Едуард Литън
Бурен живот (69)

II

Болката, която Малтрейвърс почувства след раздялата с Флорънс, се оказа особено жестока и трайна. Той никога не се беше усещал влюбен в госпожица Лейсълс, но от момента, в който се беше почувствал неин официален годеник, той гледаше само на светлата страна на дарбите и качествата, и се стараеше чрез своята фантазия да се влюби в красотата, гения и нежността й. Той бе накарал и формирал своите мисли и надежди да се централизират в едно направление. Флорънс и Бъдещето бяха станали за него думи, които има еднакво значение и бяха неделимо свързани. Той почувства още по-горчиво нейните внезапни и зашеметяващи обвинения, изказани с един неокачествим език, защото те паднаха по-скоро върху неговата гордост, отколкото върху обичта му, и не можеха да бъдат променени от хилядите извинения и спомени, които една страстна любов би изобретила. Това беше едно дълбоко, остро чувство за обида, което огорчаваше цялата му натура — наранена суета, наранена гордост и наранена чест.

Малтрейвърс винаги търсеше съвършеното и възвишеното в човешкия живот. Всяко недостойно поведение караше неговия твърде претенциозен ум да негодува. Той не беше доволен от света, който ние всички трябва да изучим преди да можем да направим нашата философия практична, та дарбите ни да бъдат дотолкова плодородни в живота, доколкото той ни позволява да го изучим. Горд, самотен и необщителен, Малтрейвърс разбираше, че обикновените убежища за измъчените и разочарованите хора не са за него. Напълно потънал в селското си отшелничество, той прекарваше дните в тъжни скитания, а вечер, с отпаднал и изморен дух се отдаваше на книгите. Толкова много неща беше научил, че книгите му даваха вече съвсем малко от това, което не знаеше още. И биографиите на авторите, тези подобни на духове същества, които изглеждаха неживели друг живот, освен този на техните трайни и незагиващи мисли, затъмняваха въодушевлението, което би могъл да получи от техните страници. Тези роби на лампата и на килията на колко малко са се радвали и колко малко са живели! Осъдени на една мистериозна съдба от орисницата на света, те са изглеждали родени само за да се трудят и да създават мисли за простата тълпа. В живота те са само имена, и като имена продължават да живеят след смъртта. По това време на Малтрейвърс му правеше удоволствие да обръща любопитно очите си към тъмните и полуизгаснали философии на древността. Той сравняваше стоиците с епикурейците. Питаше се кое е по-разумно, да се затъпява болката, или да се наслаждаваме от всичко. И по една естествена реакция, която често ни се случва в живота, този човек досега тъй усърден, с активен дух и решен на велики неща, започна да копнее за сънливите удоволствия на леността.

Градината стана по-изкусителна от входа.

Той сериозно започна да преобръща в ума си старата алтернатива на гръцкия полубог: не беше ли по-разумно да остави сериозните цели, на които се отдаваше, да детронира августейшия, но стар идеал в сърцето си, да култивира леките неща и сладострастните дреболии на тълпата и да изпълни с рози краткото време от младостта си, което му оставаше?

Точно когато се намираше в тази нерешителна борба между враждебни принципи, Ърнест беше разбуден от следното писмо на Флорънс Лейсълс:

„Цели три дни и три безсънни нощи аз спорих със себе си — дали трябва или не трябва да ти пиша. О, Ърнест, ако бях такава, каквато съм била в здраве и гордост, можеше да се страхувам, че какъвто си великодушен, погрешно би си обяснил моя апел, но това сега е невъзможно. Нашето свързване никога не може да стане, и моите надежди се съсредоточават в една сладка и меланхолична надежда — ти да премахнеш от последните ми часове студената и черна сянка на отмъщението. Ние и двамата сме били жестоко излъгани и измамени. Преди три дни разбрах за вероломството, което е било упражнено против нас. И тогава… О, тогава аз изпитах всичкото терзание за твърде късното му откриване (твоето проклятие се изпълни, Ърнест!). Но аз имах поне един момент на гордо и пленително опиянение: Ърнест Малтрейвърс, героят на моите сънища, Богът на моето обожаване, стоеше чист и издигнат както по-рано в моите очи. Едно писмо с твоя почерк ми бе показано, изтрито и изменено. Както се разбира, аз не съм могла да открия измамата. Но би ли могъл ти да помислиш, че каквото и да е друго доказателство, думи или клевети на други, биха могли да те променят в моите очи? Тогава ти направи грешка спрямо мен. Но аз го заслужавах. Бях се обвързала да пазя тайната. Сега печатът е снет от устните ми, за да бъде поставен върху гроба ми. Ърнест, любими Ърнест, обичан докато последният дъх изгасне, докато последното туптене на моето сърце затихне! Пиши ми две думи на утешение и прошка. Ти ще повярваш на това, което съм писала, защото винаги си имал доверие в моята вярност, макар че си укорявал моите грешки. Сега съм сравнително щастлива и само една дума от теб ще ми стигне, за да бъда в блаженство. Съдбата, може би, е била милостива и към двама ни. Сега, когато в самотата разговарям смирено със сърцето си, виждам вида на тези грешки, които някога съм погрешно считала за добродетели, и чувствам, че ако сме били съединени, аз, винаги любеща те, не бих могла да създам твоето щастие, и така щях да изгубя твоята обич. Нека този, който те е направил за славни и трудни цели, ти даде сили, когато моите очи няма да могат вече да блестят над твоите успехи и плачат при твоята най-малка скръб. Ти ще вървиш по пътя на своята светла кариера. Още няколко години и споменът за мен ще остави само една следа от минал сън. Но, но… аз не мога да пиша повече. Бог да те благослови!“