Даниел Стийл
Отвличане (3)

Глава 3

На следващия ден Мариел слезе да закусва долу — нещо, което правеше много рядко. Обикновено поръчваше закуската в стаята си, но тази сутрин се събуди рано. В трапезарията завари Малкълм, който допиваше кафето и дояждаше яйцата, като в същото време преглеждаше сутрешния вестник. Водещото съобщение бе, че Мусолини е призовал Франция да преотстъпи Корсика и Тунис на Италия.

— Добро утро, скъпа. — Той винаги беше учтив, мил, винаги показваше, че се радва да я види, все едно беше приятна гостенка, която не е очаквал да срещне толкова рано. — Добре ли спа?

— Не много — призна тя честно, което рядко си позволяваше. В повечето случаи беше по-лесно да каже каквото той очакваше: „Чудесно… благодаря ти… отлично… прекрасно…“. Ала нощта й бе изпълнена с кошмари.

— Пак ли те мъчи главоболие? — Остави вестника си и я погледна, но тя изглеждаше добре. Всъщност отдавна не бе изглеждала толкова добре, помисли си той.

— Не, просто не можах да заспя. Сигурно съм пила прекалено много кафе след вечеря.

— Трябва, да преминеш на вино или шампанско. — Той се усмихна. — Това ще те приспива.

— Довечера ще се прибереш ли навреме?

— Сигурно. Ще си прекараме една тиха вечер край камината. — Преди Коледа бе толкова напрегнато, предишната седмица бяха излизали пет вечери поред, поне тази седмица се очертаваше без светски ангажименти. — Какво ще правиш днес?

— Мисля преди обяд да изведа Теди на разходка в парка.

„Колко безинтересен живот води тя“, рече си Малкълм. Излизаше рядко. Никога не обядваше, нито вечеряше с приятели. Бе я представил навсякъде, но дори след толкова години тя живееше необщително. Беше много скромна млада жена. Мариел винаги отговаряше, че няма време, ала истината беше, че нямаше смелост. Само тя си знаеше какви ужасяващи грехове крие.

— Искам също да го заведа на „Снежанка“. Или е още малък, как смяташ? — попита го Мариел. Филмът бе пуснат тази година и бързо доби популярност.

Малкълм поклати глава и сгъна вестника си.

— Не. Мисля, че ще му хареса. А това ми припомни, че трябва да проверя докъде са стигнали в стаята с влакчето. Работят долу тайно, като джуджета. — До Коледа оставаха само дванайсет дни.

— Ще бъде ли готово навреме? — Тя знаеше, че ще бъде, щом Малкълм се е заел. Той не признаваше неизпълнените срокове.

— Надявам се. Между другото, следващата седмица отивам до Вашингтон. Искаш ли да дойдеш?

— Да се видиш с приятелите си ли? — Малкълм имаше високопоставени приятели в Министерството на отбраната и обичаше да ходи във Вашингтон да се среща с тях. Той кимна.

— Отивам по важна работа. Ще обсъждам един проект с германския посланик.

— Май ще си много зает.

— Така е, но ще ми е приятно, ако дойдеш. — Мариел със сигурност знаеше, че там няма да има време за нея и въпреки че я кани, ще е бреме за него. А тя имаше толкова много работа преди Коледа.

— Предпочитам да остана тук и да се оправя за празниците. Нали няма да ти е неприятно, ако не те придружа?

— Разбира се, че не, скъпа моя. Както решиш. Ще се върна бързо.

— Може би след Нова година — предложи, като си мислеше дали няма да го разочарова, дали той няма да се разсърди, че не тръгва с него.

Тя винаги се притесняваше да не би да направи нещо не както трябва, да не го разочарова, да не би да пропусне да отиде някъде, където се изискваше присъствието й. Но къде всъщност трябваше да е тя? С Малкълм във Вашингтон или тук, с Теди? След преживяванията през последните девет години тези решения станаха трудни за нея, защото, ако направеше грешната стъпка, това щеше да й коства всичко. Мариел си беше извадила поука, твърде скъпо бе платила вече.

— Така става ли? — попита нервно.

— Да, разбира се. — Той бързаше да я успокои. Целуна я за „довиждане“ и след малко тя се качи горе да се облече.

По-късно същата сутрин, както бе обещала, изведе Теди на разходка. Госпожица Грифин се опита да излезе с тях, но Мариел твърдо й отказа с аргумента, че с Теди искат да са насаме целия предобед. Мариел се разтрепери от притеснение, задето й отказа, а госпожица Грифин много се ядоса. Когато двамата с детето се запътиха надолу по стълбите, те чуха вратата на бавачката да се затръшва силно зад тях. Теди само се изсмя, Мариел се усмихна, докато му обличаше палтото. Появи се Бригите, която отиваше горе да се види с Малкълм, но спря да побъбри с тях.

— На кое интересно място отиваш тази сутрин, Тиодор? — попита тя със слабия си немски акцент, а с майка му размениха топли усмивки. Мариел винаги бе смятала, че при по-различни обстоятелства двете можеха да бъдат приятелки. Но Малкълм не би насърчил съпругата си да се сприятелява с неговите служители.

— Ще ходим в парка — гордо съобщи Теди, поглеждайки Мариел с цялата си обич към нея. После забеляза синята рокля на бащината си секретарка и се поклони леко, с което предизвика усмивка на устните на Бригите. — Много харесвам роклята ти, Бриги. Изглеждаш твърде красива в нея.

Младата германка се засмя и леко се изчерви.

— Дали ще ми кажеш същото и след двайсет години, а, млади човече? — Теди я погледна, малко объркан от думите й, и двете жени се засмяха. — Няма значение, благодаря ти. Ти също си много хубав. Ново ли е палтото ти? — Беше тъмносиньо английско палтенце с подходяща шапка, която госпожица Грифин му бе поръчала и която той мразеше.

— Не — поклати многозначително глава. — Това ми е старото. — После се обърна към майка си. Тя бе облякла коженото си палто и двамата бяха готови.

— Тръгваме ли? — Мариел му се усмихна и той кимна, а после се вдигна на пръсти, за да целуне Бригите по бузата и да вдъхне лекия аромат на парфюма й.

— Приятно прекарване, Тиодор. — Тя му помаха, когато той тръгна, хванал майка си за ръка, и се обърна за последно да погледне Бригите.

Навън бе мразовито, както и предния ден, и Мариел поръча на Патрик да ги закара на Пето авеню, тъй че да не ходят много пеша до езерото с лодките. По целия път Теди не спря да говори и когато влязоха в Сентръл парк откъм Пето авеню, Мариел му разказваше за Париж, където бе живяла преди години. Малкълм обичаше да му разказва за пътуванията си до Берлин, а тя знаеше, че госпожица Грифин непрекъснато превъзнасяше пред него Англия.

— Някой ден ще отидем на пътешествие до Европа на голям кораб като „Нормандия“. — И докато му разказваше всичко това, той я слушаше с широко отворени очи.

— Татко ще дойде ли с нас? — Идеята за плаването с кораб истински го развълнува.

— Разбира се. Ще бъдем всички заедно. — Тя мечтаеше да пътува с Теди. Не обичаше да го оставя сам и това бе една от причините да не придружава винаги Малкълм, а и за нейно облекчение той рядко я канеше.

Теди я погледна замислен, докато тя го водеше за ръка, а лицата им мръзнеха от вятъра. Нослето му се зачерви, нейните очи се навлажниха, но двамата бяха добре загърнати в палта, с шапки, шалове и ръкавици.

— Да не би татко пак да бъде много зает? — попита Теди със съжаление и Мариел се опита да го успокои.

— Не, сигурна съм, че би дошъл на такова пътуване. — Тя се помъчи думите й да прозвучат безгрижно. Но Теди бе прав — Малкълм винаги беше зает, особено напоследък.

— Може и да се видим с него направо в Берлин, ако е зает и не може да пътува с нас — реше многозначително Теди.

Беше толкова умен. Забелязваше всичко. Дори това, че бизнесът на Малкълм бе тясно обвързан с германците. Ето защо Бригите му бе толкова полезна и се задържа шест години в офиса му. Тя беше невероятно работоспособна, също така мила, а сделките му с Германия май се бяха утроили, откакто двамата с Мариел се ожениха.

— Може да отидем и до Лондон — добави Теди от любезност към госпожица Грифин. — Ще видим Биг Бен и Тауър… и Бъкингамския дворец… а също и краля!

Очевидно разказите на госпожица Грифин му бяха направили силно впечатление и Мариел се усмихваше, докато вървяха. Най-сетне стигнаха до езерото с лодките. Ала то бе покрито само с тънък пласт лед и Мариел усети как потръпва. Тя притисна детето към себе си, сякаш някакво зло ги дебнеше наоколо и бързо го отдалечи от езерото.

— Днес тук няма никой. Нека идем на въртележката. — Бе пребледняла от ледения вятър.

— Искам да видя лодките. — Теди беше разочарован.

— Няма никакви лодки. — Тя се оглеждаше уплашено, но той бе твърде малък, за да го усети. — Хайде… да тръгваме.

— Може ли да повървим по леда? — попита Теди, очарован от тънката ледена коричка, която покриваше по-голямата част от езерото, но Мариел го дръпна настрани още по-силно.

— Никога не го прави, Теди, чуваш ли ме?

Той кимна, озадачен от бурната й реакция. Точно в този момент тя погледна към леда и й се стори, че вижда Чарлс. Беше невъзможно да е реалност, изглежда съзнанието отново й изневеряваше. Може би в крайна сметка щеше да полудее. Може би самият изглед на езерото с тънката ледена коричка й дойде твърде много. Мариел затвори очи за миг, с надеждата да избистри съзнанието си, и после ги отвори отривисто.

— Отиваме си вкъщи. — Гласът й беше грачещ от ужаса, който я бе обзел, а погледът й се стрелкаше между Теди и мъжа, когото й се стори, че съзира от другата страна на езерото, макар да не бе сигурна какво точно вижда.

— Веднага ли? — Теди беше на път да се разплаче. — Току-що дойдохме. Не искам да се прибираме. Не може ли да отидем на въртележката?

— Съжалявам… ще идем да се повозим… в зоологическата градина… да пием чай… може би да погледаме кънкьорите.

Бе готова на всичко, само и само да се махне час по-скоро оттук. Цялото й тяло се разтрепери. Ала през времето, в което се опитваше да отведе детето, мъжът, когото бе видяла да тича бързо покрай езерото, вече се бе приближил до тях. И когато ги настигна, черната му коса се бе разрошила, погледът му бе безумен и тя с изненада установи, че преди малко не е грешила.

Когато Теди погледна майка си, изведнъж се изплаши. Майка му винаги бе насаждала у него неясен страх от непознати, а този изглеждаше наистина страшен. Беше висок и рошав и като че ли връхлетя върху тях бездиханно, без предупреждение, сграбчи Мариел за раменете, погледна я в очите и после се втренчи в Теди. Поне сега тя се увери, че не е луда. Не беше й се привидяло. Това беше Чарлс и в следващия миг тя се сети колко близо бе езерото с лодките до дома на Делони.

Той самият пиеше от часове, не беше спал през миналата нощ и беше излязъл да глътне малко чист въздух, за да изтрезнее преди срещата с адвокатите на баща си.

— Какво правиш тук? — Той я погледна, после отмести очи към момчето. — И този кой е? — В лице момченцето смътно напомняше на Андре и все пак бе различно. То приличаше на ангелче, имаше лице, което ти се иска да целунеш, очи, които те карат да се засмееш, щом ги погледнеш.

— Това е Теди — отвърна Мариел спокойно, макар гласът й все още да трепереше.

— Кой Теди? — Той я гледаше с обвинение в погледа, а тя за миг изпита съмнение, че не е съвсем трезвен.

— Теди Питърсън. — Мариел вдигна гордо брадичката си и погледна Чарлс в очите.

Не, той нямаше отново да й причини това, нямаше да я накара пак да се чувства виновна, не можеше да разруши живота й… Или можеше?…

— Синът ми. — Теди я стискаше здраво за ръката и се чудеше кой ли е този човек, който му се струваше доста страшен.

— Ти не ми каза това вчера. Съобщи ми само за Малкълм. — Очите му дълбаеха в нейните така, че беше почти болезнено да се издържи на погледа му, ала въпреки това тя го гледаше. Беше по-силна, отколкото Малкълм си мислеше. Но Чарлс винаги го е знаел.

— Стори ми се, че нито е времето, нито мястото да ти казвам.

— И защо не? — Той отново я обвиняваше и й се ядоса. — Защо не ми каза?

Мариел познаваше твърде добре гнева му. Това бе същият гняв, който преди девет години едва не я уби.

— Стори ми се непочтено да ти кажа за него точно вчера.

— А сега? — Очите му издаваха обзелата го ярост, бе приближил лицето си към нейното, а Теди ги гледаше ужасен. Всеки миг би закрещял, ако можеше, само и само да я защити. — Непочтено ли? — попита отново Чарлс, този път по-високо, и вече изглеждаше много пиян.

Но Мариел бе спокойна и напълно се контролираше. Теди беше с нея и тя нямаше намерение да позволява на Чарлс да им причинява болка. Без значение какво се бе случило в миналото, той вече не можеше да я уплаши. Тя нямаше да го допусне.

— Не мисля, че трябва да обсъждаме това точно сега.

Притегли Теди по-близо до себе си и нежно докосна личицето му, за да прогони страха от него. Това обаче сякаш разгневи Чарлс още повече. Той продължаваше да е онзи възхитителен от пръв поглед мъж и тя пак, както някога, усети слабост в коленете, когато го погледна, но в момента Чарлс бе изгубил контрол над себе си.

— Защо имаш дете? — изкрещя той срещу нея, докато тя се опитваше да не потръпне видимо, за да не изплаши Теди. — А на мен — какво ми остана на мен?

— Не знам… боевете ти в Испания… идеалите ти… твоите приятели… писането… Ако нямаш нищо друго, значи това е твоят избор. — Тя отчаяно се стараеше да предотврати разговора пред Теди, но се страхуваше да си тръгне просто така, за да не разгневи Чарлс още повече. Мариел стискаше детската ръчичка и се опитваше да вдъхне смелост на Теди.

— Това е изборът, който ти направи преди седем години, когато ме напусна — обвини я Чарлс. — Ти направи този избор вместо мен. Ние можехме да имаме и други деца.

— Трябва да тръгваме. — Тя започна да плаче, докато изговаряше тези думи, а Теди се беше вторачил в нея и не можеше да разбере какво става. Мариел се обърна и заговори на Чарлс този път по-спокойно: — Какъв живот щеше да е това? Ти ме мразеше, тогава ти беше прав, аз сама се мразех… навярно цял живот ще се мразя… но, Чарлс, не можех повече да издържам. Не можех да те гледам в очите, знаех какво е отношението ти към мен. — Беше му казала същото преди седем години, преди да замине от Европа.

— Казах ти, че искам да се върнеш — продължи да настоява той.

— Беше твърде късно. — Тя си пое дъх и изтри очите си, за миг забрави Теди. — Струва ми се, че ти винаги ще ме обвиняваш, както и аз се самообвинявам.

В известен смисъл тя продължаваше да го обича, но никога нямаше да може отново да живее с него, не и след случилото се. Тогава Чарлс погледна Теди, сякаш не вярваше в съществуването му. Детето беше красиво, дори може би по-красиво от Андре. После Чарлс отново впи поглед в Мариел, силно желаеше да я уязви.

— Ти не заслужаваш да го имаш. — Той повиши тон и в един момент на лудост му се искаше да я зашлеви. Защо отново се е омъжила? Защо изобщо е родила това дете? Защо, за бога, го напусна? Ала те и двамата знаеха какви отношения се бяха създали между тях и може би никога нямаше да се променят. — Ти не го заслужаваш — повтори той с онази така добре позната й жестокост. Това беше другата страна на голямата им любов — онази, която я беше съсипала, преди да го напусне.

— Може и да е така.

— Не трябваше да ме напускаш.

— Нямах избор. Ако бях останала, щях да се самоунищожа. — Той знаеше, че това е вярно. И двамата бяха обезумели. — Тя — с опита си за самоубийство, а той — като й се нахвърли дивашки с обвинения вечерта след случилото се. И двамата бяха смъртно наранени от трагедията. — Може би щеше да е по-добре всички да бяхме умрели… — Неговите очи също се напълниха със сълзи, а Теди се притисна още повече към майка си.

— Не говори такива ужасни неща.

— За теб може… ти си имаш свой живот сега… съпруг… дете. И защо го имаш? Защо ти, по дяволите, когато аз все още се събуждам всяка сутрин с мисълта за него… и за теб… Искаше ми се аз да бях умрял вместо него. Сещаш ли се понякога за него? Спомняш ли си… или всичко е забравено?

Докато той изговаряше тези думи, изведнъж в очите й се разпали ярост. Ярост, подклаждана в годините на болка и страдание, за които Чарлс не знаеше нищо.

— Как смееш? Няма ден, в който да не си спомням, да не мисля за него… да не виждам лицето му, когато затворя очи… дори и твоето… — Както беше и предишната нощ, която прекара в безсъние със спомените, борейки се със себе си да не му се обади. — Но разбери, че нищо няма да го върне, независимо в каква степен всеки от нас съсипва живота си — своя или на другия. Той си отиде от този свят… душата му намери покой… може би е време и ние също да се помирим.

— Аз никога няма да се помиря с теб — нахвърли се Чарлс срещу нея.

Отново изглеждаше млад, както едно време, и този път тя му се усмихна и поклати глава. Макар вече зрял мъж, у него все още имаше нещо детинско.

— Той не беше пораснал, не бе се променил, нито излекувал, просто беше застинал, вършеше същите налудничави неща, както през младостта си, играеше на емигрант, воюваше в чужди войни, по някакъв начин избягваше процеса на съзряването.

— Това, което казваш, е глупаво. Та ти дори не знаеш каква съм сега. Или даже каква съм била тогава. Може би всичко щеше да отмине нормално, ако нещата бяха различни. — Тогава тя погледна Теди, усмихна му се и го притегли към себе си. — Теди, това е един стар приятел. Казва се Чарлс и понякога се държи малко като луд, но е добър човек. Ще го поздравиш ли?

Теди категорично поклати глава и се скри в гънките на коженото й палто. Те бяха разговаряли прекалено свободно и тъй като той беше едва на четири години, не можа да разбере много от нещата, които си бяха казали. Не схващаше защо тонът е такъв, защо говорят с толкова гняв, така страстно, думите бяха твърде сложни за него, за да свърже логически значението им.

— Съжалявам, че го изплаших. — Той сякаш малко се бе разкаял, но продължаваше да прилича на луд. Не се беше бръснал от предния ден и всичко по него изглеждаше дивашко и немарливо.

— Би трябвало да съжаляваш. И защо го направи? Можеш ли да ме обвиняваш в подобно нещо?

Той погледна нея, след това се вторачи продължително и настоятелно в момчето, после отмести очи отново към нея, но погледът му не беше се омекотил. Напротив, той я плашеше още повече и й изглеждаше още по-пиян. За пръв път от много време тя истински се ужаси. Припомни си онзи мъчителен момент, когато Чарлс й стана чужд.

— Той трябваше да е мой. По всички правила… трябваше. — Чарлс продължаваше упорито да гледа Теди, който се криеше в палтото й, а Мариел смело не откъсваше поглед от Чарлс.

— Но не е, Чарлс.

— Какво право имаше да го предприемеш… да направиш това… да имаш дете не от мен? — Докато изричаше тия думи, сякаш яростта му се разпалваше.

— Ти се съгласи да се разведем и след като се разделихме, аз имах всякакви права. — Мариел не допускаше да бъде тормозена.

— Ти твърдеше, че ако не се разведем, това ще те убие.

— То почти стана. — И двамата разбираха, че тя го казва буквално.

— Предпочитам да беше умряла, отколкото да имаш това дете от друг.

Очите му се забиха като два кинжала в сърцето й и тя отстъпи назад, уплашена и отвратена, чудейки се как е могла да го обича, сети се колко неразумен може да бъде, спомни си защо го бе напуснала.

— Чарлс, спри се. — Той се протегна и я сграбчи за ръката, а Теди слабо извика и се скри зад нея. — Плашиш детето. Не бива. Престани!

— Не давам и пет пари. Той е мой… по всички правила трябваше да бъде.

— Спри! — Тя сякаш го зашлеви с думата, вече не се страхуваше от него, изобщо от никого, и се опита да освободи ръката си. Нямаше повече да допусне да гледа безучастно как животът й се разпада. — Той не е твой, нито пък аз… и Андре дори не ни принадлежеше. Никой не е ничия собственост. Всички ние принадлежим на Господ, но сме тук, за да си платим каквото трябва… И когато се разплатим, всичко свършва… Ужасно… боли… Понякога идва твърде скоро… но ние не го притежавахме… ти не ме притежаваш, нито аз теб… Аз не искам Теди да бъде моя собственост.

— Ти го обичаш, нали?

— Разбира се.

— И той те обича?

— Да.

— Защо тогава ти имаш това, а аз нямам нищо?

— Може би защото аз съм късметлийка. Или защото Малкълм ме съжали… или може би просто защото така трябва, или може би аз искам да дам нещо от себе си, а ти не си склонен.

— И какво е това нещо? Какво даде от себе си, за да се омъжиш за него? — Бе се омъжила за човек, когото не обичаше и който не я обичаше, и тя го знаеше. Не беше толкова лесно, както си мислеха хората. Но на Чарлс дори не му бе минало през ум, че може да направи подобна стъпка. — От какво точно се отказа, когато се омъжи за него?

От надеждата… любовта… нежността… любовта и страстта, която някога изпитваха един към друг… от обичта, която тя знаеше, че съществува.

— Всеки се отказва от нещо, когато се жени. — От лоялност към Малкълм тя не сподели нищо с Чарлс. — Може би съм се отказала от миналото.

— Твоята саможертва ми направи дълбоко впечатление — отбеляза той иронично, като я фиксираше с пиянски поглед.

— На мен пък ми направи силно впечатление поведението ти. Никога не си бил толкова лош. — Разстрои и Теди, и нея и в крайна сметка не поправиха нищо. Всъщност нямаше и какво да се поправя. Всичко бе свършило. — Нямаше нужда да причиняваш това на мен, а и на себе си. Какво според теб ще постигнеш?

Но той отново се втренчи в Теди и погледът му я изнервяше. Като на пияница. И навремето се беше случвало той да пие много и да не изтрезнява по цяла нощ, а на сутринта направо полудяваше. Веднъж беше разнебитил цяла хотелска стая, бар, ресторант, едва не уби двама души… и нея, но само веднъж. Само веднъж… Тя обаче знаеше на какво е способен той. Трудно можеше да го забрави.

— Извинявай. — Чарлс я погледна тъжно, но всъщност извинението му беше само на думи. После се обърна към Теди, който надзърташе зад майка си. — Извинявай и ти, млади човече. Бях много груб към теб и майка ти. Имам лоши навици, но я познавам отдавна, бяхме почти деца тогава. — Наистина тогава бяха почти деца. На осемнайсет и на двайсет и три години… Господи, та те са били хлапета. След това Чарлс погледна Теди по-сериозно. — Бих искал един ден да те познавам. — Не може да се каже, че Теди желаеше същото, но въпреки това кимна вежливо. — Едно време и аз имах едно малко момче… казваше се Андре… — Очите на Чарлс се напълниха със сълзи, когато отново погледна Мариел. — Съжалявам… може би се държах така, защото вчерашният ден за мен беше толкова труден… а и те срещнах… по дяволите… — Загледа се на другата страна и глътна малко въздух, за да се опита да избистри съзнанието си. — Защо изобщо не ми минава? Защо боли толкова силно? И с теб ли е така? — Той я погледна въпросително, вече се беше успокоил. Тя кимна утвърдително.

Мариел му го беше казала предния ден в черквата, но той бе забравил. Беше започнал да пие в мига, в който се разделиха.

— Е, ние ще се прибираме — рече му тя. — Става късно.

Теди трябваше да обядва, а после заедно с госпожица Грифин щяха да ходят на рожден ден. Освен това не прекарваха добре. Всъщност беше доста неприятно. Съжаляваше, че бе станало така, защото всяка минута с Теди й беше толкова скъпа.

— Жалко, че се натъкнахме на теб.

Предния ден беше по-лесно, защото той не знаеше, че тя има син. Сега сърцето му беше изпълнено с гняв и негодувание. Цялата нощ бе прекарал потопен в алкохол и самосъжаление. Сега чувствата му се бяха разпалили от ревността и яростта.

— Заминавам следващата седмица. Реших го вчера. Ще се видим ли? — Тя поклати глава в знак на отрицание и стисна ръчичката на Теди още по-силно. — Защо не искаш?

— Не знам защо. Ти така и така си ядосан, ако се видим, това може да влоши нещата. Защо да се измъчваме и да търсим нещо, което вече не може да съществува помежду ни?

— Кой казва, че не може? Ти не си щастлива, това е изписано на лицето ти. Нервна си, напрегната, пренавита като пружина, всичко отвътре ти е събрано на стегнат възел. Можем да имаме онова, което, по дяволите, искаме, стига да съберем кураж да започнем отново.

В известен смисъл той я изплаши с думите си.

— Това са просто хубави думи, Чарлс.

— Мога да направя каквото пожелая.

— Завиждам ти.

— Искам те.

— Не го казвай. — Очите й горяха. — И дори да го постигнеш, какво от това? „Взимаме“ каквото искаме от живота, после ти си тръгваш и се връщаш в Испания. А аз къде оставам? — Тя се опитваше да го вразуми, но това не беше лесно, като се имаше предвид състоянието му.

— Може би ще бъдеш по-щастлива, отколкото си сега. А може да ме последваш. — Простотата на представите му я разсмяха. След шест години от нея се очакваше да си тръгне ей така от Малкълм и от детето им, да се върне в Европа с Чарлс, сякаш нищо не се е случило. Той наистина беше по-луд, отколкото тя предполагаше. — Можеш да вземеш и момчето.

— Твоето благородство ме покорява. А Малкълм? Какво ще стане с него?

— Човек печели… губи… той ще е губещата страна…

— Грях е дори да си мислиш подобно нещо, Чарлс, и ти го знаеш. Освен това ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурен, че не бих постъпила така.

— Може би. — Той я сграбчи за китката със силната си ръка. — … А може би… е възможно да бъдеш принудена…

— Чарлс, това не е Испания и ти не се биеш за моята свобода. Това е нелепо. — Тя се стараеше да скрие факта, че онова, което виждаше в очите му, я плаши.

— Колко нелепо би било, ако аз ти отнема нещо, което си искала или обичала много… Тогава може би ще… склониш, да кажем… да заживееш с мен?

— Какво точно искаш да кажеш? — Дори мисълта за предложението му я ужасяваше.

— Мисля, че ме разбираш.

— Няма да направиш такова нещо.

Намекваше, че може да открадне Теди, за да я накара да го последва, но той беше обезумял в момента, а всъщност никога не би го сторил. Или беше способен? Очите му говореха, че е решен на всичко. Миналото опровергаваше тази вероятност. Или не беше така?

— Всичко зависи от това доколко съм отчаян, нали?… Нали?…

Изведнъж той пусна китката й и се изсмя, а тя го погледна ужасена. Щеше да изпита облекчение, когато разбере, че си е заминал. Изведнъж съжали, че се натъкна на него в черквата предишния ден. Може би той също още жалееше за Андре, но очевидно мъката го бе преобразила в човек, когото тя не познаваше и не би искала да знае.

— Ако някога се решиш на подобна стъпка, не е зле да си наясно, че няма да успееш да осъществиш целите си, и вместо да ме накараш да тръгна с теб… аз ще те убия… а също и съпругът ми.

— Много ме уплаши. — Чарлс отново се изсмя пиянски.

— А от теб ми се повдига. Между нас имаше нещо хубаво, което аз пазих с обич в сърцето си в продължение на дванайсет години… заедно със спомена за едно сладко и чисто същество… а ти подло го използваш, за да омърсиш себе си и всички край теб. Не за това съществуваше той и не за това бях с теб тогава.

— Може би съм се променил. — Усмихна й се злобно, но в интерес на истината трагедията и на двамата беше именно в това, че Чарлс не се бе променил. Все още я обичаше, копнееше за тяхното дете, за мига, в който тя ще отиде пак при него и те ще могат да си върнат едно отдавна отлетяло минало, което не можеше да бъде забравено.

— Довиждане. — Мариел го погледна натъжена, задържа погледа си върху него за дълго, усмихна се нежно на Теди и те си тръгнаха. — Прибираме се вкъщи.

Нямаше какво повече да каже на Чарлс, а той ги проследи как се отдалечават, но този път не поиска от нея да му се обади. Беше й ядосан, по-ядосан от всеки друг път. Докато вървяха към колата, тя усещаше студ, какъвто не бе изпитвала до момента, а Теди не продума, преди да стигнат.

— Не го харесвам — каза той тихо, когато шофьорът затвори вратата на луксозния автомобил „Пиърс Ероу“.

Патрик ги беше проследил в парка в съответствие с нарежданията на Малкълм, за да гарантира сигурността им, и отново видя Чарлс, но не чу нищо от разговора им. Позна в него човека от черквата и се заинтригува още повече в какво се е забъркала Мариел. Много странно, че беше взела детето със себе си, може би искаше момчето да се запознае с него.

— Той не е лош човек — тъжно отвърна Мариел, докато автомобилът ги отвеждаше към къщи. — Но е твърде нещастен. Бяхме много добри приятели.

Теди кимна и се опита да разбере думите на майка си. После отново я погледна и й зададе въпрос, който не бе очаквала.

— А кой е Андре?

Тя затаи дъх, когато той я попита, и отговори след известно време.

— Андре беше едно малко момче. То умря… преди доста години… и оттогава Чарлс е много тъжен. Затова се държи така лудешки.

Теди кимна, сякаш всичко му беше ясно. После погледна майка си.

— И ти ли си познавала Андре?

Тя с усилие се удържаше да не се просълзи, кимна му и стисна малката му ръчичка. Беше си мислила някой ден да му разкаже, но всичко и докрай честно, без да хитрува, както сега. Ала Теди беше твърде малък и още не му беше времето. Просто трябваше да направи усилие и да отговори на въпросите му.

— Да, и аз го познавах — с тъга в гласа отвърна тя и изтри една сълза от бузата си.

— Хубав ли беше?

За Теди това винаги бе важно и Мариел усети как в гърлото й заседна ридание, което напираше навън, но тя успя да го удържи.

— Беше много сладък… и много малък, когато умря.

По бузите й бавно се търкаляха сълзи и тя не знаеше какво да каже на Теди. Наистина повече нищо не можеше да му каже. Просто го прегърна, по-благодарна от всякога, че го има. Беше се изплашила много от думите на Чарлс. Чудеше се сериозно ли говореше. Би ли откраднал момчето, за да я принуди да тръгне с него? Не можеше да си го представи. Знаеше, че това са лишени от съдържание заплахи. Никога не би направил нещо, с което да нарани Теди.

— Съжалявам, че го срещнахме днес. Исках да прекараме хубаво на езерото с лодките.

— Нищо, мамо — той й се усмихна. — Ще ми се винаги да съм с теб.

Всеки път казваше нещо, което я разтапяше от щастие и извикваше у нея още по-силни чувства към детето й.

— Искаш ли утре да те заведа да гледаме „Снежанка“?

Беше неделя, а в този ден Малкълм обикновено работеше вкъщи и тя беше свободна. Най-хубавото беше, че госпожица Грифин имаше почивен ден, тъй че нямаше кой да им пречи. Теди щеше да прекара неделята с Мариел, Бети можеше да й помогне, ако се наложи, а вечерта при него щеше да постои Едит.

— О! Наистина ли? Може ли да гледаме „Снежанка“?

— Разбира се. Разчитай на мен.

Щом стигнаха до къщата, Теди изскочи от колата и изтича нагоре по предните стълби, а Хейвърфорд им отвори вратата и дори леко се усмихна, когато младият господар Тиодор се втурна в къщата.

Теди почти се сблъска с баща си. За миг Мариел се зачуди дали ще каже на Малкълм за Чарлс, но той твърде много бързаше да обядва и да се приготви за тържеството, а и беше доста развълнуван, че утре ще ходи на „Снежанка“, за да се сети за странния мъж, когото бяха срещнали в Сентръл Парк. Мариел дори още не беше свалила палтото си, когато Теди се озова на половината на пътя към третия етаж.

— Къде се губите вие двамата? — попита Малкълм приветливо. Той беше отскочил до офиса си и се беше върнал. Правеше го всяка събота, а сега щеше да иде да обядва в клуба си със стар приятел, пристигнал от Калифорния. Всички тези ритуали му носеха наслада и той им придаваше голямо значение.

— Ходихме при езерото с лодките, но то беше замръзнало.

— Сигурно е било ужасно студено. — Той я погледна и тя кимна утвърдително.

— Излизаш ли? — попита Мариел, чудейки се къде ли отива съпругът й.

— Да — той я целуна служебно по бузата, — но не забравяй, че довечера сме на вечеря у семейство Уайтс.

Те организираха предколедно тържество и тя възнамеряваше да облече фамозната рокля, която Малкълм й беше купил от „Мадам Грес“ в Париж. Беше от лъскав бял атлаз, цялата на нежни гънки, и Мариел щеше да си сложи диамантено колие и обици, сребърни обувки и дълго до земята палто от хермелин, което той й бе подарил за рождения ден. Тоалетът бе чудесен.

— Утре вечер заети ли сме? — Изведнъж тя не можа да си спомни какви бяха ангажиментите им. Той обаче се сети и за бележката, която остави сутринта на бюрото й.

— Заминавам за Вашингтон един ден по-рано. Искам да потегля утре следобед и да вечерям спокойно с министъра на търговията, за да може целия понеделник пълноценно да посветя на работата с посланика. — Очевидно той беше много загрижен за пътуването си, дори вземаше със себе си и двете секретарки. — Имаш ли нещо против?

И двамата знаеха, че това няма значение, но той винаги вежливо я питаше, а тя също така добре играеше играта, като се преструваше, че „му позволява“.

— Не, разбира се. Аз пък имам утре среща със сина ти, ще гледаме следобед „Снежанка“, след което ще прекараме една спокойна вечер вкъщи.

Тя се усмихна на съпруга си. Неговото възпитание й носеше такова облекчение, след като бе видяла Чарлс да се държи като луд.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

— На нас ще ни е добре тук — отново се усмихна и той я целуна по челото.

Малкълм даде знак на Патрик, че е готов, и шофьорът излезе да го чака пред колата, докато Хейвърфорд му подаде меката шапка.

— До скоро, скъпа. Приятен ден. Почини си за довечера. Внимавай да не те заболи главата.

Понякога й се струваше, че се отнасят към нея като към непълноценно същество. Разбира се, срещата с Чарлс можеше да стане причина за появата на мигрена, но целия следобед тя се чувстваше много добре. Видя се с Теди, преди той да отиде на тържеството, и след това, после се качи да го целуне за „лека нощ“, преди да излязат с Малкълм на гости. Госпожица Грифин промърмори, защото смятала, че майка му го била виждала достатъчно за днес, но Мариел обичаше понякога да му се покаже с вечерния си тоалет, пък и на Теди това му харесваше. Той винаги охкаше и ахкаше по всичко, което тя обличаше.

Роклята на „Мадам Грес“ й стоеше страхотно. Прилепваше към фигурата, горе имаше набори като ангелски крила и когато Малкълм я видя, й каза, че прилича на богиня. Мариел стана център на внимание на вечерята у Уайтс, всички изразиха възхищението си от външния й вид, а повечето мъже споделиха с Малкълм, че е щастлив, задето има жена на половината на неговите години, която отгоре на всичко е и толкова невероятно красива.

След приема, по пътя към къщи тя мълчеше, а той отново й повтори колко е красива. Мариел се усмихна и му благодари за комплимента, но в същото време мислеше за Чарлс и за заплахите, които той отправи към Теди в парка. Успокояваше се, че просто е бил афектиран, беше сигурна, че никога не би навредил на дете — на нейното или на чието и да било друго. Той просто беше недоволен от отказа й да се види с него и не знаеше как да постъпи, затова започна да я заплашва. Мариел изпитваше вътрешно удовлетворение, че реши да не се вижда с него. Това само щеше да разпали полуугасналия огън и да ги направи и двамата нещастни. Ако нещата между тях стояха различно, тя би споделила с Малкълм, но при така създалите се обстоятелства знаеше, че не бива. Той нямаше представа каква важна част от живота й е бил Чарлс, дори не подозираше, че е съществувал. Не можеше и да става дума да сподели с Малкълм, че с Чарлс са били женени и са имали дете, което е починало, не можеше да му обясни какви са основанията на Чарлс да негодува заради Теди.

— Струваш ми се разсеяна. — Вече го беше забелязал, но това състояние й придаваше замечтан вид, който я правеше още по-хубава, и за пръв път от много време насам той установи, че я желае, и дори се изненада сам на себе си.

— Просто си мислех.

— За какво?

— Нищо особено.

— Изглеждаш ми загадъчна.

Тя отново се усмихна, все така разсеяна, а по свои съображения Малкълм реши да не я разпитва повече.

Когато се прибраха, една от прислужниците стана, за да й помогне да съблече тоалета. Мариел свали бижутата и си легна. Преди да заспи, си мислеше за Чарлс и за онова, което той каза в парка… но тази нощ, когато заспа, тя не сънува Андре… а Теди.