Даниел Стийл
Отвличане (10)

Глава 10

Процесът започна в един мрачен мразовит следобед на март. Студеният вятър и леденият дъжд сякаш проникваха чак до костите, но въпреки това залата бе препълнена от кандидати за съдебни заседатели, публика и репортери. Същата седмица Хитлер бе нахлул в Прага и бе провъзгласил Чехословакия за германско владение. Ала дори Малкълм не беше толкова погълнат от световните новини, както обикновено. Съзнанието на всички бе заето от процеса „Съединените американски щати срещу Чарлс Делони“.

Делото щеше да се състои в американския районен съд и точно в един часа Малкълм и Мариел пристигнаха с лимузината „Пиърс-Ероу“, придружени от двама полицаи и от четирима агенти на ФБР, сред които и Джон Тейлър. Той беше радостен, че е там, за да й дава сила. Тя усещаше присъствието му край себе си и се чувстваше по-смела. Откакто бяха излезли от къщата, Малкълм не й беше казал ни дума. Безмълвният упрек, който й отправяше през последните месеци, я терзаеше невероятно. Лицето й изглеждаше сиво колкото роклята й, когато слязоха от колата и Малкълм я подкрепяше нагоре по стълбите към съда, без да продума. Мариел бе облечена в бледосиво палто и подходяща шапка, която вятърът почти щеше да отвее точно когато репортерите ги връхлетяха, а агентите на ФБР трябваше с мъка да им пробият път. Щом влязоха в съдебната зала, Мариел отново осъзна колко болезнено щеше да е делото и колко безполезно. В края на краищата, това нямаше да й върне Теди. Тогава каква бе целта? Той си бе отишъл и след три месеца на очакване надеждите им, че ще се върне жив, се изпариха. Всичко това щеше да е едно упражнение в обвинение.

Семейство Патерсън зае места на първия ред зад главния щатски прокурор. Джон Тейлър седна до Мариел, а един от помощниците му — до Малкълм. Зад тях стояха още двама агенти от ФБР, имаше по двама униформени полицаи от двете им страни и точно отпред, така че бяха заобиколени и защитени отвсякъде повече, отколкото трябваше. Бригите също беше в съдебната зала, чакаше ги, когато пристигнаха. Тя погледна с топлота Мариел и кимна вежливо на Малкълм. След няколко минути се появи съдебният пристав и подкани всички да станат, за да посрещнат съдията в черна тога, който влезе и огледа залата. Беше висок мъж с грубо лице и рошава побеляла коса, не много по-различна от косата на Малкълм. Всъщност двамата мъже бяха далечни познати, но той бе известен като строг съдия и Малкълм не се възпротиви, когато определиха него за процеса.

Съдия Ейбрахам Морисън зае мястото си и намръщено обходи с очи залата. Настъпи продължителна тишина, после хората започнаха да се раздвижват по местата си, особено неспокойни бяха журналистите и фоторепортерите, които съдията разглеждаше внимателно, а след това отмести поглед към съдебните заседатели, семейство Патерсън, обвиняемия, защитника и обвинителя.

— Казвам се Ейбрахам Морисън. — Думите му прозвучаха високопарно. — Нямам намерение да толерирам никаква проява на неподчинение в тази съдебна зала. Ако някой тук се държи не както трябва, ще бъде изхвърлен незабавно навън. Всяко незачитане на съда ще бъде наказвано със затвор. Ако някой журналист се държи непочтително, завинаги ще му бъде отнето правото да присъства на заседанията. Всеки, който се опита да изнудва съдебен заседател, незаконно да влияе на съдебен заседател или дори да разговаря с такъв, ще бъде подведен от мен под съдебна отговорност. Ясно ли е за всички в тази зала? — Видяха се кимащи глави и се чу мърморене. — Тук сме по сериозна работа. Това е углавно престъпление. Животът на един човек е заложен на карта, може би е отнет детски живот. Това не са неща, към които аз се отнасям лековато. — После Морисън погледна право към журналистите. — Ако си позволите да преследвате някой тук, независимо дали става дума за съдебен заседател, обвиняем или свидетели — той погледна многозначително към семейство Патерсън, — ще изхвърчите през вратата по-бързо, отколкото може да ви изхвърли съдебният пристав. Разбраха ли всички правилата на поведение тук? — Настъпи продължителна тишина, през което време присъстващите го гледаха със страхопочитание. — Разбрахте ли? — Гласът му пак прогърмя и после се чу хорово: „Да, сър“. — Добре. Тогава можем да започнем. Няма да толерирам безредие в съда. Нека се разберем още от самото начало. — Отново се видяха кимащи глави, той сложи очилата си и внимателно прегледа някакви документи. Мариел погледна към масата на защитника и забеляза, че Чарлс изглежда по-слаб и блед, а косата на слепоочията му като че ли бе побеляла повече, отколкото когато го видя последния път. Той беше в тъмносин костюм, с бяла риза и тъмна вратовръзка и изглеждаше много по-порядъчен от редица хора в тази зала, но не това бе въпросът. Том Армър също имаше извънредно сериозен вид в костюма на тънко райе и жилетка. Незнайно защо той й се стори по-млад, отколкото при посещението му в дома й. Тя не бе уведомила Малкълм за срещата.

Съдия Морисън отново огледа залата и погледът му помете присъстващите.

— Мисля, че всички знаем защо сме се събрали тук днес. Това е случай на отвличане. Отвличането на Тиодор Уитман Патерсън, четиригодишно момче. В съдебната зала са родителите му. — Той посочи неопределено по посока на Мариел и Малкълм и тя почувства как сърцето й подскочи. Трудно беше да се повярва, че след три месеца на непрекъснато напрежение има жив човек, който да не знае кои са те, но сякаш съдията Морисън искаше да ги представи още веднъж. Той беше защитник на благоприличието и респекта, ала също така обичаше личното общуване в съдебната зала. — Обвиняемият е мъж на име Чарлс Делони. На теория, дами и господа, и аз се обръщам и към съдебните заседатели тук, господин Делони е невинен до доказване на вината му. Бремето на доказването й се пада на обвинението. Обвинителят, господин Уилям Палмър — съдията посочи и него, — трябва да ви убеди, извън всяко съмнение, че господин Делони е виновен. А работата на господин Армър — той посочи Том — е да ви убеждава, че господин Делони не е виновен. Ако господин Палмър не изгради убедително обвинение и вие не сте убедени, ако не вярвате извън всяко съмнение, че господин Делони е отвлякъл това дете, тогава вие трябва да го оправдаете. Наложително е да слушате много внимателно и трябва да поемете отговорността си сериозно. А аз ще изолирам съдебните заседатели от всяко възможно влияние. Вие ще бъдете настанени в хотел на държавни разноски, докато трае процесът. Няма да имате право да разговаряте с никой друг, освен със своите колеги. Не можете да се обаждате на децата си, да разговаряте със съпруга или съпругата си, да посещавате приятели, да ходите на кино. Вие трябва да общувате само с останалите съдебни заседатели в хотела, докато изпълните задължението си без предразсъдъци и без да се разсейвате с други проблеми. Представителите на печата ще ви затрудняват, вестниците, радиото — всичко това ще е много изкушаващо и много объркващо. Но вие трябва да направите каквото зависи от вас, за да се опазите чисти от всичко наоколо, докато процесът свърши. Ако тук сред вас има някой, за когото изолацията ще представлява голямо затруднение през следващите няколко седмици поради здравословни или семейни причини, моля да се обади, когато ви извиквам по име. Ще имаме нужда от дванайсет съдебни заседатели и двама за резерва. Дами и господа, благодаря ви за сътрудничеството. — Той се обърна към съдебния пристав и му поръча да извиква имената на бъдещите съдебни заседатели.

Първата жена бе толкова изплашена, че почти се спъна, когато отиваше към мястото си, и трепереше толкова силно, че дори Мариел го забеляза, докато я гледаше.

Вторият съдебен заседател също беше жена, възрастна негърка, която трудно стигна до мястото си, защото беше много стара и едва се придвижваше. Следваха двама мъже на средна възраст и мъж на около четирийсет години с един крак, момиче от китайски произход с невероятно дълга коса на плитки, млад негър с приятен външен вид, две хубави млади момичета и жена на средна възраст, която не откъсваше поглед от Малкълм и Мариел, още двама мъже и най-сетне две невзрачни жени за резерва.

Щом всички седнаха, съдия Морисън представи обвинителя от името на правителството на Съединените щати — Уилям Палмър. Той се обърна, огледа залата, после погледна заседателите и им се усмихна.

— Здравейте, името ми е Уилям Палмър. Аз съм обвинител от името на правителството на Съединените щати по този случай и съм тук, за да представлявам народа. Аз представлявам вас и ще имам нужда от помощта ви, за да осъдя този човек — той посочи Чарлс, — който според нас е отвлякъл четиригодишното момче Теди Патерсън дванайсет дни преди Коледа миналата година. — Сякаш фактът, че отвличането бе станало преди Коледа, влошаваше нещата и действително бе така, поне що се отнася до родителите на момчето. — Ако някой от вас познава този човек или мен, или адвоката на обвиняемия, господин Армър, или съдията, или някой, свързан с нас, той трябва да го съобщи сега, защото в противен случай това би навредило на процеса. Ако има такъв човек, той ще бъде освободен от задълженията си. Само го кажете на съдията, когато извика имената ви и пита за името и професията ви. — После Палмър седна с отривисто движение. След него стана да се представи Том Армър и Мариел веднага забеляза, че той много повече се хареса на съдебните заседатели. Том не им говореше както Бил Палмър, маниерът му бе спокоен, а не рязък както на щатския прокурор. Армър обясни, че делото срещу господин Делони е плод на косвени улики и че са намерени два предмета, които свързват клиента му със случая, но няма доказателство, че той действително е отвлякъл детето или че има нещо общо с това. Докато защитникът говореше, Мариел видя няколко съдебни заседатели да кимат. Армър седна, след като благодари за помощта им със сърдечна усмивка, която накара двете млади момичета да започнат да хихикат, а съдията се смръщи, като ги видя.

— Позволявам си да ви припомня, дами — излая той срещу тях, — че това не е светска забава, нито пък някакво развлечение. А сега — съдията огледа останалите, — страда ли някой от вас от здравословен проблем, който би му попречил да живее изолирано от семейството си през следващите седмици? — Възрастната негърка вдигна ръка и Морисън я погледна със сърдечна усмивка. — Да? Името ви, мадам?

— Ръби Фрийман.

— Да, госпожо Фрийман.

— Става дума за краката ми. Ужасен артрит. Непрекъснато ме боли. — Тя го погледна тъжно.

— Забелязвам — той й кимна съчувствено.

— Понякога нощем почти не мога да се движа. А дъщеря ми… тя се грижи за мен… Наглеждам детето й, докато е на работа. — Жената се разплака, когато изрече това… — Ако аз не съм при нея вкъщи… тя не може да ходи на работа… Няма какво да ядем… Съпругът й бе убит във фабриката, трудова злополука… — Сагата на отчаянието сякаш щеше да продължи вечно.

— Разбирам. Може би дъщеря ви ще намери някой, който за кратко да й помага. Но, госпожо Фрийман, всъщност смятате ли, че не си струва да изтърпите тези силни болки, за да издържите по време на целия процес?

— Да, ваша милост. Човек, който не го е преживял, няма представа колко боли от артрита. Аз съм на осемдесет и две години и страдам от него почти двайсет години, убийствено е.

— Много съжалявам заради това, което ми казвате. Вие можете да бъдете освободена. Благодаря ви, задето дойдохте днес — рече учтиво съдията.

Никой друг не вдигна ръка, затова той продължи. Но първата призована съдебна заседателка бе твърде нервна и също помоли да бъде освободена. Тя каза, че има камък в жлъчката, а и английският й не бил толкова добър, имала болен съпруг и той се нуждаел от нея. Двамата със съпруга й бяха американски граждани, но от германски произход. Преди тя да продължи да се извинява, съдия Морисън освободи и нея. Китайското момиче с плитките изобщо не говореше английски и също бе освободено. Двете млади момичета се кикотеха почти през цялото време и съдията пак ги смъмри. После Бил Палмър стана и започна да разпитва съдебните заседатели, а след него същото направи Том и много бързо първоначално призованите съдебни заседатели започнаха да отпадат един по един.

Двамата мъже на средна възраст бяха предприемачи и те останаха. Бяха женени с внуци горе-долу на същата възраст като Теди. Мъжът с един крак каза, че е на четирийсет и две и е изгубил крака си в Първата световна война и сега бил застраховател на пътническа застрахователна компания. Младият негър работел в поща през деня, а вечер свирел на тромбон в „Смолс Парадайс“ и затова нямал време да се ожени и всички се разсмяха. А двете млади момичета бяха освободени, защото според съдията те не можеха да се държат както трябва. И двете бяха на двайсет и две години, но бяха омъжени и явно си представяха това като игра, а отстраняването им беше предупреждение към останалите. Жената на средна възраст, която не откъсваше поглед от Мариел и Малкълм, беше секретарка и не бе омъжена. Живееше в Куинс и беше невъзможно да се разбере дали съчувства на Чарлс или не. Като че ли всичко, на което бе способна, бе да се вторачва в семейство Патерсън и веднъж се наложи съдията да й напомни, че е редно да съсредоточи вниманието си върху съдебната процедура. В крайна сметка защитата реши накрая да я освободи, както стана и с двамата мъже след нея. И двете страни по процеса единодушно одобриха двете безлични жени. Останаха непопълнени осем места и им трябваха още четири дни, за да намерят подходящи съдебни заседатели. Двамата мъже на средна възраст с малки внучета останаха, макар Мариел да бе сигурна, че Том ще иска да се освободи от тях, защото те може би щяха твърде много да съчувстват на обвинението. Беше интересно да се предвижда кого ще предпочетат съответно защитата и обвинението. И ако причината за процеса бе друга, тази юридическа игра сигурно щеше да я заинтригува. Местата си на съдебни заседатели запазиха също ветеранът с един крак и младият чернокож музикант. Последният мъж бе от китайски произход и професор по икономика в Колумбийския университет. Останалите съдебни заседатели, както и двете резерви, бяха жени.

Най-младата от тях бе по-възрастна от Мариел и имаше три деца, но всички те бяха по-големи от Теди. Имаше една жена, която бе монахиня от трийсет години, ала бе нарушила обета си, за да се върне вкъщи и да се грижи за умиращата си майка. А когато майка й починала, тя бе решила да не се връща повече в манастира, но не се бе омъжила. Имаше още две жени, които бяха приятелки и бяха попаднали в един и същ състав по съвпадение, и двете бяха учителки в едно и също училище и също не бяха омъжени. Другите три жени изглеждаха съвсем обикновени, женени, но без деца, и работеха или на секретарска длъжност, или като служителки в големи корпорации. Едната за кратко бе работила при някакъв адвокат, но каза, че няма понятие от право, и нито защитата, нито обвинението я отхвърлиха. В общи линии това бяха съдебните заседатели — група от равни на Чарлс и по презумпция нормални, скромни и честни хора.

Беше петък, малко преди обяд, и съдията се разпореди заседателите да се приберат вкъщи, да си свършат работата през последните им свободни почивни дни, защото, като се започне от понеделник, те щяха да бъдат изолирани от нормалната си среда. Морисън им нареди да не четат материалите по случая във вестниците, както и да не слушат радиото през почивните дни.

После прекъсна работата на съда до понеделник сутринта и Мариел с изненада установи колко е изтощена само от продължилия пет дни подбор на съдебните заседатели. Стори й се безкрайно дълго да изслушва историите на хората и да наблюдава как защитата и обвинението отхвърляха или ги запазваха в състава. Двамата с Малкълм станаха, а Чарлс бе отведен и за пореден път щеше да прекара почивните дни в затвора. Том Армър подмина Мариел, все едно никога не я беше виждал.

Агентите на ФБР ги придружиха до вкъщи, а същия следобед Бил Палмър навести Малкълм. Двамата прекараха дълго време в кабинета, но не поканиха Мариел при себе си и тя пи кафе с Джон Тейлър в дневната. Той нямаше никакви новини, ала поне тя изпитваше облекчение да разговаря с някой, който толкова й съчувстваше след прекараната трудна седмица. В мига, в който Мариел направеше една крачка навън от съдебната зала, Биа Ритър се спускаше към нея и я молеше да се видят. Тя се обади по-късно същия ден, но Мариел отказа да разговаря с нея. Беше твърде изтощена, за да се занимава с Биа или да слуша молби за пощада на Чарлс. Освен това Мариел нямаше желание да й помага.

— Тя е свястно момиче — отбеляза Тейлър. — Сигурно е луда по него.

— Някои хора са склонни да изпитват подобни чувства към Чарлс. — Мариел се усмихна. Тя нямаше тайни от този човек. — Някога и за мен важеше същото. Все пак тогава бях на осемнайсет години.

— А сега? — Джон Тейлър изглеждаше притеснен, но не за процеса и Мариел се усмихна.

— Вече съм по-умна. — Това обаче не означаваше, че искаше да го сполети смъртно наказание, ако той не го заслужаваше. Тя все още се терзаеше от тази мисъл, а ФБР не хвърляше никаква светлина върху случая. В началото на седмицата имаше очна ставка в Кънектикът — малко момченце, което уж приличало на Теди. Но подобно на другите следи, след като направиха проверка, се оказа, че и тази е лъжлива.

— Изглеждаш уморена — заговори с обич Тейлър, когато тя му сипваше втора чаша кафе.

— Седмицата бе тежка.

— Не толкова тежка, колкото ще бъде другата и седмицата след нея. — Той знаеше какво ще последва, знаеше с какви хора ще си имат работа. Щатският прокурор беше упорит кучи син и искаше да спечели делото. Даваше си сметка, че целият свят го наблюдава, дори Франклин Делано Рузвелт следеше случая и Палмър нямаше да допусне защитата да спечели, независимо какво щеше да му коства. Армър също беше упорит, но по-открит и прям, той минаваше право на въпроса и директно съсипваше. Информацията, която прокурорът и защитникът искаха да извлекат от нея и да й припомнят, щеше да й причини доста мъка. — Готова ли си за това? — Притесняваше се за нея, защото, вярно, че тя беше издръжлива, но и много крехка и той не искаше Мариел да изживява такава болка. Тейлър си припомни в какво състояние изпадна тя, когато му разказваше за Андре. Въпреки всичко Мариел се държеше доста добре, като се има предвид, че беше вече три месеца без Теди. — Каквото и да се случи — опита се да я предупреди той, — не им позволявай да те плашат… не допускай да ти внушат, че вината е твоя. — Той знаеше, че призракът на вината я преследва неотклонно в продължение на години. — Знаеш, че не си виновна. — Мъчеше се да я окуражи.

— Бих искала и Малкълм да мислеше така. Той продължавала ме упреква за всичко. Задето съм намесила Чарлс в живота ни и това ни е струвало Теди.

— Но ти не си го искала. — Какъв глупак беше този човек! Тейлър го изгледа с неприязън, когато малко по-късно Малкълм мина по коридора с Бил Палмър. Джон разговаряше с един от своите служители и Малкълм му щракна с пръсти като на куче. Този жест силно подразни Джон Тейлър.

— Щатският прокурор има нужда от вашата помощ, господин Тейлър. — Малкълм Патерсън не изпитваше никакво уважение към него. Този агент не успя да направи нищо, не намери Теди. — Нуждаем се от малко информация.

— За Делони? — Палмър кимна.

— Защо не поговорим някъде? — предложи прокурорът, но когато Тейлър чу за какво става дума, то не му хареса. Кроеше се мръсна кампания за оклеветяване, грозно ровене в миналото, което нямаше нищо общо с Теди, и Тейлър се възпротиви. Прокурорът искаше от него да му помогне да открие факти за Мариел и Чарлс, които Тейлър знаеше, че ще са болезнени за нея.

— Какво общо може да има това със случая?

— Въпрос на репутация, човече. Недейте да ми проповядвате морал точно сега. Става дума за спечелването на делото.

— Какво ще спечелите? Ще осъдите един невинен или всъщност ще пипнете човека, който го е направил? Ако той е виновен, ние няма да имаме нужда от тази мръсотия, Палмър.

— Ако вие не ми помогнете, някой друг ще го направи.

— Затова ли се води този процес? Да го осъдите на всяка цена? А не помислихте ли за нея? Защо трябва да я замесвате в това? — Исканията на Палмър се отнасяха до времето, в което Андре бе умрял в Женева, и до периода на нейния престой в клиниката. Както Тейлър, така и Палмър знаеше, че ако Чарлс е виновен, те нямат нужда от подобно ровене.

— Госпожа Патерсън не ме интересува, Тейлър. Собственият й съпруг го иска. Вижте, ако сведенията не ни вършат работа, няма да ги използваме.

— Колко мило — отбеляза иронично Тейлър и си помисли, че тактиката на Том Армър му харесва повече. Тя бе много по-почтена. Все не му се вярваше, че Патерсън е готов да пожертва Мариел само за да притисне Делони. Но Малкълм бе убеден, че Делони е отвлякъл и убил сина му, и се стремеше да направи всичко възможно, за да осъди Чарлс. Може би в известен смисъл, каза си Тейлър, когато започна да поръчва разговори по телефона, човек не биваше да вини толкова строго Патерсън. Поне ако самият Джон се добереше до информацията, можеше да предвиди следващата стъпка на Палмър и да предупреди Мариел какво я очаква. Онова, което Тейлър не знаеше обаче, беше, че Малкълм също се обаждаше тук-там и бе по следите на голямото си разкритие.

За Мариел почивните дни минаха прекалено бързо. А в понеделник сутринта всички се върнаха в съда и същинската част на процеса започна.