за сбогом, ала този път това не й причини болка и тя му пожела всичко хубаво. Вече се беше освободила от него. Но продължаваше да го обича.

Човекът, когото не обичаше, бе Малкълм. Страхуваше се какво може да стане след процеса, по който той бе обвиняем. Съзнаваше, че с неговите връзки, дори да си получи заслуженото, то няма да е за дълго, а тя искаше да е колкото може по-далече от него. Не желаеше той да е в близост с Теди. Но Джон Тейлър й бе обещал неограничена подкрепа. Мариел съзнаваше, че няма да може да избяга от Малкълм завинаги. В един момент щеше да й се наложи да застане лице в лице с него. Но от ФБР се заклеха, че Малкълм няма никога повече да вземе Теди. Той я бе тормозил толкова дълго, беше се държал с нея така жестоко, беше толкова коравосърдечен с всички ония ужасни неща, които бе направил, че щяха да му откажат право на посещение.

Понякога тя се чудеше би ли могла да обича и да вярва на някой друг, освен на Теди. Той беше всичко, което имаше значение. Той беше и радостта, и животът, и духът, заради когото тя живееше.

В деня, преди да заминат за Върмонт, Мариел опакова останалите си неща. Нямаше търпение да напусне дома на Малкълм. Взимаха целия си багаж. Беше казала на Малкълм, че къщата ще бъде свободна, когато се върне с Бригите. А Мариел имаше голямо желание да отиде на хотел с Теди. За нея тази къща беше свърталище на зли духове и тя не искаше да живее повече в нея.

Беше й трудно да го обясни на Теди. Той не знаеше, че баща му е човекът, който го е отвлякъл. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред, беше чул да се шепне това-онова, но все още бе много малък и не можеше да разбере. Мариел му казваше, че Малкълм е заминал далече за много дълго време и те сигурно няма вече да го видят. Теди бе изненадан, но не и тъжен, изглежда, се чувстваше доволен да е само с майка си.

 

 

Вечерта, преди да заминат, на вратата се позвъни и Хейвърфорд й съобщи, че е дошъл Том Армър. Тя се учуди на това посещение. Чарлс вече бе отпътувал и тя не бе виждала Том от процеса. Младият адвокат бе разбрал от Джон Тейлър, че Мариел ще заминава.

Мариел слезе бавно по стълбите да го посрещне. Той изглеждаше млад и хубав, беше му малко неловко. Тя се държа приветливо и сърдечно и го посрещна така, сякаш бяха уговорили посещението.

— Днес в съда разбрах, че заминавате — каза Том с неудобство, а Мариел стисна ръката му и Хейвърфорд побърза да отиде да направи кафе. Той отдавна имаше намерение да дойде да я види, но отлагаше, докато най-сетне събра кураж. Искаше да се сбогува с нея. Още от края на процеса желаеше да й каже нещо, а поради всичко, което се случи, не бе му се отдала възможност. — Във Върмонт ли отивате? — Това бе всичко, което Тейлър му бе казал, но очите му говореха друго и за миг Том се бе замислил как ли трябва да тълкува отношенията между нея и Джон.

Тя кимна с усмивка и те се настаниха в кабинета, където през последните месеци се бяха случили толкова много неща. Мариел се чудеше защо е дошъл. Но бе доволна, че го вижда. Той бе направил добрини на Чарлс, а и тя винаги го бе харесвала. Бе се държал толкова мило с нея, когато я призова за свидетел, и тя винаги бе усещала силата и вродената му доброта.

— Двамата с Теди трябва да заминем — обясни му Мариел, а в този момент Хейвърфорд се появи с кафето и после точно толкова бързо изчезна.

— Как е той сега? — Том се поинтересува за момчето и се огледа. Това бе великолепна къща и той не можеше да се начуди дали Мариел не съжалява, че я напуска. Но тя се усмихна, когато забеляза изражението му. А истина бе, че не съжаляваше. Дори нямаше търпение да си тръгне час по-скоро.

— Добре е. Понякога все още има кошмари и не иска да говорим за случилото се.

— Естествено. — И двамата знаеха, че отвличането ще остави у Теди травми завинаги. А и той още нямаше представа, че похищението е измислено от баща му. Мариел се надяваше да не й се налага да му каже дори след години, а Том беше на мнение, че би било излишна проява на благородство от нейна страна, но от впечатлението, което бе придобил за нея на процеса, това не го изненада.

Сега тя му изглеждаше притихнала, много уравновесена и усмирена, погледът й бе сериозен, ала спокоен, стори му се щастлива.

— А вие? — попита я той нежно и я погледна. — Добре ли сте? Боли ли ви главата?

В отговор Мариел се усмихна. Не беше страдала от главоболие от процеса насам. За пръв път от години се чувстваше напълно здрава. Сякаш бе издържала успешно някакво ужасно изпитание и призраците бяха намерили покой, а тя бе станала много по-силна.

— Добре съм. — Искаше да му благодари за любезността по време на процеса, ала не знаеше как точно да го направи и се опитваше да не забелязва колко хубав изглежда той в бялата риза, блейзъра и червената вратовръзка. Том беше привлекателен мъж и тя почервеня, защото отвърна глава и оправи една книга на масата.

— Мариел… — Той знаеше, че първата стъпка трябва да е негова. Не искаше тя да замине, преди да е говорил с нея. — Аз… бих желал да ви се обадя, докато сте във Върмонт… — Мариел го погледна с широко отворени очи, учудена от думите му, и изведнъж й мина мисълта дали той не е станал адвокат на Малкълм. Том разбра страха в очите й и нежно докосна ръката й, за да я успокои. — Не съм сигурен, че се изразих ясно… Май оплесках работата. — Изведнъж той заприлича на притеснено момче и двамата се почувстваха като деца. — Отдавна не съм правил нищо подобно. — Отдавна не беше срещал човек толкова самотен като нея. Тя му напомняше много на покойната му жена. Но в същото време бе и доста по-различна. У Мариел имаше повече почтеност, отколкото у всяка друга жена, която познаваше, повече сила, тя бе по-силна духом, може би по-мила. А през последните десет години не се бе радвала на много късмет. Той се надяваше да промени това положение след завръщането й от Върмонт. — Ще имате ли телефон във Върмонт? — Том все още се запъваше, опитваше се да й говори за бъдещето и изведнъж Мариел се изсмя. Тя сякаш разбра, но й беше трудно да повярва. Той винаги й се бе струвал толкова делови, толкова хладнокръвен, а се оказваше, че под външната му сдържаност бушуват силни чувства.

— Мисля, че ще имаме дериват.

— Добре. Тогава ще създадем емоции на съседите — засмя се Том. — Ще се опитам да събера пикантни новини и ще ви ги съобщя, когато се обадя. — Но и двамата знаеха, че през последните няколко месеца около нея бе имало достатъчно пикантни новини. Тя се надяваше животът й най-сетне да потече нормално и го разглеждаше с интерес, докато бъбреха за предстоящите й преживявания на село. Щеше да остане там само няколко месеца, до процеса срещу Малкълм. А после, когато се върнеше, трябваше да потърси апартамент за себе си и за Теди. Хейвърфорд напускаше на следващия ден, а те потегляха към приключението си във Върмонт. Животът щеше да е много различен след завръщането им, но тя не съжаляваше.

— Прекалено рано ли ще е, ако… — той най-сетне дръзна, чувстваше се по-непохватен от ученик — … след като се върнете, аз… ние… — Гласът му почти секна, когато я погледна, не можеше да повярва, че бе толкова трудно. Том мислеше за нея от седмици, така както не бе мислил за никой друг от години, и никога не си бе представял, че ще му се случи нещо подобно, а сега му се струваше невъзможно да й каже. Най-накрая си пое дълбоко дъх и взе ръката й в своята със сериозно изражение. — Мариел… Вие сте изключителна жена и аз бих искал да ви опозная по-отблизо. — Ето. Най-сетне го каза и изпита облекчение. Дори сега да му отговори, че никога повече не желае да го вижда, поне ще знае колко много я харесва. — Възхищавам ви се от първия миг, в който ви видях.

Тя отново се изчерви, чувстваше се странно слаба и много млада, а когато го погледна, той видя в очите й нещо, което почти го накара да се разтопи от щастие.

— Странно е човек да си помисли, че такава голяма болка… такова ужасно нещо може да донесе толкова много радост. — Тя бе благодарна за щастието, което я бе сполетяло. А когато погледна Том, искаше да каже толкова много неща, но откъм вратата се дочу шум и най-голямото й щастие се появи на прага в синя пижама.

— А, какво правиш тук? — попита тя усмихната, а Теди се втурна в стаята с палав израз.

— Не мога да заспя без теб — той се покатери в скута й и погледна Том с интерес.

— Ами, можеш. Когато излязох от стаята, ти спеше.

— Не, не бях заспал — възрази Теди, а Мариел му представи Том, без да му обяснява откъде го познава. — Преструвах се. — Но когато го каза, щастливо се прозя и собственически се сгуши в майка си.

— Разбрах, че заминавате за Върмонт — непринудено рече Том. Той обичаше децата и след всичко, което преживяха, още повече обичаше това детенце.

— Да — гордо отвърна Теди, — и при нас ще има крави, коне и кокошки. А мама казва, че аз ще яздя пони.

— Когато бях на твоята възраст, съм прекарвал много лета във Върмонт. — Том му се усмихна, а после вдигна глава към майка му. Беше казал всичко, независимо колко непохватно го бе направил, тя ясно бе разбрала намеренията му и те й харесваха. Размениха погледи крадешком, без детето да ги види, и това ги сближи още повече.

— Ти имаше ли пони? — попита Теди, на когото този човек изведнъж се стори интересен. Не беше виждал баща си от дълго време и понякога той му липсваше. А майка му му бе обяснила, че е заминал на дълго, дълго пътешествие. Сигурно бе отишъл някъде в Африка или беше на кораб и те дори не можеха да му се обадят.

— Да, имах пони. А също и крава, която трябваше да доя самичък. Ако дойда във Върмонт, ще ти покажа как става.

— Ще дойдеш ли във Върмонт? — Теди бе сериозно заинтригуван, а в интерес на истината същото можеше да се каже и за майка му.

— Не съм мислил конкретно — той възнамеряваше да почака, докато тя се върне, — но всъщност тази идея не е лоша. — Том погледна Мариел въпросително и двамата размениха усмивки. Беше щастлив, че бе дръзнал да се срещне с нея преди тя да замине. Иначе щеше да се измъчва в продължение на месеци, а сега сигурно щеше да му е по-лесно. — Може би ще дойда през някой от почивните дни. — Той знаеше един хубав хотел близо до мястото, където те отиваха, и изведнъж идеята му се стори много привлекателна, докато наблюдаваше момчето и майката.

— А можеш ли да яздиш кон? — попита го сериозно Теди.

— Да — засмя се Том.

— Ако не можеш, аз ще те науча — великодушно му предложи Теди. Тримата се засмяха и отидоха в кухнята да търсят бисквити за Теди. Хейвърфорд се бе прибрал в стаята си. Трябваше да опакова окончателно багажа си, но Мариел знаеше, че му е мъчно, задето ги напуска. Ала Хейвърфорд не искаше да продължи да работи като служител на Малкълм, а Мариел повече не можеше да си позволи да му дава заплата. Тя бе приела малка сума от Малкълм и това бе всичко, което искаше. Теди щеше да наследи останалото от баща си, когато станеше голям.

Том му сипа чаша мляко, а Мариел намери някакви шоколадови бисквити и тримата дълго, дълго след като времето за лягане на Теди бе минало, седяха, разговаряха, смееха се и похапваха бисквити. Беше почти единайсет, когато Том си тръгна. Той й помогна да сложи Теди да си легне, а после двамата слязоха долу и тя го изпрати. Том стоеше на входната врата и я гледаше дълго, изпълнен с копнеж.

— Благодаря ти, че ми позволи да прекарам вечерта с теб — каза той и в момента изгаряше от желание да докосне косата, бузите и шията й, но и това щеше да стане скоро и Том го знаеше.

— Радвам се, че дойде. — Тя изобщо не беше очаквала да го види отново и съжаляваше. А сега неговото идване бе открило нова възможност. Все още Джон Тейлър й липсваше, но Мариел бе сигурна, че е взела правилното решение в негово име. Да прекара известно време с Том, беше като неочакван подарък и тя беше благодарна. — Винаги съм искала да ти кажа колко много ти се възхищавах в съда — рече мило, но той не искаше тя повече да мисли за това. Желаеше единствената й мисъл да е за Върмонт, за хубавите неща, за лятото, което щеше да прекара с Теди. А когато се върне за процеса срещу Малкълм, той ще е тук и ще й помага. Нямаше да допусне да преживее всичко това сама. Том не искаше тя да има нови трудности. Мариел трябваше да живее в щастие и мир, ако бе способен да й ги осигури.

— Не мисли за това — нежно й каза той. Не можа да се удържи да не протегне ръка и да не я привлече към себе си. — Не мисли вече. — Всичко бе минало. Това се отнасяше и за нея, и за него. Миналото и на двамата беше пълно с много болка и той искаше да затвори плътно вратите зад тях.

— Мисли само за Теди и за понито му. — И двамата се усмихнаха, после очите му станаха сериозни, тя бе толкова близо до него, че усещаше дъха й. — Ще ми липсваш, когато отидеш във Върмонт. — Беше лудост да й каже това. Та те почти не се познаваха, но в същото време като че ли бяха много близки. Той я познаваше по-добре от най-близките си приятели, по-добре от всички други жени, с които бе излизал. Обожаваше всичко, което му бе известно за нея.

— И ти ще ми липсваш — тя му се усмихна, обнадеждена за пръв път от години и напълно спокойна с него. — Ще ти се обадим по деривата.

— Първо аз ще ви се обадя — прошепна Том. Вече беше записал номера. — Карай внимателно. — Тогава я притегли към себе си и тя затвори очи, докато той я целуваше. — Лека нощ, Мариел… ще се видим скоро… — Погледна я за последно от прага и после си тръгна, а тя затвори вратата, размишлявайки колко странен е животът. Човек никога не знае какво ще му се случи. Сети се за толкова много неща в живота си, които не са били истина… За това, че двамата с Чарлс мислеха, че ще са заедно завинаги, а животът им ще е щастлив и вълнуващ, пълен с много деца… И за това, че Малкълм щеше да се грижи за нея и да я защитава до края на живота й… че нищо лошо не би могло да им се случи, защото той бе толкова почтен и стабилен… А после дойде страхът, че Теди няма никога повече да се върне при нея. Беше грешила във всичко и особено, слава богу, за Теди. Той отново си беше вкъщи. Той беше всичко, което бе истински значимо. Той беше изгряващата звезда на надеждата, за която тя живееше. Но сега имаше още нещо. Другото си беше отишло. Кошмарите бяха минало. Сънищата се бяха изгубили. А Мариел и Теди бяха сами с добрите и лошите спомени и животът бе пред тях. Мъките щяха да ги направят по-силни, тя го знаеше. А времето, прекарано във Върмонт, ще ги направи по-добри… И когато се приберат, те ще започнат съвсем нов живот… Том Армър ще ги чака с цялата си доброта и сърдечност, на която е способен. И може би мечтите им ще станат реалност, а може би няма. Тя се надяваше да се сбъднат, също и той, когато се прибираше към апартамента си. Мариел се надяваше кошмарите никога повече да не се повторят за никого от тях, надяваше се на толкова много неща и повечето бяха свързани с Теди.

На сутринта, когато потеглиха, Хейвърфорд стоеше на прага и им махаше, а тя и Теди се качиха на стария буик на Малкълм. Хейвърфорд познаваше Мариел, откакто бе омъжена за Малкълм, а Теди — откакто бе роден. Сега те тръгваха натам, накъдето животът им бе отредил. Той затвори тихо вратата, потънал в размисли за момчето, и пъхна ключа в плик, за да го изпрати на адвокатите. Къщата оставаше празна, семейството го нямаше. Когато слезе по стълбите и спря такси, той се почувства обнадежден за бъдещето им и това го развесели. Точно в този момент Мариел караше по моста, а Том Армър беше на път за съда за нов процес и мислеше за нея и Теди.