Даниел Стийл
Отвличане (2)

Глава 2

На връщане Патрик, шофьорът, пое в северна посока по Пето авеню, но Мариел не видя Чарлс, макар че и той бе тръгнал натам. После колата зави на изток по Шейсет и четвърта улица и спря пред къщата, в която живееше с Малкълм от шест години. Домът се намираше между Медисън и Пето Авеню, на отсрещния ъгъл срещу парка. Къщата бе хубава, но Мариел никога не я бе чувствала като своя. Тя принадлежеше на Малкълм. Отначало дори се чувстваше неловко. Беше внушителен дом с многоброен обслужващ персонал, някогашна собственост на родителите на Малкълм. Той продължаваше да я поддържа почти като техен паметник, навсякъде се пазеха безценните им колекции, към които се прибавяха само редки предмети, донесени от неговите пътувания или от уредници на музеи. В някои случаи Мариел се чувстваше като луксозен предмет, който от време на време бе излаган на показ, ала никой не го взимаше в ръце. Кукла, която стоеше на рафта и всички й се възхищаваха, но никой не играеше с нея. Слугите му се отнасяха, общо взето, вежливо, но не пропускаха да й покажат, че не са на служба при нея, а при съпруга й. Повечето работеха в тази къща от години, но въпреки че тя вече шеста година живееше тук, едва ги познаваше. Малкълм винаги я караше да се държи на разстояние от тях. Мариел спазваше дистанцията грижливо, в отношенията на прислугата с нея липсваше човешка топлота. От самото начало Малкълм й даде да разбере, че няма да допусне никакви промени. Това продължаваше да е неговият дом, всичко се правеше, както той кажеше, и ако нейните нареждания се различаваха от неговите, те бяха вежливо пренебрегвани и за тях изобщо не се споменаваше. Подборът на персонала бе негов и бе отдал предпочитанията си на ирландци, англичани и германци. Малкълм обожаваше всичко германско. На младини беше завършил Хайделбергския университет и говореше немски перфектно.

Понякога Мариел си мислеше дали причината персоналът да не я одобрява, макар и негласно, беше, че тя бе работила при Малкълм. Когато се завърна от Европа през 1932 година, й беше невъзможно да си намери работа. Голямата депресия се беше разразила с пълна сила, дори хора с университетско образование бяха останали на улицата, а тя нямаше никаква квалификация. Никога досега не бе работила, а родителите й не й оставиха нищо. Баща й изгуби всичко по време на краха от 1929 година и всъщност това го уби. Беше твърде възрастен, за да преживее напрежението, да събере сили да започне отново. Накрая сърцето му отказа да му служи, но много преди това бе сломен духът му. Когато след няколко месеца от този свят си отиде и жена му, от семейното състояние не беше останало нищо — само неколкостотин долара. Тогава Мариел беше още в Европа. Чарлс уреди и продаде къщата им, за да плати дълговете. Тя беше твърде болна, за да се погрижи за себе си, и когато най-сетне се върна в Ню Йорк, вече нямаше нищо, нямаше и дом, в който да се прибере. Настани се в хотел в източната част на града и започна да си търси работа веднага щом пристигна. Имаше две хиляди долара, взети на заем от Чарлс. Това беше всичко, което му позволи да й даде. Беше съвсем сама. В много отношения Малкълм я спаси. Тя все още му беше благодарна за това и никога нямаше да го забрави.

 

 

Появи се в офиса му в един мразовит февруарски ден и лицето, което й се усмихна зад бюрото, й се стори като слънчев лъч. Отиде при него, защото знаеше, че е един от приятелите на баща й, и се надяваше, че той може да я насочи към място за работа или към някой, който имаше нужда от компаньонка, говореща френски. Това беше всичко, което умееше да прави, освен че можеше и да рисува, но с това не се бе занимавала от години. Нямаше никакви секретарски умения, но след като разговаря с нея един час, Малкълм я нае и докато си намери квартира, дори плащаше хотелските й сметки. После тя се опита да му върне парите, ала той не искаше и да чуе. Беше наясно с бедственото й положение и се радваше, че може да й помогне.

Тя усвояваше бързо и започна да работи добре като помощничка на главната му секретарка — една англичанка, която явно не одобряваше Мариел, но винаги беше любезна с нея. За никого не беше изненада, когато Малкълм взе да я кани да излизат заедно — първо на тихи обеди, после на романтични вечери. Накрая започна да я взима със себе си на светски събития, като винаги дискретно й предлагаше за случая да си купи нова рокля от един магазин, в който го познаваха. Отначало това я притесняваше. Тя не искаше да се възползва от парите му, не искаше да изпада в неловко положение. Но той винаги бе толкова мил с нея, толкова интелигентен и забавен, толерантен. Никога не я разпитваше за предишния й живот, нито защо е живяла в Европа шест години, защо се е върнала накрая. Темите на техните разговори бяха от настоящето. Мариел с почуда установи, че винаги се чувства добре, когато са заедно. Малкълм бе толкова вежлив и любезен, с него всичко изглеждаше лесно. Вътрешната съпротива, която изпитваше в началото, се стопи и тя беше много изненадана, че той никога не прави опити за сближаване. Изглежда, просто харесва компанията й, да го виждат с красива млада жена в скъпи дрехи, за които той плаща. Тя беше болезнено срамежлива и понякога все още малко несигурна. Ала той сякаш никога не го забелязваше и когато беше с него, Мариел винаги се чувстваше по-сигурна и учудващо силна, такава каквато не бе се усещала много отдавна. Предишното същество вече го нямаше, тя се бе преродила в ново, с което определено можеше да живее в мир.

Като приближена на Малкълм никой не смееше да я разпитва за миналото й. Разбира се, хората искаха да знаят коя е, но освен за името й те никога не питаха къде е била досега или защо винаги е сериозна. Правеше силно впечатление на околните заради човека, с когото се появяваше, а също и с външния си вид и понякога любопитството им дори й бе забавно. Чувстваше се толкова сигурна с него, той я защитаваше от всичко и именно това й предложи, когато на Деня на благодарността поиска ръката й. Каза й, че ще я брани и ще се грижи за нея до края на живота си, което не означаваше до края на нейния, защото той беше доста по-възрастен. Не се преструваше, че я обича, макар в известен смисъл тя да усещаше някакви чувства от негова страна, защото винаги беше толкова загрижен и мил, толкова деликатен и добър. Всъщност Мариел не искаше нищо повече от него. Не можеше да поеме риска, нито да издържи на болката, ако нещата не потръгнеха както трябва или ако нещо се случеше. Споменът за Чарлс беше още твърде болезнен, а за останалото не бе в състояние да говори дори пред Малкълм. Тя се опита да бъде честна с него и да му разкаже за преживелиците от миналото си, които й бяха причинили такава голяма болка, но той не искаше и да чуе.

— Всеки от нас има минало, скъпа — усмихна й се нежно, докато обядваха в „Плаза“. — Предполагам, че след като си на двайсет и четири години, твоето е по-необременено.

Колко внимателно и деликатно се държеше той с нея. Мариел можеше да отиде при него с миналото и болката си, с раните си и да намери там утеха и защита. Именно към това се стремеше тя, а не към къщата, бижутата и парите му. Беше се женил два пъти преди това и тя бе чувала за легендарната му щедрост, която не знаела граници. Ала всичко, което Мариел искаше от него, беше да й осигури тихо пристанище, място, където да се скрие до края на живота си, и той й обещаваше точно това. За него не беше трудно да разбере колко е уплашена, макар и да не подозираше до каква степен е съсипана. Единственото, което искаше от нея, бе да му роди деца. Предишните му жени не можаха и сега, на четирийсет и девет години, нямаше друго нещо, което да желае толкова много — наследник на империята Патерсън. Парите му бяха натрупани с жестокост, а предците му няколко поколения преди него не се отличаваха с особена префиненост, но когато се роди, името вече беше високоуважавано. А Малкълм го издигна още повече.

В първия момент тя беше зашеметена от предложението му и за един кратък миг дори й мина мисълта, че се шегува. Наистина бяха излизали много пъти и той бе проявявал към нея неизказана щедрост, но досега дори не я беше целунал.

— Аз… не знам какво да кажа… Сериозно ли говориш? — Малкълм й се усмихна студено, взе ръката й в своята, поразвеселен от изненадата й. Приличаше му на дете и той внимателно вдигна ръката й към устните си и я целуна по пръстите.

— Разбира се, че говоря сериозно, Мариел — очите му срещнаха нейните и по нещо той й заприлича на баща й. Но то бе нещо, което тя бе харесвала у баща си, и най-важното, от което отчаяно се нуждаеше. По това време вече ставаше година, откакто се беше върнала в Щатите. Нямаше никого на този свят, освен Малкълм. — Искам да бъдеш моя жена. Ще се грижа добре за теб, скъпа. Обещавам ти. Ако извадим късмет да имаме и деца, ще ти бъда благодарен до края на живота си.

Това беше странно предложение и когато го чу, то й прозвуча повече като сделка, отколкото като идея за брак. Той желаеше деца от нея, а тя искаше и се нуждаеше от закрилата му. Не й беше казвал, че я обича, не я гледаше с обожание, а Мариел не бе безумно влюбена в него. Беше толкова различно от преживяното с Чарлс, но тя се стремеше точно към това. Плашеше я единствено мисълта да има деца. Не беше сигурна, че е в състояние отново да поеме този риск, ала не смееше да му го каже.

— Ами ако не можем да имаме деца? — очите й потърсиха неговите с безпокойство, а той си мислеше дали таи нещо, за което не знае. Смяташе, че е научил всичко за нея.

— Тогава ще бъдем приятели — изглеждаше спокоен, когато го каза, и това я убеди, но тя все още не можеше да разбере защо я иска за съпруга, след като толкова много жени си падаха по него. Всъщност той почти не я познаваше.

— Но защо избра мен? Има… толкова много други… по-подходящи… — Мариел се изчерви, когато изрече тези думи. Вече нямаше нито пари, нито положение в обществото. Родителите й наистина бяха уважавани навремето, но не и в неговия кръг, а и бяха я оставили без стотинка. Тъкмо това му харесваше. Момиче без връзки, без семейство, без задължения. „Принадлежеше“ му във всякакъв смисъл или по-точно щеше да му принадлежи, ако се омъжеше за него, и това му допадаше. Малкълм Патерсън беше човек, обладан от маниакална идея за собственост — неговите къщи, неговите коли, неговите картини, неговата колекция на Фаберже, неговите „неща“. Мариел означаваше за него още една собственост… твърде важна собственост, ако можеше да го дари с деца. Освен всичко друго тя беше много тихо и скромно момиче, а това му допадаше. Би била достойна, привлекателна съпруга и навярно, ако имаха късмет, един ден би станала много добра майка.

— Може би е редно да кажа, че те обичам — започна той с мил глас, но и двамата знаеха, че не е вярно. — Не съм сигурен обаче, че това е важно за нас. — Малкълм я познаваше добре, по-добре, отколкото тя си представяше. — Може би това изобщо няма значение. Може би така ще е по-добре и с течение на времето ще започнем да се обичаме, нали? — Мариел кимна, все още изпълнена с благоговение от думите му. Гледаше я, обзет от надежда, сякаш тя знаеше какво се очаква от нея да каже, и той чакаше да го изрече. — Можеш ли да ми отговориш?

Поколеба се, но само за миг.

— Аз… — Мариел го погледна обезпокоена. — … Сигурен ли си?… — Бе по-изплашена за него, отколкото за себе си. Ами ако го разочарова? Ами ако… ако тя отново преживее раздяла? Миналата година не й беше лесно. Две седмици след завръщането й бе отвлечено детето на семейство Линдбърг и ужасът от случилото се отначало блокира съзнанието й, а през май, когато се разбра, че детето е мъртво, тя почувства в сърцето си болка заради тях — болка, която знаеше, че е незаличима. В продължение на дни остана на легло, твърдеше, че е болна от грип. Но всъщност Мариел не беше в състояние да живее и работи нормално. Накрая в момент на ужас се обади на лекаря си в Швейцария и той успя да й възвърне увереността. Ами ако се случеше отново? Ако Малкълм знаеше… — Не съм сигурна, че е честно спрямо теб от моя страна.

Мариел сведе поглед и сълзите се задържаха на миглите й. Изведнъж му се прииска да я притегли в прегръдката си и да я люби. За пръв път тя възбуждаше у него страстни чувства и за миг Малкълм се зачуди дали наистина може да се влюби в нея.

— Скъпа… моля те… омъжи се за мен… ще направя всичко за теб… — това бе единственото, което той повтаряше, но тя го погледна с тъжна усмивка и поклати глава.

— Не е наложително да правиш това. Трябва само да си мил с мен, а ти винаги се държиш така. Много си мил. Не го заслужавам.

— Говориш глупости. Ти заслужаваш повече, отколкото аз мога да ти дам. Ти заслужаваш хубав млад съпруг, който да е толкова луд по теб, че да е полуобезумял и да те извежда всяка вечер на танци. Не някой възрастен мъж, когото ще трябва да разхождаш на количка, когато станеш на четирийсет години — тя се изсмя на картината, която той обрисува, беше й трудно да си представи Малкълм по друг начин, освен като жизнен мъж с младежки дух. Той беше силен, пращеше от здраве и въпреки че буйната му коса бе преждевременно побеляла, изглеждаше десет години по-млад. Прошарената коса само му придаваше по-стабилен вид.

— А сега, след като ти казах какво бъдеще те чака, ще приемеш ли предложението ми? — очите й срещнаха неговите и тя почти незабележимо кимна. Почувства, че затаява дъх, когато го погледна, а той я притегли в прегръдките си и я притисна към себе си. Мариел усети, че се просълзява. Искаше да е толкова добра към него, колкото и той към нея, искаше да му обещае всичко на този свят и се закле пред себе си, че никога няма да го разочарова.

Сватбата бе скромна и дискретна. Ожениха се точно на Нова година, бракосъчетанието бе извършено в дома на Малкълм от един съдия, близък негов приятел. Присъстваха десетина негови приятели. Тя все едно нямаше кого да покани — освен жените, които бе срещнала в офиса му. Те и без това сега я избягваха. Нейната история на Пепеляшка не ги изпълваше с радост. Бе постигнала онова, за което винаги бяха копнели, но по далеч по-различни причини от нея. Те мечтаеха за парите му, а Мариел се задоволяваше само със закрилата му.

Тя бе облечена в бежов атлазен костюм, който той й купи от „Мейнбошър“, с подходяща шапка от „Сали Виктор“. Никога не бе изглеждала толкова красива, както в този ден, с тъмнокестенявата си коса, свита на елегантен кок, и тъмносините си очи, изпълнени с вълнение. Мариел се разплака, когато съдията ги обяви за мъж и жена, и целия ден стоя близо до Малкълм, сякаш се страхуваше, че ако се отмести, някакъв зъл дух може да застане между тях.

Изкараха медения месец в Карибско море, на един остров, частна собственост, близо до Антигуа. Той принадлежеше на негов приятел, който имаше приказна къща, яхта и цяло войнство от дискретна, изключително добре обучена британска прислуга. Във всяко отношение беше идеално и тя откри, че привързаността й към него се задълбочава. Вниманието му и нежността й правеха впечатление по-често, отколкото беше в състояние да му го казва. Той подходи и към интимния им живот с благоразумие, вежливост и огромна предпазливост. Много искаше да имат дете, но недотам, че да се държи грубо или сприхаво с нея. По-голямата част от медения им месец прекара в търсене на онова, което й носеше удоволствие. Малкълм беше опитен мъж и на нея й беше приятна всяка минута, прекарана с него в леглото, ала не можеха да се скрият от факта, че между тях нещо липсва. Всеки обаче се наслаждаваше на присъствието на другия и когато се върнаха в Ню Йорк след три седмици, бяха добри приятели, а тя влезе в дома му със самочувствие и с бодра стъпка, както не бе ходила от години. Но със самото им завръщане реалността на техния съвместен живот я връхлетя с пълна сила. Те живееха в неговата къща, виждаха се с неговите приятели, денем и нощем тя бе заобиколена от неговите слуги и Мариел трябваше да прави всичко, което той искаше. Повечето от прислужниците я смятаха за сребролюбка и се отнасяха с нея като с натрапница. Те знаеха, че преди е работила при него, и ревността разпалваше пламъците на омразата им. Нейните нареждания бяха пренебрегвани, молбите й ставаха тайно обект на подигравка, нещата й или изчезваха, или „случайно“ биваха повреждани, а когато тя най-накрая реши да спомене за това пред Малкълм, той се развесели от оплакванията й, което още повече я разстрои. Препоръча й да даде известно време на „неговите хора“ да свикнат с нея и я успокои, че с течение на времето те ще я заобичат, както той я цени.

Щом се върнаха в Ню Йорк, Малкълм отново бе погълнат от работата в офиса. Повечето време прекарваше сам, водеше свой собствен живот и Мариел се чувстваше много самотна. Все още му беше приятно да я виждат до него и винаги беше мил с нея, но беше ясно, че тя няма да е част от целия му живот, дори и от спалнята му. Малкълм й обясни, че остава да работи до късно през нощта, чете документи, обажда се в чужбина и за него е важно, докато се занимава с това, да бъде сам, а и не иска да я безпокои. Тя му предложи да сменят стаите, така че кабинетът му да бъде до спалнята им, където той да може да работи нощем, но Малкълм категорично отказа да прави каквито и да било промени. И не ги направи. Нищо не се промени в живота на Малкълм след женитбата му с Мариел, освен че излизаха малко по-често заедно. Ала в редица случаи въпреки любезното му отношение тя продължаваше да се чувства като един от неговите служители.

Все още получаваше заплата, която дискретно бе теглена по сметка на първо число на всеки месец, и той я насърчаваше да пазарува където и каквото иска. Но прислугата продължаваше да е негова, къщата му все още изглеждаше точно както преди, хората, с които се срещаха, пак бяха неговите приятели и той все така пътуваше по работа без нея. Всъщност преди, когато работеше като помощник-секретарка, Мариел пътуваше повече. Може би тя трябваше да мрази новата секретарка, която го придружаваше, но Мариел я харесваше. Бригите беше хубава германка от Берлин. Поведението и репутацията й бяха безукорни и тя се отнасяше към Мариел с огромно уважение. Беше със светлоруса коса и яркочервен маникюр. Обличаше се добре и беше много работоспособна. Освен всичко друго се държеше мило с Мариел, дори приятелски. Що се отнасяше до Мариел, тъй като по-старите секретарки ревнуваха от нея, Мариел я съжаляваше неведнъж, когато забелязваше вдигнатите в недоумение вежди на колежките на Бригите. Бригите демонстрираше голямо уважение към нея и винаги щом Мариел се обадеше в офиса, бе готова да й помогне. Особено мила бе към Мариел, когато тя забременя, изпращаше малки, но хубави подаръчета за бебето. Дори му оплете одеяло и няколко пуловерчета — жестове, които дълбоко развълнуваха Малкълм. През останалото време той сякаш не забелязваше присъствието й. Други неща занимаваха съзнанието му — важни сделки, съпругата му и в края на краищата синът, за когото толкова силно мечтаеше.

Мариел очакваше, че ще забременее лесно. Така беше и преди и тя бе изненадана, когато не се случи през първите няколко месеца от брака им. Шест месеца по-късно Малкълм настоя тя да отиде при един специалист в Бостън. Той самият я заведе и я остави в болницата един следобед, за да я прегледа екип от лекари. В крайна сметка се оказа, че всичко е наред, и те с Малкълм бяха насърчени да продължават да опитват. Специалистите смятаха, че е само въпрос на време, и направиха някои препоръки, които я притесниха, но Малкълм беше готов да пробва всичко. Шест месеца по-късно съветите все още не бяха помогнали и двамата бяха дълбоко разстроени. Тогава един ден тя отиде при своя лекар. Той не й каза нищо ново и много спокойно й обясни, че някои жени просто са създадени така, че не могат да имат бебета. Беше му се случвало и преди — здрави млади жени, при които всичко е наред, ала никога не зачеват, или както той тихо обобщи:

— Понякога Господ просто не иска това да се случи.

Когато за пореден път станеше ясно, че и този месец не е забременяла, Мариел изпадаше в истерия и постоянното напрежение й причиняваше мигрени.

— Да, но преди при мен се е случвало — възрази тя спокойно на лекаря, без да смее да го погледне. Това беше нещо, което не бе споделяла с Малкълм, а сега, когато не можеше да забременее от него, бе абсолютно изключено.

— Вие сте забременявали? — лекарят очевидно бе заинтригуван. Беше му минало през ум веднъж по време на преглед, но не беше сигурен и не я попита. А и тя не му беше доверявала нищо. В Бостън я питаха няколко пъти, но Мариел отрече. Ала към този лекар изпитваше по-голямо доверие и затова реши да му разкрие тайните си. Тя сама го бе открила и той беше един от малкото хора в живота й, които не дължаха нищо на Малкълм.

— Да — кимна.

— Аборт ли направихте? — това вече го обезпокои.

В лекарската му практика жените, които правеха аборти скришом на незаконни места, после рядко можеха отново да имат деца. Отиваха при касапи и същински късмет бе, ако оцелееха, та камо ли да имат след това други деца.

— Не, не съм.

— Разбирам… — изведнъж в гласа му прозвуча съчувствие. — Изгубили сте го.

— Не — започна тя, след това трепна, сякаш изпита физическа болка. — Искам да кажа, да… родих го… и той умря… по-късно…

— Толкова съжалявам.

Тогава Мариел му разказа за случилото се и плака безкрайно много, но след два часа, когато си тръгна от кабинета му, се чувстваше спокойна. Сякаш някой бе свалил товар от раменете й. Той я утеши, като й каза, че е сигурен в нейното забременяване. Нямаше причина да не стане.

И се оказа прав. Два месеца по-късно с учудване и радост тя разбра, че е бременна. Вече беше започнала да вярва, че никога няма да се случи, и й минаваше мрачната мисъл дали да не предложи на Малкълм да се разведат, ако той поиска, защото тя не може да има деца. Ала изведнъж наоколо всичко просветна и Малкълм беше извън себе си от благодарност и вълнение. Обсипа я с бижута и подаръци, прибираше се вкъщи да види как е, отнасяше се с нея като с най-рядък скъпоценен камък и като че ли всяка минута кроеше планове за тяхното бебе. Очевидно той искаше от нея син, но все пак щеше да се радва и на дъщеря.

— Ако е момиче, ще трябва да имаме още едно дете — бъбреше щастливо, а Мариел се смееше. По това време тя вече не можеше да вижда краката си, защото коремът й пречеше, а от седмици не бе спала добре. Перспективата за още деца беше малко обезсърчаваща. От друга страна, тя разцъфтя в бременността и болката от последните няколко години сега й се струваше по-слаба поради радостта от живота, който растеше в утробата й. С часове седеше и се наслаждаваше на движенията на бебето и понякога чакаше цял час, за да ги долови. Детето щеше да запълни празнината, която я мъчеше от години, и тя съзнаваше, че само това би могло да отстрани болката. Трябваше отново и отново да си повтаря, че този път това няма да е Андре, а ще бъде друго дете… Той никога нямаше да се върне и независимо какво щеше да е това дете, тя искаше да посрещне него или нея с цялото си сърце, а същото важеше и за Малкълм.

Той поръча всички в къщата да се грижат за нея, да изпълняват всяка нейна приумица, да я хранят на практика на всеки час, да внимават да не падне, да не се спъне, да не се уморява, но прислугата не беше толкова очарована от бременността й, колкото Малкълм. Сякаш те видяха още по-голяма възможност да бъдат непокорни, особено икономката, която беше в къщата от двайсет години — бе живяла и с предишните му две жени и продължаваше да гледа на Мариел като на временна натрапница. Перспективата, че ще има дете, я правеше още по-голяма заплаха, затова, вместо да бъдат любезни, най-зле настроените от тях бяха направо гневни. Икономката, прислужничките, шофьорът Патрик — ирландец, когото Мариел не хареса от пръв поглед, дори готвачката и нейните подчинени се дразнеха, че трябва да задоволяват незначителните прищевки на съпругата. Ядосваха се дори когато им се налагаше да й правят чай при мигренозно главоболие. Очевидно смятаха болките й за признак на слабост и често бяха груби заради неразположението й. Даже бавачката на бебето, която Малкълм доведе специално, като че ли гледаше на Мариел като на по-несъвършено същество. Това беше една англичанка, която Малкълм бе наел по време на пътуване в чужбина, лицето й бе като каменна стена, а и сърцето й не бе по-различно. Трудно беше човек да си представи, че подобна жена би била способна да даде топлина или нежност на едно новородено. А когато пристигна месец преди раждането на детето, Мариел беше ужасена от вида й.

— Тя прилича на надзирател от затвор, Малкълм. Как бихме могли да й позволим да се грижи за нашето дете? — всъщност подвъпросът на Мариел беше защо изобщо им е необходима. Тя сама бе гледала Андре, но споменът за него бе твърде болезнен, за да го подхранва, а и нямаше как да обсъжда сега това с Малкълм. — Аз мога сама да се грижа за бебето.

Той обаче се засмя и й каза, че е глупава. Искал всички да я глезят.

— Ти ще си изтощена от раждането. Ще имаш нужда от почивка. Госпожица Грифин ще те отмени. Тя има брилянтни препоръки и медицински опит. Ти се нуждаеш точно от такъв човек, но дори не го съзнаваш. Знаеш ли, бебетата не са толкова проста работа, колкото си представяш.

Тя всъщност знаеше, че е по-лесно, отколкото той си мисли, ала не можеше да му го каже. Беше осемнайсетгодишна, когато се грижеше за бебето си без помощта на хора като госпожица Грифин.

Госпожица Грифин вече бе оповестила, че мигрените на Мариел са вредни за бебето и че може би са признак на опасно голяма слабост у майката. Като че ли искаше Мариел да се срамува от тях, но болките бяха толкова жестоки, че тя бе в състояние да ги понася само в затъмнена стая и в леглото си. Хиляди неща можеха да ги причинят. Напрежение, безпокойство, спор с Малкълм, нелюбезна забележка от страна на прислугата, простиване на главата, вирус, късните вечерни часове, обилна храна и дори чаша вино. Мигрените измъчваха Мариел, а тя все се извиняваше заради тях, сякаш бяха някакъв сериозен недостатък на характера, точно както твърдеше госпожица Грифин.

Само Хейвърфорд, англичанинът домакин, винаги беше любезен с нея. Никога не проявяваше любопитство, беше неизменно вежлив и мил, за разлика от госпожица Грифин, чиято единствена цел бе да се хареса на Малкълм, защото всъщност той я доведе. Подобно на всички други в къщата бавачката започна да се отнася към Мариел като към натрапница. За госпожица Грифин тя беше неприятно, но необходимо средство, чрез което на бял свят щеше да дойде бебето. Докато беше бременна, й се искаше да бъде сред хора, който я обичат, мечтаеше за щастливите дни с Чарлс, преди да се роди тяхното бебе. Понякога просто лежеше в леглото и плачеше и нерядко Малкълм бе шокиран, че я намира в подобно състояние.

— Сега си с изострена чувствителност. Не взимай всичко толкова навътре — опитваше се да я успокои. Но след като разговаря с госпожица Грифин, той започна да мисли Мариел за малко глуповата. Като че ли тя непрекъснато плачеше. Мариел се разстрои дори когато отиде в офиса и видя Бригите. Реши, че като бременна е толкова дебела и грозна в сравнение с нея, че три дни не пожела да излезе никъде с Малкълм. Той обаче беше търпелив и се опитваше да бъде толерантен. За него беше очевидно, че в края на бременността си Мариел е с изопнати нерви. Сякаш беше ужасена, не можеше да преодолее състоянието си и той правеше всичко, за да й помогне. Госпожица Грифин обясняваше, че някои жени са толкова изплашени от раждането, че се влудяват от предчувствието за болката. Това само потвърждаваше теорията й, че Мариел е слаба духом и което е по-лошо — страхливка.

Мариел искаше да роди бебето си вкъщи и много пъти бе настоявала пред Малкълм, но той точно толкова упорито държеше тя да роди в болница, където разполагаха с всички съвременни средства, в случай че се появи проблем. Мариел усещаше, че ще е по-спокойна вкъщи, притесняваше се детето да не бъде откраднато и сподели това с Малкълм. През септември бе арестуван Бруно Ричард Хауптман, който бе отвлякъл детето на Линдбърг, и тя отново бе обзета от маниакалната идея за тази опасност, но Малкълм реши, че жена му проявява неоснователна нервност, защото е бременна на шест и половина месеца. Моментът беше труден за нея, ала това бе непонятно за околните. Само нейният лекар разбра какво става и по време на посещенията й той се опитваше да я успокои и да й вдъхне увереност, че този път всичко ще е различно.

Нощта, когато започнаха родилните болки, те си бяха вкъщи — тя четеше в своята стая, а Малкълм преглеждаше някакви документи в неговата спалня. Мариел почака известно време и после отиде да му каже, а той се засуети край нея, щом я видя. Патрик ги закара в болницата и Малкълм стоя, докато лекарят ги приеме и докато я откарат на количката, за да роди тяхното бебе. Тя вече беше замаяна от лекарството, което й бяха дали, и говореше на Малкълм непонятни неща, за това колко различно е било в Париж. Лекарят се засмя, двамата мъже размениха усмивки на разбиране, Мариел беше попаднала в някакъв нереален свят.

— Би трябвало да мине лесно — констатира спокойно лекарят, когато сестрите я откараха. — Ще се върна скоро при вас. — Той се усмихна, а Малкълм седна на един стол да чака в големия апартамент, който бяха резервирали за престоя й в болницата. Беше полунощ, а Тиодор Уитман Патерсън се роди в четири часа и двайсет и три минути сутринта.

Отначало Мариел го видя като през мъгла, лекарят й го подаде увит в пелена. Беше със сбръчкано червено личице и руса косица, гледаше я изненадано, сякаш очакваше да види някой друг, после нададе дълъг протяжен вик и всички в родилното отделение се усмихнаха, а по бузите на Мариел се затъркаляха сълзи. Тя си мислеше, че е умрял… спомняше си го толкова добре… същите пълни бузки, изненаданите очи… но косата му беше черна като на Чарлс… блестяща гарвановочерна коса… не беше той и все пак толкова много приличаше на него. Тя опря бузата си о неговата и усети в душата си старата болка, но в същото време изпита прилив на радост, нежност и пълнота. Те го взеха, за да го измият и покажат на баща му, а Мариел задряма и лекарите й направиха няколко шева.

Когато я върнаха в стаята, бе утрин. Малкълм спеше спокойно и чакаше завръщането й, а до леглото й в сребърна кофичка се изстудяваше шампанско. Той се събуди веднага щом вкараха количката в стаята и сега тя беше по-бодра, отколкото последния път, когато я бе видял. Будна и във ведро настроение, щастлива, както не е била от години… и горда…, защото най-сетне бе изпълнила мечтата на Малкълм, тяхното споразумение.

— Видя ли го? — попита тя, а Малкълм се приведе и я целуна по бузата. Очите й издаваха умора, но и задоволство, когато я погледна.

— Видях го — той се просълзи. Това беше всичко, което искаше. — Толкова е хубав и толкова прилича на теб.

— Не, не е вярно. — Тя поклати глава, искаше й се да каже думи, които не можеше да изрече… че прилича на Андре… — Много е сладък, нали? — Мариел погледна сестрата, изведнъж се изплаши… Ами ако умре?… Ако му се случи нещо… ако някой го вземе…

— След малко ще го донесат. Спи в детската стая.

— Искам го тук, в моята стая. — Мариел погледна Малкълм нервно и той взе ръката й.

— Всичко ще е наред.

— Знам…, но искам да го видя. — Никога нямаше да откъсва очи от него, никога нямаше да допусне да тръгне някъде, без да го види, това нямаше да се случи никога отново… никога… Тя започна да обезумява и да се оглежда наоколо за бебето, за миг толкова се уплаши, че главата я заболя. Но този момент премина и Малкълм й сипа шампанско, до което тя само опря устни. В крайна сметка скоро бе родила, бяха й давали лекарства и дори „Кристал“-ът, който той беше донесъл, не предизвикваше жажда у нея.

Малко след това й донесоха бебето и тя го държа в ръцете си, докато то спа, а когато се събуди, разкопча нощницата си и го накърми. Всичко това изглеждаше толкова естествено, сякаш нищо не се беше случило в миналото, нямаше я мъката, спомена за загубата и трагедията… Бяха изчезнали… Нямаше ги… Вечността на майчинството й принадлежеше и тя се топеше от любов при допира на това мъничко бебе.

Малкълм я наблюдаваше с обожание, докато го кърмеше, след това подържа бебето — разглеждаше сина си, онемял от възхита. По-късно сутринта Малкълм се върна вкъщи и заспа дълбоко в спалнята си със съзнанието, че животът му е пълен, завършен и почти идеален. Въпреки някои съмнения, които бе изпитал през последните две години, сега той се радваше, че се бе оженил за Мариел. Детето осмисли всичко.

 

 

Тежката дъбова врата се разтвори бавно и Мариел пристъпи безшумно в къщата. Все още бе натъжена от срещата с Чарлс след толкова много години. Това беше сътресение, но то беше докоснало и нещо в душата й.

— Добър ден, мадам. — Домакинът пое палтото й, а една от прислужниците застана до нея, за да я обслужи, ако има нужда. Когато ги видя, Мариел въздъхна с облекчение. Денят бе минал трудно за нея, много трудно. Докато сваляше ръкавиците и ги оставяше до черната велурена чанта, сякаш още усещаше студът на черквата да пълзи по костите й.

— Добър ден, Хейвърфорд — обърна се тя към възрастния домакин. — Господин Патерсън вкъщи ли е?

— Мисля, че не.

Мариел кимна и се заизкачва по стълбите, разкъсвана от колебанието дали да отиде в своята стая, или да продължи към третия етаж. Често, когато се беше запътвала към него, впоследствие се разколебаваше. Отначало, за своя изненада, тя се отнасяше различно към детето на Малкълм. Обичаше го от цялата си душа, страстно, тъй както не бе очаквала… дори повече от първото… повече, отколкото би могла на осемнайсет години… повече, отколкото си бе представяла, че ще обича друго човешко същество. В същото време външно бе резервирана към него, нерядко обичта й приличаше на добре пазена тайна. Беше твърде опасно да си позволява да го заобича много. Знаеше, че ако този път нещо се случи, това ще я убие. Затова тя се насили да стои далече от него и дори да изглежда малко безразлична. Имаше обаче случаи, когато не беше в състояние да позира, когато трябваше да е с него, случаи, когато нощем отиваше боса на горния етаж само за да го погледа, докато спи. Той беше по-хубав от всяко друго дете, което бе виждала, по-топъл, по-пухкав, по-сладък, по-мил, по-съвършен… Той беше наградата за цялата й болка, дар от Господа за онова, което бе изгубила. Беше всичко, заради което живееше.

Разбира се, Малкълм също го обожаваше, особено заради слънчевата и приятна атмосфера, която създаваше край себе си. Малкълм не се тормозеше от нейните страхове и не се безпокоеше за безопасността на Теди. Той беше едно непринудено, щастливо дете, което носеше радост на всички, които го познаваха.

Тази бе причината Малкълм да пожелае още деца и през първата година след раждането на момченцето той се надяваше Мариел пак да забременее. Техните усилия обаче отново се оказаха напразни, но сега, когато го имаше Теди, Малкълм не беше така настоятелен. Той се отказа, без да е постигнал нещо, и сега с Мариел живееха дискретно разделени, всеки в своята стая. На нея сякаш това не й правеше впечатление и двамата бяха доволни от живота, който водеха. На трийсет години Мариел имаше дете, което обожаваше, съпруг, който се отнасяше добре с нея — това бе далеч повече, отколкото имаха много други жени, а Малкълм се радваше на наследника, за когото мечтаеше. И на двамата това им стигаше.

Сега в известен смисъл Мариел изглеждаше по-спокойна, като се изключи темата за безопасността на Теди. Щом нещата опираха до това, тя се превръщаше в лъвица. Отвлеченото дете на Линдбърг бе убито преди повече от две години, но тя все още се държеше така, сякаш на всеки ъгъл дебне похитител.

Малкълм й беше благодарен — грижеше се чудесно за сина му, беше идеална майка, добра съпруга и го беше дарила със съвършеното, красиво, слънчево и русо дете на неговите мечти. Това беше всичко, за което бе мечтал.

Мариел вървеше бавно по стълбите — все още водеше вътрешен спор да отиде или не. Вярно, че не беше в настроение да изтърпи бавачката, а и не искаше да безпокои Теди и госпожица Грифин. Ала изведнъж чу гласа му. През един коридор на горния етаж долетя сподавен смях, който тя долови, и се усмихна. Вече беше виждала Теди сутринта и понякога се опитваше да се вразуми. Наложително беше, защото иначе той щеше да се превърне в изтощителна страст. Сякаш играеше някаква игра сама със себе си, без да си позволява да стига докрай, без да бъде с него толкова често, колкото й се искаше, защото съзнаваше, че в противен случай би обезумяла, ако се случеше нещо лошо. В интерес на истината детето вече беше част от всяка фибра на душата й, така че не можеше да се откъсне от него. Ала когато ограничаваше контактите си с него, можеше да си позволи да се самозаблуждава, че успява да се държи на разстояние и си е осигурила някаква свобода. За жалост в резултат на това той прекарваше останалото време под постоянните грижи на непреклонната госпожица Грифин. Малкълм настоя бавачката да остане при тях и въпреки че живееха заедно вече четири години, Мариел все още не я харесваше. А госпожица Грифин продължаваше да се отнася към нея като към непълноценно същество. Мигрените, нервите й, страхът от похитители, зле прикриваната и очевидно нездрава страст към детето, редуваща се с периоди на резервираност — всичко това госпожица Грифин възприемаше като признак за очевидно недостойна личност, впечатление, което тя без притеснение споделяше с всички, когато отиваше в кухнята. Бавачката обожаваше единствено Малкълм и тайно мечтаеше за него. Той й беше господар от четири години и ако съдбата бе проявила повече милост към нея, госпожица Грифин би била на мястото на това вечно изнервено, малодушно същество, както тя понякога наричаше Мариел. А Мариел продължаваше да говори за детето на Линдбърг, за това каква травма е причинена на родителите, къде е била, когато е чула новината. Разбира се, че беше неприятен случай, но оттогава бяха минали шест години, а и в края на краищата семейство Линдбърг след това се бяха сдобили с двама синове.

Мариел се заслуша в смеха на детето, усмихваше се сама на себе си и после, сякаш тласната от невидима сила, се запъти бавно по мраморните стълби към третия етаж, а почукването на токчетата на елегантните й велурени обувки отекваше по дългия коридор, докато тя отиваше при сина си. Вратата бе затворена, но когато Мариел се приближи, чу Теди да се кикоти. Би трябвало да почука и знаеше, че госпожица Грифин щеше да бъде смаяна от проявата на невъзпитание, но Мариел предпочиташе да има елемент на изненада, затова бавно натисна месинговата дръжка на бравата и също така бавно я отвори. Ефектът бе постигнат — малкото дете се обърна, златните му къдрици се затресоха, големите му сини очи се ококориха, а на лицето цъфна усмивка, щом я видя.

— Мамо! — Той прекоси тичешком стаята и се озова в прегръдката й, лицето му се разтопи в сладостна усмивка, когато тя го взе в ръцете си. Мариел го вдигна, притисна го към себе си, а той зарови глава в шията й и вдъхна силно от парфюма й. — Миришеш хубаво. — Не пропускаше да отбележи такива неща — как майка му изглежда, с какъв парфюм е, а на нея й беше много приятно той да я мисли за истинска красавица. Като се изключи Бригите, секретарката на баща му, която понякога идваше да го види и му носеше германски книжки с приказки и бонбони, останалите жени край него бяха твърде обикновени. Бригите твърдеше, че в Германия всичко било по-хубаво, но госпожица Грифин смяташе, че това не е вярно. Според нея най-хубаво било в Англия.

— Как си днес, прекрасен мой принце? — Тя го целуна по бузата и го пусна, а гувернантката я погледна с неодобрение.

— Много сме добре, благодаря, госпожо Патерсън. Тъкмо се готвехме да пием чай, когато вие ни прекъснахте. — Мариел не смяташе, че Теди трябва да пие чай, но госпожица Грифин го смяташе за свещен ритуал, а Малкълм отдавна бе дал официалното си одобрение за следобедния чай. Както винаги, искането на Мариел, която смяташе, че млякото и бисквитите са по-здравословни за него, пък и Теди в интерес на истината ги предпочиташе, бе пренебрегнато.

— Добър ден, бавачке. — Мариел й се усмихна несигурно, защото никога не знаеше как ще бъде приета, а и винаги се чувстваше неловко в близост до госпожица Грифин. През всичките тези години обаче не успя да обясни това на Малкълм и понякога й се струваше, че госпожица Грифин ще остане в дома им завинаги. Теди беше едва на четири години и би било преждевременно да се каже, че не се нуждае от нея.

Прислужницата сервира чай и за тримата. Тя беше едно неприятно ирландско момиче, което Мариел никога не бе харесвала, ала икономката я бе наела, а госпожица Грифин я обожаваше. Казваше се Едит и бе доста близка приятелка с шофьора. Беше с боядисана червена коса и фамилиарничеше нагло, но переше безукорно дрехите на Теди и на госпожица Грифин. Освен това винаги държеше под око гардероба на Мариел.

— Какво прави днес? — Мариел тихичко попита Теди, докато пиеха чай. Той доби сериозен вид, за да й отговори.

— Играх си с Александър Уилсън. Той има влак — съобщи й много важно Теди и продължи да й обяснява как работи влакчето, какви малки мостове, села и гари има край него и колко силно е желал да получи такава играчка за рождения си ден преди две седмици. За Мариел декември бе странен месец — имаше повод да се радва, но и да тъжи.

— Може би Дядо Коледа ще ти донесе такъв влак. — Всъщност тя знаеше, че Малкълм вече го е купил, а от седмици в мазето имаше работници, които приготвяха специална стая за влака — с планини, хълмове и езера и точно със същите села, които Теди бе видял у Уилсънови.

— Дано. — Изглеждаше замечтан и малко натъжен, а после й се усмихна и се премести незабележимо по-близо до нея. Обичаше да седи до майка си, да мирише парфюма й, да усеща копринената й коса и се оставяше да го целува както само тя умееше. Тя беше най-вълнуващата личност, която познаваше, и я обичаше повече от всичко… дори от влакчетата… — Направи ли нещо добро днес? — Той всеки път питаше, сякаш наистина това го интересуваше, както питаше Малкълм и Бригите как вървят нещата в офиса. Този въпрос караше Малкълм да се усмихва. Теди винаги казваше, че Бригите е много красива, почти колкото майка му, което се харесваше на берлинското момиче. Тя го смяташе за възхитително дете. Мариел няколко пъти й позволи да го води на зоологическа градина, а веднъж му показа Емпайър Стейт Билдинг, което по неговите думи било най-вълнуващото преживяване в живота му. Когато същия ден се прибра вкъщи, беше толкова въодушевен и дори каза на Бригите, че я обича.

— Днес бях на черква — тихо рече Мариел, а госпожица Грифин я наблюдаваше. Теди я погледна изненадан, защото обикновено ходеше с нея, но днес тя не го бе взела.

— Защо, неделя ли е?

— Не. — Мариел се усмихна и й мина мисълта дали изобщо трябваше да му казва това. Още отсега си мислеше, че когато синът й стане голям мъж, един ден именно той ще бъде човекът, с когото ще може да разговаря. — Но въпреки това отидох.

— Хубаво ли беше? — Тя кимна. Беше „хубаво“… тъжно… Бе видяла Чарлс след толкова много години. Не бе проявила смелостта да му каже за Теди. Стори й се нечестно. Той воюваше в Испания, рискуваше живота си, може би с надеждата да загине, както някога тя искаше да умре. Ала сега тя имаше това чудесно дете, лъч на надеждата, слънце, което сгряваше живота й. Точно в този ден от годината Мариел не можеше да се насили да признае на Чарлс, че има друго дете. Каза му единствено за Малкълм. Даваше си сметка, че няма да го потърси, за да се видят отново. Не би могла… не беше редно… Той принадлежеше на друг период от живота й.

— Ходих в катедралата „Сейнт Патрик“. Знаеш я, онази голямата черква. Там бяхме миналата година на Великден.

Той кимна като малко умно мъжле.

— Помня. Може ли да отидем пак? — Обичаше да наблюдава кънкьорите на леда срещу центъра „Рокфелер“.

Мариел се застоя при Теди, поговори с него, подържа го, прочете му приказка. По едно време госпожица Грифин каза, че е време за къпане, и Теди се обърна умолително към майка си.

— Мога ли да остана? Моля ти се… — На нея й се искаше повече от всичко друго, но знаеше, че да наруши режима на госпожица Грифин би било непростима постъпка в очите на бавачката.

— Мога аз да го окъпя — несигурно се обади тя, съзнавайки добре каква ще е реакцията. Госпожица Грифин не обичаше Мариел да се намесва.

— Няма нужда, благодаря ви, госпожо Патерсън. — Тя се изправи отривисто. — Тиодор, целуни, ако обичаш, майка си за „лека нощ“ и й кажи, че ще я видиш утре сутринта. — Това беше намек и Мариел го разбра.

— Но аз не искам да я видя утре сутринта. Искам сега… — „И аз искам същото — щеше й се да му каже… — Искам да те окъпя, да ти направя вечеря, да те сложа в моето легло и да те държа в прегръдките си, докато заспиш, да целувам малките ти очички и бузките, нослето, както спиш.“ Но те нямаше да й позволят подобно нещо. За да го види, трябваше да отиде в детската стая, да пие чай с него и да му пожелае „лека нощ“ доста преди да е дошло времето да си ляга.

— Утре ще те заведа в парка, миличкото ми. Може дори да идем до езерото с лодките.

— Утре следобед има тържество по случай рожден ден у семейство Олдънфийлдс, госпожо Патерсън. — Очевидно Мариел пак се опитваше по недопустим начин да осуети някакъв светски ангажимент.

— Тогава ще го изведа сутринта. — Тя погледна предизвикателно госпожица Грифин, но безрезултатно — по-възрастната жена неизменно побеждаваше, защото имаше подкрепата на Малкълм и го съзнаваше. Мариел винаги се чувстваше толкова безсилна, толкова неспособна да владее положението, сякаш не съществуваше, сякаш никога не бе съществувала. — Излизаме утре сутринта.

Тя погледна Теди, за да го успокои, но въпреки това по кръглите му бузки вече се стичаха сълзи. Утрешният ден бе твърде далече и за двамата и той го знаеше.

— Не можеш ли да останеш?

Тя тъжно поклати глава в отговор и за момент го прегърна. След това се изправи, опита се да изглежда безгрижна, докато бавачката го отвеждаше ревящ към неговата баня. Когато излезе, Мариел затвори тихо вратата след себе си. Винаги се чувстваше ужасно, когато го оставяше, отглеждаха го чужди хора, дори не и приятели, а самата Мариел нямаше смелостта да им се опълчи. Беше доведена в тази къща, за да роди това дете, и след като то бе дошло на бял свят, тя вече не беше нужна никому. Така й бе трудно да живее, трудно й бе да се чувства безполезна и нежелана. Все пак бе благодарна за живота си с Малкълм, имаше и детето… Но това беше всичко, което бе нейно, и затова й беше така безкрайно, безмерно скъпо.

Тя се запъти към гардеробната си с мисълта за него, преоблече се в дълъг розов атлазен пеньоар, след което дълго се разглежда в огледалото. До известна степен годините бяха милостиви към нея. Фигурата й бе същата въпреки родените две деца, възрастта й личеше само по лицето, чертите й се бяха изострили, имаше по-мъдър вид. Само очите й я издаваха. Те говореха, че е преживяла доста. И докато стоеше пред огледалото, тя се улови, че отново мисли за Чарлс, който беше само на няколко пресечки от дома й, и в някакъв момент на лудост й се прииска да му се обади, ала знаеше, че не бива. Нямаше какво друго да си кажат, освен пак да започнат с взаимните обвинения, извиненията и съжаленията. На техните въпроси нямаше отговори, а вече и двамата съзнаваха, че е невъзможно да има.

Малкълм се прибра вкъщи малко след това и й съобщи, че е ангажиран с делова вечеря. Наложило се неочаквано, извини се той, целуна я по главата и изчезна бързо в спалнята си. Тя си поръча вечерята в стаята и се опитваше да прочете една и съща страница от някаква книга многократно, но накрая разбра, че нищо не преминава през съзнанието й, независимо колко усърдно се опитваше. Мисълта й беше другаде.

Цяла вечер спомените за Чарлс не й даваха покой… Чарлс в Париж, когато беше толкова дързък, толкова луд и млад… във Венеция… в Рим по време на медения им месец… Чарлс се смее… дразни я… плува в езерото… тича през полето… След това последния път в Швейцария… И сега, днес… Отпусна главата си и най-накрая се разплака, неспособна и минута повече да понесе спомените. После късно през нощта, когато цялата къща утихна, тя се изкачи на пръсти до стаята на детето, за да го погледа как спи. Коленичи на пода до леглото му, целуна кадифеното му челце, после пак на пръсти се прибра в стаята си, където спеше сама. Толкова силно й се искаше да се обади на Чарлс, но беше твърде задължена на Малкълм. Той беше направил много за нея. Не можеше да се обади на Чарлс, независимо какво… независимо какво тя още чувстваше или какво той беше казал… Дните й с Чарлс Делони бяха отминали безвъзвратно.