Даниел Стийл
Отвличане (4)

Глава 4

На следващия ден Мариел заведе Теди на „Снежанка“. Прожекцията беше в Рейдио сити мюзикхол, а като изгледаха филма, отидоха да пият какао в „Шрафтс“. Това беше един чудесен следобед и за двамата. Теди сподели с майка си, че обича, когато госпожица Грифин има почивен ден, а това накара Мариел по-силно от всякога да желае бавачката да си отиде, и й напомни, че трябва да зачекне въпроса пред Малкълм. Той продължаваше да смята, че госпожица Грифин въздейства добре на момчето, че възпитава у него подобаващи маниери, защото според Малкълм, що се отнасяше до гувернантките, англичанките нямали равни. Но когато Теди и Мариел се прибраха вкъщи, нито един от двамата не се сещаше за госпожица Грифин. Вечерта Мариел го окъпа в нейната голяма мраморна вана и това много му хареса. Използваха огромни количества силно пенещ се сапун за вана, разпръснаха пяна из цялата баня и Едит, червенокосата ирландка, май се вбеси, когато видя какво са сторили. Трябваше тя да наглежда Теди тази вечер, но Едит отдавна си беше направила други планове заедно с Патрик. Възнамеряваха да отидат на коледна забава в Айриш данс хол в Бронкс и вече бе уредила с Бети, младата прислужничка в кухнята, тя да поеме задължението й, така че Едит да може да излезе. Когато се върнеше, щеше да пъхне в ръката на Бети петдоларова банкнота, да се промъкне до леглото в стаята на бавачката и никой нямаше да разбере. Ядоса се много на бъркотията, която бяха направили Теди и Мариел, защото трябваше да чисти преди да излезе, и това щеше да я забави, освен ако не убедеше някой друг да я отмени, което едва ли щеше да стане.

Тази вечер Мариел вечеря с Теди в дневната и му прочете приказка, преди да го сложи да си легне. После му пя коледни песни и го гали по косата, а той заспа, както лежеше до майка си, облечен в червена пижамка. Този път беше много по-различно от бързото и безчувствено пожелаване на „лека нощ“ и студа от отворените прозорци, когато госпожица Грифин го слагаше да спи. Мариел се измъкна внимателно от леглото му, за да не го събуди.

Слезе на долния етаж, където бяха нейните покои, и започна да разсъждава наистина ли го разглезва, както твърдеше госпожица Грифин, и ако е така, дали има толкова голямо значение. Напоследък Мариел прекарваше все повече време с него и като че ли все по-трудно се възпираше, не й се удаваше да се държи на дистанция. Старите й страхове да не се привързва твърде много към детето отлетяха яко дим и когато беше до Теди, тя разцъфтяваше. След като го обичаше толкова много, би ли могла да му причини нещо лошо? Какво ако прекарваше повече време с него? Беше щастлива, че го има. И сама си внушаваше да не мисли, че пак може да се случи нещо. Малкълм беше прав — тя се тревожеше за твърде много неща, вече беше време да престане.

Легна си и се зачете в „Ребека“, а Малкълм й се обади от Вашингтон, когато се върна от вечеря. Минаваше десет часът и той й каза, че е прекарал чудесно. Беше вечерял с Хари Хопкинс, който до две седмици щеше да стане министър на търговията на мястото на Даниъл Роупър, и това не беше вече толкова голяма тайна. Там бил и Луис Хауи, дясната ръка на Франклин Делано Рузвелт, и те обсъждали нашироко отношението на президента към събитията в Европа. Малкълм започвал да усеща, че войната е неизбежна, но все още се надявал, че при малко повече късмет може да се избегне.

Германският посланик казал на Малкълм, че нещата вървят добре в Берлин. Несъмнено германската армия се активизирала, но той уверил Малкълм, че инвестициите му там са в безопасност. А когато Малкълм го попитал, посланикът признал, че Кристалната нощ била неприятен епизод, но, от друга страна, усилията на Хитлер в сферата на промишлеността щели да променят за добро целия свят. Малкълм проявяваше голям интерес към бизнеса в Германия и спомена на Мариел, че споделил някои неща с Хауи и Роупър и с хората, които те били довели със себе си. Според Малкълм Германия и нейните съюзници ги очаквало блестящо бъдеще. Мариел се разчувства, че й се обади, за да сподели с нея всичко това.

Той възнамеряваше скоро пак да ходи в Германия, а тя, както обикновено, щеше да си остане вкъщи с Теди.

— Между другото, как беше филмът? — Беше му приятно да слуша за момчето. След Германия детето беше най-голямата му страст.

— Теди го хареса.

— Знаех си, чух, че е страхотен. Може пак да го заведем.

Макар че бе далече, на него му беше приятно да крои планове за тримата. Тя беше толкова мила с момчето и очевидно въпреки някои нейни слабости беше добра майка. Малкълм се прозя и Мариел се усмихна. Бе прекарал изтощителен ден, а не разтоварващ като нея — бе ходила на кино и си бе играла в банята с Теди, пръскайки около себе си пяна. Когато привършваха разговора, тя долови странен шум в хола, сякаш някой се блъсна в нещо, а после й се причуха стъпки по стълбите. Заслуша се за миг, но тъй като отново се възцари тишина, реши, че така й се е сторило.

— Време е да си лягаш — каза тя на Малкълм. — Утре те чака дълъг ден. Ще се върнеш ли вечерта? — Беше забравила да го попита кога си идва, защото и двамата бяха доста заети.

— По-вероятно ще си дойда във вторник. Искам утре вечер да се видя пак с германския посланик, ако той е свободен. Следобед ще имам някои срещи и тогава ще разбера. Във всеки случай май е по-разумно да се върна във вторник. Утре вечер ще ти се обадя.

— Тогава ще си поговорим. А, Малкълм… успех в срещите… — Изведнъж отново я обзе благодарност към него.

Той й даваше толкова много, а искаше толкова малко.

— Пази се, Мариел. Ще прекараме чудесна вечер, когато се прибера.

Задаваше се Коледа. За Теди това бе вълшебен момент, което означаваше много и за тях. За Малкълм, който нямаше други деца, това беше напълно нов живот и той гореше от нетърпение да покаже на момчето влака и стаята, която бе ремонтирана специално за него.

След обаждането от Вашингтон тя затвори и остана да лежи известно време на тъмно, размишлявайки за Малкълм и за неговите добродетели. Два часа по-късно все още беше будна, не можеше да заспи, защото мислеше за Чарлс и за заплахата, която бе отправил край езерото с лодките. Тя се молеше само да не я хванат болките в главата. Преживяла бе няколко трудни дни, след като два пъти срещна случайно Чарлс, а понякога безсънието беше признак, че на следващия ден ще я повали мигрена. Реши да стане и полуусмихната, се запъти по стълбите към третия етаж боса, без да вдига шум. Щеше да го целуне още веднъж, както спи, да докосне косата му, да го погледа само малко, преди да се върне в стаята си. Забеляза, че някой е изпуснал хавлиена кърпа на стълбите, и се почуди коя ли от прислужниците е проявила тази небрежност. Вероятно това беше шумът, който бе чула преди известно време. Сигурно някой е пренасял прането надолу по мраморните стълби, блъснал се е в мебелите и е изтървал част от него. Тя вдигна кърпата и тръгна по коридора на третия етаж. Там бе обособено нещо като апартамент от три спални и дневна. Едната беше на госпожица Грифин, другата бе свободна, предназначена за нероденото второ дете, а най-голямата стая беше на Теди. Тя прекоси тихо дневната и чу отнякъде суетня, но предположи, че това е Едит, която заемаше свободната стая. Знаеше, че до това време госпожица Грифин би трябвало да си е легнала, след като се е върнала от почивния ден, ала по право в неделя вечер тя беше все още свободна, затова през тази нощ Едит наглеждаше Теди. Но когато Мариел направи още една крачка към стаята на Теди, се спъна в нещо и се просна на пода. Трябваше с усилие да се удържи да не извика, за да не събуди детето. Онова, в което се бе спънала, беше голямо и меко и когато се поизправи боса и по нощница, нещо живо докосна крака й и тя издаде лек вик на уплаха, като се опита да отскочи надалеч от него, преди то отново да я е пипнало. Стаята бе толкова тъмна, че Мариел не виждаше нищо. Изведнъж съвсем близо до себе си тя чу някакъв отвратителен животински звук и наистина се уплаши много. Опипвайки слепешком стената, стигна до една маса, чието местоположение знаеше, и запали лампата върху нея, като в този момент си мислеше какво ще направи, ако се озове лице в лице с някой нападател. Във всеки случай нямаше да избяга от стаята и да остави детето си незащитено. Но онова, което видя на светлината, беше съвсем неочаквано. Бети, кухненската прислужница, лежеше свита на топка на пода, ръцете и краката й бяха завързани с въже, а в устата й беше напъхана хавлиена кърпа, която бе пристегната към главата й с въже. Лицето й бе зачервено, а бузите й бяха мокри от сълзи. Когато Мариел я видя, Бети не можеше да издава друг звук, освен слабо да стене.

— О, Господи… мили боже… какво е станало?… — Шокирана от гледката на завързаното момиче със запушена уста, Мариел забрави, че трябва да говори тихо, за да не събуди Теди. Грабеж ли е имало? Борба? Неканен гост? Какво се е случило? Какво правеше тук това момиче? То работеше в кухнята. Мариел извади кърпата от устата й и се опита да развърже въжето, докато в същото време я обсипваше като обезумяла с въпроси. Възлите обаче бяха здраво стегнати, въжетата бяха дебели и за миг тя се замисли дали да не ги среже, а в това време изпадналото в истерия момиче крещеше нещо несвързано. Най-сетне Мариел успя да я освободи.

— Какво се случи? — попита тя, като я разтърси отчаяно, очаквайки информация. — Къде е Едит? А госпожица Грифин?

Ала момичето все още беше в истерия и не можеше да обясни, само хълцаше и размахваше обезумяло ръце. В следващия миг ужас обзе сърцето на Мариел, тя енергично прескочи момичето и разтвори със замах вратата на стаята на Теди. Най-лошият й кошмар се превърна в реалност. Него го нямаше, леглото му беше празно. От Теди нямаше и следа, нито бележка на възглавницата, никаква заплаха, никакво искане за откуп. Него просто го нямаше, а когато докосна спалното му бельо, то все още беше топло. Цялото й тяло започна да трепери, защото Мариел осъзна какво се е случило.

Тя изтича обратно при Бети, която продължаваше да хълца, докато разтриваше ръцете и краката си и се опитваше да си поеме дъх, и Мариел отново я хвана за раменете и я разтърси.

— Какво се случи? Трябва да ми кажеш!

— Не знам… беше тъмно… Спях на дивана, когато те ме сграбчиха. Знам само, че различих мъжки гласове.

„Но къде е Теди, трескаво мислеше Мариел… Къде, за бога, е Теди?“

— Какво правеше ти тук? — Мариел започна да крещи на момичето, а то плачеше толкова силно, че не беше в състояние да говори, но знаеше, че е длъжно да каже истината.

— Едит излезе… на коледна танцова забава… помоли ме да наглеждам Теди… докато се върне… не знам какво е станало. Май бяха много. Сложиха възглавница на лицето ми и аз помирисах нещо отвратително, след което съм припаднала, а когато дойдох на себе си, бях завързана и те си бяха отишли. Това е всичко, което си спомням за времето преди да ме откриете.

— Къде е госпожица Грифин?

Дали тя не беше взела детето? Беше ли способна на това? Мариел изтича до стаята на бавачката, усещаше, че обезумява. Детенцето й го нямаше… някой го беше взел… тя не знаеше кой, нито къде е… някъде в подсъзнанието й обаче нашепваше един глас… дали заплахите му в парка не бяха реални? Да не би Чарлс да го беше взел? Би ли направил подобно нещо? За отмъщение? Усети, че й прилошава, отвори вратата на госпожица Грифин и я намери завързана и с нахлузена на главата калъфка за възглавница, усещаше се силен мирис на хлороформ и когато Мариел издърпа калъфката, в първия момент й се стори, че жената е мъртва, но тя се раздвижи и Мариел я остави. Изтича и позвъни на телефонистката, като в същото време се молеше да намерят детето й бързо. С глас, който сякаш не беше неин, тя обясни на телефонистката коя е и че веднага трябва да се свърже с полицията.

— Какъв е проблемът? — попита жената.

Мариел се поколеба само за миг, защото се притесняваше от вестниците, но после й стана безразлично. Едва се насили да проговори. Беше изгубила едно дете и знаеше, че няма да преживее загубата на друго.

— Моля ви… моля ви изпратете веднага полицаи… — Тя почти нямаше глас, но сетне успя да се овладее, докато изговаряше думите, които са кошмар за всяка майка: — Обажда се госпожа Малкълм Патерсън. Синът ми е отвлечен.

От другата страна на линията за миг настъпи тишина, после телефонистката се раздвижи, поиска адреса й, а Мариел затвори телефона с треперещи ръце и се вторачи в Бети, която седеше на пода, изтръпнала в очакване какво ще се случи, защото за изчезването на детето в известен смисъл виновна беше и тя. Мариел остана неподвижна продължително… Мислеше за него, за нежното му личице, за меките къдрици, които бе галила само преди няколко часа, докато той заспиваше. А сега, в полунощ, Теди бе изчезнал.

Откъм стаята на госпожица Грифин се дочу стенание и Мариел забърза натам. Махна кърпата от устата на гувернантката и извика Бети да й помогне да я развърже. Възрастната жена бе замаяна и започна да повръща от хлороформа, с който я бяха обезвредили, но когато най-сетне заговори, се оказа, че тя не знаеше за нападателите повече от Бети. Влезли в стаята й, както спяла, затова не била сигурна, ала й се струвало, че чула гласовете на двама или повече мъже, но те почти не говорили, а после изгубила съзнание от хлороформа.

Докато я слушаше, Мариел се вцепени. Сякаш ставаше дума за история, която се е случила на някой друг. Беше й трудно да възприеме станалото. После чу на входната врата да се звъни и изтича надолу по стълбите, както си беше боса и по нощница. Спускаше се по мраморните стълби като призрак от сънищата, а Хейвърфорд, който беше по халат, я гледаше учудено. Когато полицаите пристигнаха, той спеше и тъкмо ги уверяваше, че всичко е наред и че те сигурно грешат.

— Вероятно някой се е пошегувал, станала е може би грешка… — Държеше се така строго, все едно полицаите бяха направили ужасен гаф. Но когато Мариел се появи тичешком по стълбите с разпусната коса и бледо лице, стана ясно, че грешка няма, и тримата полицаи, застанали в преддверието, и домакинът я гледаха учудени.

— Няма грешка. — Тя ги огледа, изведнъж се разтрепери и Хейвърфорд отиде да вземе палтото й, за да я наметне. — Синът ми бе отвлечен.

Полицаите се запътиха с нея към детската стая, а Хейвърфорд ги следваше плътно. Той се отби само в нейната спалня, за да намери пантофите и халата й. Беше поразен, когато се качи горе и чу разказа на двете жени. Нямаше грешка. Детето бе изчезнало. Единият от двамата полицаи си водеше бележки, докато другият разпитваше присъстващите, а третият отиде да се обади по телефона. Откакто бяха отвлекли детето на Линдбърг, похищенията вече не бяха само от компетенцията на щатските власти, а на федералните, като разследването щеше да се води от ФБР.

Човекът, който очевидно щеше да се занимава със случая, първо разговаря с Мариел и нареди на останалите по възможност да не пипат нищо в стаята, защото допускаше, че похитителите може да са оставили отпечатъци. Всички кимнаха в знак на съгласие, Бети продължаваше да плаче, а гувернантката не можеше да се оправи и Хейвърфорд отиде да повика лекар.

— Оставено ли е някакво искане за откуп? Намерихте ли бележка в стаята? — попита служителят с най-висок чин, който беше ирландски полицай на около петдесет години. Самият той имаше пет деца и опасността да изгуби което и да било от тях го изпълваше с ужас. Можеше да си представи какво изпитва майката и като гледаше Мариел, й се чудеше. Тя изглеждаше толкова спокойна, така хладнокръвна, толкова овладяна, че почти бе застинала, само ръцете й се тресяха силно, а цялото й тяло трепереше въпреки топлия халат, който й донесе Хейвърфорд. Беше все още с боси крака, косата й бе разпусната, а очите й имаха безумния израз на човек, който не разбира какво точно става край него. Беше виждал този поглед и преди, много пъти, при пожари, веднъж след земетресение, по време на войната… при убийства… Беше нещо като шок, който се загнездваше в ума и душата, но рано или късно, каквото и да станеше, щеше да се прояви по някакъв начин. Бяха й отнели детето.

Тя обясни, че няма никакво съобщение, никаква бележка, никаква следа, освен празното легло и двете жени — завързани от нападателите и със запушена уста. Той кимна, записа си някои неща, а колегите му повикаха още полицаи. След половин час навсякъде в къщата светеше, а двайсетина полицаи претърсваха вътре и вън, за да открият някакви следи. Засега обаче не намираха нищо.

Събудиха цялата прислуга и всички се бяха подредили, а сержант ОʼКонър ги разпитваше един по един, но никой не бе видял нищо, нито имаше някаква информация. После изведнъж Мариел се сети, че Патрик и Едит ги няма. Тя никога не им беше вярвала и подозираше, че те я мразят по неизвестни причини. Сега се замисли дали омразата им не би ги подтикнала да откраднат Теди. Беше трудно за вярване, но всичко беше възможно, а си струваше всяко подозрение да се провери. Тя сигнализира на полицията, че ги няма, а описанието на Патрик и Едит, също и на Теди бе съобщено по полицейските радиостанции.

— Колкото по-бързо го намерим, толкова по-добре — каза сержант ОʼКонър.

Той не й обясни, че така всъщност похитителите биха имали по-малка възможност да му навредят, да го обезсърчат или, още по-лошо, да го убият. Дори в този момент обаче тя доста ясно си спомняше, че детето на Линдбърг по всяка вероятност бе убито още в нощта, когато го откраднаха.

Сержантът я предупреди, че съобщението по полицейските радиостанции ще означава скоро да бъдат обсадени от журналистите, но ако това можеше да помогне детето да бъде намерено по-бързо, тя прецени, че си струва да поеме риска. Мариел знаеше също, че трябва да се обади на Малкълм, преди той да е чул новината от радиото или да я е прочел във вестника, както си пие сутрешното кафе, но къщата вече гъмжеше от полицаи, а от ФБР пристигнаха, преди тя да успее да му позвъни. Беше като кошмар или неприятен филм, полицаи тичаха нагоре-надолу по стълбите, разтваряха прозорци, дърпаха завеси, разместваха мебели, тъпчеха градината, пъхаха фенерчета из храстите, спираха минувачи, разпитваха прислугата. Всичко беше толкова френетично и нереално и въпреки това Мариел продължаваше да се надява, че всъщност не се е случило. Сигурно това бе лош сън и тя щеше да се събуди на сутринта. Щеше да се окаже един от онези ужасни кошмари, които й се присънваха след мигрените.

— Госпожо Патерсън — сержант ОʼКонър стоеше до нея, заобиколен от пет-шест мъже в тъмни костюми. С изключение на един, който, изглежда, беше началникът им, всички останали носеха меки шапки. Шефът им беше четирийсет — четирийсет и две годишен, висок, слаб, сериозен, с кестенява коса и проницателни сини очи, които сякаш я пронизваха. Когато я погледна, й се стори твърд като стомана, приличаше й на човек, който винаги получава онова, което иска.

— Госпожо Патерсън — сержант ОʼКонър се опитваше да й говори колкото може по-спокойно в суматохата. — Това е специален агент Тейлър. Той е от Федералното бюро за разследване и ще води вашия случай.

Нейният случай… Какъв случай?… Какво бе станало? Къде беше тя? Къде беше Малкълм… А тяхното дете?…

— Здравейте. — Мариел стисна вдървено ръката му, а той я огледа. Очите му бяха хладни, както и цялостното му излъчване. Не реагира, докато тя му съобщаваше малкото неизвестни му подробности. Беше разследвал отвличането на детето на Линдбърг, но се беше включил твърде късно. Когато предадоха случая на ФБР, всичко беше толкова оплескано, че в крайна сметка не бяха в състояние да направят нищо. Похищенията бяха негова специалност, сега поне можеше да започне разследването от самото начало. До този момент обаче сведенията, които биха му свършили работа, бяха твърде оскъдни. Шофьорът и едната прислужница бяха изчезнали, пълното им описание бе разпространено, но нямаше нищо друго. Никакво съобщение за откуп, никакви следи, никакви отпечатъци, никакво описание на похитителите, нищо, освен предположението как са действали, мириса на хлороформ и факта, че детето е изчезнало. Той изслуша сведенията, ала онова, което го заинтригува, бе младата жена. В очите й имаше толкова стаен ужас, сякаш всеки миг щеше да изгуби контрол над себе си, ръцете й видимо трепереха, но на пръв поглед изглеждаше спокойна и хладнокръвна, държеше се твърде вежливо и бе напълно с ума си, когато заговори. Въпреки това за миг той се изплаши, че тя ще направи нещо неочаквано или че ще полудее. Разбираше, че Мариел едва се държи на краката си. Тя бе истински ужасена. И въпреки всичко, застанала там по нощница и халат, приличаше на императрица на бал — спокойна, резервирана и невероятно красива.

— Има ли някое по-тихо кътче, където можем да поговорим? — попита я той, оглеждайки как полицията разхвърля цялата къща, а слугите стоят и безучастно наблюдават.

— Да.

Тя го поведе към кабинета на Малкълм. Стаята бе приятна, пълна с редки книги, кожени дивани и столове и огромното бюро, на което работеше Малкълм, бюрото, на което бе седял същата сутрин. Видът на стаята припомни на Тейлър, че не е виждал съпруга й. Той се поинтересува за него, след като тя го покани да седне и сама се настани, трепереща, на един от диваните.

— Няма го. Във Вашингтон е. Говорих с него около два часа, преди да открия… преди да се кача горе… — Не можеше да се съсредоточи, да изрече, че Теди е бил отвлечен.

— Обадихте ли му се след това? — тя поклати глава, изглеждаше дълбоко разстроена. Как ли щеше да му съобщи подобно нещо?

— Нямах време да му позвъня — отвърна тихо, изпитвайки изведнъж вина за станалото.

Той кимна, продължаваше да наблюдава и вътрешно дълбоко да се вълнува от присъствието на тази жена. Той принадлежеше на един свят, съвсем различен от нейния, никога през живота си не бе срещал човек като нея. Толкова достойна, толкова вежлива и в същото време сърдечна и нежна.

Беше израсъл в Куинс, в много бедно семейство. Бе служил в морската пехота по време на Първата световна война и когато се демобилизира, отиде да работи във ФБР. Вече навъртя там близо двайсет години, скоро празнува четирийсет и втория си рожден ден. Имаше жена и две деца, които обичаше от цялото си сърце, но докато седеше срещу Мариел, опитвайки се да се съсредоточи върху случая, не можеше да не признае пред себе си, че никога преди не бе виждал такава жена. Дори по нощница нейното благородство и достойнство си личаха. Лицето й бе толкова невинно, очите й така изпълнени с болка, че единственото, което му се искаше, бе да я прегърне.

— Съжалявам, госпожо Патерсън — той се насили да върне съзнанието си към случая заради нея. — Разкажете ми отново точно какво се случи.

Затвори очи, за да я изслуша, но от време на време ги отваряше и разглеждаше лицето й, сякаш за да види дали няма да улови някакво противоречие по него, нещо не както трябва, нещо невярно, сякаш не можеше да й се довери докрай. Но онова, което усещаше, не беше лъжа, а някакъв неопределен ужас. Той изчака, докато тя свърши, и после я попита:

— Има ли още нещо? Нещо, което може да сте видели тази вечер или през последните няколко дни… което да ви е изплашило или сега да ви се струва, че придобива значение в светлината на случилото се.

Но Мариел отново поклати глава, нямаше желание да споделя интимните си притеснения с някакъв непознат.

— Има ли нещо, което искате да споделите с мен, да ми кажете, преди всички останали да са го разбрали… дори и вашият съпруг? — И друг път бе разпитвал жени за приятели и любовници, но при нея му се струваше, че нещо не е наред. Не му изглеждаше такава жена… беше от жените, за които си готов да умреш. — Има ли някой в живота ви, от миналото ви, който може да иска да ви причини нещо подобно… някой, за когото да се сещате?

Този път настъпи продължителна тишина и тогава Мариел поклати глава, очевидно изпитвайки болка.

— Мисля, че не.

— Госпожо Патерсън… помислете внимателно… животът на детето ви може да зависи от информацията, която ще ми дадете.

И когато тя си помисли за Чарлс, сърцето й се преобърна. Беше ли възможно все още да иска да го защитава, дори сега?… А възможно ли беше да е той?… Можеше ли да не каже на агент Тейлър? Преди да проговори, на вратата кратко почука сержант ОʼКонър, който влезе в стаята и съобщи, че прислужницата и шофьорът са се прибрали, но детето не е с тях.

— А къде са били? — агентът от ФБР се ядоса в известен смисъл. Изглежда, бе усетил вътрешната й борба и че тя е на прага да сподели с него нещо важно.

— Те са в дневната и, Джон… — той погледна заговорнически агента и извинително към Мариел. — Много са пияни, и двамата, а тя е със страхотна бална рокля. — Сержантът пак се обърна към Мариел. — Обзалагам се, че е ваша и че вие не знаете за това.

Вече нищо не беше важно. Въпросът бе къде е синът й и кой го е взел.

— Отведи ги в кухнята и им дай повечко кафе, колкото могат да поемат, за да повърнат, и след това ме повикай. — Полицаят кимна и изчезна, а Джон Тейлър отново съсредоточи вниманието си върху майката на детето. После ОʼКонър се върна, за да й каже нещо.

— Госпожо Патерсън, обадихме се на съпруга ви.

Не знаеше дали да му благодари, или не. Почувства се виновна, че тя самата не го е сторила, но в същото време изпита облекчение. По принцип й се искаше да му спести ужаса да чуе новината от непознат. Подобна вест не можеше да бъде поднесена приятно и единственото, което заемаше съзнанието й, беше колко много обича той Теди.

— Какво каза съпругът ми? — Тя беше ужасена, а инспекторът наблюдаваше реакцията й.

— Беше много разстроен. — Той погледна Джон и премълча, че мъжът й направо се е разплакал на телефона и не е поискал да разговаря с жена си. На ОʼКонър това му се видя странно, но между хората от тази прослойка на обществото нещата понякога стоят различно. В професионалната си практика бе виждал всичко — от отвличания до убийства. — Каза, че утре сутринта ще е тук.

— Благодаря ви. — Той кимна и излезе от стаята, а Мариел отново се обърна към агента от ФБР, който продължаваше да я наблюдава, защото се досещаше, че има да му казва нещо повече. Тейлър разсъждаваше доколко прям може да бъде с нея, ако тя реши да лъже или припадне, или се опита ядосана да излезе от стаята, ала Мариел не направи нищо подобно, само го слушаше. И го разглеждаше. Той беше силен, покоряващ, хубав мъж, макар и първичен, но тя не обръщаше внимание на вида му, а само на онова, което говореше.

— Госпожо Патерсън, понякога има неща, които не искаме да споделяме с непознати хора, неща, които не желаем да признаем, отнасящи се до нас самите или до хора, които обичаме… но в случай като този дори страничните на пръв поглед факти могат да бъдат от значение. Не искам да ви обяснявам какъв е залогът. Знаете… ние всички го знаем. Бихте ли размислили и преценили дали нямате да ми казвате още нещо?

Ала преди тя да е изрекла каквото и да било, той излезе от стаята и обеща да се върне скоро, след като разговаря с Патрик и Едит. А Мариел остана в работната стая на Малкълм, като се чудеше до каква степен може да е откровена с човека от ФБР, но осъзнаваше, че няма друг изход, освен да му се довери.

И Патрик, и Едит бяха още много пияни, когато Тейлър влезе в кухнята, и все пак достатъчно с акъла си, за да помнят къде са били, какво са правили и с кого. ОʼКонър водеше записки, докато Тейлър разговаряше с тях, а Патрик беше извън себе си от яд, че описанието му бе разпространено по полицейските радиостанции, защото това щяло да накърни репутацията му, от което нито О’Конър, нито Тейлър се притесняваха. И двамата подозираха, че при случай шофьорът би могъл да извърши подобно нещо, като същото важеше и за Едит.

— Защо излязохте с него вечерта? — попита я Тейлър, а тя кръстоса крака и се опита да изглежда сексапилна в тоалета, който бе откраднала. Това бе същата рокля, с която Мариел бе облечена предишната вечер на приема у семейство Уайтс, и тя бе помолила Едит да я занесе на чистене. Едит щеше да го направи, но реши първо да я облече, както беше постъпвала преди и с други рокли на Мариел. Само дето не бе посмяла да „заеме“ хермелина.

— Не трябваше ли да наглеждате детето?

— Да, и какво от това? — обади се Патрик. — Какво значение има кой седи при детето? Ако тя беше останала, също щеше да е упоена с хлороформ и вързана така, че да не може да мръдне. Заради какво? Заради мизерните заплати, които ни дават? — Той беше твърде пиян, за да осъзнае, че думите му могат да навредят и на двамата, но Едит изтрезняваше по-бързо и започна да нервничи.

— Не знам… трябваше… предполагам… мислех си, че е почти Коледа…

— Откъде взехте роклята?

— Моя е — опита се да излъже безочливо Едит. — Сестра ми я уши. — Тейлър кимна с разбиране и после приседна срещу нея, сякаш за да й покаже, че я познава по-добре, отколкото тя си мисли, и няма да повярва на твърдението й.

— Ако помоля госпожа Патерсън да дойде тук, дали тя ще се съгласи с думите ви, или роклята е нейна? — Момичето сведе глава и започна да плаче в отговор, а Патрик стана още по-войнствен.

— О, за бога, хленчеща кучка такава, престани… много важно… взела си я назаем. Ти винаги й ги връщаш. Мамка му, да не си въобразяваш, че работим при Богородица. Ей, слушайте — той взе да размахва заплашително пръст към Джон Тейлър, — не вярвайте и дума на глупостите, които тая света вода ненапита разправя. Тази седмица два пъти я виждах с гаджето й. Веднъж даже беше взела и детето със себе си, затова хич не обвинявайте нас. Говорете с нея и питайте за оня, дето го целуна в черквата в петък и в парка вчера, с Теди. — Лицето на О’Конър не издаваше никаква реакция, а Джон Тейлър слушаше внимателно. Знаеше, че ако мълчи, ще чуе още и беше прав, защото след минута Патрик продължи: — Оня тип прилича на щур, ако ме питате, крещеше и беснееше срещу нея, викаше, май я заплашваше, после се опита да я целуне. Горкият Теди си изкара ангелите, ако ме питате, копелето е лудо.

— Какво ви кара да твърдите, че този човек й е гадже? — гласът бе хладен, а погледът — смразяващ. — Виждали ли сте го преди с нея?

Патрик се замисли, после поклати глава.

— Не… само оня ден следобед в черквата и вчера в Сентръл парк. Ама тя май го е виждала друг път, защото си личеше, че я познава. Невинаги иска да я карам.

— Тя шофира ли?

— Рядко — Патрик пак се замисли, — понякога излиза на разходки. Но не много. Самосъжалява се според мен. Все я боли главата.

Портретът, който обрисува, несъмнено беше интересен. Неизвестно защо на Джон Тейлър тя направи впечатление на по-силна личност.

— Виждали ли сте я с други мъже? — Патрик сякаш съжали, че не я е виждал с други, освен с този. И тогава Тейлър му хвърли въдицата с въпрос, на който той нямаше желание да отговаря. — А виждали ли сте господин Патерсън с други жени?

Настъпи дълго, напрегнато мълчание. Патрик се обърна към все още хълцащата Едит. Тя беше сигурна, че ще изгуби работата си, след като се разкри, че е взела роклята. Това я тревожеше много повече, отколкото изчезването на малкото момче, въпреки че нейно беше задължението да го пази през изминалата нощ.

Джон Тейлър отново повтори въпроса, в случай че Патрик не е доразбрал.

— Виждали ли сте някога работодателя си с друга жена?

— Ами, не си спомням… — После допълни: — … освен със секретарките му.

Но до тази информация Тейлър би могъл да стигне и по-късно. Онази работа с гаджето обаче го заинтригува. Дамата му изглеждаше твърде студена, твърде умна, твърде чиста и твърде благоприлична, за да се впусне в такава авантюра. Но човек никога не знае и сега той беше длъжен да я попита. Мразеше тази неща — да достига насила до отговори, да причинява болка. Ала цялата ситуация, заради която бе тук, беше болезнена и ако той можеше да помогне да намерят момчето, тогава всичко си струваше.

Тейлър стана и погледна шофьора, когото в миг възненавидя. Двамата с момичето бяха гадна двойчица. Но инстинктът му подсказваше също, че вероятно не са замесени в отвличането. Може да бяха взели и подкуп, за да оставят вратата отворена, например срещу сто долара, ала той не можеше да бъде сигурен в това. Те просто бяха излезли, възползвайки се от добротата на работодателите си — тя в открадната рокля, двамата във взета назаем кола, пренебрегнали задълженията си към детето, но Тейлър се съмняваше, че бяха направили нещо повече. За тяхно или негово щастие той беше успял да ги залови натясно.

Върна се в кабинета, след като каза на О’Конър да ги пусне. Щеше да ги разпита наново сутринта. Упорито твърдяха, че не са видели нищо смущаващо нито същата вечер, нито предишните дни. Единственото необичайно нещо, повтори Патрик, била срещата на Мариел с „гаджето й“.

— Какво ще кажеш за това? — попита го тихо О’Конър, преди Тейлър да излезе от кухнята.

— Вероятно лъжат, но аз ще я изслушам все пак.

— Не изглежда такава жена.

О’Конър поклати глава. Може би гаджето бе откраднало момчето. Ако тя имаше отношения и с друг мъж, освен със съпруга си, би могло оттам да излезе нещо. Човек никога не знае. Тихите води са най-дълбоки.

— Не, не изглежда — съгласи се Тейлър почти мрачно.

Но ако беше истина, той още повече държеше да разговаря с нея, преди съпругът й да се е завърнал. Когато влезе в кабинета, я видя като че ли трепереше по-силно отпреди. Къщата беше топла, но тя беше в шок и някак си подсъзнателно той изпита жалост към нея.

— Искате ли нещо да пийнете, чаша чай?

— Не, благодаря — отвърна Мариел тъжно. — Какво казаха? — попита го с надежда, но той поклати глава. — Смятате ли, че е възможно да са го взели, да са го завели някъде и после да са се върнали? — Тази мисъл й мина, докато Тейлър разговаряше с тях, и тя бързаше да я сподели с него.

— Възможно е, но едва ли. Ще ги разпитам отново утре сутринта. Мисля обаче, че те просто са отишли да танцуват и да пият.

Подобно на нея той се разочарова. Би било по-просто, ако те го бяха взели.

— Те не ме обичат.

Малко хора в къщата на Малкълм я обичаха, но тя изпитваше неудобство да го изрече. Що се отнасяше до прислугата, за тях Малкълм бе единствен господар. Без значение колко любезно се държеше Мариел с тях, те продължаваха да са студени и невъзпитани, нацупени, а това я нараняваше повече, отколкото предполагаха.

Оказа се, че да си женен за Малкълм не означава непременно винаги да ти е лесно и приятно. Много дълги нощи тя се чувстваше нещастна и самотна. Това положение продължаваше вече години, но въпреки всичко му бе вярна, държеше се почтено и достойно и беше добра майка на Теди. Никой обаче не й признаваше това. Понякога, мислеше си, дори Малкълм не я ценеше достатъчно.

Тейлър разглеждаше лицето й и размишляваше.

— Защо смятате, че не ви харесват? — Не че не беше съгласен с нея, той беше зърнал омразата в очите на Патрик и изражението на лицето на Едит, докато говореше за роклите й.

— Мисля, че ревнуват. Повечето от тях работят тук, преди да се оженим. Възприеха ме като натрапница. Бяха си изградили стереотип и изведнъж се появих аз, а те не желаеха да се натоварват с повече работа. В къща като тази всеки си имаше свой ъгъл, всеки се занимаваше с определено нещо, искаше нещо, нещо не биваше да прави, а го правеше и се опасяваха, че могат да бъдат разкрити. Аз бях допълнително главоболие за тях и това не им беше приятно. — Нещо в думите й му припомни за мигрените й. Странно защо този факт се бе загнездил в мозъка му и той не можеше да престане да размишлява дали в светлината на всичко казано от шофьора тя и Малкълм имат щастлив брак.

— Може би сте права — агентът от ФБР беше уклончив. — А по онзи въпрос, който ви зададох, преди да изляза от стаята?

— Не мога да се сетя нищо друго. — Тя продължаваше да се бори със съвестта си и с ужаса, който я бе обзел, с нежеланието да повярва, че Чарлс е взел Теди, независимо от отправените заплахи. Той не можеше да го говори на сериозно.

— Сигурна ли сте? — Двама униформени полицаи бродеха наоколо и Тейлър им направи знак да донесат чай за нея и кафе за него, ако намерят в кухнята. Вече бе три часът след полунощ и като я гледаше как трепери, на него самия му стана студено и се почувства уморен.

— Те изобщо съобщиха ли нещо? — когато зададе въпроса, тя с усилие на волята се пребори с напиращите сълзи, а той поклати глава. Мариел все още не можеше да повярва, че ще се качи горе и няма да види Теди. Трябваше да е там… но дълбоко в сърцето си тя осъзнаваше, че горе вече няма никой.

— Госпожо Патерсън — започна той бавно, след като един полицай донесе чая и си тръгна, но остави вратата на кабинета открехната. Тейлър стана и я затвори. — Искам да ви кажа нещо, което ми съобщи шофьорът ви. Държа да говорим за това насаме, защото, ако журналистите се доберат до този факт, ще се вдигне шум до бога.

Преди той да продължи, тя разбра за какво ще стане дума и си помисли, че всъщност ще изпита голямо облекчение, след като сподели всичко. Лицето му бе безизразно, когато той изговори думата, и Мариел се усмихна. Беше толкова абсурдно, че тя не бе в състояние да се усмихне, но в същото време съзнаваше колко злобен е Патрик и можеше да си представи какво е наговорил.

— Интересно определение.

— Точно ли е? — усети, че той я притиска. Тейлър искаше да знае всичко за нея в името на живота на детето. И ако се наложеше, независимо за колко хубава я смяташе, щеше да бъде безпощаден.

Тя въздъхна и го погледна.

— Не, не е точно. — Дори й беше забавно да мисли за Чарлс като за „гадже“. — Това е бившият ми съпруг, когото допреди два дни не бях виждала почти седем години. Срещнахме се в катедралата „Сейнт Патрик“.

— Срещата уговорена ли беше?

Тя поклати сериозно глава и го погледна така, че той й повярва. Очите й бяха пълни с мъка и Тейлър разбра, че зад новото страдание се крие стара тъга.

— Срещнахме се съвсем случайно. Той живее в Испания… воюва срещу Франко.

— О, Господи, един от тези. — Тейлър отпи голяма глътка кафе. Нощта се бе оказала дълга, но трябваше да се ободри, защото щеше да му се наложи да бодърства още. Той самият искаше да разговаря с нея насаме и да чуе историята преди завръщането на съпруга й. — Комунист ли е?

Тя пак се усмихна. Това бе друга забавна дума, която не прилягаше на Чарлс, макар че в момента нищо не беше забавно. Сега, когато Теди беше изчезнал, нищо не можеше да бъде забавно… нито радостно… нито хубаво… нито дори да си струва да живееш заради него… Но той щеше да се върне. Този път щеше да е различно. Би трябвало. Историята щеше да има щастлив край.

— Не мисля, че е обвързан политически. Просто прекарва живота си в борба с вятърните мелници. Той е идеалист, мечтател и писател. Беше ходил в Памплона да се бори с бикове. Близък е на Хемингуей. Струва ми се, че просто щом е разбрал за войната в Испания, веднага е отишъл да се бие. Не знам. Не бях го виждала от години. Не съм разговаряла истински с него от 1929… Не съм го срещала от 1932 година, когато се върнах обратно в Щатите и се омъжих за Малкълм.

— А сега? Защо е дошъл? За да ви види?

— Не — тя поклати глава. — Семейни задължения. Баща му е доста възрастен и може би умира или е много зле.

— Обади ли ви се, когато пристигна, писа ли ви? — Мариел отново поклати глава. — Мислите ли, че ви е проследил? Ядосан ли е, че сте се омъжили повторно?

Тя въздъхна и се загледа в инспектора продължително и настойчиво.

— Не знам дали ме е проследил, не мисля. Не ми се е обаждал… но да… струва ми се, че се ядоса, задето съм се омъжила… и за Теди… той не знаеше. В петък му казах, че съм омъжена, но не му признах… не му казах нищо… за Теди. Ала вчера той го видя.

— Вчера? — Джон Тейлър я погледна заинтригуван, а тя продължи:

— В Сентръл парк. Ние отидохме до езерото с лодките, но то беше замръзнало. — Тейлър кимна и се зачуди как ли се е стигнало до втората среща.

— Вие ли се съгласихте да се видите там с него?

— Отново беше съвпадение. Домът му е от другата страна на парка, до пристана с лодките.

— Надявахте ли се да го срещнете там?

— Не. — Тя го погледна право в очите, продължаваше да трепери.

— Мислехте ли за него?

Мариел кимна, но не отмести поглед. Не бе мислила за нищо друго, откакто се бе натъкнала на Чарлс в „Сейнт Патрик“.

— Не ви ли се струва, че е трудно човек да повярва в две случайни срещи след седем години? Не сте го виждала седем години и изведнъж — два пъти за два дни. Не смятате ли, че той ви е следил?

— Може би. — Беше напълно възможно. И тя си бе задавала същите въпроси.

— Искаше ли нещо от вас? — Очите на Тейлър трескаво я оглеждаха.

Тя се поколеба и след това кимна.

— Да… искаше да ме види.

— Защо?

— Не знам… да поговорим… да обсъждаме неща, които вече нямат значение. Всичко свърши… няма го… беше толкова отдавна. Омъжих се за Малкълм… моя съпруг… преди шест години… — думите й заглъхнаха и Мариел погледна жално Джон Тейлър.

Той беше станал част от живота й в ужасен момент, а тя едва го познаваше. Виждаше лицето му и чуваше гласа му, но не знаеше кой е той, не знаеше нищо. Почувства, че се вцепенява и я обзема силен страх, щом си помисли за Теди.

— Кога бяхте омъжена за него? — гласът му се чу отново, вежлив, но още по-изучаващ.

— През 1926… бях на осемнайсет… — Тогава тя го погледна решително с твърдото намерение да му каже всичко. — Съпругът ми не знаеше за това, инспекторе. Той смята, че съм извършила някаква „младежка лудория“ в Европа, когато съм била на осемнайсет години. Изглежда, баща ми е внушил на всичките си приятели, че съм имала „сериозен флирт с неподходящ кандидат“. Нищо повече. Баща ми беше мечтател. Истината е, както баща ми добре знаеше, че бях женена в продължение на пет години и със съпруга ми живяхме в Европа. Опитах се да разкажа на Малкълм, когато поиска ръката ми, но той не пожела да ме изслуша. Каза, че всеки от нас има минало и че е по-добре да го оставим недокоснато и да не се ровим в него. Очевидно бе чул историята, която баща ми лансираше, за да се избави от неудобството. Не мисля, че е споделил с някой от приятелите си за моя брак с Чарлс. Ние живеехме във Франция… — погледът й издаваше, че е в кабинета при Тейлър само телом. — … И бяхме щастливи.

Тя му се стори още по-красива, докато изричаше тези думи.

— И какво сложи край на щастието? — Гласът му бе дълбок и дрезгав, когато я попита, опитвайки се да не допусне Мариел да се отклони от основната линия.

— Редица обстоятелства.

Тя му се изплъзваше и той веднага го почувства. Беше се случило само едно нещо, което прогони хубавия сън. Само едно нещо. Един отвратителен следобед, от който никой от тях не можа да дойде на себе си.

— Госпожо Патерсън… Мариел… искам да знам какво се е случило… заради вас… заради Теди. — Думите му откликнаха направо в сърцето й и очите й бяха насълзени, когато го погледна.

— Не мога да говоря за това сега. Никога не съм… — Освен с нейния лекар в клиниката.

— Ще трябва — той беше категоричен и властен, но тя продължаваше да му се съпротивлява.

— Не мога.

Мариел стана и започна да се разхожда из стаята, после се загледа през прозореца. Когато тя се обърна и погледна инспектора, той с изненада установи, че никога през живота си не е виждал такава голяма болка в нечии очи. Повече от всякога искаше да протегне ръка и да я докосне.

— Съжалявам, не ми е приятно, че ви причинявам това. — Не го бе казвал на никого досега, но и никога преди не бе изпитвал подобни чувства към жена. У нея имаше чистота и нежност, а в същото време Тейлър съзираше уязвимост, която истински го уплаши. — Мариел… — Той си позволи да използва малкото й име, без дори да поиска разрешение, ала трябваше да направи всичко, за да я предразположи. — Налага се да ми кажете.

— Никога не съм го споделяла със съпруга си… може би ако той знаеше… ако той знаеше… — Навярно тогава Теди никога нямаше да го има, дори нямаше да е омъжена.

— Можете да ми се доверите — искаше да й внуши, че може да му вярва.

— А после? Вие ще разкажете ли на журналистите? — тя потърси очите му, но той бавно поклати глава.

— Не мога да ви обещая нищо, само ви давам дума, че ще направя всичко, което зависи от мен, за да запазя тайната ви, освен ако по някакъв начин не застрашава сигурността на Теди. Договорихме ли се?

Мариел кимна в отговор и се загледа отново навън, в градината.

— Имахме син, Чарлс и аз… малко момченце на име Андре… — тя усети стягане в гърлото, когато изрече името му. — Роди се единайсет месеца след като се оженихме… имаше лъщяща черна коса и големи сини очи. Приличаше на малко ангелче… малко пухкаво херувимче, което обожавахме. Водехме го навсякъде със себе си. — Мариел се обърна и отново погледна Джон, изведнъж силно й се прииска да му разкаже всичко. — Андре беше толкова хубав и непрекъснато се смееше. Където и да отидехме с него, хората го запомняха. — Джон я наблюдаваше, докато тя говореше. Притесняваше се от погледа й, от начина, по който разказваше историята. — Чарлс го обожаваше… аз също… Една зима отидохме за Коледа в Швейцария. Андре беше на две и половина години, прекарахме чудесно, играхме в снега. Дори направихме снежен човек. — Сълзи започнаха да се стичат по бузите й, сълзи на болка, но той не я прекъсна. — Един следобед Чарлс поиска да отиде в планината да кара ски, а аз настоявах да остана в Женева. Двамата с Андре тръгнахме на разходка край езерото, разговаряхме и аз си играх с него, езерото беше замръзнало. Натъкнахме се на група жени и деца и спряхме, за да побъбрим. Докато разговарях с една от тях за момченцето й, което беше горе-долу на същата възраст… — Мариел почти не беше в състояние да говори, но продължи, опитвайки се да си поема въздух на всяка дума. — Знаете какви са жените, обичат да разправят за децата си, двете обсъждахме колко непослушни са двегодишните момченца и както говорехме… както говорехме… — Мариел докосна очите си с трепереща ръка и без да се замисли, той се протегна към нея, сякаш за да й помогне, а тя се вкопчи в пръстите му — … както говорехме, Андре изтича по леда с няколко други деца и тогава изведнъж се чу онзи ужасен… ужасен… — Вече не беше в състояние да говори, стаята й се струваше задушна, но Джон стисна ръката й колкото може по-здраво и тя продължи. Мариел сякаш не осъзнаваше присъствието му, бе се потопила в миналото, което изсмукваше жизнените й сили. — … Чу се ужасен шум от пропукване… почти като гръмотевица… ледът се бе пропукал… три от децата пропаднаха… едното от тях беше Андре… Изтичах на леда с другите жени, хората край нас викаха. Аз първа стигнах до дупката… извадих двете малки момиченца… извадих ги. — Тя плачеше. — … Извадих ги… но не стигнах него… опитвах се… толкова се опитвах… опитвах всичко, което можах… дори се хвърлих във водата, ала той бе попаднал под леда и тогава го намерих… — Гласът й бе изтерзан от болката и Джон Тейлър се разплака. — Целият бе посинял, лежеше в ръцете ми толкова малък и студен, толкова спокоен… опитах всичко… изкуствено дишане, опитах да го стопля… дойде линейка и го закарахме в болницата, но… — Мариел погледна Джон и двамата заплакаха за малкото момче, което бе умряло под ледения покров на Женевското езеро. — Не успяха да го спасят. Умрял в ръцете ми, казаха, веднага след като съм го извадила… но той дори не дишаше тогава… Откъде знаеха кога е умрял? А всъщност какво значение имаше. Аз бях виновна… Трябваше да го наблюдавам, а проявих нехайство. Говорех с тези проклети жени… за него… и той си отиде… Докато говорех с тях, аз го убих…

— А Чарлс? — Тейлър изрече ключовите думи, едва дойде на себе си от чутото, но по лицето й разбра, че има още. Силно се развълнува от онова, което тя току-що му бе разказала.

— Той, разбира се, ме обвини. Оставиха ме в болницата, а и аз все едно исках да съм там… с Андре… Позволиха ми да го държа дълго, дълго. Притисках го към себе си, мислех си, че ако го стопля, той ще отвори очи, но, разбира се… — Мариел говореше като обезумяла.

— Какво направи Чарлс, когато дойде в болницата? — гласът му бе изпълнен със съчувствие.

Той й задаваше важен въпрос, а тя сякаш гледаше през Джон Тейлър, докато му отговаряше.

— Той ме удари… силно… отново и отново… След това… те казаха… аз си помислих… няма значение… Казаха, че когато съм скочила в леда…

— Какво ви направи той, Мариел?

— Опита се да ме набие… крещеше, че съм убила Андре, че вината е моя… Удряше ме… но аз си го заслужавах… и… — от нея се изтръгна силно ридание, звук, който той не бе чувал друго човешко същество да издава, това беше пронизителен писък от болка, почти като вой. — … Изгубих бебето си… — Тя пак го погледна и този път той я прекъсна, притегли я към себе си и я остави да се наплаче на рамото му. Притискаше я към гърдите си, галеше косата й, без да мисли.

— О, боже — внезапно разбра. — Вие сте била бременна…

— В петия месец… с момиченце… то си отиде същата вечер, на същия ден с Андре. — После Мариел притихна и продължи да плаче, но тихичко, а Джон Тейлър я държеше в прегръдката си.

— Толкова съжалявам… толкова съжалявам за случилото се… и сега да ви подлагам на всичко това. — Ала трябваше. Той трябваше да знае какво крие тя. Бе го предугадил по очите й, но не знаеше, че ще е толкова ужасно.

— Добре съм — рече тихо Мариел, сякаш наистина се бе оправила, а всъщност не беше. Тя изведнъж си спомни, че Теди го нямаше… и като се прибави и това към всичко останало, й дойде много. Ето защо Джон Тейлър трябваше да разкрие какво е имало в миналото. — Тогава бях зле. Дълго време. Може би… може би се нарича нервен срив или нещо повече. Предполагам, че и Чарлс е обезумял. Същата вечер е трябвало да го откопчат от мен, а на погребението припаднал, ми казаха по-късно. Не знам… не ми позволиха да отида. Закараха ме в една частна клиника във вила и останах там двайсет и шест месеца. Чарлс е плащал през цялото време, но не го виждах. Накрая, когато дойде, той ме помоли да се върна при него, ала аз не можех. Знаех, че и двамата смятаме, че аз съм виновна за смъртта на детето, по-скоро на децата. Не само че бях допуснала Андре да се удави, но и скочих в ледената вода и убих бебето си.

— И какво трябваше да направите? Да наблюдавате безучастно как се дави?

— Не, аз направих каквото трябваше, но това ми коства две години, за да го разбера, и още шест след туй, за да свикна да живея с мисълта за случилото се. Помислих си — тя отново започна да плаче силно, — смятах… когато Теди се роди, че Господ е решил да ми прости. Беше ужасно, докато забременея с него, и непрекъснато си мислех, че това е наказанието ми.

— Та това е лудост. Вие сте изтърпели достатъчно голямо наказание. Какво толкова сте направили, че да бъдете подложена на подобни мъки?

Мариел се усмихна тъжно на мъжа, комуто току-що бе доверила най-съкровените тайни на живота си.

— Почти непрекъснато размишлявам върху това.

Тейлър отново докосна ръката й и наля малко бренди в чашата с чай, от която тя отпиваше. Самият той си сипа от една от гарафите на Малкълм, все още не можеше да повярва, че не е споделила нищо със съпруга си. С какво огромно бреме се бе нагърбила сама, нищо чудно, че страдаше от мигрени.

— А срещата в черквата? — Той вече се беше досетил.

— Беше годишнина от… смъртта на децата. Винаги ходя на черква и им запалвам свещи, също и на родителите ми. Изведнъж там се появи Чарлс, като привидение.

Тейлър се замисли дали привидението е било очаквано. Той бе очарован от нея, от това, че е преживяла толкова много, но е оцеляла. Тя беше по-силна, отколкото изглеждаше, и по-стойностна като човек.

— Все още ли го обичате? — държеше да узнае това на момента.

— Да, предполагам, че ще го обичам винаги. — Тя беше толкова честна с него, толкова открита, у нея имаше нещо така почтено. По кожата му полазиха тръпки на погнуса, когато си помисли за обвинението на шофьора, че имала „гадже“. — Но този етап от живота ми е минало — думите й прозвучаха категорично.

— Това ли искаше той? Да се върнете при него?

— Не знам. Видях го в „Сейнт Патрик“ само за малко, и двамата бяхме разстроени. Повтаряше ми, че вината не е моя, но аз знам, че мисли обратното. Обвини ме, че съм убила сина си, че съм била небрежна… — Тя отново гледаше през Джон с невиждащи очи, но този път той я накара да пийне от брендито. — Истината е, че е прав. Бях на двайсет и една години и направих ужасна грешка. Разговарях с тази жена само няколко минути, а Андре загина… учудена съм, че Чарлс изобщо е склонен да ми прости, като се има предвид какво чувстваше той към мен тогава.

— Сигурна ли сте в искреността му?

Тя погледна инспектора право в очите. Това именно беше големият въпрос.

— Не знам. Струва ми се, че наистина го мислеше, когато го видях в „Сейнт Патрик“ в петък. Казах му, че пак съм женена, и може би не му стана приятно, ала като че ли го възприе. Но на следващия ден, когато го срещнах в парка… беше бесен от яд заради Теди, разярен, че аз имам друго дете… а той — не. Дори ми каза, че не го заслужавам, изпитах чувството, че ме заплашва, но смятам, че това бяха само празни думи. Заплашваше ме, че ще вземе детето, за да ме накара да се върна при него.

Най-сетне Джон Тейлър чу онова, което очакваше, и бе почти сигурен, че вече знае кой е извършителят. Оставаше само да го намерят. Благодари на Господа, че тя му се беше доверила. С малко повече късмет щяха да открият детето, после щяха да затворят бившия й съпруг и да забравят за него. Колкото повече жалост изпитваше към нея заради преживелиците й, толкова по-малко Тейлър съчувстваше на Чарлс, който беше ударил бременната си жена в болницата и вместо да я утеши, я бе обвинил, че е убила децата им. Беше я зарязал в болница в продължение на две години и я бе оставил да носи сама бремето на вината за смъртта на сина им до края на живота си. Що се отнася до Джон Тейлър, той смяташе, че този тип си заслужава наказанието.

— Мислите ли, че е отправял заплахите си на сериозно?

— Не съм сигурна. Просто не знам. Не мога да си представя, че е способен да навреди на някого, особено на дете. Не знам дали още е разгневен, но не можех да не ви кажа за случилото се.

В края на краищата се оказа, че обвинението на шофьора за нейното „гадже“ свърши работа.

 

 

Вече бе станало шест часът сутринта, но все още нямаше новини, никакви следи от Теди. Ала информацията, която получи от нея, щеше да му помогне. Той записа старателно името и адреса на Чарлс и обеща да поговори дискретно с него след около два часа. Ако представеше задоволително алиби и Тейлър му повярваше, случаят Чарлс Делони щеше да приключи, преди да е започнал. Но ако събитията се развиеха другояче, Тейлър щеше да действа въз основа на данните, с които разполагаше. Той тайно се надяваше, че ще открие нещо. Ако не друго, този тип беше глупак, защото я бе заплашвал недвусмислено. Съвсем възможно бе той да е отмъкнал детето, дори като отмъщение заради собствените си деца, които бе изгубил, и заради това, че още я обвиняваше за тяхната смърт или просто защото искаше насила да я върне при себе си. Но Тейлър й обеща да не казва нищо на журналистите, нито на ФБР или Малкълм, докато не се срещне с Чарлс Делони. Повече от това не можеше да направи, ала въпреки всичко тя му беше благодарна.

Беше почти седем часът, когато той излезе от кабинета. Навън бе още тъмно. Тейлър и Мариел разговаряха още известно време във входното антре. Той я погледна, искаше му се да й обещае, че ще намери Теди. След като нямаше нищо в този живот, тя заслужаваше поне детето си. Той имаше чувството, че нейният брак с Малкълм Патерсън не е нищо друго, освен една сделка. Всичко, което Мариел имаше, беше Теди, а той бе изчезнал. И Тейлър разбра, че тя наистина обожава сина си. Беше ясно, че никога не би се върнала при Чарлс, и съвсем разумно от нейна страна, както преценяваше самият Тейлър, но тя нямаше в този живот никой, който да й помогне. Беше невъзможно да разбере как момчето е изчезнало преди полунощ, без следа, без звук. Просто бе взето от леглото си, облечено в червената пижамка… и бе изчезнало.