Едуард Литън
Бурен живот (21)

IV

„Да я видя днес… Ще я видя ли?“ — помисли си Малтрейвърс, когато стана на следващия ден след една почти безсънна нощ. Преди да беше изпълнил нетърпеливите покани на Ферърс, който три пъти вече беше изпращал да съобщи, че никога не принуждава хората да го чакат, той посрещна слугата, който носеше току-що пристигнал пакет от Англия. Писмата от управителите на имотите и от банкерите скоро бяха прехвърлени. И Малтрейвърс остави за най-накрая писмото от Кливлънд. След няколко сухи подробности относно имотите, които Малтрейвърс наследяваше, и някои дребни коментари върху дребни забележки по последното писмо на Ърнест, Кливлънд продължаваше:

„Признавам, драги ми Ърнест, че копнея да те поздравя с добре дошъл обратно в Англия. Ти си бил достатъчно дълго в чужбина, за да видиш доста страни. Недей остава много дълго, за да ги предпочиташ пред собствената. Ти си в Неапол и аз се страхувам за теб. Познавам добре този възхитителен, омайващ, празничен италиански живот, тъй приятен за хората на науката и поезията, тъй приятен и за младите! Но, Ърнест, не чувстваш ли вече как всъщност той започва да те нервира? Луксът ни прави неспособни за сериозни стремежи! Драги ми Ърнест, аз те познавам добре. Ти не си създаден да потънеш в Италия в един кабинет, пълен с картини. Още по-малко си създаден да служиш лениво на някоя красива италианка: и въпреки това съм познавал хора, тъй умни като теб, които тази омагьосваща Италия е направлявала в едното или другото направление. Не си губи времето с илюзията, че имаш изобилие от време пред себе си. Ти нямаш подобно нещо. На твоята възраст и с твоето богатство (бих желал да не бъдеш тъй богат!) едната година, прекарана като празник, се превръща в обичай да се прекара така и следващата година. В Англия, за да бъдеш полезен и известен човек, трябва да се трудиш. Самият труд е приятен, ако го започнеш отрано. Ние сме кораво, мъжествено племе и нашата сцена е най-възбуждащата в Европа за една честна и способна амбиция. Може би ще ми кажеш, че не си амбициозен сега. Твърде е възможно. Но ти ще бъдеш амбициозен и повярвай ми, няма по-нещастен от онзи, който е амбициозен, но със суетни амбиции. Който има желанието за слава, но е изгубил силата да я достигне. Който копнее за целта, но няма да я постигне, не може да я постигне. Това, от което най-много се боя за теб, е една от тези две злини: една ранна женитба или едно фатално свързване с някоя жена. Първото зло е безспорно по-малкото, но за теб би било твърде голямо. За твоята чувствителна романтичност, за твоя болезнен стремеж към идеалното, домашното щастие скоро би станало изтъркано и мрачно. Ти ще желаеш нови възбуждения и ще станеш един неспокоен и измъчващ се човек. Необходимо за теб е да се освободиш от всичката фалшива треска на живота преди да установиш вечни връзки. Ти още не познаваш собствения си ум: може да избереш приятелката за живота си вследствие някой въображаем каприз или моментен импулс, а не от дълбокото и правилно познаване на качествата, които най-много биха хармонирали с твоя характер. Тези, които могат да живеят щастливо заедно, трябва да се разбират така: гордият да се съгласува със смирения, раздразнителният — с кроткия.

Не, драги ми Малтрейвърс, не мисли за женитба още за известно време, и ако има някаква опасност за това, ела при мен веднага. Но ако те предупреждавам за опасността от едно законно свързване, колко повече трябва да те предупреждавам за опасността от едно незаконно такова; ти си точно във възрастта и разположението, които правят това изкушение тъй силно и тъй гибелно. По отношение на теб това може да не бъде грях за един час, но робство за цял живот. Познавам твоята рицарска чест и твоето нежно сърце; аз зная как би бил верен на оня, който се е жертвал за теб. Но тази вярност, Малтрейвърс, би те довела до живот на изхабен талант и изпепелена енергия! — Какво по-фатално за един смел и горд темперамент от това — да бъде във война с обществото при първото влизане в живота? Какво по-увяхващо за мъжествените стремежи и цели от това — да се отдадеш на една жена, която има интерес да я обичаш, но не ида те следва в твоята слава — контрола на бъдещата ти съдба! Бих могъл да ти пиша още, но вярвам, че това е достатъчно; ако е така, моля те, увери ме, че съм прав. Бъди сигурен, Ърнест Малтрейвърс, че, ако не изпълниш това, което природата е предназначила за твоята съдба, ти ще бъдеш един болнав мизантроп, или един мързеливец, отдал се на удоволствия — нещастен и равнодушен в средната си възраст — съжаляващ и нерадостен в старостта си. Но ако послушаш съдбата си, ти бързо трябва да чиракуваш. Нека те видя да се трудиш и да се стремиш — безразлично в какво и за какво. Труд, труд — това е всичко, което изисквам от теб!

Бих желал да можеш да видиш старата къща, където си живял; тя има живописен вид и през твоето отсъствие бръшляните са покрили три четвърти от нея. Дори Монтен, ако беше жив, би живял в нея.

Довиждане, драги ми Ърнест.

Твой предан и интересуващ се за теб настойник

Фредерик Кливлънд

P.S. Пиша една книга, която ще ми отнеме десет години — тя ми отнема времето, но не ме изморява. Напиши и ти нещо.“

Малтрейвърс току-що беше свършил четенето на писмото, когато Ферърс влезе и нетърпеливо попита:

— Ще дойдеш ли на езда? Казах да вдигат закуската, тя не ме привлича днес, действително нямам апетит.

— Хм! — каза Малтрейвърс.

— Хм? Хм? Колкото се отнася до мен, аз обичам добре възпитаните хора.

— Получих едно писмо от Кливлънд.

— А какво общо има това с мен?

— О, Лъмли, ти си нетърпим; ти не мислиш за нищо друго, освен за себе си, и не те интересува нищо друго, освен животинското у теб самия.

— Защо? Да, струва ми се, че имам разсъдък — отговори Ферърс любезно. — Аз познавам философията на живота. Ако природата ме беше направила тревопасно животно, щях да ям трева, но тъй като тя ме е направила тъкмо обратното — ям котлети, претенциозен съм към салатата и се присмивам на теб; а това е, което ти наричаш егоист!

Беше късно следобед, когато Малтрейвърс се намери в двореца на Валери дьо Вентадур. Беше изненадан, но приятно, тъй като беше допуснат за пръв път в нейната частна стая. Но утринната стая на Валери дьо Вентадур, където тя четеше, размишляваше и пишеше, се различаваше твърде много от потъналите в коприна стаи на други със същото предназначение. Тя нямаше тържествен вид, беше изпълнена с книги и подредена чисто и грациозно — повече наподобяваше тази на една Корнелия, отколкото на една Аспазия.

Валери не беше там и Малтрейвърс остана сам. След един бърз поглед из стаята той се облегна унесено до стената и забрави всичките предупреждения на Кливлънд.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Валери влезе. Беше необикновено бледа и на Малтрейвърс се стори, че около очите й личат следи от сълзи. Той се разчувства и сърцето му трепна.

— Боя се, че чакахте доста — каза Валери, като му показа един стол близо до този, на който тя седна. — Но ще ми простите — добави тя с лека усмивка. И като забеляза, че той иска да говори, продължи бързо: — Изслушайте ме, господин Малтрейвърс, преди да говорите, изслушайте ме! Казахте такива неща миналата вечер, каквито никога не трябваше да ми се казват. Изповядахте, че ме… обичате!

— Изповядах!

— Отнесете се — рече Валери с внезапна енергия, — не като мъж към жена, а като човешко същество към друго. От дъното на душата и с най-чиста съвест искам от вас да говорите честно и самата истина. Обичате ли ме така, както сърцето ви и геният ви са способни да обичат?

— Да, Валери, обичам ви искрено, страстно! — каза Малтрейвърс изненадан и смутен, но с ентусиазъм в музикалния си глас и усърдните си очи.

Валери го наблюдаваше втренчено, като че ли се мъчеше да проникне в душата му.

Малтрейвърс продължи:

— Да, Валери, когато се срещнахме за първи път, вие събудихте в мен отдавна заспало приятно чувство. Но от тогава насам то предизвика други много дълбоки чувства. Грациозният ви интелект, вашите благородни, дълбоки мисли, завършиха победата, започната от лицето и гласа ви. Валери, обичам ви! А вие, Валери… вие… не се лъжа, вие също…

— Обичам ви! — прекъсна го Валери, като се изчерви силно, но със спокоен глас. — Ърнест Малтрейвърс, аз не отричам това. Честно и откровено изповядвам грешката си. Изпитвах сърцето си през цялата минала безсънна нощ, и изповядвам, че ви обичам. Сега ме разберете: ние не трябва да се срещаме повече!

— Какво!? — простена Малтрейвърс, като падна неволно в краката й и задържа ръката й, която беше сграбчил. — Сега, след като сте дали на живота едно ново очарование, ще го отблъснете така ненадейно? Не, Валери, не искам да говорите така!

Валери дьо Вентадур стана и каза с хладнокръвно достойнство:

— Изслушайте ме спокойно, или ще напусна стаята. И всичко, което ще кажа сега, трябва да остане тайна.

Малтрейвърс също се изправи, скръсти гордо ръце, прехапа устни и застана прав срещу Валери, по-скоро в позата на обвинител, отколкото на обвиняем.

— Валери дьо Вентадур — каза той важно, — аз няма да анализирам и настоявам повече; ще вярвам не на думите, а на делата ви.

— Вие сте жесток — Валери се усмихна тъжно. — Но такива са всичките мъже. Сега нека бъда разбрана. Аз бях сгодена за господин Дьо Вентадур в детинството си. Не бях го виждала до един месец преди сватбата. Нямах никакъв избор. Оженихме се. Не бях привързана към никой друг. Бях горда и суетна: богатство, амбиция, обществено положение за известно време задоволяваха ума и сърцето ми. Но накрая станах неспокойна и нещастна. Почувствах, че нещо в живота ми липсва. Сестрата на господин Дьо Вентадур беше първата, която ми препоръча обикновеното убежище на нашия пол — поне във Франция — един любовник. Това ме ужаси и уплаши, тъй като произхождам от семейство, в което жените са честни, а мъжете храбри. Аз започнах обаче да се оглеждам около себе си и да изследвам истината за философията на порока. Дойдох до заключението, че няма жена, която да е обичала силно един незаконен любовник, и да е била щастлива. Видях също, че е вярна известната отвратителна максима, че една жена — може да живее без любовник, но веднъж допусне ли такъв, тя никога не преминава живота си само с един. Тя бива напускана, не може да понесе уединението и тъгата, и попълва празнотата с втори идол. За нея няма вече падение: всичко се превръща в търкалящо се и несъзнателно слизане от грях към грях, докато дойде старостта и я остави без любов и без почит. Разсъждавах спокойно, тъй като страстите не заслепиха разсъдъка ми. Не можех да обичам егоистите около мен.

Взех решение за пътя, който трябва да следвам, и сега, когато се намирам в изкушение, ще се придържам към него. Добродетелта е моят любовник, моята гордост, моята утеха, моят живот в живота. Обичате ли ме, искате ли да ми откраднете това съкровище? Когато ви видях, за пръв път почувствах един неопределен, но опияняващ интерес към другиго. Обаче не помислих ни най-малко за опасността от това. Докато нашето запознанство напредваше, аз си създавах едно романтично и възхитително видение. Бих била вашия най-добър, най-верен приятел; ваш довереник, ваш съветник, може би, в някои моменти от живота ви бих ви служила за вдъхновител и ръководител. Повтарям, че не предвиждах никаква опасност в общуването с вас. Чувствах се по-благородно и по-добро същество. Чувствах се по-добродетелна, по-спокойна и по-весела. Виждах живота посредством едно пречистващо възхищение от една надарена природа и една дълбока и велика душа. Въобразявах си, че ние винаги ще бъдем така — един към друг — единият, подкрепящ и усилващ другия. Нещо повече, дори размишлявах с удоволствие върху перспективата за бъдещата ви женитба, за любовта ви към съпругата, за нейния принос към щастието ви, а забравих, че сме направени от пръст. Внезапно цялата тази феерия от видения се разпръсна и аз видях, че съм се събудила, и че се намирам на ръба на пропастта — вие сте ме обичали. И в момента на това фатално признание, маската падна от душата ми. И аз почувствах, че сте станали твърде мил за мен. Мълчете още малко, моля ви. Не ви говоря за чувствата, за борбите, които съм изпитала в последните няколко часа — кризата на един живот. Говоря ви само за решението, което съм взела като мисля, че заслужавате истината, която за мен не е недостойно да изговоря. Може би, би било по-женствено да я прикрия. Но сърцето ми съхранява нещо мъжествено в природата си. Аз имам голяма вяра във вашето благородство. Вярвам, че можете да бъдете снизходителен към човешките слабости. Казвам ви, че ви обичам, и се хвърлям във вашето великодушие. И ви моля да ми помогнете в чувството ми към първото — да мислите добре за мен, да ме почитате и да ме оставите!

При последната част на това странно и откровено признание, гласът на Валери беше станал неописуемо покъртителен. Нежността се промъкна в маниерите й. И когато престана да говори, устните й трепереха, сълзите, задържани с голямо усилие, трептяха по очите й, ръцете й бяха стиснати една в друга. Външността й беше смирена, не горда.

Малтрейвърс стоеше съвършено омагьосан. Най-после пристъпи напред, спусна се на едното си коляно, целуна ръката й по начин, показващ голямо уважение, изправи се и се обърна, за да напусне стаята мълчаливо, тъй като нямаше вяра в себе си, че може да се осмели да проговори.

Валери го погледна с изражение на загрижена тревога и извика:

— О не, не! Не ме напускайте още сега. Това е нашата последна среща. Последна! Кажете ми поне, че ме разбирате, че виждате, че ако не съм слаба глупачка, не съм също и една безсърдечна кокетка. Кажете ми дали виждате, че не съм тъй жестока, както изглеждам, че не съм се съзнателно подиграла с вашето щастие, че дори не съм егоистка. Вашата любов — аз не искам повече! Вашето уважение — вашето добро мнение е всичко за мен. О, говорете. Говорете, умолявам ви!

— Валери — каза Малтрейвърс, — ако мълчах, това беше, защото сърцето ми е препълнено, за да може да изказва думи. Вие повдигнахте пред очите ми всичко, отнасящо се до жените. Аз ви обичах, сега ви почитам и обожавам. Вашата благородна откровеност, тъй неприличаща на нерешителната слабост, на жалкото лукавство, присъщи на вашия пол, докоснаха една струна в сърцето ми, която беше няма доста години. Напускам ви и ще мисля по-добре за женската природа. О — продължи той, — побързайте да забравите всичко за мен, което би ви причинило болка. Оставете ме спокоен. В самота и тъга мислете, че запазвам вашето приятелство. Нека това бъде само приятелство. Запазвам въодушевлението, гордостта, за която говорихте. И ако отсега нататък хората се обръщат към мен почтително и с хвалби, чувствайте, Валери, чувствайте, че съм се утешил за загубата на вашата любов като съм станал достоен за вашето доверие и вашата почит. О, да бяхме се срещнали по-рано, когато никакви пречки нямаше да има между нас!

— Отивайте, отивайте си сега — проговори Валери, почти задавена от вълнение. — Бог да ви благослови! Отивайте си!

Малтрейвърс каза още няколко едва чути думи и напусна апартамента.