Хиляда и една нощ (200)

Приказка на Джамил бен Муаммар пред Харун ар-Рашид за момъка от бени узра

Веднъж слугата Масрур разказал следното:

Една нощ емирът на правоверните Харун ар-Рашид много се изпоти и ме запита:

— Масрур, кой от поетите сега е тук?

Излязох в коридора и намерих Джамил бен Муаммар ал-Узри от племето бени узра. Извиках го. Той застана пред халифа, който му каза:

— Джамил, знаеш ли някоя удивителна история?

— Знам, емир на правоверните! — отговори той. — Но каква история искаш — каквато съм гледал и видял или каквато съм чувал и съм си я представял?

— Каквато си гледал и видял! — отговори халифът. — Разказвай, Джамил!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Масрур:

* * *

По едно време, о, емир на правоверните — започна своя разказ Джамил, — бях влюбен до полуда в една мома. Наминавах да я зърна, тя бе моята мечта. После пасищата изсъхнаха и племето й я отведе на друго място. Но сърцето ме теглеше и аз реших да отида при нея. Възседнах камилата, закачих меча, грабнах пиката и потеглих. Яздех бързо. Бе тъмна мрачна нощ. Слизах из долове, изкачвах се по хълмове, слушах ръмженето на лъвове и воя на вълци. По едно време ме налегна сън, а камилата се отклонила от пътя. Както бях задрямал, нещо ме удари по главата. Стреснах се и видях, че съм в гора с потоци, птици пеят в клоните, дърветата са сплели клони над главата ми. Слязох от камилата, взех поводите в ръка, вървях и се любувах на природата, докато пътеката ме изведе пак в пустинята. Пак възседнах камилата, без да знам накъде вървя. Огледах равнината и в далечината зърнах огън. Насочих камилата натам и скоро се оказах пред огъня. Видях до него опъната шатра, забито копие, завързани коне и пасящи камили. Помислих си кой ли си е вдигнал шатрата на това място.

— Мир вам, хора от шатрата! — викнах.

От шатрата излезе хубав момък на около деветнайсет години, от очите му бликаше смелост.

— И на теб мир, арабски братко! — каза той. — Май си сбъркал пътя, а?

— Така е… — отговорих. — За бога, покажи ми го!

— Братко — каза той. — Нашата равнина е плоска, нощта е тъмна, страшна, мрачна и студена! Зверовете може да те изядат! Слез тук, а утре ще ти покажа пътя!

Слязох от камилата, завързах я за поводите, поседнах да почина. Момъкът улови една овца, закла я, почисти я, раздуха огъня, разпали го, извади меки питки и чиста сол, започна да реже парчета от месото, да ги пече на огъня и да ми ги подава, за да се нахраня. В същото време той въздишаше, накрая заплака горчиво и каза следните стихове:

Душа едничка слаба му остана…

           Очи пак виждат, но снага стопи се…

Сковани костите са, сякаш са без стави…

           На болестта жестока подчини се!

Сълзи текат, в гърдите сплав извира,

           топи се и изгаря — той мълчи си.

Дори и врагове го съжалиха —

           злорадник зъл добро писмо му писа…

Разбрах тогава, че този момък е влюбен, и си казах: „Как да му задавам въпроси, когато и аз съм като него?“ Когато се нахранихме, измихме си ръцете, поговорихме. После той влезе в шатрата, раздели я на две със завеса от червена коприна и каза:

— Влез, братко, вземи тази възглавница! Ти си изморен от пътя, пък и късмет си имал, че си се добрал дотук!

Влязох и се намерих в постеля от зелена коприна. Спах така добре, както никога през живота си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Масрур, който преразказвал думите на Джамил:

* * *

Към полунощ ме събуди тих глас. Приповдигнах преградата и зърнах оттатък прекрасна девойка. Тя седеше до момъка, двамата плачеха и споделяха болката си от любов и силното желание да бъдат заедно. „Коя ли е тя?“, помислих си. „Като дойдох тук, момъкът бе сам!“ Огледах я — бе бедуинка, лицето й светеше като ярко слънце и палатката се осветяваше от този пламък. Разбрах, че това е неговата възлюблена, отпуснах края на завесата, завих се презглава и заспах. А когато се съмна, му казах:

— Арабски братко, сега ще ми покажеш ли пътя?

— Добре, приятелю, но според нашия обичай едно гостуване продължава най-малко три дни! Да не съм аз, ако не ти покажа пътя, но след три дни!

Така останах три дни при него… На четвъртия го запитах за името и племето му. Излезе, че бил мой братовчед, чичов син, един от най-знатните родове на бени узра.

— Братовчеде — рекох, — какво те доведе сам в тази пустош?

Очите му се напълниха със сълзи и той рече:

— Братовчеде! Влюбих се до полуда в моя братовчедка! Поисках я от чичо си, а той я ожени за друг от бени узра. Мъжът й я отведе на мястото, където пасеше стадата си. Вече не можех дори да я виждам! Оставих близки, напуснах племето си и се усамотих в този пустинен дом!

— А къде живее тя?

— Наблизо, в полите ей на онази планина. Всяка нощ, щом очите заспят, тя идва от стана си скришом, за да си поприказваме. И така живея, утешавайки се през нощта, пък нека Аллах да ме съди, защото той е най-добрият съдник!

Затъжих се за момъка, дори ме хвана нещо като завист и му казах:

— Братовчеде, измислих хитрост. Ако е пожелал Аллах, в нея ще бъде твоето спасение! Когато довечера неволницата те посети, качвай я на моята камила! Тя е бързоходна! Ти ще яхнеш коня си, аз ще яхна една от твоите кобили! Цяла нощ ще вървим, а съмне ли — ще сме минали много равнини и пустини! Пък дано така възлюблената ти да остане завинаги с тебе! Земята на Аллах е преширока, пък и аз, докато съм жив, ще ви помагам с душа, богатство и меч!

— Братовчеде! — отговори той. — Нека се посъветвам с нея, защото тя е умна и съобразителна!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Масрур, който преразказвал думите на Джамил:

* * *

Мръкна се. Той я чакаше в уречения час, но тя не дойде. Видях го да излиза от палатката и с отворена уста да вдъхва полъха на вятъра. После влезе в шатрата и рече:

— Братовчеде, тази вечер от братовчедка ми няма вест! Нещо й е попречило да дойде! Ти постой тук, пък аз ще отида да проверя! — грабна меча си и изчезна в нощта. След известно време се върна, като носеше нещо. Повика ме. — Тази нощ се е случила голяма беда! По пътя я е пресрещнал лъв и я е разкъсал! От нея е останало само това! — той пусна онова, което държеше. Бе кърпата на неволницата, парче от нейната кост, всичко в кръв. Горчиво заплака, отпусна меча, пак го грабна, взе една торба и рече: — Не си отивай, докато не се прибера!

Изчезна за известно време, а когато се върна, носеше в торбата лъвска глава. Хвърли я на земята, поиска вода. Дадох му. Изми устата на лъва, зацелува я и заплака. Бе безкрайно тъжен и произнесе следните стихове:

О лъв, защо се сам унищожи?

Загина тя — и мъртъв ти лежиш!

        Останах сам — едничка бях опора

        за нея аз… А ти я вкара в гроба!

Съдбата удар ми жесток нанесе!

Любима, ще те срещна пак!… Къде си?…

— Братовчеде, след малко ще ме видиш мъртъв! Измий ме и ме увий заедно с благородните кости на моята възлюблена в тази покривка, погреби ни заедно в един гроб и сложи камък със следния надпис:

Живяхме на земята живот, изпълнен с рани,

  върху една планета, в един дом и родина!

  Но свърши той и ето — съдбата раздели ни!

Събрахме се отново — загърна ни саванът…

Въздъхна дълбоко и душата му напусна този свят. Тежко ми стана. Направих всичко, което бе поискал, обвих ги заедно в един саван и ги погребах в един гроб. После две години подред все наминавах нататък…

* * *

— Ето, това е разказът ми, емир на правоверните! — завърши Джамил.