Едуард Литън
Бурен живот (45)

X

На следващия ден групата беше по-малка отколкото обикновено. Състоеше се само от лорд Донингдейл, синът му Джордж Хърбърт, Валери и Ърнест. Те се завръщаха от развалините. Слънцето, като се накланяше към западния небосклон, хвърляше слаби лъчи към градините и къщите на един малък, живописен град или по-скоро село, разположено на издигнатия северен път.

Това е една от най-хубавите местности в Англия. В нея е разположен този град и той се гордее с една отлична, старомодна странноприемница, с голяма и гиздава градина.

Докато нашата малка група бавно яздеше по дългата тясна улица, небето изведнъж се помрачи и последвалите няколко гръмотевици бяха предвестник на приближаващата буря.

— Казах ви, че денят ни няма да премине благополучно — каза Джордж Хърбърт.

— Джордж, не е добре да говориш така — каза лорд Донингдейл, закопчавайки палтото си. Докато той говореше, силна светкавица блесна върху пътя и небето още повече се помрачи.

— По-добре ще направим, ако отдъхнем в странноприемницата, — каза Малтрейвърс, — бурята приближава бързо, а мадам Дьо Вентадур…

— Имате право — прекъсна го лорд Донингдейл и усили хода на коня си.

Стигнаха скоро до входа на стария хотел. Зазвъняха звънци, кучета залаяха, слуги се разтичаха. Черно-зелена пътническа кола стоеше пред входа на странноприемницата. Разтревожена може би от шума, който се появи долу, млада жена от първия етаж се показа на прозореца.

Тази дама беше собственица на пътническата кола и по това време беше сама в своя апартамент.

Когато тя погледна небрежно към групата, очите й се спряха върху едного.

Тя пребледня, нададе отпаднал вик и падна безчувствена на пода.

В това време лорд Донингдейл и гостите му бяха въведени в стая, съседна на тази, държана от дамата. В действителност двете стаи съставляваха един дълъг салон, предназначен за балове и събрания, разделен с тънка преграда, която можеше да се отмести, когато някой пожелаеше.

Започна да вали силен град, дърветата шумно се разклатиха, бурята заръмжа.

В голямата, неприветлива стая се чувстваше хлад и неудобство. Валери потрепери.

Запалиха огън и французойката се приближи до него.

— Вие сте мокра, драга госпожо — каза лорд Донингдейл.

— Трябва да хвърлите горната си дреха и да я изсушите.

— О, не! Какво от това? — каза Валери горчиво и почти грубо.

— Трябва — каза Ърнест, — моля, бъдете разумна.

— А интересувате ли се от мен? — измърмори Валери.

— Може ли да задавате такъв въпрос — отговори Ърнест със същия тон, но с приятелска топлота.

През това време добрият лорд беше извикал прислужницата на спалнята и с бащинска, добродушна заповед накара Валери да излезе от стаята, за да се изсуши. Тримата господа, останали сами, разговаряха за бурята, чудеха се докога ще продължи и разискваха дали не би било по-добре да наредят да им бъде изпратена кола. Докато говореха, градът неочаквано престана, при все че облаците на далечния хоризонт показваха, че валежът може скоро да започне пак. Джордж Хърбърт, който беше много важен и претендираше, че познава дъждовното време, се възползва от случая и настоя да отиде до дома, откъдето да им изпрати кола.

— Без съмнение един слуга би могъл да направи същото, Джордж — каза баща му.

— Драги, тате, не. Много бих му завиждал. Аз се измъчвам тук. Мария ще се тревожи за нас. Брайън Бес ще ме закара за двадесет минути. Аз съм силен и издръжлив, нали знаеш? Довиждане.

Младият спортист бързо излезе навън и след минута яхна засмян коня си пред вратата на странноприемницата.

— Моят син е особен — каза лорд Донингдейл замислено, — не може да прекара две минути приятно, когато се намира в стая. Положих големи грижи за неговото образование. Странно е, че може да има хора, които са се изморили толкова много от себе си, че не могат да посрещнат смело перспективата да прекарат няколко минути в размишление там, където убежището на собствените им мисли ги дразни. Много странно, действително. Но тук климатът наистина е ужасен. Чудно ми е кога ще се оправи времето!

Докато говореше така, лорд Донингдейл се разхождаше, или по-скоро маршируваше насам–нататък из стаята, с ръце пъхнати в джобовете на палтото, а камшикът му се издигаше нагоре от десния джоб.

Тъкмо в това време прислужникът дойде да съобщи, че слугата на лорда желае много да го види навън. Лорд Донингдейл научи, че любимият му сив кон, когото беше яздил зиме и лете, в продължение на петнадесет години, го побиват тръпки, и че е сериозно заболял, според мнението на слугата, от корем.

Лорд Донингдейл побледня и забърза към обора, без да каже нито дума.

Малтрейвърс, който потъваше в мисли, не беше чул ниския и кратък разговор между господаря и слугата. Той остана сам, седнал край огъня, с наведена глава и скръстени ръце.

В това време дамата, която заемаше съседната стая, се беше съвзела от припадъка. Тя хвана главата си с две ръце, като че ли се стараеше да си събере мислите. Това беше хубаво, невинно, почти детинско лице.

Сега, когато една усмивка се появи на него, имаше нещо тъй мило и трогателно в радостта, която тя придаде на изражението му, че вие не бихте могли да го видите без да проявите силен и почти мъчителен интерес.

Това беше радостта на лицето, което знае какво значи скръб!

Веднага тя се сепна и си каза:

„Не, аз не сънувам. Той се е завърнал, той е тук, всичко ще бъде пак добре! Господи! Това е неговия глас. О, благословен да бъде, това е неговия глас!“

Тя замълча, постави пръст на устните си и наведе глава. Ниски и неясни гласове стигнаха до изострения й слух през тънката врата, която я отделяше от Малтрейвърс. Тя се ослуша внимателно, но не можа да чуе какво се говореше. Сърцето й затуптя силно и тя си каза печално:

„Той не е сам! Ще почакам, докато престане разговора, и тогава ще събера силите си и ще вляза при него!“

А какъв беше разговорът, който се водеше в тази стая? Трябва да се върнем към Ърнест. Той продължаваше да седи в същото замислено положение, когато мадам Дьо Вентадур се завърна. Французойката се изчерви, когато видя, че е сама с Ърнест. Той също не беше спокоен.

— Хърбърт отиде до вилата, за да изпрати кола, а лорд Донингдейл изчезна нанякъде. Вярвам, че не се чувствате по-зле от дъжда? — попита Малтрейвърс.

— Не — каза Валери.

— Имате ли някакви поръчки за Лондон? — попита Малтрейвърс. — Аз се връщам утре в града.

— Тъй скоро!? — Валери въздъхна и след кратко мълчание продължи: — Ние, може би, няма да се срещнем цяла година. Господин Дьо Вентадур ще бъде изпратен посланик към двора на… и така, това не е важно. Какво стана с нашето приятелство, за което си бяхме дали клетва, някога?

— То е тук — каза Малтрейвърс, като постави ръка на сърцето си. — Тук, поне половината от приятелството, което е моя длъжност и нещо повече от приятелство. Валери Дьо Вентадур, тук има почит, уважение и признателност към вас. По времето, когато страстта и въображението в мен бяха най-силни и можеха да направят от мен един ленив развратник, вие ме убедихте, че в света има добродетел, и че жената е твърде благородна, за да бъде наша играчка — днес идол, утре жертва. Вашето влияние, Валери, ме направи по-различен човек, надявам се, по-добър…

— О! — каза мадам Дьо Вентадур, силно разочарована — благодаря ви за това, което казахте. Вие не можете да знаете, не можете да си представите колко ми е приятно това.

Ърнест се разчувства от нейното вълнение и собствените си спомени. Той взе ръката й, и стискайки я със сърдечна и почтителна нежност, каза:

— Не мислех, Валери, когато прехвърлях в ума си миналото, не мислех, че сте ме обичали. Не бях толкова суетен. Но ако е така — толкова повече се издига вашият характер в очите ми. Колко съобразителна, колко разумна е вашата добродетел! Това е щастие и е по-добре за двама ни, при сегашните ни взаимни чувства, отколкото ако се бяхме отдали на кратки и грешни сънища и страсти. Сега…

— Сега — прекъсна го Валери бързо, фиксирайки го с черните си очи, — сега вие не ме обичате повече! Да, така е по-добре. Ще се върна към моето студено и невесело положение в живота и ще забравя още веднъж, че Провидението ме е надарило със сърце.

— О, Валери, уважаема, почитаема, възлюбена. Не така възлюбена, както с предишния огън, но възлюбена с една дълбока, вечна, свята нежност, не ми говорете така. Не искам да мисля, че сте нещастна. Нека мисля, че като умна жена сте използвали вашите дарби, за да се примирите с вашата съдба, че сте издигната над кръга хора, в който живеете и който презирам. Нека кажа: „На този пиедестал още се намира един олтар, пред който сърцето може да принесе жертвите на душата“!

— Напразно е, напразно е, дето се мъча — рече Валери, полузадавена от вълнение, и пляскайки страстно ръце. — Ърнест, аз продължавам да ви обичам. Нещастна съм при мисълта, че не ме обичате повече. Не мога да ви дам нищо, обаче изисквам много. Младостта ми отлита, красотата ми повяхва, самият ми интелект затъпява от живота, който водя. И въпреки това изисквам от вас всичко, което вашето младо сърце някога чувстваше към мен. Мразете ме, Малтрейвърс, аз не съм това, което изглеждах, че съм. Аз съм една лицемерка — мразете ме!

— Не — каза Ърнест, хвана я отново за ръката и се спусна на коляно пред нея. — Не, никога, незабравима, винаги почитана Валери, изслушайте ме. — Докато говореше, той целуваше ръката, която държеше. С другата си ръка Валери закри лицето си и заплака горчиво, без глас. Ърнест прекъсна говора си докато излиянието на чувствата й се уталожи, продължавайки да държи ръката й, обсипвана с искрени рицарски целувки.

В това време вратата към съседната стая се отвори тихо. Една красива фигура, много по-красива и по-млада от Валери дьо Вентадур, влезе в стаята. Мълчанието я беше излъгало — тя си беше помислила, че Малтрейвърс е сам. Беше влязла със сърцето на устата си — любовта туптеше във всяка вена, във всяка мисъл. Беше влязла, бленувайки, че зад този праг зората на живота ще се появи отново в нея, че всичко ще бъде пак както е било. Тя влезе така, а сега стоеше поразена от ужас, бледа като смърт. Животът за нея се вкамени: младост, надежда, щастие бяха завинаги отлетели от нея! Ърнест коленичил пред друга! Това беше всичко, което тя видя! Заради това ли беше вярвала, беше вярна сред лишения и бури? Заради това ли се беше надявала, бленувала и живяла? Те не я забелязаха; тя остана невидяна и нечута. И Ърнест, който би отишъл бос до края на земята, за да я намери, беше в същата стая с нея и не знаеше, че това е така.

— Кажи ми пак „възлюбена“! — рече Валери много нежно.

— Възлюбена Валери, изслушай ме!

Тези думи бяха достатъчни за слушателката. Тя се обърна безшумно настрана, вратата се затвори след нея. Беше постигнала желанието на цялото си същество. Провидението се беше вслушало в нейната молитва. Още веднъж видя любимия и отсега нататък всичко щеше да бъде нощ и мрак за нея. Какво значение имаше това, което щеше да стане с нея? Един момент! А какво влияние имаше той върху всичките години на очакването! Този един момент. Значи добродетелта, престъплението, славата, срамът, ужасът, обаянието, зависеха от някакви моменти! Самата смърт е един момент, въпреки че вечността е нейният наследник!

— Изслушайте ме! — продължи Малтрейвърс, не обръщайки внимание на положението, в което се намираха. — Изслушайте ме, нека бъдем такива, каквито природата и светът рядко позволяват на противоположни полове да бъдат — приятели един към друг — приятели и когато са разделени един от друг, приятели през всички превратности на живота — приятели, чиято привързаност срамът и угризението на съвестта никога не могат да засенчат — приятели, които ще се срещнат после! О, няма привързаност тъй вярна, няма връзки тъй свети като тези, които са основани на едновременното рицарство на преданост и чест!

Лицето на Ърнест придоби толкова благородно изражение, гласът му — тъй пронизващ тон, че Валери беше възвърната изведнъж към положението, което една моментна слабост беше понижило. Тя го погледна с възторжен и признателен поглед и каза със спокоен глас:

— Ърнест, аз ви разбирам. Да, вашето приятелство ми е по-скъпо от любовта.

В това време те чуха гласа на лорд Донингдейл по стълбите. Малтрейвърс, ставайки, протегна ръката си и тя я стисна сърдечно. Магията беше развалена, изкушението — победено.

Докато лорд Донингдейл влизаше в стаята, Хърбърт с колата пристигна до вратата. След няколко минути малката група се беше качила на колата. Когато потеглиха, прислужниците впрягаха конете на черно-зелената пътническа кола. От прозореца едни тъжни и напрегнати очи гледаха към веселата компания на лорда — очите, за които Малтрейвърс би дал половината си състояние, за да ги види пак. Но той не погледна нататък.

Алис Дарвил влезе навътре в стаята.

И съдбата й беше решена.