Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (8)

Осма глава

Няколкото удара по главата доста бяха объркали мислите му. Синините и натъртванията също не внасяха яснота в мисълта. Поне костите му бяха здрави. Що се касае до Мета, Язон не беше убеден в същото. Защото като истинска пирянка тя се беше съпротивлявала яростно, беше убила и осакатила мнозина от враговете и съответно беше пострадала повече от Язон, който бе склонен да се предаде и без бой. Просто не успя, защото налетелите върху тях идиоти страшно обичаха да се бият. Съгласно основната хипотеза на Язон всички тези диви конници представляваха само сложно конструирани фантоми. Струваше ли си да се хабят за бой със сенки?

Сега обаче се налагаше да се усъмни в стройността на първоначалните предположения. Болките в главата и краката, кръвта по лицето му, здравите въжета, впити в китките — всичко това му изглеждаше твърде реално за фантомна атака. Може би трябваше да бъде малко по-твърд? Ама че работа! Да се измъкне от ледения кошмар, от общуването с черния изрод, хладнокръвно изкормил Троу, да изброди километри чужда земя, почти да разгадае тайната й — и да загине от стрелите на някакви неизвестно как попаднали тук и веднъж вече победени варвари на планетата Щастие! Какво по-глупаво от това?!

Когато отпред се появиха шатри, Язон забеляза, че те са доста по-малко, отколкото бяха в действителност у най-голямото племе на планетата Щастие, но размерите и куполообразната им форма напълно съответстваха на спомена му за временните жилища на чергарите. В паметта му изплува даже диалектното им название — камач. Моропите спряха в самия център на разположения в степта лагер, изправиха пленниците и ги вързаха поотделно на два стълба, забити в земята на три метра един от друг. Но нито една жива душа не ги посрещна, никой не прояви любопитство към новопристигналите. Сигурно тук не беше настанено цялото племе, а някой челен отряд, затова не се виждаха жени и деца, а воините не излизат навън без заповед. Или просто сега си доспиват след нощните нападения? Такова обяснение бе напълно приемливо, но не и успокояващо. Странните неща ставаха все повече…

Въпреки че Язон не забеляза по тялото й сериозни рани, Мета все още не беше дошла в съзнание. А мрачните воини, след като свършиха, се обърнаха и си тръгнаха, без да поставят стражи. Не бе никак трудно да се освободи от въжетата, особено ако никой не го гледа, но Язон не беше убеден, че бягството в този момент е добро решение. Изглежда никой не смяташе да ги убива. Можеха да го направят още там, на място, тук явно имаха нещо друго предвид. Трябваше да се чака.

Язон се опита да си спомни за какво си говореха пленилите го конници и моментално се обля в студена пот, като осъзна, че всички нищо не значещи фрази, които те си бяха разменили, бяха произнесени на датски език. След това случайно погледна стълбовете, които му се бяха сторили нацапани с нещо бяло и студената пот го обля втори път — с нищо бяло не бяха боядисвани — това беше бреза. Лошо окастрени стълбове от истинска бреза! Такива имаше много на планетката с име Поргорсторсаанд, където бе минало детството му. Язон добре си спомняше големите гори от тези ослепително бели, сякаш излъчващи светлина стволове с високи и уютно шумолящи корони. На Щастие и на Пир не се срещаха подобни дървета. Но несъответствията вече бяха толкова много, че да мисли за тях му се виждаше безсмислено. Най-лесно беше да определи всичко наоколо като бълнуване. А може би наистина си беше бълнуване? Може би всичко това нямаше нищо общо с реалността и единственото, което му остава, е да вземе да се събуди?

Но Язон не успя да се събуди. Иззад близката колиба се появи цяла делегация, съставена от пешеходни воини, начело с Темучин. Язон прекалено дълго беше общувал с него, за да не го познае. Никаква грешка не можеше да има! От друга страна, за последен път Язон бе видял великия завоевател проснат върху стъпалата на собствения му дворец с посиняло от задушаване лице и счупен врат. А доколкото му беше известно, никой в Галактиката не се беше научил да възкресява хора.

В създалата се почти абсурдна ситуация щеше да бъде доста странно да бъде дипломатичен и Язон веднага извика това, което мислеше в действителност:

— Темучин! Откъде се взе тук? Нали те уби Кърк — вождът на пирянците? Ти отдавна си мъртъв, Темучин. Теб те няма!

Язон крещеше на понятен за Темучин междуезик, но върху лицето на великия завоевател на племена бе изписано пълно недоумение.

— Защо вие този чуждоземец? — попита той своите поданици. — И как си позволява този недостоен човек да разговаря така с мен?

Слугите на вожда ентусиазирано се втурнаха да накажат недостойния човек и вдигнаха тежките бичове, но Темучин ги спря с жест.

— Кой си ти, чуждестранецо? Откъде имаш това оръжие и как се използва то?

Вождът на чергарите държеше в ръце двата трофейни пистолета и очевидно не разпознаваше старите си приятели. Той приличаше на лош актьор, който е решил да разиграе историческата сцена на запознаването на Язон дин Алт с Темучин, но не си бе научил ролята и си съчиняваше, както му падне. И тогава Язон предприе последен опит да достигне до съзнанието на истинския Темучин:

— Нима си ме забравил? Та аз съм твоят отдавнашен враг, после приятел, после пак враг — Язон дин Алт — пришълецът от небето. Наистина ли не ме помниш?

— Как се осмеляваш да ми задаваш въпроси, нахалнико?! — беше резкият отговор на Темучин. (Позна или не позна? Нито да, нито не. Обидно.) — В този свят аз съм стопанин, а ти си мой пленник. Ти ще отговаряш на моите въпроси!

— Разбира се, о велики Темучин.

Язон сметна, че е добре да смени тона, колкото да приспи бдителността, но отново се изхитри да зададе въпрос, макар и завоалиран:

— Просто исках да узная как си попаднал на тази планета, о велики Темучин, вожде на всички племена!

Предводителят на чергарите не се хвана на тази въдица. Въпреки уважителната интонация, думите на Язон го разяриха, защото той наистина не беше свикнал да отговаря на въпросите на тези, които считаше за по-слаби от себе си. А такива за него бяха всички.

— Мерзавец! — изрева Темучин. — Нищо не си разбрал! Продължаваш да се мислиш за нещо! — И като се обърна към воините си, изкомандва: — В тъмницата! — след като помисли, добави: — И двамата в тъмницата!

Тази секундна пауза стигна на Язон да обмисли много неща. Тъмница? Нещо ново за цивилизацията на конните варвари! И тъмницата добре се връзваше с брезовите стълбове и датския език и навярно беше онова недостигащо звено, което Язон отдавна търсеше. Повече от всичко на света той искаше да попадне в тъмница, особено заедно с Мета. И без да даде възможност на свестяващата се в този момент Мета да направи или каже каквото и да било, той се развика с колкото може по-тънък и изплашен глас:

— Само не в тъмница! Не-е-е! Само не в тъмница! Прости ми, велики Темучине! Не трябва в тъмница. Защо такова наказание?! На всичко съм готов! Само не това-а-а!

Язон крещя, докато Темучин със злорада и презрителна усмивка на уста не повтори заповедта си с красноречиво пренебрежителен жест. След това се обърна, закрачи обратно и без да оставя никаква надежда на пленниците, подхвърли през рамо:

— Да ги изядат плъховете!

Какви плъхове имаше предвид остана неясно, защото на планетата Щастие имаше племе с такова име, което пък да има канибалски наклонности. Язон, разбира се, не се страхуваше от каквито и да било плъхове — нито от онези, нито от истинските. Той просто надхитри Темучин. Вождът на всички племена беше мъдър, но се хвана лесно на изтъркания номер.

Отвързаха ги и ги поведоха между шатрите към другия край на лагера, където на утъпканата от хора и моропи земя лежеше голям дървен щит с неизвестно предназначение, охраняван от двама воини. Дървото, разбира се, бе много ценно за чергарите, но не чак толкова, че да сложат стражи до десетина сковани дъски. Недоумението на Язон бързо се смени с учудване от собствената му недосетливост и тя можеше да се обясни само с умората, побоите и отвратително стегнатите въжета. Воините вдигнаха щита и под него се видя обикновена дървена стълба, водеща към подземие. Язон беше първият, когото побутнаха навътре.

Всеки, който поне веднъж се е опитвал с вързани ръце и крака да слезе по стълба в яма, не би питал какво се случи с Язон по-нататък. Той само се надяваше да не лети десет метра. Много болеше, но все пак успя да се приземи в ухаещата на гнило и мухъл локва на дъното на подземието, да се извърне и да стегне мускулите си така, че да посрещне приземяването на Мета с минимални телесни повреди и за двамата. Доста добре се справи. В следващия миг стълбата беше издърпана нагоре и люкът се захлопна с грохот. Стана абсолютно тъмно и в това нямаше нищо чудно. Язон беше забелязал, че капакът е напаснат отлично към рамката и даже е обвит с кожа за уплътняване.

Ако се съди по шума отгоре, върху щита беше стоварено нещо тежко, вероятно камък или желязна наковалня. Това беше несериозна преграда за такива пленници като Язон и Мета, но варварите изглежда наистина не предполагаха сериозна възможност за бягство на затворниците. Нещо особено ги чакаше в мрака — не просто бавна смърт от заседяване и студ. Не можеше чергарите да не знаят, че всяко въже рано или късно може да бъде развързано. Най-важното тук не беше въжето. Тъмницата се считаше за специално, може би омагьосано и безусловно много страшно място. Трябваше колкото се може по-скоро да разбере защо.

Фенерчето май беше оцеляло, но да го извадят с вързани ръце беше невъзможно. Значи първо трябваше да освободят ръцете си. В краен случай можеха да прегризат въжетата един на друг, но Мета имаше по-добра идея. Тя докопа със зъби пропуснатото при обиска малко джобче, в което държеше козметични принадлежности. Между тях имаше малко, безобидно на пръв поглед дамско огледалце, под чиято пластмасова периферия обаче се криеше остър като бръснач метален ръб. Наложи се да се повъргалят в калта, да попъшкат и да се порежат един-два пъти, но след няколко минути вече изучаваха своя нов затвор.

Не успяха да открият нищо наистина опасно. Пещерата, изкопана в земята отдавна неизвестно от кого и защо, беше укрепена срещу срутване с дебели насмолени греди. Простираше се на двадесет метра, като се започне от стълбата, а таванът беше с височината на пирянец, но постепенно се снижаваше дотолкова, че принуждаваше в далечния край да се стои на четири крака. В тъмните ъгли процвърчаваха някакви уплашени зверчета, но те едва ли бяха страшни плъхове, способни да изядат жив човек. Единствената неприятна находка бяха двата побелели от времето човешки скелета, по чийто вид беше трудно да се отсъди дали са останки на затворници, или просто кокали, хвърлени тук, за да плашат. Нито кошмарни отрови, нито ужасни гадини или насекоми, нито прочутите плъхове — абсолютно нищо, което би застрашило живота в този момент.

— Не разбирам — проговори Язон. — На какво са разчитали, като ни хвърлиха тук?

Той вече беше приседнал на сухо дърво и, облегнат към стената, притискаше автоматичния лечител към рамото си — отдавна имаше нужда от това. Анализаторът тихо зажужа и скоро всички необходими лекарства навлязоха в кръвта му.

— А може би не са и смятали да ни убиват. Просто някакъв ритуал?

— Не мисля — възрази Мета. — Тъмницата е страшно наказание за тези диваци. Най-вероятно те панически се страхуват от тъмнината. И озовавайки се тук, бързо се побъркват.

Мета понякога поразяваше Язон с нестандартното си мислене. Нещо подобно се въртеше и в неговата глава, но още не му се беше изяснило.

— Искаш да кажеш, че тук няма нощи?

— Ами да. Не съм силна по астрономия, но елементарната логика го подсказва. По местно време сме прекарали в този свят няколко денонощия, а слънцето светеше без промяна през цялото време.

— Разумно — отсъди Язон. — Само дето това не е главната тайна. Много по-важно е да разберем как на едно място и по едно и също време са се струпали пирянските твари, Темучин и неговото племе и креноджите от онази планета, от която ти ме измъкна като по чудо. Помниш ли, където бях отишъл с оня откачалник Майк Саймън?

— Помня — кимна Мета. — И откъде са се взели те според теб? Хайде, за пирянските твари да речем, ти обясни още на кораба. Ако са произлезли от тоя свят, тогава няма нищо чудно… Ама Темучин… Той не е истински, не ни помни, не ни познава…

— Правилно, Мета, само че гледай по-широко на ставащото. В този свят нищо не е истинско. Разбираш ли?

— Не разбирам. В какъв смисъл?

— В най-пряк. Всичко, което тук срещаме, е продукт на нашия разум, на нашата памет. Отначало даже помислих, че са просто фантоми, сложни халюцинации.

— Хубави халюцинации! — промърмори Мета, докато разглеждаше дълбоката, още незарастнала драскотина на ръката си.

— За това си помислих, когато ни хванаха. И все едно, макар и овеществени, материализирани, те са наши спомени. Друго обяснение просто не може да има. Някой създава този свят по наши чертежи, по-точно модифицира го и даже не се съветва с нас.

— Кой все пак?

— Условно ще набедим онова маймуноподобно чудовище с абсолютно черната козина.

— И къде е то сега?

— Мета, аз не съм учен, разрешил вече проблема, а и ти, доколкото си спомням, не си журналистка и тук като че ли не е зала за пресконференции. Какво да ти кажа? Хайде да мислим заедно. Да търсим този шегаджия! Без неговата помощ никога няма да се измъкнем оттук.

— Сигурен ли си?

— Ами в нищо не съм сигурен! — изрече в яда си Язон. — Никога досега не съм бил така зле информиран за света, в който съм попаднал. Не ни дават да се опомним, не ни дават да се ориентираме, от какво да си правя изводи, къде да търся нашия главен враг. А и враг ли е той въобще?

— Ами Троу? — припомни Мета.

— Да — съгласи се Язон. — И какво предлагаш?

— Във всеки случай — не да седим в това влажно мазе. Трябва да изследваме планетата. Да бягаме оттук.

— Не бързай! — поохлади ентусиазма й Язон. — Преди всичко трябва добре да го обмислим. Подариха ни неизвестно защо някаква възможност. Трябва да я използваме. Винаги можем да избягаме. Колкото по-късно, толкова по-неочаквано за тези, които ни смятат за мъртви. Тогава ще драснем навън. Засега… предлагам да потърсим този шегобиец още тук!

— Решил си ти самият да станеш шегобиец? — заинтересува се Мета. — Не говориш сериозно, нали? Струва ми се, че огледахме тук всяко ъгълче.

— Първо, не всяко. И второ, да запаля цигара. Помниш ли как попаднахме тук? След като там, в пещерата, запуших.

— Ти просто си жалък роб на желанията си. Не можеш да издържиш без пушене и се чудиш какво да измислиш, за да оправдаеш вредния си навик. Пуши бе, герой на Галактиката, стига да не са мокри цигарите ти.

Но на Язон му провървя. Цигарите даже не бяха влажни. Първите три дръпвания той направи в същата поза, като напрегнато очакваше ново вълшебно преместване. Естествено разбираше, че това са глупости, но с някакво крайче на съзнанието си все пак се надяваше. В какво ли не може да повярваш след толкова чудеса. От друга страна, никотинът реално му помагаше да се съсредоточи. И без да чака специална подкана, Язон стана и като продължаваше да пуши, обходи помещението още веднъж. Този път закрепи фенерчето на една греда. В слабата, но равномерна светлина беше по-удобно да се прави оглед на пода и стените.

Мета с характерната си настойчивост търсеше резервен изход в тавана на пещерата — интересуваше я вариант за бягство нагоре. Язон се вълнуваше много повече от пътя надолу. С всяка минута той все по-ясно усещаше, че такъв вариант има! И му помогна именно цигарата. Беше застанал на колене в изследвания вече отсрещен ъгъл и както си държеше вече съвсем късия фас забеляза, че струйката дим видимо се всмуква в цепнатината между изгнилите дъски. Доближи длан. Духаше като през открехнат прозорец! Някъде под тях се намираше голяма и по всяка вероятност студена кухина.

— Мета — каза Язон, — помисли с какво можем да копаем.

Под тънкия слой земя се откри кръгъл и леко изпъкнал люк от неръждаем метал с вентилационна решетка в единия край. Дръжка не се виждаше, но като хванаха решетката, те с лекота отместиха капака и осветиха с фенерчето надолу. Тесният канал на шахтата изчезваше някъде в безкрайността. Доколкото можеше да се види, кладенецът изглеждаше идеално прав, а лъчът светлина, погълнат от черните матови стени, бързо се топеше в мрака. Движение на въздуха сега почти не се усещаше, а миризмата, която идеше отдолу, беше неочаквана. Не съобразиха веднага какво им напомня. След това се досетиха и разбраха защо не изпитват страх. Така мирише стерилната чистота на нов космически кораб.

— Мисля, че си струва да се спуснем тук. По принцип в тази тръба можем да се движим и опрени с колене и гръб в стените, но по-добре да навържем всички остатъци от въжетата и ти да ме осигуряваш отгоре.

Мета не възрази. Тя само се измъчваше от своята невъоръженост. Но какво да се прави, ако смъртната заплаха дойдеше откъм шахтата, тя беше готова да се сражава и с голи ръце. И все пак, оттам лъхаше повече на спасение, отколкото на гибел.

Въжето почти беше свършило, когато Язон се провикна:

— Виждам голям страничен проход.

Очевидно в следващия момент той влезе в този проход или просто прекрачи зад ръба на перпендикулярната тръба. Във всеки случай опънатото въже се отпусна, но Мета не успя да попита каква е ширината на страничния отвор и какво се вижда в него. Всичко, което последва, стана практически едновременно.

Дълбоко долу замигаха зелени и червени светлинки, в тъмницата нахлу вятър и всичко наоколо потъна в ниско бръмчене, през което се чуваше тънък звън. След това плътна вълна въздух като гигантска длан отхвърли Мета назад. Въжето се скъса и заедно с отдалечаващия се вик на Язон изчезнаха всички шумове. Когато тя отново погледна зад ръба на шахтата само индикаторните лампички, както ги нарече за себе си тя, продължаваха да мигат в дълбината.

Второ фенерче Мета имаше, но нямаше кой знае какъв избор.

Където и да беше отнесен Язон по този пневмопровод, тя трябваше да го последва. И Мета започна да се спуска без всякакви въжета.