Ант Скаландис, Хари Харисън
Свят на смъртта 4 (24)

Първа глава

Обичаният от народа си цар Ахамант цели седемдесет и четири години управлявал планетата Охромен. Този свят се славел със своите плодородни земи, мек климат и богати залежи от метали. Планетата напълно осигурявала нуждите си сама, така че мъдрият Ахамант, въпреки че се бил наслушал за други светове, небесни лодки и междузвездна комуникация, още на младини бил решил да не влиза в контакт с боговете, както наричали местните жители летящите по небето чуждопланетци. А своите слуги, които настоявали за приобщаване към благата на други цивилизации, царят толкова отдалечил от себе си, че те напуснали Охромен завинаги. И това събитие било наречено Заминаване на Привържениците на Контакта. А планетата продължила да живее благополучно, радостно и сито без войни и разпри.

Младата жена на Ахамант, царица Нивела, му родила деца-близнаци — синът Фрайкс и дъщерята Хела. Те и двамата в еднаква степен били наследници на престола, но никога, дори и през най-ранните си години, не се били карали и по всичко личало, че ще управляват планетата заедно. А това също било възможно на мирния и богат Охромен! Старецът Ахамант се радвал, че като напусне живота, ще остави планетата си в достойни и праведни ръце.

Но тогава се случило нещастието. Вярно казват хората: бяло в брадата — дявол в душата. Влюбил се почтенният цар в младата Инна, дъщеря на някой си Кадмий. И така се влюбил, че изоставил жена си Нивела, прогонил я и довел в двореца си новата царица. А младата владетелка люто намразила заварениците си Фрайкс и Хела. Което, между другото, е напълно естествено, но причината за това се оказала далеч от обикновената ревност. Инна била дъщеря съвсем не на Кадмий, а на някой си Кобалт от планетата Делфа. И била таен агент на могъща междузвездна организация от галактически мащаб. Използвайки високото си положение, тя фактически ръководела селското стопанство на Охромен и успяла да отрови огромни площи, засети с жита и други хранителни растения. За целта Инна употребявала нови биологични отрови и изостаналата в научно-технологично отношение планета се оказала безсилна да се справи с тази катастрофа.

Тогава Инна сама предложила средство за борба със стихийното бедствие. Видите ли, боговете някога отдавна били скрили в главата на Фрайкс (избран съвсем неслучайно) тайно знание, където между други всякакви неща се пазела и формулата на хлебната противоотрова. И тези знания можели да се добият само по един начин — като се отсече главата на Фрайкс и се постави в адска машина, която боговете били дали на Инниния баща, а сега по наследство била нейна. Охроменците от най-древни времена изпитвали голямо недоверие към различни сложни и непонятни машини, затова не пожелали да вникнат в детайлите и приели препоръките на царица Инна посвоему — значи, Фрайкс трябва да бъде принесен в жертва на боговете и тогава те ще върнат плодородието на Охромен.

Потъгувал Ахамант и решил, че няма никакъв избор. Или ще загине от меч любимият му син, или ще измре от глад не по-малко любимият му народ. Нима това е свобода на избора? Риторичен въпрос. С една дума жертвоприношението било насрочено на Всепланетния Ден на Плодородието и Богатството — главният ежегоден празник на охроменците. Наточили до необикновена острота специален меч, вързали юношата със здрави въжета, а сестра му навсякъде вървяла подир него, не изоставала и молела да убият и нея, щом нищо друго не може да се направи. Но Ахамант не смятал да убива своята Хела, защото боговете не били казали нищо по този въпрос. Засега.

Това злодейство трябвало да се извърши точно по обед под ярка слънчева светлина и при голямо струпване на зрители. Добрият и любещ своя цар народ очаквал своето избавление от страшните беди и връщането на щастливия безоблачен живот. В целия Охромен само един човек не чакал нищо добро от жертвоприношението. А този човек бил забравен от всички. Отдавна. Защото цар Ахамант, роб на своите желания и подъл изменник, прогонил своята жена и от двореца, и от града. Не знаел обаче едно — че Нивела използвала една от колесниците на боговете, които кацали понякога в пустинните райони, далеч от столичния град Охромен. И отлетяла с тази колесница на небето, при боговете. И се върнала низвергнатата царица тайно, но точно навреме, защото знаела всичко. Историята не казва била ли е тя в съдбовния час на Празника на Плодородието и Богатството на площада. Но със сигурност може да се твърди, че именно Нивела от незнайни светове пратила над Охромен вълшебния звяр Винторог Ослепителен, летящ по небето синьо и по небето черно, изригващ пламък, вдъхващ ужас и възторг у онези, които имат очи и уши.

Ослепителният Винторог разтворил широката си паст и погълнал нещастния обречен на смърт Фрайкс и сестра му Хела, която така и не се отделила от него. Разбира се, Винторог бързо се скрил в облаците над главния площад на град Охромен. Тогава галактическата шпионка Инна била принудена да разкрие гнусната си същност. С непостижима скорост, без всяко съмнение магьосническа и магическа, тя извадила изпод земята някаква гигантска сребърна риба с блестящи люспи, и с нея погнала Ослепителния Винторог. Но къде ти! Мъдри хора, които тайно пазели знание, останало още от първозаселниците-прадеди, но които не заминали заедно с Привържениците на Контакта, казали на Ахамант: „Или ще възликуваш, или ще се опечалиш, но трябва да знаеш, царю, че рибата нивга не достига Винторога, защото невъзможно е това!“ После мъдреците му обяснили, че няма да се върнат обратно нито децата му, нито младата измамница-жена, враг человечески. Но виж, Нивела може и трябва да се върне. И нейното завръщане Ахамант трябва да чака търпеливо. Може би дълги години, но ако търпението и здравето му стигнат, най-после старият, останал без жени и без наследници цар на Охромен ще получи опрощение от боговете и отново ще бъде щастлив. И владетелят на Охромен се съгласил да чака.

А Фрайкс и Хела достигнали близката планета и направили принудително кацане. Винторог, разбира се бил обучен от Нивела, т.е. програмиран за дълъг и известен само на нея маршрут, но се оказал също така и много послушен звяр. Трябвало само Хела да дръпне стърчащата между ребрата му ръчка и златно светещото тяло се втурнало надолу. А там се простирала безкрайната водна повърхност на планетата Дарданела. Хела никога преди не била виждала такъв огромен океан — той покривал цялата планета. А на своята планета девойката много обичала да се къпе в морето и отлично плувала. „Искам да се изкъпя!“ — закапризничила тя. Любещият брат не посмял да й се противопостави. Той самият не влязъл във водата, защото се страхувал, макар че никаква опасност не се виждала. Някакво тревожно предчувствие го изпълвало през цялото време докато се любувал на красивото тяло на сестра си, плискаща се в топлите води на Дарданела. И предчувствието не излъгало младия орхоменец. От тъмносините дълбини изплували изумрудно-зелени весели красавици, които така увлекли орхоменската наследница с игри и разговори, че тя не поискала да се върне.

А брат й не бил особено против. Той сам не знаел къде лети. Няма да се връща в Орхомен я! Майка си бил загубил отдавна. Баща и народ — наскоро, и то при чудовищни обстоятелства. А сега било дошло време да загуби и сестра си. Значи такова било желанието на боговете. „Трябва да приемаме съдбата си покорно, без да обръщаме глава към миналото, и да гледаме само напред.“ Така учели древните.

„Прощавай, Хела!“ — извикал Фрайкс и заповядал на „Ослепителният Винторог“ да излети в небето.

Крайна точка на пътуването му станала планетата Егриси, където управлявал цар със странното тройно име Исак Даниил Иот или накратко И. Д. Иот, добър познат на Нивела, но на Фрайкс той се сторил съвсем луд. Наричал себе си слънцелик и въобще считал себе си за син на самото слънце, т.е. на местното светило. За щастие в ежедневието Иот се оказал добродушен старец, приласкал Фрайкс, нахранил го и го облякъл. Не минало и месец когато го оженил за най-хубавата си дъщеря — Галка. Но заповядал да затворят Винторог. Едва сега Фрайкс започнал да разбира, че Ослепителния, който със своята златна кожа приличал на орхоменски хипопотам със спирално засукани бивни, не е никакъв звяр, а все пак машина. Но окончателно всичко се изяснило, когато всички вътрешности на Винторог били извадени и разпръснати според нуждите на други механизми в името на великия Дзевесо — кометоборец и съкрушител на кривопространството. А златната кожа на машината, или както я наричали тук — черупката, като изключителна ценност отнесли в една чимширена гора, заобиколили с два реда бодлива тел, а между тях пуснали да тича ден и нощ свиреп огнедишащ дракон.

Иот, чието истинско име било Сулели („глупав“ по егрисиански, и той се срамувал от името си), направил Фрайкс не само свой поданик, но и свой роднина. На техните отношения можели да завидят всеки тъст и зет, но Фрайкс не можел да се освободи от усещането, че даже неговата любима Галка (която също била кръстена другояче — Халхи — преведено от егрисиански „народ“), та даже неговата любима жена е много по-силно привързана не към Фрайкс, а към донеслия го тук Ослепителен Винторог, по-точно към неговата златна кожа, която била в непонятна магическа връзка с родителите на Фрайкс, както с баща му Ахамант, син на Еол, така и с майка му Нивела, неизвестно чия дъщеря, дошла незнам откъде и изчезнала пак натам. По-късно преуспелият в много изкуства и науки, разпространени на Егриси, Фрайкс веднъж събрал смелост и отправил тайна шифрограма в необятния космос. Изпратил я, без да знае къде, но случайно попаднал на честотата за специална връзка.

Шифрограмата била приета и прочетена, но Фрайкс и до ден-днешен чака отговор, а старият Ахамант също чака — своята жена, мечтаейки да измоли прошка за предателство си, а вечно младата Хела, вече уморена от игри и развлечения със зеленогърдите красавици, чака с нетърпение брат си Фрайкс да я отведе вкъщи на благодатната планета Орхомен, навремето колонизирана още от легендарния космически вълк капитан Миний, пристигнал там с първия междузвезден транспорт „Прометеус Виктори“ в самото начало на Великата Звездна Експанзия.

— Е, как ти се вижда всичко това? — запита Язон.

— Според мен, красива легенда — каза Мета, докато се оглеждаше в търсене на някаква цел.

Но в гората бе тихо-тихо, даже насекоми не бръмчаха.

— Пък според мен е откачен боклук! Набъркано е какво ли не, като в кастикусийска салата, която е приготвил най-бездарният готвач в Галактиката: картофите са нарязани сурови, портокалите в замяна на това са сварени, а вместо саламурени ягоди са наблъскали пресни еридански краставици.

— Нищо не разбирам — изпръхтя Мета. — Какво общо има тук салатата?

— Много общо!

Язон откъсна някакво ярко лилаво цвете и дълго го разглежда. Помисли си: „Ама че работа! Тук никога не са никнали такива цветя!“

— Всичко това, което ти прочетох току-що, не е никаква легенда, а въпросната шифрограма, приета от Специалния Корпус, а преди това засечена от лудия Солвиц и кой знае защо пъхната от него в пакета документи под скромното заглавие „Досие на галактическия гражданин Язон дин Алт“.

— Будалкаш ме! — предположи Мета.

— Съвсем навреме — тъжно се усмихна Язон. — Точно когато предстои да завършим най-отговорния етап от изследванията ни с Арчи, аз трябва спешно да летя към центъра на Галактиката. Съвсем подходящ момент за шеги и будалкане.

— Защо точно към центъра? Никога не съм била по онези краища.

— Защото Бервик предполага, че източникът на сигнала, донесъл тази шифрограма, е разположен някъде там. Въпреки че по принцип е бил регистриран във вид на хаотично блуждаещ отразен импулс.

— Ти отново работиш с този самовлюбен тип, който е ръководител на всички секретни служби? — Мета чисто по женски назова само най-важното според нея.

— А с кого другиго трябва да работя? Мислиш, че някой друг освен безсмъртния Бервик би съумял да определи с такава точност времето, към което се отнасят събитията, описани в тази, както я нарече, легенда?

— И кога? Точно преди пет хиляди години? Точно когато земяните са построили нашия славен звездолет за непобедимата си древна империя…

— Не позна. Преди двадесет години, а може би и по-малко. Така че всички участници в тази история, даже обикновените смъртни, са живи вероятно.

— Какво? — Мета вече не подозираше будалкане, просто гледаше Язон с широко отворени и поради това още по-красиви очи.

— Точно в това е проблемът. Не бих се юрнал да участвам в археологична експедиция. А тук нещата са много по-сериозни. Солвиц неслучайно е качил тази информация точно в тази директория. Значи тези чудаци от планетата Егриси или от Орхомен имат към мен някакво непосредствено отношение.

— И кога смяташ да летиш?

— Утре!

— И таз хубава!

— Затова исках днес да се поразходим с теб в гората, по тези чудни поляни, за да имам какво да си спомням по далечните пътища.

— Ти си полудял, Язон! Първо, аз ще летя с теб, дори без твое разрешение. А второ… Ето, зарази ме със своите „първо, второ“… Ти да не си забравил защо сме тук? Разходки по чудни поляни! Ние сме на Пир, Язон! Това е Светът на Смъртта. И още не сме го победили.

— Но като че е ясно, че тук и сега няма в какво да се стреля.

— А тогава защо в своите записки, за които е смятал че са предсмъртни, за това място Бручо е написал: „Отбелязах нещо принципно ново, обикновеното оръжие е безсилно против него.“ А след това не можа да си спомни какво е имал предвид и каза, че просто бил бълнувал. Ти вярваш ли в подобно бълнуване?

— Не вярвам — каза Язон. — Но допускам такава възможност. Схващаш ли разликата?

— Демагог си беше, такъв си и остана! По-добре си отваряй очите, пътешественико към центъра на Галактиката.

— Какво да гледам, Мета? За кой път вече обикаляме това райско кътче? Седни. Почини си.

Те седнаха на едно повалено дърво и Язон произнесе полуутвърдително-полувъпросително:

— Да взема да си запаля.

— Да, разбира се — отвърна Мета с още по-неясна интонация.

— Добре — каза Язон, докато все пак запалваше. — След като ще летим заедно, кажи какво мислиш за цялото това безобразие? За какъв дявол съм им потрябвал на всички тях: на древния учен Солвиц — двукратен беглец от нашата Вселена, или на Бервик, член на Обществото на Гарантите на Стабилността, сега пък и на някакви царе от центъра на Галактиката? Какво толкова съм направил, а? Как мислиш?

— Няма какво да му мисля — отсече Мета с пирянска простота. — На Солвиц и на Бервик просто им трябваше твоят мозък, но аз на първия не го дадох, и на втория няма да го дам. А колкото до царете… Честно казано трудно се ориентирам. Там всичко е разказано толкова странно, в тая твоя „шифрограма“. Като че четеш някаква старинна книжка, само че не дотам, защото прилича на коментар за съвсем съвременни… ако не деца… на студенти, или…

— Аз какво ти казвам — кастикусийска салата! Изобщо, ясно е откъде се получава стиловата бъркотия. Лингвистичният анализ, който направихме, показа, че първо е писано на древногръцки, след това, за да може да бъде транслиран в ефира, е превеждан на егрисиански, а след приемането е дешифриран на междуезик, но през есперанто, защото Солвиц отначало грешно го приел за старинна имперска шифротелеграма. При толкова многократен превод стилът на повествованието, разбира се, малко е пострадал. Но най-лошо е положението със смисъла: в историята за Фрайкс и златната обвивка наистина има някакви недоизказани и недообмислени фрази. Например, как Фрайкс, изпращайки шифрограмата, е могъл да напише всичко в трето лице и освен това да описва събитията в минало време, как всъщност са получили шифрограмата му? Ти само помисли…

Мета ненадейно скочи, хвърли се встрани и стреля три пъти. После силно извика, като че повече от изненада, отколкото от болка. Язон се притече на помощ, но нужда от стрелба вече нямаше. Овъглената, сгърчена в тревата твар не можеше да бъде опасна вече за никого. Това беше сравнително нова, но вече изучена мутация — своеобразен хибрид между летящ шипокрил и пълзящ таралеж-игломет. Но Мета се беше навела и болезнено намръщена разглеждаше левия си крак.

— Какво има? — попита Язон. — Ранена ли си?

— Дреболия — отвърна тя кой знае защо шепнешком. — Нищо не се вижда, само дето болката е много рязка и силна. Не като от игломет…

Язон коленичи, вгледа се и видя: наистина не е като от обикновен игломет. Малко под капачката на коляното й стърчеше много тънка, но без съмнение метална игла.