Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (34)

Единадесета глава

Планетата Крейзик би могла да шашне всекиго, даже най-опитния междузвезден пътешественик. Язон не пропусна да обясни веднага на всички, че названието в превод от староанглийски и с някои промени в произношението означава „луда“. И наистина, не бяха необходими продължителни и задълбочени изследвания, за да се разбере причината за едно такова красноречиво име. Тук бяха направили световно сметище, вселенско бунище. Очевидно, на определен етап от бурното колонизиране на Галактическия център, по някакви странни и отдавна забравени критерии, именно на кислородна планета бяха започнали да стоварват всякакви елекромеханични, електронни, химико-синтетични и други техногенни отпадъци от околните звездни системи, а може би и от целия звезден куп. Във всеки случай под този многовековен културен слой не можеше да се види нищо природно, естествено и растително-животинско.

Обаче от боклук до боклук има голяма разлика. Там се срещаха както ръждиви железа от съвсем неопределен вид, така и почти цели, годни за използване устройства. Още по-често на планетата Крейзик се срещаха съвсем нормални машини и механизми (или поне изглеждаха такива). Но тъкмо тези находки в по-голямата си част изглеждаха съвсем немислими и неразбираеми като предназначение.

Тогава Язон си спомни, че определено бе чел нещо за планета на име „безумна“. Трябваше веднага да възстанови в паметта си източника на информация. И ако се окажеше, че той не е сгрешил, екипажът на „Арго“ щеше да получи в ръцете си данни, важни за по-нататъшните им търсения. Поне един път през целия този екстравагантен полет пирянците нямаше да налучкват. В края на краищата, защо Язон влачи навсякъде със себе си огромната библиотека, съдържаща най-пълните сведения за всички светове от Обитаемата Вселена?

И така, докато цели два часа мощният линкор кръжа като хищен ястреб над планетата, Язон се рови в звездните каталози, почти наслука, защото не помнеше на кой език тази планета е била наречена Безумна. И все пак успя да намери. Още в дълбока древност този странен свят бе получил своето название на арменски език (Язон даже дума за такова наречие не бе чувал); и после, кой знае защо, не е бил пренаписван с други букви, както е било прието за топоними, а е бил превеждан седемнадесет пъти на седемнадесет различни нови езика. А координатите му през всичките тези епохи трогателно не се бяха променяли. С една дума бунището, което бяха намерили, се оказа все същото бунище от древността. Язон вече можеше с чиста съвест да разкаже на екипажа историята на това лудо кълбо.

Светът, който служеше за всеобщо сметище, е бил оборудван с най-модерната за времето си техника — роботи-товарачи, роботи-утилизатори, роботи-транспортьори. Очевидно всички тези роботи са били изпратени на Крейзик като обслужващ персонал. Но всеки знае, че простият робот-утилизатор или товарачен механизъм с малка пренастройка може да бъде превърнат в самообучаващ се ремонтен робот. Някой бе направил такава настройка. Сега можеше само да се гадае кой именно, но фактът беше налице: през дългите векове роботите бяха ремонтирали всичко, което е ставало за поправка, а което не е, те, изглежда, бяха създали наново.

По такъв начин на планетата Крейзик в течение на хиляди години бе протичал процес на истинска машинна еволюция, за която на теория бяха разсъждавали мнозина и то отдавна, но на практика…

На практика процесът се оказал сложен и комплексен, с всичките му там борби за оцеляване и естествени подбори. Хитрите роботи успявали дори да се усъвършенстват един друг доколкото можели, без при това да постигат някакви особени върхове. За новите видове машини се съобщавало в някои стари справочници, даже били правени опити за класификация. Но постепенно интересът към феномена спаднал, редовните полети до Крейзик били преустановени. Механизираната планета не вземала участие нито във войните, нито в междузвездната търговия, а дали са продължавали или не да стоварват още отпадъци на планетата, вече никой не можел да каже, по-точно това вече никъде не се документирало. А население на планетата въобще никога не е било регистрирано. Да броиш роботите като глави от населението някак не върви, да не говорим, че повечето изобщо нямали глави…

Виж, това на планетата не се усещаше — наличието на население! Нито по архивните данни на Язон, нито по реалните наблюдения на пирянците.

Когато „Арго“ влезе в орбита, цялата тази игрива електронно-механична компания не само не прояви агресивност, но даже и елементарно любопитство. Радиосигналите, които роботите нямаше как да не са приели, като че пропаднаха в празно пространство. Нещо като отговор: „Чухме, чухме, но за какво ни трябвате?“

— Хора не могат да реагират така — разсъди Стан. — Във всеки случай хора, притежаващи такава техника.

— Правилно казваш — съгласи се Арчи. — Но представи си само за секунда, че в тоя побъркан свят отношенията са се обърнали с главата надолу: не хората владеят техниката, а техниката владее хората. Как, смяташ, ще се държи такава техника при контакт с нас?

Макар и прекалено смело, предположението на Арчи можеше да се окаже твърде близо до истината и Язон усети как по врата му пробягаха студени тръпки. Пирянците също настръхнаха.

— Ти какво предлагаш? — попита Кърк с присъщата си практичност.

— Засега нищо. Предлагам да помислим и във всичко да бъдем крайно предпазливи. На тази планета не бива да се стоварваме, както на предишните, където живееха, макар и много различни, но все пак хора. Засега ни стигат резултатите от визуалния анализ и неуспешния опит за радиоконтакт.

Язон изведнъж си спомни за Белите Птици на Отмъщението, които въпреки историческите сведения бяха взели участие във военен конфликт на съседна планета, и в ума му проблясна страшничко подозрение.

— Нека помислим, приятели — предложи той. — Възможно ли е през дългите векове на това сметище, което само се е превърнало в огромен механизъм, да не е попаднал нито един човек?

— Не е възможно — уверено каза Бручо.

— Аз също мисля така — подкрепи го Язон, — предвид местната гъстота на населението на един кубически парсек. Според мен съществуват четири варианта. Първи: хората са можели да победят, да завладеят цялата тази техника и да се спотаят. Изглежда, това не е вярно. Втори: абсолютно всички хора, попаднали тук, са били унищожени. Трети: идеята на Арчи. Хората са попаднали в плен на машините, и сега им служат. И накрая, четвърти…

Язон умишлено направи пауза. Мета колебливо произнесе:

— Могли са да направят симбиоза. Човек и машина.

— Точно така! — радостно възкликна Язон.

Въпреки че — какво радостно имаше в това? Просто много му се искаше не той, а някой друг да изкаже тази мисъл. Така тя прозвуча много по-убедително.

— Именно! Страхотна си Мета! Симбиоза! И аз исках да ви напомня за киборгите. За тези бойни птици, благодарение на които попаднахме тук, за стоманения глиган и за другите полуживотни, които периодично се появяват на Саанд и, накрая, за новото поколение пирински твари…

— Голяма каша, Язон… — промърмори Бручо.

— Разбира се, каша — съгласи се Язон с въздишка. — Просто споделих идея и предлагам на всички да я обмислят. Да се разберем така: отбой до утре, а на сутринта ще се съберем на съвещание. Струва ми се, че в най-важното Арчи е прав: едва ли има нещо по-глупаво от това да нахлуем в тази механизирана лудница с картечници в ръце…

 

 

Сутрешното съвещание не се състоя. По-точно казано, беше бързо и лаконично. Екипажът на „Арго“ още закусваше, когато останалият на дежурство при обзорните екрани Гриф вдигна тревога. Към линкора на пирянците с достатъчно голяма скорост се приближаваше неизвестен обект и ако се съди по траекторията му и по постоянно променящия се спектър на отражение и излъчване, той беше пилотиран.

— Като че не е нито снаряд, нито торпедо, но може да бъде опасен — разсъди на глас Гриф, който за миг се бе оказал зад пулта на артилерийското управление.

Тези думи бяха предадени по интеркома във всички помещения на кораба и Язон много бързаше да предотврати евентуална стрелба. Той нахлу в командната зала едновременно с Мета и Кърк.

Непознатият обект вече отчетливо се виждаше на екрана и скоростта му забележимо бе намалена. Лесно можеше да се определи, че това е летателен апарат от универсален тип. Широко разперените му крила, чието предназначение бе добре разбираемо в атмосферата, в космоса можеха да вършат работа само като слънчеви батерии. Носовата част на тоя самолет бе моделирана като красиво девическо лице, а аналогията се подсилваше от едър бюст върху долната част на фюзелажа. Подобен дизайн събуждаше спомен за древни времена, когато носът на платноходите, бродещи из океаните, е бил дърворезба с образи на хора и животни, което е нямало нищо общо с целесъобразността, а се е правело за красота или по магически съображения. Наистина, функционалността на подобен род детайли в един лайнер предизвикваше силни съмнения.

Междувременно белоснежната птица се приближаваше и всички като хипнотизирани следяха нейния полет. Язон осъзна, че думата „птица“ му е дошла естествено и закономерно. Бялата Птица на Отмъщението! Не е ли това тя?

— Максимум светлина върху обекта! Максимум информация за обекта върху монитора! Да се включат всички системи за защита, но да не се стреля в никакъв случай! Опитайте се да й предадете нашето предложение за сътрудничество.

„Да, именно «й» предайте — помисли си Язон. — Този летателен апарат просто изисква да бъде назован в женски род.“

— Няма отговор? Опитайте още веднъж! Не стреляйте!!!

Язон направо крещеше своите команди една след друга, без да ги съгласува с никого, но Мета само кимаше в знак на подкрепа, а Кърк едва забележимо с очи даваше да се разбере, че не възразява.

Колкото по-близо идваше жената-птица, толкова по-малко заплашителна изглеждаше. Мнозина успяха да пресметнат по прибори размерите на летателния апарат, но Мета първа успя да изрече:

— Та тя е с размерите на човек! Даже по-малка. Значи това не е кораб, не е устройство, а киборг.

Догадката й беше по-скоро интуитивна и изпреварваше логическия ход на мисълта. Но и Язон мислеше същото.

Киборг или не, бялата птица доближи до „Арго“ съвсем плътно, сгъна криле и спусна колесник, не, не колела, а обикновени птичи крака! И кацна на конзолата на ракетната установка като на клонка. Нямаше никакво видимо оръжие, а колкото до скрити средства за нападение — не може всичко да се предвиди, я! Но в този случай се оказа, че няма какво да се предвижда. Като че беше някаква чайка, нехайно кацнала на крайбрежните камъни, или самият гълъб на мира, добър посланик, вдъхващ надежда като бяло знаме на парламентьор.

Стандартен отговор на радиосигнала така и не дойде (по тия места май нямаше кой знае какви стандартни неща), но след известно време, когато пирянците не само успяха да се окопитят, но и започнаха да се въртят от нетърпение и бездействие, на челото на жената-птица присветнаха цифри и започна обратно броене на секунди и минути.

След седем минути щеше да се случи нещо!

Две от тях отидоха в убеждаване на пирянците да не нанасят изпреварващ удар. Клиф, например, считаше, че бялата птица (още повече — Бялата Птица на Отмъщението?!) — е обикновена бомба с часовников механизъм. Язон разби тази хипотеза на пух и прах. Щяха ли да предупреждават за времето на евентуален взрив? Пък и обикновеното оръжие не може да бъде опасно за супербронята на „Арго“ със седем дублиращи защитни системи. Ако пък беше сериозна бомба от типа на анихилационните, тогава е невъзможно да я взривят с ракети. Единственото, което би могло да се направи в такъв случай би било това — някой да излезе в открития космос и вежливо да помоли птичката да отлети. А ако тя не пожелае, да се опита да я откъсне от кораба и да я захвърли колкото може по-далеч.

Не се намериха желаещи да се занимават с такива глупости, а през това време дисплеят на челото на гостенката смени темата и изписа пробягващо съобщение на три езика, между които и на междуезик: „Следвайте ме!“ След което обратното броене продължи. Оставаха само три минути…

В края на краищата решиха да послушат Язон — той умееше да убеждава, дори понякога просто се налагаше с авторитета си. И той се разпореди без колебание:

— Пригответе десантния катер за старт!

— Ами ако е капан? — запита Кърк.

— Там ще разберем — усмихна се Язон.

Кърк също се позасмя в отговор. Пирянците някога да са се отказвали да попаднат в капан, от който сетне да се измъкнат победоносно с чест?

А новият надпис върху „птичия“ дисплей зарадва всички със своята военна лаконичност: „Коридорът е отворен. Последвайте ме! Дистанция — до километър.“

„Едва ли това е капан — помисли Язон. — Освен ако не е лично за мен. А кой друг би се хванал в него?“

А да се страхува от капани, поставени за Язон дин Алт, е глупаво. Нали той е тук точно за да ги търси.

 

 

Игривите опити на Мета да се поотклони от курса, зададен от птицата, красноречиво показаха, че коридорът е проправен през електромагнитно поле с невъобразимо напрежение. Всеки метален предмет отскачаше от него като гумена топка. Така без специално разрешение пътят към планетата беше отворен за всички желаещи облечени в пластмасови скафандри, без ножове, пистолети и електроприбори. Тежко и горко на диверсанта, който попадне в царството на техника с многовековно саморазвитие!

Приземяването мина успешно — направо на неголяма площадка, очевидно предназначена само за това. Но всичко останало, което се виждаше наоколо, никак не приличаше на космодрум. Отпред, в огромна купчина, може да се нарече планина, зееше черният отвор на пещера (вероятно тунел). Повърхността на планетата от площадката до входа на тази доста неуютна дупка беше затрупана с неработещи устройства, дребни резервни части и останки от по-едри детайли. Такава беше гледката и от космоса, но сега отблизо поразяваше чудноватото съчетание: прекрасната в своето съвършенство белоснежна жена-птица; мяркащия се в далечината робот-гигант с лъснат до блясък брониран корпус и точни смислени движения и сновящите наоколо самоходни платформи върху покрити с шипове крачещи колела; и всичко това — на фона на безкрайно хилядолетно сметище. Явно представите на роботите и киборгите за естетика се различаваха от човешките, въпреки че се бяха заселили на кислородна планета, където един обикновен хомо сапиенс би могъл да излезе и да се разхожда без допълнителни приспособления.

Пирянците изпълниха това, което им беше заповядано, но щом скочиха сред полето от техногенен хаос, се стъписаха и ентусиазмът им се изпари. Птицата се издигна и мигом отлетя някъде нагоре и далеч, като даже и дума не изписа на дисплея си. А от пещерата — виж ти, изненада! — насреща им излезе висок слабичък старик с дълга брада, не по-малко бяла от корпуса на птицата. Андроид? Киборг? Или все пак — човек! Поне така реши Язон, а и пирянците разпознаха в дошлия човешката природа.

— Киней — представи се беловласият абориген и заговори на странен език, абсолютно непознат даже на Язон.

За щастие старецът владееше и съвременния международен език на Галактиката.

Изглежда все пак тук човекът управляваше роботите, а не те — човека. Киней бе нещо като пазач на този „склад“. Наистина, той не знаеше със сигурност дали е сам тук, но това изглежда много не го и вълнуваше. Почтеният старец водел отшелнически живот, но когато видял в небето огромния кораб, в душата му се събудило някакво отдавна забравено любопитство и той решил да покани на гости странниците, толкова редки по тия места.

— Значи, вие ни изпратихте тази красива птица? — реши да уточни Стан.

— Може да се каже, че аз.

Всички отговори на стареца бяха така уклончиви.

— А тя наистина ли ви слуша? — продължаваше да разпитва Стан.

— Те всички слушат, но невинаги, и не за всичко.

— А къде отлетя сега?

— Мисля, че отиде да вика приятелките си.

Разговорът вървеше бавно, почти вяло. А междувременно малки платформички с манипулатори, подобни на човешки ръце, сложиха дълга маса направо под открито небе, поставиха около нея столове, и започнаха да носят блюда с ядене и бутилки с напитки като истински сервитьори. Тези примитивни устройства (или същества?), изглежда слушаха стопанина си много повече от птиците. А птиците — какво да се прави! — са високоорганизирани същества (или устройства?), поради това и горди — летят където си искат.

— А без птиците ще можете ли да ни организирате коридор обратно до орбитата? — строго попита Кърк.

— Това нека не ви безпокои — увери го старикът Киней. — Не бързайте. Нека поседим, да хапнем и пийнем, пък после ще видим.

Кърк не беше ощастливен от тази перспектива, но храната изглеждаше съвсем нормална, дори апетитна, а пирянският вожд вече бе разбрал, че тук, в центъра на Галактиката, ако тръгне да хваща бика направо за рогата — нищо не става. Трябваше да се вслуша в съвета на Язон и търпеливо да чака. Нещо за хапване ли? Това никога не пречи.

Но точно това не успяха да направят.

Щом седнаха и се пресегнаха към дебелите пластмасови чаши и изящните многозъби вилици, от небето, плющейки с криле, налетяха същите бели птици. Сега бяха много. Извънредно много. Язон не би се наел да разпознае сред тях онази, която ги беше съпровождала до пещерата на Киней. Напълно загубили своята женственост и красота, те грабеха от всички храни поред, разкъсваха ги на парчета, гълтаха без да дъвчат, ръмжаха, мляскаха, плюеха, задавяха се и за броени минути превърнаха разкошната трапеза в сметище като всичко наоколо. Само че този път бунище от органични отпадъци — с отвратителни огризки и кости, сред вонящи локви, където се смесваше вино, сосове, подправки и птичи курешки.

Милите белокрили девойки отлетяха така внезапно, както бяха паднали от небето. Пирянците, то се знае, бяха наизвадили оръжията си мигновено, още щом чуха шум на криле, но никой не се реши да стреля. Реална заплаха за живота им нямаше, а храната… какво толкова е храната? Все пак не са тук стопани, а гости. Може би в местните правила така да е прието — да дават на птиците всяка първа порция? Да си кажем правичката, бая голяма порция за такива ефирни създания, но… не е работа на пирянците да отсъждат. И те търпеливо зачакаха обяснения.

Старецът бе закрил лице с ръце и между пръстите му се стичаха сълзи.

— Какво значи всичко това? — обади се най-сетне Язон.

Тогава Киней изтри сълзите с ръкава на плаща си и каза:

— Сега ще ви разкажа истината. Времето на уклончивите отговори и недомлъвките свърши. Слушайте. Аз бях цар на планетата Егриси.

Язон трепна и се приготви да слуша с удвоено внимание.

— Аз бях цар — продължи старецът, — свали ме от трона Сулели, който се нарече Исак Даниил Иот. Той твърдеше, че такава била волята на боговете. Те били счели, че аз съм прекалено жесток към своите поданици и ме заточиха тук за наказание. На Крейзик имам много слуги, но те са безсловесни. Всички са неживи или полуживи. Но най-важни за мен са Белите Птици на Отмъщението, защото тях сам си ги отгледах. Сам изобретих тази форма на синтетичен биоелектронен живот. И сега ги развъждам като пуйки в птицеферма. С всяка изминала година моите славни птички стават все повече. Някога ние ще бъдем непобедима армия. И тогава аз ще стоваря цялата натрупана сила на моята мъст върху древната, поругана от нечестивци, земя на Егриси. А засега… Засега не сме толкова силни. Моите птички участваха в две малки военни кампании. Например на Бипхиния веднъж подкрепихме мемриците.

— А защо именно мемриците? — бързо го прекъсна Язон.

— Младежо! Преди много години моите синове отлетяха там и станаха мемрици.

— Ясно — включи се Арчи, който вече се дразнеше от словоохотливостта на стареца. — Но ние така и не чухме, защо вашите толкова забележителни слуги изплюскаха целия ни обяд. Или нещо не съм разбрал?

Навярно младият Арчи нещо попрекали с въпроса си. Белобрадият Киней отново се разплака, известно време не беше в състояние да говори, а после прошепна:

— Излъгал ме е оракулът…

При тези думи пирянците се натъжиха. Решиха, че случаят е по-тежък и от този с Хаврик. Въпреки че изглеждаше, ето я, планетата Егриси… Близка като собствения лакет, който не можеш да ухапеш. Старецът е явно в такова състояние, че нищо ценно не може да се изкопчи от него… И славните му птички скоро ще изкълват не само трапезата му, но и него.

Но Язон оценяваше ситуацията по съвсем различен начин. Радваше се, че пирянците отново благоразумно се въздържат от агресивни действия. Самият той умееше да чака и да изслушва другите, без да бърза. Затова Язон едва забележимо намигна единствено на Арчи: „Спокойно, приятелю, не бързай, сега сам ще си каже!“

И мъдрият старец разказа следното:

— Моите птички са много умни, не могат да говорят, но всичко разбират. Те от самото начало знаеха, че много обичам да си похапвам. Вие просто не можете да си представите какъв лакомник съм само! Направо съм чревоугодник. За мен най-голямото наказание е да нямам какво да ям. Всъщност, сигурно това ми е наказанието. Заточението само по себе си е нищо. Какво значение има къде живееш? Ако не беше една дреболия — тук, на Крейзик, съвсем няма храна. Тъй. После птичките ми се научиха отнякъде да донасят истинска, вкусна храна. Аз, разбира се, я споделях с тях. Птичките ставаха все повече, и носеха все повече храна. После в този механизъм нещо се счупи. Започна да не стига за всички. Те нали знаеха, че за мен не е задължително да ям… И започна една… Тъкмо седна — и те веднага долитат! И изяждат всичко докрай. Никъде не мога да се скрия, нито в някоя пещера, нито в машина, нито в леглото… Навсякъде и винаги ме намират. Изяждат и закуската, и обеда, и вечерята до троха. Предлагам им — взимайте всичко предварително, аз нямам претенции. Не и не, гледат ме с едни такива ясни сини очи, мълчат и сякаш подхвърлят: „Не мързелувай, Киней, по-често сервирай масата!“ И така почти триста години ден след ден — мъка…

— Колко?! — изуми се Арчи с наивното удивление на новака. — Как така сте живи досега?

— А това за какво е? — тъжно каза Киней и дръпна ципа на хитона си.

Върху гърдите на стареца имаше плоска блестяща кутийка.

— Биоелектронна батерийка — поясни той. — Слънчевата енергия попада върху кожата ми и се превръща в химическа, химическата — ето тук, в биохимическа, и всичко е наред. Метаболизмът не е нарушен. И аз живея. Но ми се яде!!! Просто не можете да си представите как ми се яде… Та Оракулът ми обеща, че този мой проблем ще се реши от само себе си, когато на планетата Крейзик пристигне огромен кораб със силни и доблестни воини на борда.

— Благодарим за комплимента — отвърна поласкан Язон. — А сега слушайте внимателно, дядо. Вашият оракул всичко е предсказал правилно, просто трябва да се има предвид, че никой проблем не може да се реши от само себе си. Но! — Язон вдигна пръст, за да наблегне на следващите фрази: — Ние като доблестни воини ще успеем да ви помогнем. Само че за целта трябва да стигнем до Егриси. Така че, бързичко ни кажете най-краткия път за там! А ние на връщане няма да ви забравим и ще ви спасим от многовековното страдание. Е? Става ли?

Старецът Киней гледаше Язон с изумени очи. Той явно не смяташе да крие координатите на планетата Егриси и просто не можеше да повярва на късмета си. Изглежда никога досега не беше срещал порядъчни хора, а сега, с помощта на киборгската си свръхчувствителност усещаше, че не го лъжат. Беше готов да разкаже всичко, което знае. Но само желание не стигаше.

— А как ще ви обясня къде е планетата Егриси, като ме транспортираха оттам в затворен контейнер?! — изплака старикът и надеждите на всички пирянци рухнаха.

Арчи пръв успя да формулира смислен въпрос:

— Скъпи наш Киней, нима на цялата тази планета нито един робот, киборг, андроид или компютър не знае разположението на толкова близък за вас свят от съседната звездна система? Не мога да повярвам!

Киней се замисли дълбоко, после мълчаливо започна да пляска с ръце. В този миг даже Язон си помисли, че всичко е безнадеждно и е време да си ходят.

Но след деветото пляскане долетя Бяла Птица на Отмъщението и послушно кацна на края на масата, опустошена от нейните роднини.

— Ето — проговори белобрадият Киней. — Тя знае къде е планетата Егриси.

После старецът притисна голямата птица до гърдите си и прошепна със силен свистящ шепот:

— Планетата Егриси, лястовичке моя. Лети и убий Сулели. А те ще летят след теб и ще ти помогнат. Да не ги загубиш. Това е най-важното.

— Не сме ти обещавали да участваме в убийството на твоя брат Сулели — изръмжа Кърк, съзнателно преминавайки на „ти“. Страшно мразеше някой да решава вместо него.

— Но нали искате да стигнете до родната ми планета?

— Да — отвърна Кърк.

— Тогава не обръщайте внимание на думите ми, а просто летете след нея.

— А с каква скорост лети вашата птица? — попита Мета. — Аз като пилот…

— Разбрах — прекъсна я старецът. — Тя ще се синхронизира с вас. А по принцип тя може да лети със скорост, равна на две десети от скоростта на светлината.

— Става — каза Мета.

Язон копнееше да разпита безумния старец от безумната планета още за много неща. Не успяха да поговорят за роботите, за историята, за другите хора, които са долитали досега преди тях…

Но Киней изведнъж произнесе тържествено:

— Аз ще ви чакам. А сега побързайте! След минута ще ви дадат коридор. Трябва да летите.

 

 

Егриси се оказа третата планета в системата на малка жълта звезда, известна между астрономите под името Нов Кокос. Кой би си го помислил: Арчи през студентските си години бе написал своята първа самостоятелна научна работа на тема: „Същност на цикличните промени в светимостта по данните от жълтото джудже Нов Кокос“. Наистина светът е малък! По онова време студентът Арчи е бил абсолютно убеден, че в тази система няма и не може да има никакви обитаеми планети. След това се изясни, че начинаещият астрофизик сериозно се е объркал не само по отношение на планетата, но и дори по отношение на същността на тези промени.

Причина за тях беше не в самата звезда, а в малко нестандартната обвивка, обгръщаща светилото по цялата сфера някъде по средата между орбитите на третата и четвъртата планети. Това бе плътен метеоритен пояс с дебелина двадесет километра. Трогателно съвпадение с известната от учебниците по история дебелина на Сатурновите пръстени в онези довоенни времена, преди да ги разнесат по разни космически щитове. Метеоритният пояс около Нов Кокос беше не само плътен, но и необикновено подвижен, което определено свидетелстваше за неговата младост.

Но подобни изследвания представляваха интерес единствено за Арчи, който гледаше на света с широко отворени от научен възторг очи. Останалите от екипажа на „Арго“ бяха загрижени от съвсем практични проблеми, всъщност само за един-единствен проблем: как да се промъкнат през този пояс с минимални загуби? Направо? Възможно. Но това би означавало колосален разход на енергия, риск да излязат от строя множество жизненоважни системи на кораба и накрая, прекалено много шум. Все пак те идваха на Егриси не като дългоочаквани гости и беше желателно да се промъкнат незабелязано.

Тогава как? Да маневрират? И това изглеждаше реално. Но тогава щеше да е нужно твърде много време за изучаване на закономерностите, по които се движат метеоритите и за съставяне на подробна програма за маршевите, маневрените и спирачните двигатели.

Трети вариант като че ли нямаше. Съществуваше някакъв междинен: да се маневрира на око, а при нежелателни сближавания с някой метеор — да се стреля. Но и този вариант на практика бързо се превръщаше в първия.

И когато те се доближиха на минимално допустимо разстояние до потока кошмарни черни грамади, които се блъскаха, трошаха, въртяха и разпиляваха, пътеводната бяла птица, летяща пред тях, забави рязко почти до нулева скорост и като застана в центъра на обзорния им екран, включи дисплея на челото си.

„Внимание — занизаха се думи. — Внимание! Сега в потока от метеорити ще се образува пролука, достатъчна за проникване в сферата. Можете да избегнете опасни сблъсъци с големи астероидни фрагменти само при едно условие: движете се зад мен точно на сто метра разстояние. Каквото и да става наоколо, не сменяйте посоката на движение, скоростта и разстоянието до ориентира. В случай на изчезване на ориентира се движете по същия курс и със същата скорост.“

Не се досетиха веднага какво означава това „изчезване на ориентира“. Разбраха го по-късно. След навлизането в потока известно време пътуваха изненадващо безпроблемно. Което не беше и изненадващо — и птицата, и корабът явно изпълняваха детайлно съставена от някого програма. Но после… Всяка програма има своите несъвършенства, не може без сюрпризи.

Две циклопични скали с прицелна точност се сблъскаха с широките си плоски издатини и премазаха малката бяла птичка. И веднага започнаха да се раздалечават, като всяка отнасяше върху себе си зелено-кафявия отпечатък на току-що работилото устройство — изящно, сложно, и доста неглупаво създание (а може би все пак същество?)

Пръстите на Мета не трепнаха ни за миг. Скалите бавно се разминаваха, „Арго“ се промъкваше, пот се стичаше по лицата на пирянците, които в тази минута с нищо не можеха да помогнат на своя пилот. Можеха само да мълчат, да стискат зъби и да не пречат, за да не изплашат изплъзващия им се късмет.

Преминаха влудяващо бавно, почти стържейки броня в скалите, които отново се сблъскаха точно зад кораба, а други два астероида се превърнаха в прах и отломки няколко секунди пред тях.

После стана чисто черно, само проблясваха разноцветни звезди, сред които бавно се уголемяваше огненото клъбце на Нов Кокос. Сега вече можеха смело да форсират двигателите. И Мета от радост така пришпори звездолета, че целият екипаж бе повален на пода и почти сплескан от ускорението като под колела на гигантски всъдеход. Никой не бе успял да легне в креслата против претоварване, защото преди това пирянците бяха застанали зад гърба на пилота си от солидарност. Никой не се обиди. Голяма работа — седемнайсет „g“! Нищо и половина.