Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (13)

Тринадесета глава

Когато мехурът се пукна, само Клиф като най-млад не можа да спре изстрела си. Кърк и Стан успяха да разберат, че няма кого да атакуват. Впрочем, изстрелът на Клиф сполучливо разчисти стърчащите краища на хиперледа и пред изумените погледи на пирянците зейна тъмното гърло на широка тръба, от която просто изтичаше газ — отначало плътна, после все по-слаба струя. Не, нямаше нищо отровно — обикновена дихателна смес от азот и кислород в съотношение четири към едно. Най-общо казано, устройството приличаше на обикновен пневмопровод.

— Пневматичен тръбопровод, изведен в безвъздушното пространство — обобщи гласно Кърк. — Оригинална идея.

— Ако вземем предвид почти земната сила на притеглянето, можем да предположим, че някога тук е имало атмосфера — започна да анализира Стан. — А на това място конкретно може да е имало какво ли не: от изкуствен остров, до цял град, после потопен и замръзнал.

— Според мен там има град — посочи с ръка надолу Кърк. — Подземен град. Честно казано, не много оригинална идея. Тия, които след Язон започнаха да се интересуват от история, помнят добре, че нашите прадеди от планетата Сетан са живеели именно в подземни градове. И тук живее някой. А щом враговете са отдолу, значи напред и надолу, момчета! Такъв отвор дава достатъчно възможности за сериозна атака.

— А колкото до атаката, мисля, че засега ще е по-добре да забравим за нея — каза Стан. — Ние сме разузнавачи, а не щурмоваци.

— Съгласен съм — неочаквано го подкрепи младият и поради това буен Клиф.

Той подкрепи Стан, без да се съобразява с безпрекословния авторитет на Кърк. И веднага виновно сведе поглед — в скафандъра това става лесно. Тримата замълчаха смутено.

„Нима загадъчното облъчване за няколко дена е успяло така да промени бойците ми?“ — чудеше се Кърк.

— Може ли да кажа? — попита Клиф, като прекъсна конфузната пауза. — Струва ми се, че реална опасност за човека представляват само тези твари, които са замразени в леда. Тук ги няма. А цялата енергия на черната сянка, охраняваща този вход, сигурно е изразходвана за нашите приятели. Сега пътят е свободен. Ами помислете, колко време мина, откакто въздухът изтече, а никой не напада. Лично аз съм готов да се спусна долу.

На кораба много внимателно слушаха разговора им и решиха да се намесят. Обади се Бручо.

— Приятели, чувате ли ме? Кой ще влиза в тая дупка и струва ли си въобще да се влиза в нея, ще решаваме всички заедно. Никаква самодейност! Нито на пирянците, нито на хората от Зелената Клонка им трябват излишни жертви. Кърк, съгласен ли си?

— Да — неохотно отвърна командирът на пирянците, който отдавна вече бе престанал да се чувства командир.

— Тогава послушай съвета на Арчи.

Предложението на предпазливия физик наистина беше най-безопасно. Стените на условно наречения тръбопровод бяха черни и светлината се отразяваше от тях много слабо, а дълбочината й беше неопределима дори с ултразвуков локатор. Затова Арчи предложи да пуснат надолу камера с мощно осветление. Още повече, че в комплекта на десантния катер влизаше двукилометрова макара с мономолекулярна нишка.

Камерата бавно се въртеше с монтирания в нея фенер, но не показваше нищо друго освен гладка, матова, идеално черна цилиндрична стена. Мярна се затворен люк на странично отклонение и се спряха да го разгледат. Продължиха по-нататък. Още два такива люка имаше на осемдесетия и на стотния метър. Пет метра по-надолу се видя отвор, в който никой не успя да види нищо, преди люкът да се захлопне пред очите на възхитената публика. Изглежда автоматиката се включи от светлината на фенера или… Но не остана време за предположения, понеже само след секунда камерата се изключи. Можеше да се мисли, че са я унищожили, но нишката остана все така опъната, даже започна да се развива все по-бързо. Скоро двукилометровата нишка свърши, а изображение така и не се появи.

По принцип всичко е ясно — камерата е взета от някого или нещо, отворът през който минаваше — благополучно се затворил, а нишката може да се промуши през каквито и да било пукнатини, даже без да нарушава херметичността на затварянето. Втората камера, пусната на дълбочина сто метра, напълно потвърди тази догадка — нишката стърчеше от люка в дъното на кладенеца, но планетата отказа да приеме втората „пратка“. Сякаш цялата автоматика тук беше програмирана за еднократни операции.

Какво да правят по-нататък? Да взривят люка? По всяка вероятност това ще затвори входа завинаги. Да се спуснат и внимателно да изрежат отвор? Тогава сигурно още трима ще бъдат погълнати от загадъчната черна мъгла. Като не се втурнаха надолу заради хората, струваше ли си да спасяват една открадната камера? Разумно беше поне да се опитат да я изтеглят обратно. Ако затвореният люк се отвори, за да я пропусне, това вече ще е някакъв успех. Ако ли не… Във всеки случай нищо нямаше да загубят. И Кърк даде заповед да се навие нишката. Работата потръгна съвсем нормално. Наистина, Стан отбеляза, че за навиването се изискват доста повече усилия, отколкото за вдигане на една камера. Това можеше да има няколко обяснения: или движението се забавя от затворения капак, или нещо (някой) се опитва да си задържи камерата, или те изтеглят при себе си не само камерата (можеше и въобще да не е камерата). За всеки случай Кърк нареди да увеличат скоростта. Натоварването на нишката остана непроменено. Краят на експеримента приближаваше, но Кърк вече се досещаше — резултатът ще бъде нулев.

Изведнъж усети невероятна умора и безразличие към всичко. Престана да бъде такъв, какъвто се познаваше. Повече не искаше да се втурва напред, да громи и да побеждава, искаше само да се върне на кораба, да свали от себе си всички отговорности и да чака транспорт за вкъщи. В края на краищата той е болен, раната му не е зарастнала окончателно, мечтаеше да легне, без да отваря очи, пък ако ще и да не платят по договора… Все едно… Той се предава. Могъщият и безстрашен Кърк се предава…

Но защо Стан гледа към него с такива диви очи. Е, не към него, а някъде зад гърба му. Клиф също се обръща нататък. Кърк стремително се извърна и ленивото вцепенение на мига изчезна.

На двеста метра от тях, из пукнатините се измъкваше онзи черен дим-сянка, набъбваше, оформяше нещо като език на гигантски дракон.

— В катера! Бързо! — изкомандва Кърк, още преди да чуе аналогичния вик от борда на „Арго“.

Кой по-добре от пирянците може да изпълнява командата „Бързо“? Те стартираха с максимално допустимото натоварване и по време на няколкото начални секунди полет през пелената от червена мъгла пред очите наблюдаваха върху задния екран хищния черен език, който все се разтягаше и удължаваше, закривяваше в края сякаш искаше да ги лизне или омотае и стисне като змия, но изведнъж като че се умори и започва да изостава…

Бяха спасени.