Едуард Литън
Бурен живот (73)

VI

Може да изглежда чудно, но Малтрейвърс никога не беше обичал Флорънс така силно, както я обичаше сега. Дали своеобразността на човешката природа прави смъртните неща по-скъпи за нас, пропорционално на тяхното изчезване от нашите надежди като птичките, чиито цветове се развиват, когато те хвръкнат с разперени крила и изчезнат в небесата. Или това беше, защото той се спираше повече върху извисеността на нейния ум, отколкото върху въплътената в нея форма на материята, и първият се разцъфтяваше толкова повече, колкото втората се разлагаше. Така или иначе той съзнаваше едно: гордата жена, която може да застане сама, без да се нуждае от облегало в сърцето на мъжа, изгубва очарованието на своя пол.

Преминаваме през тези мъчителни за описване страници на отпадане, но в този случай не можем да ги опишем със студена и безстрастна ръка. Най-после дойде време, в което лекарите можеха да определят, че след няколко дни настъпва последния час, часът на освобождението. Напоследък подигравателните и безсъдържателни ангажименти на обществения му ангажимент бяха оставени на заден план и Малтрейвърс, поне за няколко часа на ден, заемаше мястото си край леглото, в което обичаната и блестяща Флорънс Лейсълс се намираше почти постоянно. Но нейният висок и героичен дух беше с нея докрай. Докрай тя можеше да понася, да обича и се надява. Един ден, когато Малтрейвърс напускаше мястото си до нея, тя го помоли с повече тържественост, отколкото обикновено, да се завърне вечерта. Определи точно часа и въздъхна дълбоко, когато той си отиде. Малтрейвърс се спря в коридора, за да поговори с лекаря, който току–що излизаше от кабинета на лорд Саксингъм. Говориха няколко минути спокойно. След като го изслуша, Ърнест не издаде друго вълнение, освен леко потреперване на устните! „Не трябва още да плача за нея“ — измърмори той, когато излезе навън. После отиде в къщата на един господин на неговата възраст, с когото поддържаше познанство, което никога не достигаше до близко приятелство, но почиваше на взаимна почит и често пъти беше много повече готово, отколкото самото приятелство, да прави взаимни услуги.

Полковник Денвърс беше човекът, който обикновено седеше до Малтрейвърс в парламента. Те гласуваха заедно, имаха еднакви принципи, както политически, така и на честта. Те биха си дали на заем хиляди лири един на друг без полица, обикновена лихва или разписка. Когато се злоупотребеше зад гърба на единия от тях в присъствието на другия, нямаше нужда от някой разгорещен и възмутен адвокат. При все това техните вкусове и навици не бяха еднакви. Когато се срещнеха на улицата, те никога не си казваха, както биха казали на приятели, които уважаваха по-малко: — „нека да прекараме деня заедно!“ Такива видове запознанства не са необикновени между почтени хора, които имат вече собствени навици и цели, неотстъпващи дори и на приятелството. Полковник Денвърс не беше у дома си. Предполагаха, че е в клуба на улица Сейнт Джеймс. Нататък тръгна и Малтрейвърс.

Пристигайки, той научи, че Денвърс е бил в клуба преди около час и при излизане е съобщил, че ще се върне скоро.

Малтрейвърс влезе и тихо седна до една маса. Салонът беше пълен с ежедневните лентяи, но той не се смути от тълпата. Не й обърна дори внимание. Не чувстваше желание за уединение; имаше достатъчно самота в себе си. Имаше няколко известни общественици, събрани около огъня, и неколцина други второстепенни фигури от обществения живот. Те разговаряха усърдно и с въодушевление, тъй като сега беше сезонът на големите партийни борби. Странно може да изглежда, но макар че Малтрейвърс едва дочуваше всичките им разговори, те всички се извърнаха живо, но поведението и разговорите им по време на неговите размишления за бъдещите му планове послужиха да се затвърди у него отвращението от света. Те разискваха върху характера на един велик общественик, когото, макар и разгорещени от най-чисти мотиви, не бяха в състояние да разберат. Огромните им подозрения, грубата им завист, сметките за патриотизъм, всичко, което отмива боята от лицето на тази хубава проститутка — политическата амбиция — измъчваше душата му. Един господин, виждайки го да седи мълчалив и намръщен, му подаде учтиво вестника, който четеше.

— Това е второ издание. Ще видите последните френски изявления.

— Благодаря ви — каза Малтрейвърс.

Учтивият човек се сепна от лаконичния отговор. В гласа, който го изказа, имаше нещо толкова тъжно и съкрушено.

Погледът на Малтрейвърс падна механично върху колоните във вестника, където видя собственото си име. Ставаше въпрос за едно негово произведение, подготвянето на което в Темпъл Гроув му беше доставило такова удоволствие с всяка страница и мисъл, и за което се беше консултирал с Флорънс. То беше неразривно свързано с нейния образ и възвеличено от светлината на нейния гений. Беше завършено много отдавна, но издаването му се отлагаше по известни съображения досега. Малтрейвърс не знаеше нищо за това публикуване. Имаше намерение след завръщането си в града да забрани отпечатването на труда. Но мислите напоследък бяха съкрушили всичко друго в сърцето му. Беше забравил за съществуването на тази книга. И сега, с всичкия блясък на авторството си, тя беше излязла на бял свят! Сега, когато се беше превърнал в неприлична подигравка над смъртното легло — какво кощунство! Имаше ужасна несвързаност между автора и човека, живота на автора и живота на човека. Очите на видимия триумф могат да бъдат тези на най-непоносимата, макар още неоткрита и неотгатната мъка. Книгата, която ни е възхищавала при написването й, може да излезе за пръв път на бял свят точно в часа, когато всички неща под слънцето са нерадостни за нас. Тази книга беше най-любимата на Ърнест. Тя беше замислена в щастлив час на голяма амбиция. Беше създадена с това желание за истина, което в ума на гения се превръща в изкуство. Колко малко в самотните часове, откраднати от съня, беше мислил за себе си и за онзи наем на работника, наричан „слава“! Как беше сънувал, че разкрива тайни, за да станат хората подобри, по-умни и по-верни на големите цели на живота! Как беше Флорънс и само Флорънс разбрала туптенето на сърцето му във всяка страница! И сега, така се случи, че за тази книга се съобщаваше във вестника, който той четеше. Това не беше само неприятелска критика, а беше силна отрова. Всичките заклинания, които можеха да го помрачат, бяха насочени срещу него. Всичката гадна жлъч на някой долен ум беше изказана. Ако авторът знаеше за ужасния удар, който сега очакваше Малтрейвърс, би било нечовешко той да не потръпне. Но, както казахме, има ужасно различие между автора и човека. Първият винаги зависи от нашето благоволение, докато за последния не знаем нищо. В такъв един час Малтрейвърс не можеше да чувства нищо от презрението на гордите умове, нищо от гнева, който суетните чувстват при подобни убождания. Не можеше да чувства нищо друго, освен едно неопределено отвращение от света, от стремежите и целите, които е преследвал тъй дълго. Но в този момент той не чувстваше дори и това. Сънуваше, но тъй като хората обикновено си припомнят сънищата, когато се събуди, неохотно погледна към предишните си стремежи и се разочарова от нищожните награди, които беше постигнал като резултат от преследването им. За пръв път, откакто отдавна отмина първата му неопитна година на авторство, се случи пак злоупотребата с него да го наскърби. Но ако тогава това беше само за момент, сега чашата се препълни и капките преляха. Голямата опорна стена от миналия му живот беше рухнала и изглежда сега всичко друго след нея се разтрошаваше.

Най-после полковник Денвърс влезе. Малтрейвърс го дръпна настрана и изведе от клуба.

— Денвърс — каза Ърнест, — времето, за което ти говорих, че ще имам нужда от твоите услуги, наближава. Нека се видим, ако е възможно, довечера.

— Непременно… Ще бъда в камарата до единайсет часа. След това ще ме намериш у дома.

— Благодаря ти.

— Не може ли тази работа да бъде уредена приятелски?

— Не. Тя е на живот и смърт.

— Все пак, имай предвид, че сега светът е станал твърде просветен за такива сражения. Гибелта на аристократично възвишената интелигенция е сигурна. Идват ужасни времена. Чисто комерчески.

— Има случаи, в които човешката природа и дълбоките й грешки са винаги по-силни от света и неговата философия. Дуелите и войните принадлежат на един и същ принцип: и двете са грешни, основават се на нестабилна почва и претекстите им са бедни. Но не е грешно за един войник да защитава отечеството си от нападение, нито за човека с човешко сърце да защитава истината и честта с живота си. Позволено ми е да убия разбойника, който ме напада за пари. Трябва ли разбойника, който откъсва от мен съкровища, които никога не могат да бъдат заменени, да ходи свободно? Това са неустойчивостите на псевдоетиката.

— Древните хора — каза усмихвайки се Денвърс — са били също тъй страстни като нас, но не са си служили с дуели, скъпи ми аристократе.

— Да, защото са прибягвали до убийството! Може би — прибави Малтрейвърс, мрачно намръщен, — са вземали по-разумния, ако не по-благородния път на правосъдие. В революциите всичките закони стават невалидни. А бурните събития и силните поврати и загуби в живота са като революции за личностите. Достатъчно за това. Нямам време да се аргументирам, както правят учените. Когато се срещнем пак, ти ще разбереш всичко и ще съдиш като мен. Довиждане!

— Какво, отиваш ли си вече? Малтрейвърс, изглеждаш ми зле. Ръката ти гори, трябва да размислиш!

Малтрейвърс се усмихна, но усмивката му не приличаше на обичайната му до този миг. Поклати глава и си отиде с бързи крачки.

Три от лондонските часовници един след друг съобщиха, че часът е девет, когато една висока и строга фигура премина по улицата, водеща към къщата на Саксингъм. На едно празно място, намиращо се пет врати преди да се стигне до къщата, стоеше младеж, в лицето на когото младостта въобще беше безжизнена. Беше март, трети март — времето дори за този сърдит месец беше необикновено студено и щипеше. Навалелият сутринта сняг лежеше бял и тъжен на купчинки по улицата. Но вятърът не мируваше, виеше като ураган през пустите улички и караше лампите да блещукат. Може би тези внезапни ветрове увеличаваха грозотата на споменатия младеж. Косата му, много по-голяма от обикновено, беше разхвърляна в безредие по намръщените му, жълтеникави, хлътнали страни. Недъгавата му и тънка снага изглежда с мъка противостоеше на вятъра.

Когато високата фигура, която се отличаваше с мъжествената си структура, пропорции и величественост от тази на младежа, дойде до мястото, където улиците се пресичаха, тя се спря изведнъж.

— Ти си пак тук, Кастручио Цезарини… Това е добре — каза тихият, но звънък глас на Ърнест Малтрейвърс. — Вярвам, че срещата ни тази вечер няма да е последна.

— Питам те, господине — каза Цезарини с тон, в който гордостта се бореше с чувствата, — питам те да ми кажеш как е тя… дали знаеш… не мога да говоря…

— Твоята работа е почти свършена — отговори Малтрейвърс. — Още няколко часа и твоята жертва, защото наистина е твоя, ще разкаже разказа си пред великото съдийско място. Убиец, какъвто си ти, трепери, защото неговият час наближава!

— Тя умира, а аз не мога да я видя! Докато на теб се позволява да видиш този последен блясък на човешко съвършенство, на теб, който никога не си я обичал като мен, на теб, омразен и презрян… на теб…!

Цезарини млъкна. Гласът му замря, задавен от конвулсивното му тежко дишане.

Малтрейвърс го гледаше от височината на своята висока и горда фигура с безмилостни очи, защото беше изхвърлил съжалението от душата си.

— Престъпнико слаб! — каза той. — Чуй ме! Имал си от мен въздържаност, търпение, приятелство и нежни грижи. Когато твоите собствени глупости те потопиха в мизерия, моя беше невидимата ръка, която те измъкна от глада и от затвора. Стараех се да те спася, да те издигна и дам на жалката ти душа жаждата за чест и независимост. Изпълнителят на това желание беше Флорънс Лейсълс, а ти ни се отплати с достатъчно измамническа фалшификация, приписвайки низост на мен, свързана с агония и смърт за нея. Най-после имаш угризение на съвестта си. Ти разкри пред нея престъплението си. Една искра от мъжественост те накара да го разкриеш и пред мен. Потресен, какъвто бях в онзи момент, от осъзнаването на подлостта, която си извършил, аз обуздах лудостта, която би извадила живота от гърдите ти. Казах ти да продължаваш да живееш, докато имаше още живот в нея. Ако оздравееше, бих ти простил, но ако умре, трябва да отмъстя. Ние се обвързахме така тържествено, че след няколко часа връзката ще трябва да бъде запечатана с кръвта на единия от нас. Кастручио Цезарини, има справедливост на небето. Не се залъгвай, ще паднеш от моята ръка. Когато дойде часът, аз ще ти съобщя. Сега довиждане, няма какво повече да ти кажа.

Всяка сричка от тази реч беше изказана с пронизващата яснота, характерна за гласа, който идва от дълбочината на сърцето. Но Цезарини не разбираше нейното значение. Той хвана Малтрейвърс за ръката и се загледа в лицето му с див и заканителен блясък.

— Каза ли ми, че тя умира? — попита той. — Питам те. Защо не ми отговориш? О, да, заканваш ми се с отмъщение. Не знаеш ли, че копнея да се срещна с теб лице в лице на живот и смърт? Не ти ли казах това? Не се ли опитах да раздвижа бавната ти кръв в конфликт, от който бих излязъл със слава. Но ти мируваше като излян от мрамор. Да, въздържах се, защото за пакостта спрямо мен можех да ти простя, но за тази спрямо нея, никога! Отдръпни се от мен Малтрейвърс отдръпна ръката си от италианеца и тръгна по пътя си. Див, остър рев на отчаяние прозвуча след него и отзвуча кънтейки в ушите му, докато той крачеше по дългите тъмни и самотни стълби към смъртното легло на Флорънс Лейсълс.

Малтрейвърс влезе в стаята, съседна на тази, в която беше умиращата. Същата стая, пак така весела, в която беше станала първата му среща с Флорънс след примирието им.

Тук той видя лекаря да дреме на един фотьойл. Госпожица Флорънс била заспала от два-три часа, обясни лекарят, като се разбуди. Лорд Саксингъм беше в кабинета си, дълбоко разчувстван, защото не се знаеше дали Флорънс щеше да преживее нощта.

Малтрейвърс седна тихо. Пред него, на една маса, се намираха няколко изящно подвързани ръкописни книги. Механично ги отвори. Хубавият, благороден характер на Флорънс се излъчваше от всяка страница. Богатият й и активен ум, любовта й към поезията, жаждата й за знания, склонността й към дълбоки мисли, говореха от тези страници като духове, живеещи в нея. Често надраскани със забележки на одобрение, той срещаше извадки от собствените си трудове, понякога и нейни размишления, стоящи не по-ниско по дълбочина от неговите. Парчета от буйни, незавършени стихове, но с една сила и енергия, надминаваща деликатната грация на поетесите. Накратко, силни критики върху книги, надминаващи обикновените познания на нейния пол. Възмутени и саркастични афоризми върху реалния сват, с възвишени и тъжни излияния на чувства върху него Всичко това говореше за редките дарби, с които това особено момиче беше надарено. И понякога в тези излияния на изобилен ум и претоварено сърце имаше алюзии за самия него. Тъй нежни и трогателни очерци от него, изобразени в хиляди видове спомени за минали разговори и срещи, отбелязани с внимателна женствена грижовност! Всички тези белези на гений и на любов му говореха с глас, който казваше: „Това същество е завинаги изгубено за теб. Ти никога не я оцени до времето, когато нейното заминаване стана безвъзвратно определено“.

Малтрейвърс затвори очи с дълбока въздишка. Цялото минало премина през ума му. Романтичната страст на Флорънс, интересът й към неговата слава, ревността й към неговия живот, неговото неопетнено и гордо име, изглеждаха умиращи заедно с нея. От сега нататък само обикновената кал оставаха на земята.

Колко внезапен, колко ужасно внезапен беше ударът! Вярно, имаше един промеждутък от няколко месеца, в който промяната беше извършила своето действие. Но промеждутъкът е празно нещо. Той я беше оставил бодра, весела и здрава, а я видя пак съсипана телом и духом, наказана, потъпкана, умираща. И това същество, тъй светло и гордо, го беше обичало! Не помнеше друга жена тъй обичана от него, освен спохожданата на сън, изгубената и смътно запомнената Алис. Никога на земята и самият той не би могъл да бъде обичан отново така, както го бяха обичали Флорънс и Алис.

Атмосферата на стаята му се стори мъчителна и потискаща. Тя беше изпълнена с нея. Там бе арфата, която подхождаше на всичко, като че ли беше част от нея. Там бяха картините, нарисувани тъй изящно от нейната ръка. Грацията и хармонията на класическия вкус дишаше навсякъде.

Русо ни е оставил един безсмъртен портрет на любовника, очакващ първите прегръдки на любимата си. Но да се чака с един болнав пулс, със замъглено съзнание нейния последен поглед — това беше истински ужас. Очакваше се момента не на пленяването, а на отчаянието; очакваше се бавното и досадно време, което щеше да се стовари като допълнителен мъчителен товар на сърцето, въпреки собственото желание агонията да продължи завинаги, да не настъпи краят. Такава беше сегашната картина на интензивна страст и чувства, на плът и кръв в действителност, на един от редките и свойски тържествени моменти в нашия живот.

Най-после вратата се отвори. Любимата прислужница на Флорънс погледна вътре и попита:

— Тук ли е господин Малтрейвърс? О, господине, госпожицата е будна и би желала да ви види.

Малтрейвърс стана, но краката му бяха приковани към земята. Свитото му сърце беше почти замряло. Обзе го смъртен ужас. С дълбока въздишка премахна от себе си вцепеняващото омагьосване и тръгна към леглото на Флорънс.

Тя седеше на леглото си, подпряна на възглавници. Когато той се сниши до нея и хвана бледата и прозрачна ръка, тя погледна към него с усмивка на съжаляваща любов.

— Ти си много, много добър към мен — каза тя след кратко мълчание с глас, който се беше променил дори от последния път, когато го беше чул, — и ще бъдеш възнаграден. Ти направи последната част от живота ми, от която човешката природа потреперва с ужас, най-щастлива и най-светла от цялото ми кратко и суетно съществувание. Мой обожаеми Ърнест! Бог да те благослови!

Няколко признателни сълзи потекоха от очите й и паднаха върху ръката, към която тя си наведе устните, за да я целуне.

— Не тук, сред улици и шумни убежища на светски хора, нито пък в този неприятен сезон от годината, аз бих желала да хвърля последния си поглед върху земята. Толкова ми се иска да мога да видя лицето на природата заедно с лятното слънце, да видя с него тези хубави гледки, които сме обичали тъй много. Тогава смъртта не би се различавала за мен от съня. Но какво значение всъщност има това? С теб е лято и природа навсякъде за мен.

Малтрейвърс повдигна лицето си и очите им се срещнаха мълчаливо. Погледите им бяха продължителни и втренчени, и говореха повече от каквито и да било думи. Главата й се отпусна на рамото му и остана там неподвижна за няколко мига. Леки стъпки се промъкнаха в стаята. Беше нещастният баща. Той дойде от другата страна на дъщеря си и захълца конвулсивно.

Тогава тя се повдигна и дори в сенките на смъртта една слаба руменина премина по страните й.

— Добри ми, драги тате, каква утеха ще ти достави после да си мислиш, колко мило си разглезил твоята Флорънс!

Лорд Саксингъм не можа да отговори. Той я сграбчи в обятията си и заплака над нея. След това се отдръпна настрана, погледна към нея разтреперан и извика:

— О, боже! Тя е мъртва… Мъртва е…!

Малтрейвърс се сепна и отведе нетърпеливо настрана нещастния стар човек. Докторът се приближи добродушно, хвана за ръката лорд Саксингъм и го изведе от стаята. Лордът излезе мълчалив и послушен като дете.

Но борбата още не беше отминала, Флорънс отвори още веднъж очи. Малтрейвърс нададе още един вик на радост. Но в тези очи животът бързо и безвъзвратно се затъмняваше. През мъглата и сенките те търсеха възлюбеното лице, което се беше свело над нея като че ли за да й вдъхне живот. Два пъти устните й се раздвижиха, но гласът изневери.

Малтрейвърс бързо постави върху лицето й кърпичка, която беше готова върху масата близо до нея. Но едва беше овлажнил устните й, когато цялото й тяло започна да натежава все повече и повече в ръцете му. Главата й още веднъж падна на гърдите му. Три пъти още тя отвори устата си за въздух и най-после, издигайки ръка високо, проговори, борейки се със смъртта:

— Там… горе!… Ърнест… това име… Ърнест!

Да, това име беше последното, което тя изказа.

Очевидно съзнаваше своята мисъл, защото когато гласът й замря, една усмивка, една хубава и ясна усмивка, която се явява само върху лицата на умиращите или на умрелите, се появи бавно, огря с небесна светлина устните й, челото, цялото лице.

Продължаваше още да диша, но дишането стана по-слабо. Най-после, без звук, без глас, без борба, то отмина — главата й се отпусна, тялото падна от ръцете му, всичко беше свършено!