Едуард Литън
Бурен живот (20)

III

Малтрейвърс не беше така добър, както по времето, когато напусна Англия. Той беше живял в страни, където общественото мнение не се оказваше нито силно чрез влиянието си, нито строго в правилата си, а това не прави никого по-добър. Нещо повече, хвърлен в бурния живот, с разгорещени страсти и с интелектуално превъзходство той беше въвличан от първите в много грешки, от последствията на които второто го беше избавяло; необходимостта да бъде строг към света — да се противопоставя днес на измамата, а утре на насилието — беше закоравила повърхността на сърцето му, макар че в дъното изворите бяха още пресни и живи. Той беше загубил много от рицарското си почитание към жените, които беше започнал да приема по-скоро като играчки, отколкото като идоли. Той разбра също, че техните чувства са често по-малко дълбоки, отколкото изглеждат, и че те се влюбват и разлюбват без да разбиват сърцата си. Последните няколко години също бяха прекарани без високи стремления или определени цели. Малтрейвърс беше живял върху капитала на своите способности и чувства, с един опустошителен и спекулиращ дух. Непростено е за един умен и буен човек да няма някаква възвишена цел в живота си.

Ето защо, ние едва ли можем да се учудваме затова, че Малтрейвърс беше започнал да търси развлечения и цели, без много да мисли за вредата или ползата, които те биха причинили на другите или на него. Беше станал по-малко възвишен и повече егоист.

За срещите си с Валери дьо Вентадур не си беше съставил някакъв план. Той се заинтересува и се възбуди и маниерите на Валери, които днес го ласкаеха, а утре го дразнеха, засилиха гордостта и суетността на въображението му, въпреки че господин Дьо Вентадур, един вятърничав и порочен французин, изглеждаше напълно безразличен към това, което съпругата му беше избрала да върши и за обществото, в което Валери живееше, почти всяка дама си имаше своя кавалер; при все това Малтрейвърс би се сепнал, ако някой го обвинеше в предварително замислени намерения по отношение на нейните чувства. Но той живееше със света. И светът го движеше, тъй както почти винаги движи всекиго. При все това, понякога, той чувстваше, че не изпълнява правилно своето предназначение и дълг; и, когато се измъкваше от блестящото убежище на едно недостойно и безсърдечно удоволствие, той винаги биваше спохождан от стария си свойствен копнеж по Красивото, Добродетелното и Великото. Обаче адът е оправдаван с добри намерения и така, между другото, Ърнест Малтрейвърс отдаваше присъствието си на възхитителната Валери дьо Вентадур.

Една вечер, Малтрейвърс, Ферърс, френският министър, една красива италианска принцеса, образуваха компания у Валери. Започна се разговор за историята на един скандал с англичани, нещо тъй често случващо се на континента.

— Вярно ли е, господине — каза важно френският министър на Лъмли, — че вашите сънародници са много по-неморални от другите хора? Това е много чудно, във всеки град, в който отида, винаги научавам по някоя история, в която героите са англичани. Не чувам нищо за скандал с французи, нищо за такъв с италианци — винаги с англичани.

— Защото ние се ужасяваме от подобни работи и правим шум около тях, докато на вас те не ви правят впечатление.

— Предполагам, че е така — каза французинът с превзета сериозност. — Ако излъжем в игра или флиртуваме с някоя хубава дама, ние вършим това елегантно, и съседите ни считат, че не трябва да раздвижат земята и небето заради станалото; те може да промушат тялото ни, но не отиват на съд с нас. А вие считате, че всичко това може да се отнася и до обществото, да се разисква и говори върху това, да се разказва на целия свят.

— Аз обичам системата, която не може без скандали — каза Валери дьо Вентадур внезапно, — каквото искате, кажете политиката на страха прави мнозина от нас добродетелни. Грехът може да не бъде отвратителен, ако не се стряскаме от последствията, дори от изгледите за тях.

— Е, е — изръмжа господин дьо Вентадур, влизайки бързо в стаята. — Как сте? Възхитен съм, че ви виждам. Е, е! Господин Ферърс, как сте? Ще се реванширам ли с вас на ecarte? Подозирам, че тази вечер имам щастие. Е, е…

— Ecarte! Добре, с удоволствие — каза Ферърс.

Разговорът беше прекъснат за момент. Малката група се събра около масата — всички, освен Валери и Малтрейвърс. Столовете, които бяха опразнени между тях ги отделяха, но при все това, те бяха близо един до друг и се почувстваха малко объркани, когато видяха, че са сами.

— Никога ли не играете? — попита Валери дьо Вентадур след кратко мълчание.

— Играл съм — каза Малтрейвърс, — и познавам това изкушение. Но не искам да играя сега. Обичам вълнението, но съм бил унижаван до много ниска степен: това е едно морално пиянство, което е по-лошо от физическото! Впрочем, какво ли вече не е морално пиянство!

— Вие говорите разгорещено.

— Защото се вълнувам. Веднъж спечелих от един човек, когото почитах. Той беше беден. Неговата агония беше един ужасен урок за мен. Аз си отидох у дома и се ужасих при мисълта, че съм изпитал такова удоволствие от болката на друг. От тази нощ нататък никога не съм играл.

— Тъй млад и толкова изпатил… — каза Валери с удивление и почитание. — Вие сте чуден човек. Други биха били излекувани със загуби, вие — с печалба. Много хубаво нещо е да имате принципи на вашата възраст, господин Малтрейвърс.

— Страхувам се, че това е по-скоро гордост, отколкото принцип — каза Малтрейвърс. — Грешката понякога е приятна, но няма друго терзание, приличащо на завладялото ни подир грешката, от която се срамуваме. Не мога да се помиря с това — да се червя от себе си.

— А! — измърмори Валери. — Това е отзвукът на собственото ми сърце! — Тя стана и отиде до прозореца.

Малтрейвърс се поколеба за момент и я последва. Може би помисли, че това означава покана.

Пред тях се простираше тихата улица, слабо осветена; виждаха се няколко звезди, борещи се да надникнат през необикновено облачното небе. Шумящият океан едва–едва се забелязваше. Валери се облегна на стената и пердетата на прозорците я закриха от всички гости, освен от Малтрейвърс. Между нея и него имаше голяма мраморна ваза, пълна с цветя. Красивото лице на Валери изглеждаше бледо, нежно и замислено. Малтрейвърс никога до този миг не се беше влюбвал тъй много както в красивата французойка.

— Но, Валери дьо Вентадур! — каза той нежно — Има една грешка, която няма да ми струва срам.

— Наистина ли! — каза Валери с непресторено сепване, тъй като не знаеше, че той беше тъй близо до нея. Докато говореше, тя започна да къса от цветята (това е едно обикновено лукавство при жените), които се намираха във вазата между нея и Ърнест. Тази малка, нежна, почти прозрачна ръка! Малтрейвърс погледна към ръката, после към лицето й, после пак към ръката. Сцената пред очите му започна да тъмнее и неволно, сякаш по силата на неудържим импулс, в следващия момент тази ръка беше в неговата.

— Извинете ме… извинете ме… — каза той колебливо, — но тази грешка е вследствие на чувствата, които изпитвам към вас.

Валери повдигна към него големите си блестящи очи, без да отговори.

Малтрейвърс продължи:

— Мъмрете ме, присмивайте ми се, мразете ме, ако искате. Валери, аз ви обичам!

Валери изтегли настрана ръката си и продължи да мълчи.

— Говорете — рече Ърнест, като се наведе напред. — Само една дума, моля ви!

Той престана да говори, но пак никакъв отговор. Вслуша се, без да диша и я чу да хълца. Да, тази горда, умна, високомерно светска жена в този момент беше тъй слаба, както най-простото момиче, което някога е изслушвало някой любим. Но колко различни бяха чувствата, които я правеха слаба! Какви нежни и какви корави чувства бяха смесени заедно!

— Господин Малтрейвърс — каза тя, съвземайки гласа си, който звучеше глухо, но неестествено твърдо и ясно, — заровете са хвърлени и аз съм изгубила завинаги приятеля, за щастието на когото не мога да живея, но за благоденствието на когото бих умряла. Аз би трябвало да предвидя това, но съм била сляпа. Нищо повече… нищо повече. Елате да ме видите утре, сега ме оставете!

— Но, Валери…

— Ърнест Малтрейвърс — каза тя, поставяйки леко ръката си върху неговата, — няма друго терзание като това от една грешка, от която се срамуваме!

Преди той да може да отговори на този цитат от неговия собствен афоризъм, Валери се беше измъкнала и беше вече седнала до масата за игра на карти близо до италианската принцеса.

Малтрейвърс също се присъедини към групата. Той фиксира погледа си върху Валери дьо Вентадур, но изражението на лицето й беше спокойно. Нито една следа не можеше да се различи. Гласът й, усмивката й, очарователните й салонни маниери бяха същите, като онези, когато я беше видял за пръв път.

„Ах, тези жени — какви лицемерки са“, измърмори на себе си Малтрейвърс и устните му се свиха в злобна усмивка. Малтрейвърс не разбра жената, която се осмеляваше да мрази.

Той скоро напусна двореца и се запъти към хотела. Докато още размишляваше в приемната си, беше посетен от Ферърс. Ферърс вече не упражняваше никакво влияние върху Малтрейвърс. Момчето беше станало мъж в упражняването на разсъдъка си. И Малтрейвърс сега чувстваше спокойното съзнание за своята превъзхождаща личност. Не можеше да довери на Ферърс това, което се беше случило между него и Валери. Лъмли беше твърде коравосърдечен, за да му бъдат доверявани неща, засягащи сърцето, фактически, при весело разположение и сред маловажни приключения, Ферърс биваше очарователен. Но при тъжно настроение или в момент на дълбоки чувства, Ферърс не беше способен да се притече на помощ или дори само да се окаже искрен съчувстващ приятел.

— Ти си мрачен тази вечер, драги — каза Лъмли, прозявайки се. — Предполагам, че искаш да си легнеш. Някои хора са тъй зле възпитани, дотолкова са егоисти, че никога не мислят за приятелите си. Никой не ме пита какво спечелих на ecarte. Не закъснявай утре сутринта; мразя да закусвам сам. Никога не ставам по-късно от девет часа. Мразя егоистите и хората с лоши маниери. Лека нощ.

Като каза това, Ферърс тръгна към стаята си. Докато се събличаше бавно там, той разсъждаваше така:

„Мисля, че не се разбираме вече с този човек! Може би самият аз съм малко уморен от този начин на живот. Това не е правилно. Ще стана амбициозен постепенно. Но мисля, че няма да е добре да не се възползваме, колкото е възможно повече, от младостта. Обаче на тридесет и четири или тридесет и пет години е добре да се помисли и за времето, когато ще бъдем на петдесет!“