Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (29)

Шеста глава

Планината Билион се оказа неочаквано висока. Обикновено всичко, което в детството ни е изглеждало огромно, когато пораснем започва да ни се струва малко, почти като играчка, даже понякога жалко. Но планината Билион сякаш беше расла заедно с Язон. Тя и сега се издигаше в облаците и на върха й повече отиваше снежна шапка, отколкото бодлив храсталак.

Мета през целия път се изкачваше с обичайното си темпо — т.е. като при стремителна атака, така че накрая Язон бе изплезил език като запъхтяно куче. Трябваха им не повече от три минути да открият замаскирания вход на пещерата, и в този момент като изпод земята пред тях се яви мъдрец.

— Гваханофабр — представи се той. — Знам вече къде искате да отидете и съм настроил всичко. Трябва да побързате, рванаврът може да се затвори всеки момент и то за дълго. Да тръгваме.

— Какво пък, давай, приятелю! — каза Язон небрежно и усети, че го обхваща неподходяща за случая веселост.

Мета също се усмихна, но повече от учтивост и леко недоверчиво.

В пещерата беше влажно и задушно, някъде в дълбините й капеше вода, а пред очите им се стелеше плътна мъгла. Като в баня. „Странно — помисли Язон, — Хирон нищо не каза за мъгла и вода въобще“. Трудно беше да се види даже в кой ъгъл е разположен тоя митичен вход-изход. Но когато го видя, побиха го тръпки — до такава степен това абсолютно черно петно напомняше универсалния материен поглъщач на Солвиц. И Мета, изглежда, също си спомни общия им познат, защото пистолетът рефлекторно скочи в дланта й.

— По-смело, братя мои — замърмори мъдрецът. — Обясних ви, че трябва да бързаме. Язон, вие сте пръв.

Язон не възрази. Щом трябва да е пръв, ще бъде. Само че вратата към другия свят пред очите им започна да се свива. Нима така безславно пропиляха шанса си? Обидно е, дявол да го…!

— По-бързо Язон — чу се глас отзад. — Късно е вече за крачки, направо се гмуркай!

Не трябваше да му повтарят два пъти. Язон скочи като във вода — напред с ръцете и главата. Усети как някакъв мощен поток го всмуква в черната дупка. Но левия му крак се беше закачил за нещо и се наложи да напрегне всички мускули, за да не се разпадне на две половинки. Рискуваше най-малкото да скъса сухожилие, защото двете сили, които го дърпаха в различни посоки бяха почти равни.

— Не правете това, Мета! — чу той гласа на все същия Гваханофабр, тънък и отчаян, но много тих, като че страшно далечен. — О, заради всички звезди и галактики, не правете това!

Язон се досети какво става. Главата му вече бе далеч от планината Билион, а кракът му още беше в ръцете на Мета. Неговата вярна амазонка бе заподозряла нещо нередно и се опитваше да предотврати раздялата им по най-простия и елементарен начин. Може и да беше права, може би не. Мъдреците са хитър и загадъчен народ, с тях винаги рискуваш да се окажеш не където искаш. Но във всеки от световете Язон предпочиташе да остане с два крака. Затова той се изхитри да извърти стъпалото си така, че закопчалките да се отворят. В ръцете на Мета остана само една обувка. Обувката, без съмнение, е ценна вещ, особено при пътешествия, но проблемът с нейното придобиване или изработване (според обстоятелствата) е много по-малък от израстването на нов крак например.

А планината сякаш си остана същата. Скали, бодливи храсти, криви дръвчета. Небето беше ясно, синьо и дълбоко. И въздухът миришеше другояче. Аромат на море. И никакви намеци за черната дупка — ни отляво, ни отдясно, ни зад Язон. Той внимателно запомни мястото и бавно потегли надолу — да се запознае с новия свят.

 

 

Пътят, обсипан с гадни дребни камъчета, които се впиваха в босия му крак, изведе Язон до река. Малко по-надолу по течението й се извисяваха крепостни кули. Най-разумно беше да тръгне натам, обаче като се огледа, Язон съзря до брега един хлапак, който ту се плацикаше в плитчините, ту намираше малки вирчета, в които да се хвърли възторжено. Момчето беше голо, но наблизо върху един плосък камък се виждаше някакъв белезникав парцал, който, изглежда, беше цялото му облекло.

— Ей, момче! — извика Язон на междуезик, който беше най-употребяваният в Галактиката. — Как се нарича тази река?

— Mi ne komprenas vin^[1] — отвърна аборигенът на есперанто.

И Язон с удоволствие премина на любимия си език от времената на древната империя, като повтори въпроса.

— Това е реката Анавр, а там е град Иолк, главният град на нашата планета — авторитетно обясни детето, като че ли не минаваше ден да не общува с такива неориентирани чичковци-пришълци.

— Анавр… анавр-рванавр — промърмори за себе си Язон.

Ама че названийце! Не е минало без намесата на Хирон, защото на есперанто това име нищо не значи.

А на глас Язон бодро каза:

— Благодаря ти, момче, значи съм дошъл където исках.

— Ако сте за Иолк — местният жител реши сериозно да се погрижи за госта, — то най-добре ще е да минете през брода. Вървете все направо, там е плитко и даже на мен ми е до кръста.

Язон още веднъж благодари и бързо премина реката.

Бе горещо, дрехите му изсъхнаха почти веднага. Наложи се да навие ръкавите на куртката си и съответно да скрие в пазвата си лъсналия пирянски кобур. Винаги щеше да успее да го извади. Пък и доколкото си спомняше думите на Хирон, местната публика не беше много на ти с техниката, така че едва ли го чакаше кръстосан картечен огън.

Когато наближи града, стана ясно, че тук даже и не мирише на картечници. По крепостната стена се разхождаха воини с копия и мечове, също такива стражници го посрещнаха и при портите. Наистина, отблизо изпод лъснатите до блясък медни шлемове се виждаха да стърчат микрофони, а между перата на главите им недвусмислено се забелязваха трепкащи антенки. За пълния абсурд на ситуацията не достигаха само магнитни детектори за идентификация на паспорти и пари. За радост никой не поиска от Язон документи — просто попитаха:

— Накъде?

— Търся Айзон, сина на Крет. Моето име е Язон дин Алт.

Язон от опит знаеше, че в такива случаи истината е най-доброто прикритие, още повече — когато това не е цялата истина. Кой тук можеше да знае името, което му е дал Хирон. Виж, ако се беше нарекъл Диомед… Е, за всичко си има време. А като за първи емоции стигаше да назове името на баща си.

— Айзон ли търсиш?! — буквално изреваха двамата стражници. — Е, не! Отначало ще те отведем при Фел.

Обградиха го и явно искаха да го сграбчат — това беше сигурно.

— Спокойно, сам идвам, съгласен съм — примирително вдигна невъоръжените си длани Язон. — Със стария Фел също имам какво да си поговоря.

Подобни фрази не бяха по вкуса на тукашните кучета-пазачи. Язон опита да завърже разговор на по-неутрални теми, докато прекосяваха града. Ала невинни въпроси от рода на: „Кажи, братле, тук има ли хубави булки?“ или „Как е, приятел, да му пийнем едно вино, а?“ останаха без отговор и Язон окончателно прозря, че те не „вървят през града“, а „него го водят през града“ и съгласно устава (или каквото имат там — списък с предписания?), всякаква размяна на реплики с арестувания са строго забранени.

Дворецът на крал Фел се оказа нелош както отвътре, така и отвън, но по чистота и комфорт все пак доста отстъпваше на луксозните хотели на Касилия или Клианда, а още повече — на богатите вили на Лусуозо. Така че мисълта да завземе властта на тази планета не предизвика у Язон особен ентусиазъм. Но съществува едно такова понятие — синовен дълг. Или поне го е имало някога. И любопитство. Играта беше започнала — искаше му се да я доиграе до край. А кой по-добре от Язон знаеше — влезеш ли в едно казино — спазвай правилата му! Или, в краен случай, си давай вид, че ги спазваш.

Крал Фел се приближи към него безумно изцъклил очи, с което хвърли в паника цялата стража. После диктаторът като че се овладя и спря. Но очите му гледаха все в една посока. И това не беше лицето на задържания. (Откъде би могъл Фел да знае как изглежда синът на Айзон? Да не би по модемната връзка да получава седмичния бюлетин с фоторазпечатки: „Издирвани от Специалния Корпус лица!“) Не. Кралят на Иолк гледаше краката на влезлия и Язон с ужас се досети, че е нахлул в покоите на Негово Височество наполовина бос, освен това с окървавен от острите камъни крак, който оставяше гнусни следи по изисканата мозайка — това можеше да бъде изтълкувано като висша степен на неуважение към първото лице на планетата.

Трябваше бързо да оправи положението и той смело се впусна в импровизации. Много му се искаше да се впише в обкръжаващата го архаично-еклектична обстановка и от усърдие заговори в бели стихове:

— О, кралю мой, когато спусках се от планините, бях аз обут все още, но преминавайки реката с име Анавр, сандалът от единия ми крак случайно падна. — (Интересно от какъв древен текст паметта му беше измъкнала думата „сандал“. Впрочем всички наоколо и без друго са обути в сандали. Естествено е на топлите планети това да е най-разпространената обувка.) — И бе отнесен от потока бурен в далечината. Простете, моля ви, кралю, за тази грешка моя.

Но Фел, изглежда, изобщо не го слушаше. Той беше хванал главата си с две ръце и сега пък гледаше към тавана, като очевидно отправяше молитви към някакви свои богове. След това отпусна ръце и внезапно издаде екстравагантна заповед:

— Оставете ни сами! — каза той на стражата.

Всички се отдалечиха и те останаха на четири очи.

— Кой си ти? — попита кралят и без да му дава време за отговор предупреди: — Само не се опитвай да ме лъжеш. Все едно — ще науча истината. Аз мога да чета мисли.

Последното изглеждаше доста съмнително, а пълното логическо несъответствие на това твърдение с първоначалния въпрос и последвалата сурова молба, говореха единствено за скромните интелектуални способности на Фел.

— Моят възпитател, старият и мъдър Хирон, ме е учил никога да не лъжа, и въпреки че съм скитал достатъчно из вселената, където срещаш много лъжци и трябва да ги побеждаваш с техните средства, днес ще бъда верен на уроците на моя стар учител.

Ето така многословно, и даже високопарно започна своето признание Язон. Стиховете може и да бяха излишни, но като цяло той правилно беше докарал тона на разговора, Фел много добре понасяше този начин на изразяване.

— Наричат ме днес Язон дин Алт, но Айзон, бащата мой на тази планета живеещ, нарекъл ме е по рождение Диомед. Как дълго търсих своя баща и своята родина! Но ето ме накрая тук!

— Върви тогава при него — разпореди се крал Фел, като неочаквано бързо прекрати аудиенцията. — Ще заповядам на моите поданници да ти покажат дома на Айзон. И стражата повече няма да те безпокои, Язон! Повярвай ми, това беше не повече от досадно недоразумение.

Язон, разбира се, не повярва, но миролюбиво кимна, подмина безпрепятствено множеството зали и галерии и излезе на площада. Посрещна го ликуваща тълпа, а не някакви поданици на крал Фел. Ясно беше, че стражата няма да го закачи — ако й е скъп животът. Радостен вихър понесе Язон към широко отворените врати на бащиния дом.

Наложи се да изпие по едно вино с цялата възторжена компания — за щастливото завръщане, после за неговото, така да се каже, щастливо възкръсване, за неговите минали и бъдещи подвизи. Въобще шум имаше много, а смисъл — малко. Някой провъзгласяваше Диомед направо за нов крал, някой призоваваше да превземат на юруш двореца на Фел, някой пък предлагаше разходка по море. Други настояха за лов в планинските гори, намериха се даже мераклии за малък спортен турнир. „С бой до смърт или…?“ — припомни си Язон през винената мъгла. Но жените, по-точно прекрасните млади деви, танцуваха нещо все по-еротично, безцеремонно люшкаха бедра и все по-често някак случайно губеха части от облеклото си. А виното бе леко и вкусно, то все не свършваше в сребърните кани и златните чаши…

Май в края на краищата надделя идеята за разходка по море с разкошна фрегата под яркооранжеви платна, но и там виното се лееше като река, а дамите бяха още по-прекрасни от предишните, така че Язон едва ли би могъл да разкаже, кое беше по-напред — къпането в топлата лагуна с прозрачна като утринна роса вода, до малко островче под сянката на палми; или планинския лов на див елен със златисти, невероятно разклонени рога; или страшно веселите състезания по бягане в чували и скокове във всички посоки едновременно. Със сигурност си спомняше само едно: решиха да не щурмуват двореца, особено след масовата оргия върху огромно като стадион легло. Топли вълни, големи красиви риби, бързи коне, ласкави момичета и сладко вино…

Както стана ясно после, едва на петия ден двамата с баща му успяха да се отърват от пияната компания, която вече се беше превърнала в мрачно сборище от уморени от живота и един от друг индивиди. В очите на тези хора сега се четеше вселенска скръб, и техните омекнали крака отвеждаха вкъщи телата им и изпразнените им глави, които в този момент на самите тях им се струваха чужди.

Язон, който далеч не за пръв път минаваше такова изпитание, през всички тези дни следеше своя Неприкосновен Запас със задължителните атрибути на космодесантника — кутийките с аптечката и заветния кобур. И нито едно нежно момиче, или груб пиян моряк, или нахално хлапе не можа да докосне нищо от тези жизненоважни вещи и приспособления.

Затова, щом останаха без свидетели, първата му работа бе да извади аптечката и за броени секунди да избави баща си и себе си от неприятните последствия от петдневното пиянство и другите безобразия.

— Колко отдавна не съм изпитвал такава наслада! — възкликна Айзон. — Космодесантна аптечка! Каква прелест! Съвсем съм подивял тук, Язон. Ти не си представяш какъв кошмар е да живееш в този свят!

— Честно казано, наистина не си представям — каза Язон. — А знам и по-лоши светове. Какви ли не съм ги виждал, татко… Почакай, а в какъв свят си живял преди това?

— Не помня — въздъхна Айзон. — Там е работата, че не помня. Проклетият Фел направи нещо ужасно с паметта ми. Изглежда е успял напълно да изтрие оттам някои много важни неща. И днес със сигурност си спомням само едно. Тази планета няма връзка с външния свят. От известно време даже не може да бъде забелязана от космоса. Разбираш ли, той я е направил планета-невидимка. Някакъв загадъчен екран в стратосферата не пропуска електромагнитни лъчи. Престанаха да ни посещават чужди звездолети. Не приемаме предавания по галактическата транслация и нищо не знаем за другите светове. Нямаме собствен космически транспорт. Собствена пси-връзка също. А онази хиперпространствена дупка, през която си пристигнал, се отваря крайно рядко и непредвидимо. Някои успяха да избягат през нея. Аз пък продължавам да влача жалко съществувание тук. Пълна безнадеждност. Пълна, Язон, пълна. Никаква връзка с Вселената. И абсолютно всевластие на диктатора. Спомням си, че не съм се родил тук, но не мога да възстановя в паметта си какъв съм бил по-рано. Ами ако никога не успея да си спомня? Освен ако медицината на високоразвитите страни… Но как да се доберем до тях? Ако можехме да предадем в космоса простичък сигнал „SOS“…

— Татко, аз имам пси-предавател. Струва ми се, ти каза, че през екрана не минават само електромагнитните сигнали.

— Разбира се! — оживи се бащата. — Разбира се! Нали Фел непрекъснато предава на някого информация. Как иначе! На него му трябва връзка с външния свят. Отдавна се досетих, че Фел също не е местен, очевидно ние заедно сме долетели преди сто години…

О, високи звезди! Каква словоохотливост! Способен е да си приказва до самохипноза. И до разума му така и не стигна най-важното.

— Татко, аз имам пси-предавател — повтори Язон. — Тук, в мен е! Сега ще го включа.

Айзон застина и мълчаливо се взря в отдавна забравената плоска кутийка с кръгло огледално прозорче в средата.

Язон устоя на изкушението да изпрати в ефира стандартното съобщение за „до всички“. Знае ли се кой ще получи тоя сигнал? И предпочете да извика лично Мета с условния код, който знаеха само те двамата. Ако неговата бойна другарка не се носеше в този момент насам в кривопространството, тя щеше да приеме сигнала, колкото и да е далече. Ако пък в този момент е именно там, в далечината, какво пък, ще почакаме. Колкото и да пресичаш Галактиката по диагонал, все рано или късно все трябва да изплуваш край някоя планетка.

— А джъмп-предавател нямаш ли? — неочаквано попита Айзон, който, изглежда, бе успял да помисли за същото.

— Не, татко, техниката не е отишла така далеч. За джъмп-режима се иска много по-голяма енергия. Само с джобни атомни батерийки не става…

Предавателят тихо изписка, съобщавайки че работи, но отговор засега не идваше. И докато убиваше минутите на очакване (Защо ли пък реши, че са минути? Ами ако са часове или дни? Нима не стават и такива работи?), Язон попита:

— Татко, защо когато се появих в двореца, Фел така се пулеше в моя бос крак, като че ли е някакъв огромен паяк?

— Знам — изхъмка Айзон. — Как да не знам! Преди много години оракулът предсказа на Фел, че бедата и смъртта му ще дойдат от някакъв човек, слязъл от планината Иолк само с един сандал.

— Оракул? — реши да уточни Язон.

— Тук наричат оракули пророците, предсказващи бъдещето… — Айзон още веднъж изхъмка. — Сега си давам сметка, че и този оракул съвсем не е бил обикновен. Май и той трябва да е бил паднал от другия край на Галактиката през черната дупка като Хирон…

И в този момент се разнесе гласът на Мета:

— Язон, къде си, Язон! Аз съм на орбита над обекта, откъдето идва сигналът ти. Това ли е планетата Иолк?

— Да, Мета, този свят се нарича Иолк. Фиксирай курса по нашия сигнал, сега ще дам по-остър лъч, хвани половин градус встрани и кацай в океана. Чуваш ли ме?

— Чувам. Но не те виждам. Въобще не виждам никаква планета. Не я засичат приборите, само гравитометъра.

— Всичко е нормално, Мета. Прави, каквото ти казах. Влез в атмосферата и веднага ще видиш всичко…

— Добре. Поемам курса. Край на връзката.

— Ха така — Айзон с нетърпение потри ръце. — Сега ние ще можем да му диктуваме условията.

— Не се разпалвай, татко, дай първо да се ориентираме във всичко.

— Сигурно си прав, синко, сигурно си прав… Ей, какво е това? Дай да опитам, сто години не съм пушил.

Смачканият пакет „Стожари“ беше още един компонент от неприкосновения запас на Язон.

След като запалиха и двамата, застанаха до прозореца и загледаха как съвсем наблизо се спуска искрящият с топъл титанов блясък купол на „Темучин“. Спускаше се тихо, тихо, без даже да вдига пръски. Страстната, неукротима, яростна Мета можеше понякога да бъде нежна и внимателна.

— Коя е тя? — попита Айзон.

— Моята годеница — с удоволствие отвърна Язон, този път без колебание.