Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (9)

Девета глава

Пневмотръбата изплю Язон в широк, яркоосветен тунел с бели стени. Насрещен поток въздух услужливо го спря, като го предпази от падане.

„Е, какво пък — помисли той. — Много по-приятно е да имаш работа с цивилизации от такова ниво.“ Междувременно проходът зад гърба му бързо се затвори с плътно прилепваща преграда. Човек, който не го е видял с очите си, не би повярвал, че тук има въздухопровод. Язон за всеки случай драсна по долния край на стената с неизтриващ се маркер и бодро пое напред. „Добре де — отсъди той. — Засега нямам причини да искам да се връщам веднага. Само дето Мета… Но тя неизбежно ще попадне тук“, самоуспокояваше се той.

Тунелът леко зави наляво и след като повървя по приятно пружиниращия под поне два километра, Язон усети, че нещо не е наред. Ако коридорът е пръстеновиден, по него може да се обикаля вечно. Ами ако навърта вече втора обиколка? А колкото до неизтриващата се черта от маркера, можеше и да не я забележи, пък и какви ли са възможностите на местните шегобийци?! Язон спря, пресметна радиуса, дължината на окръжността и като се убеди, че още е далеч от цяла обиколка, реши да обръща по-голямо внимание на стените. Не може да има само един-единствен вход и изход в целия този бял коридор.

След стотина метра внимателно опипване усилията му бяха възнаградени. Забеляза едва очертаващ се контур на копче, изравнено със стената. Натисна го и се включи някакъв скрит в стената механизъм, два панела се отдръпнаха встрани и в средата на тунела безшумно изплува едноместен транспорт с радващ окото дизайн и удобна седалка. Конкретно такъв модел не беше виждал, но появилото се транспортно средство много напомняше малките коли на магнитна възглавница, използвани на „Арго“ за вътрешни комуникации. Управлението не искаше много умуване, то се оказа стандартно и това още повече зарадва Язон. Само дето липсваше апарат за вътрешнокорабна връзка, вместо него имаше прост ултразвуков предавател.

Като се видя оборудван с достатъчно съвременна техника, Язон първо се върна към маркираната врата-люк. Даде ултразвуков сигнал и преградата се отвори. И толкова. Мета никаква я нямаше. Дълго вика. Опита, но не успя да включи пневмопровода на обратен ход. Налагаше се да продължи търсенето на разумен живот в това бяло безмълвие. Някой беше вложил огромна енергия и средства в това разкошно подземие. Някой ги влага и сега, ако се съди по яркото осветление и безупречната работа на системите. Но защо тайнственият стопанин не обръща никакво внимание на промъкналия се неканен нахален чужденец?

Сега Язон излъчваше ултразвуков сигнал на всеки сто метра. На няколко пъти се отваряха врати към други гаражи с такива транспортьори като неговия. Накрая се отвори ниша с нещо като пулт за връзка. Знаците върху клавишите не говореха нищо на Язон и той започна да ги натиска наред. В повечето случаи екранът оставаше тъмен. Понякога се появяваше картина. Най-често това бяха непознати схеми или ясни цветни изображения на складове, хангари, лаборатории, каюти. И никъде — никой. Нима все пак той се намира на кораб? Вероятно. Но това трябва да е кораб с циклопски размер и не кораб, а цяла космическа станция. Имало е такова понятие в древността. Язон като голям любител на историята беше чел някога за строителството на цели градове в космоса. Ако това е един от тях, къде тогава са обитателите му?

Вече му се струваше, че натиска някои клавиши за трети път, когато на екрана се появи лицето на млад човек с доста приятна външност. Язон се стъписа, но явилият се усмихна и вежливо попита:

— Вашият индивидуален номер, моля.

— Нямам индивидуален номер — честно си призна обърканият Язон.

— Това не е възможно — безстрастно изкоментира младият човек и зададе нов въпрос: — Как попаднахте там?

— През вентилационната шахта на пневмопровода — доложи Язон с цялата искреност, на която бе способен.

Глупаво е да лъжеш противника, когато не само не знаеш неговите карти, но даже и не си успял да чуеш правилата на играта.

— Вашето име? — заинтересува се младежът с все същата идиотска усмивка.

Неговата изкуствена приветливост изобщо не се връзваше с равнодушния студен глас. Впрочем, в охраната попадаха всякакви типове, а това явно беше охранител.

— Моето име е Язон дин Алт — съобщи Язон с достойнство.

— Добре — кимна охранителят, явно доволен от отговора. — Не отивайте никъде, сега ще дойда при вас.

Трудно беше да се откаже на такова любезно предложение. И Язон зачака, като с любопитство поглеждаше часовника си. Във всеки случай си струваше да запомни за колко време ще пристигне този тип.

Пристигна след шест минути със стандартен транспортьор от същата посока, откъдето беше дошъл Язон. Нищо интересно.

— Здравейте — каза той, слизайки от колата.

Едва сега, когато го видя в пълен ръст, а не на екрана, Язон разбра: „Та това не е човек! Това е андроид!“

Такива не се произвеждаха от много отдавна. Преди не по-малко от хиляда години безкрайните спорове за моралния аспект на използването на човекоподобните роботи завършиха с победата на ония, които искаха повсеместната им забрана. Решаващ аргумент бе печалната статистика на ръста на престъпността в световете, където андроидите бяха разпространени особено широко и в съвършенството си достигнали външна неразличимост от хората.

Екземплярът отсреща беше доста примитивен. Дори гласът му го издаваше, а походката, жестовете, маниерите го правеха направо карикатура на човек. Обаче карикатурата носеше радостна за Язон вест:

— Последвайте ме — разпореди се андроидът. — Ще ви съпроводя до господаря.

— Най-после! — въздъхна Язон.

И се усети, че съжалява за липсващия си пистолет. Но защо ли? Андроидът беше без оръжие и като че ли нищо наоколо не изглеждаше заплашително.

— Как се казва вашият стопанин? — заинтересува се Язон.

— Доктор Солвиц — отвърна андроидът.

— А кой е доктор Солвиц? От коя планета е? — Язон искаше да узнае колкото може повече, докато вървят по дългия тунел.

— Не разбирам въпроса — каза андроидът. — Доктор Солвиц от тази планета.

— А как се нарича тази планета?

— Планетата на доктор Солвиц, или просто Солвиц.

Кръгът се затвори — от такъв истукан не можеш да измъкнеш много информация. Но Язон все пак продължи да разпитва:

— А в коя звездна система е разположена планетата Солвиц?

— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос — равнодушно съобщи андроидът.

Язон заобмисля какъв друг въпрос да зададе, без да рискува да получи подобен „съдържателен“ отговор, но в този момент пред тях се отвори врата. Двата транспортьора влязоха в тесен коридор, където вече бе невъзможно да се движат редом, а само един след друг. Кой знае защо андроидът увеличи скоростта си и след няколко минути стремително криволичене по тунелчета и преходи спряха пред голяма врата от истинска дървесина. Очевидно по-нататък по прищявка на доктор Солвиц трябваше да се движат пеш или пък точно тук се намираше кабинетът на доктора.

Язон почти позна. Зад вратата, отворена с ръка от андроида, имаше разкошна просторна приемна, обзаведена в малко архаичен стил.

— Сядайте — предложи андроидът, като посочи редицата меки кресла покрай стената.

Посочи вратата в дъното и добави:

— Трябва да влезете там. Но господарят сега е зает. Трябва да изчакате.

Самият робот седна на секретарското бюро и като включи допотопен на вид персонален компютър, започна да набира нещо. Пръстите му хвърчаха по клавиатурата с недостъпна за човека скорост. Това зрелище бързо омръзна на Язон. Стана и започна да се разхожда покрай стените, като изучаваше окачените по тях картини. Доктор Солвиц имаше наистина респектираща колекция. Наред със съвременните шедьоври на холографичното изкуство висяха прекрасни яростни платна на представители на космическия романтизъм, даже няколко произведения от древни земни майстори. Накрая и тази галерия умори Язон, той тихо доближи зад андроида и надникна през рамото му в екрана на компютъра. Андроидът, изключил звуковите ефекти явно за да не пречи на госта, играеше на обикновена детска „пуцалка“. Тези игри както и преди бяха популярни във всички компютъризирани светове. Но Язон не бе предполагал, че с тях могат да се забавляват и андроидите.

— Извинете, доктор Солвиц там ли е? — реши да уточни Язон.

— Да, но сега е зает — безучастно отвърна роботът-секретар, без да прекъсва нито за секунда разстрела на чуждопланетни същества в някакво ниво на сложност, абсолютно недостъпно за човек. — Почакайте.

Язон почака още половин час. След това стана и решително тръгна към вратата.

— Не правете това — каза андроидът, без да се обръща. — Забранено е да се отваря вратата без разрешението на доктор Солвиц.

— Така ли? И колко време ще чакам неговото разрешение? — все още спокойно, но вече готов да кипне, рече Язон.

— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос.

— Пък аз не съм упълномощен да чакам повече — язвително отвърна Язон, като ясно си даваше сметка, че роботът няма да може да оцени хумора му.

Андроидът прецени обаче друго. Язон още не беше дръпнал дръжката към себе си, когато добросъвестния секретар прекоси приемната със стремителен скок. При тази скорост окото не улови движението и се създаде впечатлението, че андроидът просто е изчезнал от мястото си зад бюрото и възниква от небитието тук, до вратата.

Да се биеш с андроид е безнадеждна работа. Изваждаха ги от строя по друг начин. Язон мъчително си припомняше как го правеха — не можеше да си позволи грешка. Е, май че си спомни. Приятели курсанти го бяха обучили на този трик отдавна, когато току-що беше напуснал родната планета с дългото и странно за мнозина име Поргорсторсаанд и постъпи в школата за пилоти на Скоглио. Заобикаляйки закона и за икономия, старите модели андроиди се използваха за чистачи, защото и без друго не ставаха за охрана на военизираното училище. За да се обездвижи робот беше нужно да го погледнеш съсредоточено и да кажеш: „Нещо не е в ред с дясното ви око“. Андроидът автоматично вдигаше ръката си и докосваше окото си с десния показалец-анализатор. В този момент трябваше рязко да го ударите по ръката, така че пръстът да хлътне в очната ябълка поне до втората става. Засягаха се някакви вериги и поне за три минути роботът напълно се изключваше. Разбира се, този номер минаваше само при андроиди от старото поколение, които нямаха специален блок за защита от умишлено причиняване на повреда. Но си струваше да опита.

И надеждите му се оправдаха — в това музейно подземие и роботът се оказа музеен.

Той застина в ужасна поза с пръст, забит в окото, и вече нямаше възможност да пречи на действията на Язон. А вратата, водеща към доктор Солвиц, се оказа отключена.

Само дето кабинетът беше празен. И, за разлика от подредената приемна, изглеждаше абсолютно занемарен. Преди половин час прочутият доктор едва ли се е намирал тук, при това страшно зает. Но един съществен детайл привлече погледа му и направи безпредметно изучаването на обстановката и писалището на изчезналия стопанин.

В стената от библиотечни рафтове се виждаше тайна врата и тя бе леко открехната. Стопанинът или не той, но някой сравнително неотдавна беше излязъл оттук. Може би току-що!

Вратата водеше в тесен полутъмен коридор, задръстен с купчини хартия, в които Язон няколко пъти се спъна и едва не падна. Интуицията му подсказваше, че трябва да побърза. Крив и дълъг като черво, коридорът напълно закономерно завършваше с шлюз, над който мигаше надпис: „Внимание!“ и светеща стрелка сочеше към шкафче със скафандри. Вероятно отвъд е откритият космос. Нищо чудно. Тайните тунели във всички векове са отвеждали бегълците извън замъка, квартирата, града или космическия кораб.

Наложи се да замени своя доста износен и вече отдавна нехерметичен скафандър с нов, любезно предоставен от загадъчния доктор Солвиц. И най-трогателното беше, че всеки костюм се оказа окомплектован с напълно зареден лазерен пистолет. След пирянския той изглеждаше малко тежичък и неудобен, но все пак никак не беше лошо. Язон загуби почти минута за неизбежното прехвърляне на най-ценните за него вещи от старите в новите джобове: аптечката, фенера, цигарите и други подобни.

Когато вратите на шлюза се отвориха, той даже не обърна внимание на това, че от другата страна не е безвъздушно пространство. Той се озова в огромния хангар и в този момент от стартовата площадка излетя малък универсален катер, еднакво годен за полет както в атмосфера, така и във вакуум.

Доктор Солвиц бягаше. Учудващо гостоприемен стопанин, но се държеше просто дилетантски. Правеше глупост след глупост. Нима това е преследване? Някаква игра на аванси — та нали тук има още един такъв катер. И ще бъде странно, ако не е зареден с гориво… Естествено, резервоарът беше пълен догоре.

— Е, хайде, доктор Солвиц — произнесе Язон, — да видим сега кой от нас по-добре управлява малък катер!