Хиляда и една нощ (110)

Приказка за праведния мъж и за железаря

Разказват също, че се случило един праведен мъж да научи, че в някакъв град живеел железар, който бъркал с ръка в огъня, вземал нагорещеното желязо и нищо не му ставало. Отишъл праведникът в този град и питал за железаря. Видял как прави това, което му били описали, после го помолил да прекъсне работата си и му казал:

— Искам тази вечер да съм твой гост!

— С желание и удоволствие! — отговорил железарят.

Отвел го той у дома си, вечерял с него, после всички си легнали, а от железаря — ни молитва, ни поклон! „Сигурно крие нещо от мене!“, помислил си праведникът. Останал и втора, та и трета нощ и видял, че онзи само сегиз-тогиз се моли вечер.

— Братко! — казал гостът. — Чух как те е дарил Аллах, дойдох при тебе и сам го видях! После гледах до колко си старателен в молитвите си, но не видях да правиш нещо изключително. Откъде имаш всичко това?

И железарят заразказвал:

* * *

Веднъж се влюбих в една неволница. Съблазнявах я с какво ли не, но без успех. Тя бе много набожна. Мина цяла година, настъпи време на суша, глад и мъки! А аз все чуках на вратата й. И ето че веднъж тя се показа и рече:

— Братко, много съм гладна! Ще моля бога за тебе, дай ми нещо за ядене!

— А ти не знаеш ли каква страст ме гори по тебе! — възкликнах. — Знаеш ли какво търпя! Докато не ми се отдадеш, няма да ти дам нищо за ядене!

— По-добре смърт, но не и срам от бога! — каза тя и си влезе.

След два дни се показа и рече същото. Аз отговорих както първия път.

Тя влезе и остана вкъщи — бе полумъртва. Донесох храна и когато я видя, очите й се насълзиха и рече:

— За бога, дай ми да ям!

— Не! — отговорих аз. — Само след като ми се отдадеш!

— Смъртта е по-добра от мъките от Всевишния! — каза тя и се отдръпна от храната. Не сложи троха в устата си и произнесе следните стихове:

О, боже, ти се грижиш един за всички твари!

           От теб не се оплаквам и болка не показвам!

Макар че скръб жестока в живота ме удари,

           и дъх не ми остава пак думичка да кажа!

Жадуваща — аз виждам на извора водата,

           но той за миг пресъхва — и пак не се напивам.

Душата ми желае поне троха да хапне,

           дори усещам сладост… Горчилка пак напира…

Не минаха и два дни, когато се показа на вратата. Гладът пресичащ гласа й:

— Братко, ти ме убиваш с хитруванията си! Само на тебе мога да покажи какво ми е! Ще ме нахраниш ли, да те пази Всевишният?

— Не! — отговорих. — Само след като ми се отдадеш!

Тя се запря вътре. При мен нямаше готова храна. Поприготвих нещо, сложих го на тепсия. Всевишният ме предупреди строго и аз си помислих: „Как не те е срам! Тази жена е предана на ума и вярата! Нищо не яде, няма сили да търпи — и всичко е заради тебе! Гладът я събаря, а тя всеки път повтаря: «Не те ли е срам пред Всевишния!» Аллах, моля те, прости ми заради престъпното ми хрумване!“ Взех тепсията, влязох при нея и казах:

— Яж, не бой се!

Тя вдигна очи към небето и промълви:

— О, Аллах, ако той е искрен — пази го от огъня на този и на онзи свят!

Оставих я и отидох да припаля огъня. Бе зима. Бе студено. Върху ръката ми отскокна въглен, но аз не усетих болка. Разбрах, че молитвата й е изпълнена. Взех един въглен в шепа — той не ме изгори. Върнах се при нея и рекох:

— Знай, че Аллах отговори на молитвата ти!

Щом чу думите ми, тя изпусна парчето хляб от ръката си и промълви:

— Боже, както изпълни пожеланието ми за него, моля те за себе си — вземи ми душата! Ти можеш всичко!

И Аллах начаса взе душата й! Нека й прости!