Даниел Стийл
Отвличане (15)

Глава 15

Точно в десет и петнайсет на следващата сутрин съдия Ейбрахам Морисън потропа с чукчето и призова залата към ред. Том Армър изглеждаше особено елегантен в колосаната бяла риза, тъмносиния костюм и новата вратовръзка. Сутринта бе станал петнайсет минути по-рано, за да лъсне обувките си. Когато си струваше, обичаше в края на процеса да изглежда блестящо. Чарлс бе много сериозен, в сив банкерски костюм и вратовръзка, заета от баща му.

— Днес, дами и господа, ще чуем заключителните речи на защитата и обвинението — обясни съдията на заседателите. През последния месец те живееха в хотел „Челси“ и бяха започнали да отслабват. Някои от тях изглеждаха направо излинели.

Когато съдията заговори, Том Армър стана и даде знак, че иска да отиде при него, което направи заедно с Бил Палмър.

— За какво става дума, господин защитник? — попита го смръщено съдията с тих глас.

— Ново доказателство, ваша милост, и малък проблем. Мога ли да ви видя в кабинета ви? — Съдията не беше доволен от подобен развой. Почти бяха на път да приключат, а сега Армър му говореше за ново доказателство. Какво, по дяволите, можеше да означава това?

— Добре, добре. — Той им махна с ръка да го последват, след което останаха в кабинета му до единайсет и трийсет — време, преминало в спор между защитника, обвинителя и съдията. Господин Морисън бе готов да допусне свидетеля в залата, но не искаше да му гарантира помилване. Ако казаното от него, че е подхвърлил пижамата и мечето в дома на Чарлс Делони, бе вярно, това беше престъпление по федералните закони, а и вероятно той знаеше нещо за похитителите, което прикриваше.

— Казвам ви, арестувайте го — настояваше Палмър.

— Не мога да предавам източника си — възрази Армър.

— Ами ако лъже?

— А ако не лъже? Ако той наистина е подхвърлил пижамата и мечето, значи Делони е невинен.

— За бога! Кой е този тип? — почти изкрещя Палмър.

— Няма да кажа, докато не се споразумеем.

Съдията бе покрусен от онова, което чуваше, и сделката, до която стигнаха, не му беше по вкуса.

— Имате четирийсет и осем часа да проверите сведението, да разберете фалшиво ли е или не. Използвайте ФБР, морската пехота, армията. Не давам и пет пари какво ще направите, но се постарайте да ми съобщите нещо повече. Не мога да обещая нищо на този човек. Проверете, открийте какво става. Но след четирийсет и осем часа по-добре се върнете в съдебната зала с доказателство, защото в противен случай ще ви осъдя за незачитане на съда и ще хвърля осведомителя ви в затвора. Разбрахте ли?

— Да, сър. Благодаря ви. — Том сияеше. Разполагаше с два дни, за да направи чудото, може би приятелят на Биа щеше да му помогне.

— Съгласен ли сте с двудневното отлагане, господин Палмър? — попита съдията.

— Имам ли избор? — Палмър беше ядосан, но отстъпи. Беше се подготвил да нанесе своя удар в заключителната реч.

— Не съвсем — съдията му се усмихна, а Том се засмя.

— Ами тогава трябва да се съглася, нали? Всяко зло за добро. Лично аз мисля, че е номер. Делони е виновен, това гадно комунистическо копеле.

— Не говорете така за моя клиент — сериозно го сгълча Том Армър.

— А вие не адвокатствайте на такива хора.

Тримата мъже се върнаха в съдебната зала и съдията обясни на всички, че се е появила възможност да бъде представено ново доказателство и съдът прекъсва заседанието си за двудневно разследване. Следващото заседание бе насрочено за петък. Той благодари на всички, че са дошли, и съдът бе разпуснат, а Том зашепна на Чарлс и му обясни какво се е случило. Щом отново стана, Армър направи знак на Джон Тейлър.

— Мога ли да ви видя за минутка? Имаме нужда от помощта ви.

— Разбира се. — Официално, както се бяха развили събитията, Джон беше тук, за да помага на обвинението. Но той всъщност бе тук, за да помага на всички, като открие Теди.

— Може ли да отидем някъде на тихо място за няколко минути? — Том остави Чарлс, за да го върнат в затвора, и последва Тейлър до един празен кабинет.

— Какво открихте?

— Не съм сигурен. Но мисля, че е нещо добро. — Той му разказа за източника си и за сведенията, които е получил от онзи човек. — Уплашен е до смърт. Взел е парите от някой, който му ги е оставил, и сега се води съучастник или най-малкото попада под ударите на закона. Досието му е претъпкано, пуснат е под гаранция и умира от страх да се покаже.

— Поне не е глупак. Кой е? Може би го знам.

— Сигурно. Но трябва да ми гарантирате помилване и тогава ще ви кажа името му.

— Не мога да ви гарантирам нищо друго, Армър, освен че ще получите ритник в задника, ако не ми кажете за какво става дума. Вие не сте тук само за да защитавате сигурността на клиента си. Ние търсим едно четиригодишно дете, което може да е живо, а може и да е мъртво, но ако е живо, се намира в голяма опасност.

— Знам го, по дяволите! Но нищо чудно да изплашите източника ми. Той смята, че момчето е живо. Ала трябва да ми обещаете, че няма да го арестувате.

— Не възнамерявам да го арестувам, а само да разговарям с него. Ако искате, елате с мен. Кой е той? — Армър продължаваше да се притеснява да не навлече неприятности на човека.

— Казва се Луи Полански — колебливо съобщи Том, а в същото време се молеше Тейлър да не го арестува.

— Луи? Луи Любовника? По дяволите, с Луи се знаем от отдавна. Изпратих го в затвора преди петнайсет години, когато аз самият бях хлапе… Спасих му живота. Неговите приятелчета от мафията се опитваха да го убият, а аз му осигурих уютна килия и защита за пет години. Той ме обича. — Джон Тейлър се усмихна.

— Сериозно ли говорите? — Том бе озадачен.

— Той ще разговаря с мен. Кълна се. — Когато Том се обади отново на Луи, той чакаше на телефона и се съгласи да се срещне с Том Армър и Джон Тейлър.

Видяха се в един часа в италиански ресторант в Гринич Вилидж, който се управляваше от мафиот и беше контрабандно питейно заведение от години, което Тейлър добре познаваше, но за Том Армър бе ново. Човекът, с когото се срещнаха, беше нисък и много пълен, плешив и се потеше обилно. Докато разказваше какво е сторил, той се тресеше от нерви, ала очевидно му бе приятно да се види с Джон Тейлър.

— Никога нямаше да го направя. Това е лудост. Но парите бяха толкова много и ми се стори, че задачата е проста. — Така и беше. До този момент.

Тейлър погледна Том.

— Кой, по дяволите, би му платил толкова много, че да натопи Делони? Някой има зъб на твоя клиент.

— И аз бих искал да зная кой — отвърна кисело Том.

— Казват, че детето е живо, но не знам къде е, нито кой го е взел — прошепна Луи и погледна през рамо.

— Какво ги кара да мислят така? Можеш ли да разбереш? — Изведнъж Тейлър стана строго делови.

— Ще питам. Но мисля, че някой пази ревностно тайната. Много пари играят и сигурно са наели добри професионалисти, защото никой не продумва. — „Като се изключи Луи, слава богу“, помисли си Джон Тейлър и осъзна, че се моли приятелите на Луи да са прави и Теди да е още жив.

— Имаш ли представа къде е? Някакъв намек? Някакъв ключ? Нещо, за което да се заловим?

— Може би вече е извън страната. — Те бяха мислили върху този вариант. Но от месеци проверяваха активно пристанищата и летищата и дори по границите с Канада и Мексико. Доскоро контролираха всичко много изкъсо. Смятаха, че или Теди е мъртъв, или никой не се е опитал да го изведе от страната. Ала изведнъж на Джон му мина нещо през ум. Контролът върху пристанищата бе отслабен преди една седмица. Струваше си да претърсят още веднъж. Той погледна Луи с интерес.

— Ти ми даде идея, Луи. Обичам те.

— Така ли? И какво ще направиш за мен? Слушай… ще върна парите… Похарчил съм само десет хиляди. Мога да върна другите четирийсет. Дай ги на ФБР, Господи, дай ги на съдията. Но, по дяволите, не искам да вляза в затвора заради една детска пижама.

— Знаеш ли какво? — Тейлър го погледна сериозно. — Ако попаднем на нещо, ще сключа споразумение с теб за съдействие при откриването на детето. Ако не го намерим, може много да загазиш. Но аз ще направя каквото мога. Стой и чакай да те потърся.

— Да… уведоми ме… — Луи Любовника погледна нервно Том, а Джон Тейлър отиде да се обади по телефона.

— Благодаря ви, че разговаряхте с нас — тихо рече Том. — Това може да спаси живота на клиента ми.

— Да — усмихна се нервно Луи, — а на мен може да ми струва живота. Но… е, не обичам, когато закачат деца. Повдига ми се. Знаете какво имам предвид. Като случая Линдбърг. Тогава бях в пандиза, излежавах присъда за банков обир. Повдигаше ми се, такива типове… да убият дете.

— Мислите ли, че могат да го убият? — на Том му прилоша от тази възможност не само заради клиента му. По време на процеса Мариел бе спечелила симпатиите му и той не можеше да понесе мисълта, че тя ще трябва да преживее подобен ужас. Особено след като разбра, че е загубила и другите си деца, и при съпруг като Малкълм.

— Трудно е да се каже — отвърна сериозно Луи. — Понякога, когато са намесени много пари, може да стане. А се говори, че тук имала пръст голяма клечка.

— Иска ми се да знам кой го е направил — той беше сигурен, че не е Чарлс Делони. И преди му вярваше, ала сега вече нямаше съмнение. Но след като бе извършено толкова професионално, Том се съмняваше, че те някога ще открият похитителя. Или че ще намерят бедния Теди.

Когато Джон Тейлър се върна от телефона, им се стори мрачен.

— Какво става? — попита го Том.

— Не знам, може би сме на лъжлива следа, но през следващите няколко дни ще обърнем пристанището. Човек никога не знае какво може да открие там. Разбрах, че трябва да претърсим десет товарни и шест пътнически кораба. Това означава, че ще бъдем много заети. А ти, Луи, направи своето и разбери каквото можеш. — Ако не друго, поне щяха да вземат от него показания, че е подхвърлил мечето и пижамата. Но Тейлър знаеше, че може да не е толкова лесно да гарантира сигурността на Луи. — Ще ти се обадя.

— Благодаря за обяда. — Луи погледна и двамата, не съжаляваше, че е дошъл. Ако намереха детето, може би щеше да си струва. Поне веднъж в живота си човек трябва да направи нещо, което сметне за полезно, независимо какво ще му коства.

Когато излязоха от ресторанта, Тейлър реши да се обади на Мариел вкъщи, но се отби в една телефонна кабина, за да не го чуе някой.

— Здравей. Аз съм. — Той знаеше, че тя е познала гласа му. — Хайде да се срещнем в оная черква, в която бяхме вчера, да кажем… след двайсет минути?

— Добре. — Стори му се изненадана. На срещата дойде сама. Измъкна се през задната врата и се сля с тълпата по улицата без някой да я забележи. На главата си имаше шал, облечена бе във вълнен жакет, носеше тъмни очила.

— Нещо не е наред ли? — Тя му се стори притеснена, а той й се усмихна, за да я окуражи.

— Не, но през следващите няколко дни ще бъда много зает. Ако не ме виждаш, не се притеснявай.

— Има ли нещо общо с онова ново доказателство, за което споменаха в съда тази сутрин? — Изглеждаше стресната. Беше го виждала буквално всеки ден от нощта на отвличането насам. Той беше единствената й опора.

— Да, има.

— А има ли… има ли нещо общо с Теди? — … Намерили ли са го… или по-лошо, да не са намерили тялото му? Ала тя не посмя да го попита.

— Не мога да кажа с какво има общо, но ще правим проверки. Не се притеснявай, ще ти се обадя, ако нещо се разбере — увери я той. Не желаеше да събужда у нея напразни надежди, не беше честно. — Искам обаче първо да ти задам един въпрос във връзка с нещо, което колегите ми откриха случайно тази сутрин. — Тъкмо това разкритие, както и идеята, подхвърлена от Луи Любовника, го бяха подтикнали да си помисли за пристанището. Тези два факта разклатиха една камбанка в съзнанието му. Първоначално Тейлър сметна, че или колегите му грешат, или Мариел не му е казала нещо. — Планирате ли със съпруга ти пътуване през следващите две седмици?

— С Малкълм? Та той почти не ми говори от седмици насам и миналата вечер ми съобщи, че ще се разведе с мен. — Но тя не изглеждаше разстроена. Като се има предвид какво бе преживяла, понесе вестта доста спокойно.

— Добро момче. Значи ти няма да пътуваш с него? — От самото начало му се стори невъзможно, ала бе длъжен да провери.

— Не. Защо? — Мариел бе озадачена.

— Не мислиш ли, че Малкълм е планирал малък меден месец, за да се опита да поправи нещата?

— Във всеки случай не и с мен. Той ме предупреди, че адвокатът му ще ми се обади.

— Кога стана това?

— Миналата вечер, след като ходихме с теб в черквата.

— После изведнъж тя се сети нещо, което Малкълм й бе казал в стаята на Теди. — Каза ми, че заминава. Това ли имаш предвид?

— Може би. — Тейлър не й спомена, че госпожа и господин Патерсън имат резервирани места на кораба „Европа“. Той допускаше, че Малкълм взима Бригите и възнамерява да я представи за своя жена. И преди го беше правил, на корабите хората се държаха дискретно. Хубаво малко пътуване, което бе планирал за развлечение, докато Мариел очаква обаждане от адвоката му. Какъв мръсник. — И аз се учудих. Предположих, че е грешка.

— Помисли си, че възнамерявам да избягам оттук? — Тя се усмихна, но дори сега очите й бяха тъжни. Толкова много бе преживяла през последните четири месеца. Джон искаше да я прегърне, ала нито му беше мястото, нито времето, а той беше и зает.

— Не си въобразявайте, че можете да заминете, без ФБР да е по петите ви, госпожо Патерсън.

— Това звучи доста трогателно. — Тя се усмихна, когато излязоха от черквата. — Кога ще те видя пак?

— Щом се освободя. Ще дойда у вас или ще ти се обадя. Най-малкото ще те видя в съда в петък сутринта. — Той нежно й се усмихна и я прегърна през рамо. — Пази се. — Даваше си сметка, че когато не е зает, всеки миг се притеснява за нея. Изпрати я почти до дома й, а после се оттегли и я проследи с поглед как прекоси тичешком улицата до къщата на Патерсън. След това Тейлър взе такси и отиде в службата.

През следващите два дни Мариел не се чу с никого. Малкълм замина за Вашингтон да се срещне с германския посланик и Бригите го придружи. Том Армър бе зает да доизкусурява заключителната си реч и да успокоява Чарлс. След като Том му бе разказал нещичко за Луи, Чарлс силно се вълнуваше какво ще стане. Том не му беше изложил фактите докрай, защото познаваше буйната натура на Чарлс, но вече му бе съобщил, че Луи е подхвърлил пижамата и плюшеното мече в дома му. Чарлс не знаеше също, че Луи може да откаже да свидетелства, ако ФБР не му гарантира помилване и закрила.

— Но това доказва невинността ми — почти изкрещя той на Том.

— Знам. Само че този тип доброволно трябва да реши да се яви в съда.

— Как се казва? — Все едно това имаше някакво значение, но Том Армър се усмихна.

— Луи Любовника.

— Страхотно. Само той ми липсваше.

— Слушай, приятелю, ако Луи е подхвърлил тази пижама и иска да свидетелства в съда за това, точно той е човекът, който ти липсва.

— Как, по дяволите, го намери? — Пред него просветваше надежда, но той знаеше, че още не е в безопасност. Много неща трябваше да се случат преди да бъде освободен, и ако Луи Устата или както там му викаха, изчезнеше, Чарлс беше загубен и той го съзнаваше.

— Всъщност една твоя приятелка или почитателка — няма значение, ми се обади късно вечерта.

— Коя? — Чарлс бе заинтригуван.

— Биатрис Ритър — безучастно му съобщи Том.

— Страхотно момиче, а? Какъв дух! — в следващия миг Чарлс се натъжи. — Понякога ми напомня за Мариел, като млада. Тогава тя беше същата фъртуна, така енергична, забавна и палава. Сигурно след това животът я е променил. — Изглеждаше опечален. — Или може би аз. — Сега Мариел бе толкова сериозна, красива и мила, така хрисима. И въпреки това у нея бе останало нещо, което беше готово пак да се смее, да се забавлява, отново да изпитва щастие. Том Армър го забеляза, когато разговаря с нея. — Мислиш ли, че тя ще се възстанови от всичко това? — попита Чарлс, сякаш Том я познаваше, но все едно — Чарлс трябваше да признае, че защитникът му има добър нюх към хората.

— Мисля, че да. Не смятам, че отново ще се превърне в безгрижното момиче от своята младост, което ти описа преди малко, но малцина не се променят, когато наближат трийсетте. Тя ще преодолее случилото се, ала няма да го забрави. Ще продължи да живее, защото е силна. — После Том въздъхна, защото Мариел заслужаваше нещо по-добро от това, което бе получила.

— Как така успяваш да си вечно доволен от живота? — Чарлс се опита да го провокира. През последните четири месеца бяха станали приятели, Чарлс уважаваше Том, а Том го харесваше.

— Може би просто съм глупак. — Но той също бе преживял трагедия. Разказа на Чарлс още когато Делони сподели с него случилото се с Андре. Преди десет години Том бе изгубил жена си и дъщеричката си в автомобилна катастрофа, малко след като се бе дипломирал като юрист. Странно, ала точно същата година Чарлс бе изгубил Андре. Том не се беше женил след това. Засега бе изцяло погълнат от работата си и смяташе, че един ден ще го направи, когато има време… когато престане да защитава безумци като Чарлс Делони… когато се почувства достатъчно силен отново да обича… Но за Том Армър този момент още не бе дошъл.

 

 

В продължение на два дни Том се опитваше да предпази Чарлс да не полудее, а Чарлс непрекъснато го питаше дали има новини от Джон Тейлър. Но той не се обаждаше. Самият Том нямаше търпение да се чуе с него, бе се осмелил да позвъни веднъж и имаше късмет да го завари в службата. Тейлър му се стори изтощен.

— Господи, човече, знаеш ли какво е да се претършуват шестнайсет кораба? Разпердушинихме цялото шибано пристанище, какво искаш да кажеш с това „побързайте“? — Бяха отправили молба за сътрудничество до пристанищните власти в Ню Джърси, ала на тях им бе по-лесно. В момента там имаше на док само танкери. Но Манхатън беше истинска лудница и всички чужди кораби негодуваха, че ги претърсват, докато не разбраха за какво става въпрос. Тогава взеха да проявяват по-голяма склонност да сътрудничат, но пак не бяха крайно любезни. Новината за отвличането на Теди бе остаряла и въпреки че процесът не бе завършил, хората бяха започнали да забравят и престанаха да коментират. А цялостното претърсване, с всичките му изисквания, носеше хиляди неудобства. Провериха дори пътническия кораб „Европа“, с който Малкълм по-късно щеше да отплава, но той беше чист. Германците бяха много ядосани, че ги претърсват. — Казах ви. Ще се обадя, ако открием нещо. Не бях идвал в службата от миналата нощ и дойдох само да си взема душ, защото повече не мога да се търпя. Имате ли някакви оплаквания, господин Армър? — Тейлър бе рязък, ала Том знаеше, че това не е плод на лошо отношение, а просто защото е уморен.

— Нямам оплаквания, само дето клиентът ми е изнервен.

— Кажете му да държи фронта. Правим всичко възможно. Мога ли да ви помоля за една услуга? — Той се поколеба, но накрая се реши.

— Разбира се. Давайте. За какво става дума? Да се обадя на Луи Любовника? — Том се усмихна, а Тейлър се изсмя.

— Не. На Мариел Патерсън. Сигурно се е побъркала и се чуди какво става. Не съм й казал, че Луи е получил петдесет хилядарки да подхвърли пижамата. Само й съобщих, че имаме нова следа. Не исках да я вълнувам излишно.

— Разбира се. Какво да й кажа?

— Не знам… — Тейлър се поколеба и Том се замисли какъв ли е интересът му към нея, но си рече, че не бива да е мнителен. — Само се уверете, че е добре. Патерсън й създаде такива преживявания. Той се развежда с нея, разбрахте ли?

— Мръсник. — Том бе отвратен, но не се изненада от новината.

— И аз това казвам. Той няма представа какъв късметлия е. Ала на мен ми се струва, че те двамата с малката швабска госпожичка ще си получат заслуженото. Под русата си коса тя прилича на твърда бисквита.

— Мога ли да ви цитирам, специален агент Тейлър? — Том се засмя, а Тейлър уморено се изкиска в отговор.

— Винаги, господин адвокат.

— Трябва обаче да признаете, че малката швабка изглеждаше хубавичка на свидетелското място. — И двамата се изсмяха, а Тейлър се върна към задълженията си и за кой ли път реорганизира работата на подчинените си. Вече бяха проверили дванайсет кораба и до следващата сутрин им оставаха още четири.

Том се свърза с Мариел, както бе обещал на Тейлър.

— Да не би да става нещо особено, господин Армър? — Мариел му се стори много притеснена. — Продължавам да мисля, че те може би имат някаква информация за… за… — Тя се страхуваше да го изрече. — Все още се боя да не намерят тялото на Теди. Предполагам, че би трябвало да знаем, ако… Нямам представа кое е по-лошо — да не знаеш или да знаеш, че вече всичко е свършило. — И едното, и другото прозвуча ужасно на Том. Той още помнеше момента, когато научи за жена си и за детето. Беше непоносимо. Но тук нещата продължаваха много дълго, може би щеше да е известно облекчение, ако се разбереше, че е мъртъв, вместо да се води изчезнал и никога да не се узнае истината. Детето на Линдбърг бяха намерили след два месеца.

— Надявам се скоро да разполагаме с добри новини за вас.

— Имате ли представа какво правят?

Той не искаше да й каже, че обръщат пристанището с краката нагоре, за да търсят Теди.

— Струва ми се, че работят по едно последно доказателство, преди да приключим. Утре ще свършим.

— Как се чувства Чарлс?

— Всъщност… — Том се облегна назад на стола и се усмихна. Тя имаше приятен глас и на него му бе драго да разговаря с нея. Той хареса у Мариел всичко, което бе видял по време на процеса, но преди не я бе допускал в мисълта си по друг начин, освен във връзка с клиента си. — Всъщност, да ви кажа истината, той ме подлудява.

— Съвсем в негов стил. — Тя отново стана сериозна. — Много ли е притеснен?

— Нормално за него. Това ново доказателство може да му помогне. Поне така се надяваме. Проверката извършва ФБР. Ако разберем нещо, ще ви се обадим.

— Благодаря ви. — Би трябвало тя да не е на тяхна страна, но май вече страни нямаше. Просто всички търсеха истината… и Теди.

 

 

Следващите два дни й се сториха безкрайни — Малкълм го нямаше, а Джон Тейлър помагаше при разследването. Изведнъж Мариел остана съвсем сама, нямаше с кого да поговори, а откакто Малкълм бе заминал, къщата й се струваше необичайно тиха. Вече размишляваше какво ще прави, когато се премести. Нямаше къде да отиде, какво да прави, нямаше семейство, към което да се обърне. В известен смисъл това я притесняваше, но тя не беше толкова уплашена, колкото би била преди години. Той не можеше да я изплаши вече. Отведнъж Малкълм престана да я интересува. Цялото му поведение бе насочено към едно — да я уязви.

На втория ден се обади Биа Ритър, но и тя не каза за какво е разследването. Престори се, че не знае, изобщо не си призна, че тя е дала информацията на Том Армър. Просто се обаждала да я чуе и да види дали няма някакви следи от Теди.

— Не, нищо. Виждахте ли Чарлс?

— Преди няколко дни. Той е много напрегнат, откакто наближи денят на произнасяне на присъдата. — Тя се молеше да не се стига дотам.

Същия ден към полунощ нямаше нищо ново. Бяха останали само два кораба, но единият от тях отказваше да пусне на борда си служителите на ФБР. Беше германски и управата му заяви, че няма да се подчини. Отне им още осем часа, за да получат от съда разрешение за обиск. В десет часа на следващата сутрин, когато съдия Морисън призоваваше публиката в залата към ред, Джон Тейлър претърсваше последния кораб заедно с хора на бреговата охрана, пристанищните власти и ФБР и беше сигурен, че няма да намери нищо. Но ако не друго, той трябваше да го направи заради Мариел. Обади се на Том Армър от дока, малко преди Том да тръгне за съда.

— Е?

— Няма нищо. Празно. Никакъв Теди, никакви допълнителни сведения, никой не говори, никой не знае нищо. Свързахме се с всичките си информатори. Нищо. А Луи Любовника не отговаря на телефона. Мисля, че се е уплашил. Може да ни е зарязал. — Тейлър имаше само лоши новини.

— По дяволите! И какво трябва да направя сега?

— Приключвате случая, както щяхте да сторите преди два дни.

— Но Чарлс Делони не е виновен, човече. Чухте Луи. Някой му е платил петдесет бона, за да подхвърли пижамата.

— Да, знам. Но кой ще го докаже? Вие или аз? По дяволите, това са само приказки.

— Не можете да ми причините това! — Том направо плачеше, ала Тейлър беше твърде уморен, за да се притесни от този факт. Имаше да разпердушини още един кораб, а беше на края на физическите си сили.

— Мамка му, човече, не съм мигнал от два дни и съм претърсил всеки шибан кораб в това пристанище — бе попаднал и на няколко кораба с елегантна мебелировка, но вече всички му изглеждаха едни и същи, — ала не открих нищо. Сигурно вашият човек не го е направил, но не мога да ви осигуря средствата, с които да го отървете, а и не сме намерили детето. Какво повече да ви кажа?

— Ще оспоря процеса — гласът на Том трепереше, толкова разстроен беше. Но същото се отнасяше и за Тейлър. Независимо от силния натиск, който оказаха, никой не проговори.

— Оспорване на процеса въз основа на какво? — попита го уморено Тейлър, а в този момент хората му се качваха на германския кораб, за да го претърсят, ала те вече не вярваха в нищо. Знаеха, че няма да открият детето. Или бе изчезнало и бе толкова добре скрито, че никога нямаше да го намерят, или бе мъртво и го бяха заровили някъде и това щеше да се разбере след години. — Как, по дяволите, ще оспорите процеса? — повтори Тейлър, защото Том мълчеше.

— Не знам… дайте ми време… можете ли да ми подскажете причина да поискам още едно отлагане?

— Нищо не ми идва наум. А ако Луи не се появи скоро, съдията ще ни види сметката.

— Да. Знам.

— След като прегледаме и този кораб, ще ви изпратя бележка в съда по някой от моите хора, но не хранете напразни надежди. — Том вече бе изгубил надежда и се притесняваше как ще съобщи на Чарлс, че Луи Любовника е изчезнал.

— Какво? — изкрещя Чарлс, когато Том му каза.

— Изчезнал е — прошепна ясно Том, докато влизаха в съдебната зала.

— Кучи син. Как тия задници са допуснали това?

— Говори малко по-тихо. — В този момент съдията бе потропал с чукчето. — Той има какво да загуби. Може да влезе в затвора за деянието си. Пуснат е под гаранция, независимо от списъка обвинения, дълъг колкото ръката ми. Постъпва лошо, но не можем да го виним.

— Защо да не можем? Ще ме екзекутират заради това. — Том усети в стомаха си болка от жалост.

— Няма да го допусна — опита се да звучи уверен, но не това го владееше, когато съдията с подозрителен поглед ги подкани заедно с Бил Палмър да се приближат към него.

— Е, господин защитник? Какво става с вашето ново доказателство? Имаме ли свидетел?

— Не, сър, нямаме — отвърна мрачно Том Армър. — ФБР работи по тази следа и по няколко други от два дни, но досега не са стигнали до нищо. — Той беше честен докрай и прокурорът изпита задоволство.

— А вашият информатор? — попита съдията, очевидно недоволен от Том.

— Изчезна, ваша милост. За момента.

— Не мога да повярвам, че загубихте два дни на съда и на данъкоплатците, господин Армър — съдията бързо премина от състояние на неудовлетвореност към гняв.

— Бяхме длъжни да проверим, сър. Дори се надявах да ви помоля за още отлагане. Но…

— Дори не си го мислете, господин защитник. — Той ги погледна и двамата, после им направи знак да се върнат по местата си. Бил Палмър изглеждаше на върха на щастието и хвърли поглед на Малкълм, който седеше като истукан в залата, а до него Мариел — спокойна и притихнала. Те не размениха дума в съда. Съдията отново потропа с чукчето и покани Бил Палмър да произнесе заключителната си реч.

Том Армър не можеше да повярва, че това се случва. Почти държаха ключа в ръцете си — и го загубиха. Чарлс имаше вид, сякаш всеки миг ще се разплаче, а Биа Ритър трескаво се чудеше какво става, но нямаше кой да й каже.

Всички аргументи, които Бил Палмър изтъкна в заключителната си реч, бяха толкова грозни, колкото Чарлс ги беше предвидил. Той припомни на съдебните заседатели всяко лошо нещо, което Чарлс бе извършил, всяка глупост, всяка слабост, всяка заплаха, всеки пиянски гуляй, всеки незначителен или значителен акт на насилие. Отношението му към Мариел в деня на смъртта на сина им, пораженията, които е нанесъл на един бар в Париж преди години, когато е бил на деветнайсет. Всичко това според Палмър били ранните признаци на липсата на самоконтрол, желанието да си угажда във всичко, склонността към насилие, която в крайна сметка го накарала да отвлече и убие малкия Теди. Поривът му да участва във войната, жаждата му да убива, която го отвела на фронтовете на Първата световна война още петнайсетгодишен… Предпочитанията му към комунизма, заради които отишъл в Испания… и заплахите, отправени в Сентръл парк, осъществени трийсет и шест часа по-късно. И малката червена пижама, намерена в мазето на дома му, като доказателство, че той наистина е отвлякъл Теди. „Този човек е похитител — вилнееше прокурорът из залата, — та той почти със сигурност е убил едно безпомощно дете.“ Когато изрече тези думи, Палмър огледа журито, после съдебната зала, където се чу суетня и кратко тупване. В крайна сметка всичко случило се досега й дойде твърде много. Мариел Патерсън бе припаднала.