Едуард Литън
Бурен живот (50)

II

Колата закара господин Ферърс до вратата на една вила, отдалечена три километра от града. Прислужникът се натовари с багажа, а Ферърс тръгна след него с ръце на гърба (както имаше навик да прави) по хубавата обработена градина.

„Една много хубавичка къща. Но ето, струва ми се, пристига първото произведение от изкуството на госпожата да образува семейство.“

Тази мисъл се появи в ума на Ферърс, след като видя едно малко, хубаво момиче, което тръгна тичайки към него, със смел и разглезен вид. След като разгледа малко госта, запита:

— Баща ми ли търсите, господине?

„Баща ми — по дяволите“ — помисли си Ферърс и рече:

— А кой е баща ти, драга?

— Как, мъжът на майка ми! Той не ми е истински баща!

— Не е, миличко, не е истински, разбирам.

— Е!

— Да, аз търся неистинския ти баща — господин Темпълтън.

— О, от тук тогава.

— Ти обичаш ли много господин Темпълтън, драга?

— Разбира се, че го обичам. Вие не сте видели кончето-играчка, което той ми подари.

— Не съм го видял още, мило дете! А как е майка ти?

— О, бедната ми, скъпа майка — каза детето с внезапна промяна на гласа, — тя не е добре!

„В семейното положение, безспорно“ — измърмори на себе си Ферърс и сетне изръмжа:

— Но ето чичо ми. Ужасно име! Чичовците са бивали винаги лоши. Ричард III, и този, който беше направил нещо лошо с децата си в гората, са нищо в сравнение с моя жестокосърдечен сродник, който ме ограби, като взе тази вдовица! Сладострастния, стар… Много се радвам, че те виждам, драги!

Господин Темпълтън, който беше много студен в маниерите си, и който винаги гледаше или над главите на хората, или към земята, току-що беше хванал протегнатата ръка на внука си, поздрави го с пристигането му, и отбеляза, че времето е много хубаво.

— Много хубаво, действително. Това е чудесно място и аз вече се запознах с моята братовчедка. Тя направо е прекрасна.

— И аз мисля същото — каза Темпълтън, малко разгорещено, като гледаше мило към детето.

— Прилича ли на майка си? — попита внукът.

— На кого, драги?

— На майка си — на госпожа Темпълтън.

— Не, не много, може би малко, но няма голяма прилика. Не би ли желал да отидеш в стаята си преди обяда?

— Благодаря ти. Не може ли най-напред да бъда представен на госпожа Темп…

— Тя е заета, Лъмли — прекъсна го сърдито Темпълтън.

„Лицемерката!“ — помисли си Ферърс и каза:

— О, радвам се, дето благородната ти душа е намерила една така подходяща другарка в живота!

— Това е много добре и аз съм доволен. От тук се минава за къщата.

Лъмли беше настанен в разкошна спалня, с тъмнокафяви пердета, по които имаше нарисувани звезди. Той се облегна в голям фотьойл и започна да се протяга и да се прозява с такава пламенност, като че ли му принадлежеше всичкото състояние на чичо му. След това бавно съблече дрехите си и облече спретнат черен костюм, благодари на звездите си, дето въпреки всичките си прегрешения, никога не е бил конте, и никога не му е правила удоволствие някоя хубава жилетка. Ако беше обратното, той добре знаеше, би съвършено опълчило чичо му против него. Той се забави в стаята си докато втория звънец му съобщи да слиза. Като влизаше в приемната, която дори и през юли беше неприветлива, видя чичо си вътре, и една млада, нежна и хубава жена, полупотънала в голям, но не твърде удобен фотьойл.

— Леля ти, госпожа Темпълтън, госпожо, внукът ми, господин Лъмли Ферърс — каза Темпълтън, като махна с ръка. — Джон, обяда!

— Мисля, че не съм закъснял!

— Не — каза кротко Темпълтън, тъй като той обичаше внука си и започна да омеква малко към него, виждайки, че Лъмли посрещна приятно новото положение на нещата.

— Не, драго момче, не, и аз считам редът и точността за главни добродетели в едно добре уредено семейство.

— Обяда, господа! — съобщи икономът, като отвори вратата на съседната стая.

— Позволете — Лъмли предложи ръката си на лелята. — Колко е приятно тук!

Госпожа Темпълтън отговори нещо, но какво — Ферърс не можа да чуе, толкова нисък и задавен беше гласът й.

„Срамежлива — помисли си той, — странно за една вдовица! Но такива ги правят тези съпрузи!“

При все че мебелировката на апартамента беше скромна, за състоянието му можеше да се съди по обяда, който беше сервиран от многочислени прислужници. Той беше богат човек и се гордееше с богатствата си, считайки това за почтено и морално. Колкото се отнася до обяда, Лъмли познаваше вкуса на чичо си и беше готов за различни вина и месна храна.

В промеждутъците на обяда Ферърс се опитваше да започне разговор с леля си, но въпреки цялото си остроумие, не успя. В чертите на госпожа Темпълтън имаше изражение на дълбока, но спокойна меланхолия, която би натъжила мнозина, които биха видели в нея тъй млада и приятна жена. Това беше очевидно, нещо повече от срамежливост и резервираност, което я правеше мълчалива и й придаваше вид на подчиненост. В нейното мълчание имаше такава естествена хубост, че дори Ферърс не можеше да отдаде държанието й на надменност или негодувание. Той беше доста озадачен. Помисли си: „Как може една вдовица, когато се ожени за някое богато старче, да бъде меланхолична, не мога да разбера!“

Темпълтън, сякаш да заглади мълчаливостта на жена си, говореше повече от обикновено. Навлезе много в политиката и изказа съжаление, дето в такива критични времена не е в парламента.

— Ако имах твоята младост и здраве, Лъмли, не бих пренебрегнал страната си.

— И аз бих желал да бъда в парламента — каза смело Лъмли.

— Смея да кажа, че ще бъдеш — отговори чичото сухо. — Парламентът е съпроводен с много разноски. Шампанско за господин Ферърс.

Лъмли говори малко през останалото време от обяда. Темпълтън обаче стана по-весел по времето, когато сервираха десерта, и започна да бели една ябълка, хвалейки пред Лъмли овощните си градини.

— Когато се установиш на полето, Лъмли, непременно си насади една градина.

— О, да — каза Лъмли почти горчиво — и няколко хрътки, също и един френски готвач. Всичко това ще подобава на богатството ми.

— Ти повече разсъждаваш върху паричните въпроси сега, отколкото по-рано — каза чичото.

— Драги — отговори важно Ферърс, — в скоро време ще бъда това, което се нарича човек на средна възраст.

— Хм! — каза хазяинът.

Последва дълго мълчание.

Лъмли беше човек, който познаваше много характерите на хората, поне на обикновените. И сега прехвърляше в ума си какво поведение би било разумно да държи пред богатия си роднина. Имаше голяма резервираност и достойнство в човека, който можеше нещо да даде, който Ферърс не можеше да „пробие“. Той реши, следователно, да употреби друг начин, за който неговите сърдечни маниери подхождаха отлично. Едва беше взел това решение, когато госпожа Темпълтън стана и с грациозен поклон, с нежна, макар и изнурена усмивка, излезе от стаята. Двамата господа се настаниха отново край масата и Темпълтън бутна бутилката към Ферърс.

— Налей си, Лъмли. Пътешествията изглежда са развалили веселостта ти. Станал си по-замислен.

— Драги — каза отсечено Ферърс, — искам да се посъветвам с теб.

— О, млади човече! Ти си прегрешил в някои разходи, играл си на комар, бил си…

— Не съм направил нищо, драги, което да ме направи по-малко достоен за твоето уважение. Повтарям, искам да се посъветвам с теб. Аз изживях буйните си младежки години, сега съм готов за задълженията в живота. Имам способности, вярвам в кариерата си и притежавам прилежание. Искам да заема едно положение в света, което да изкупи предишната ми леност и което да прави чест на семейството ми. Драги, аз вземам пример от теб и сега искам твоя съвет с твърдото решение да го следвам.

Темпълтън се сепна. Той постави ръката си на челото и загледа с изпитателен поглед високото чело и смелите очи на внука си.

— Вярвам, че си искрен — каза той след кратко мълчание. — Добре, ще помисля върху това. Аз обичам честните амбиции, не твърде прекалените. С едно почтено положение в обществото е правилно да се желае и богатството е добро, защото — прибави богатият човек, вземайки друго парче от ябълката, — то ни дава възможност да помагаме на хората.

— Драги — каза Ферърс с въодушевление, — тогава признавам, че моята амбиция е точно от този вид, за който говориш. Аз не съм известен, желая почтена известност. Състоянието ми е посредствено, желая то да бъде голямо. Не искам нищо от теб, познавам великодушното ти сърце, но искам сам да направя кариерата си! И… да помагам един ден… на хората.

— Лъмли — каза Темпълтън, — никога те съм те уважавал повече от сега. Слушай, ще ти се доверя — считам, че правителството намира, че е задължено към мен.

— Зная — каза Ферърс, чиито очи блеснаха при мисълта за една синекура, защото тогава съществуваха синекури!

— И — продължи чичото, — имам намерение да искам известно благоволение за това.

— О, драги!

— Да, мисля, че ще мога да уредя, да…

— Добре, драги!

— Да получа едно баронство за мен и за наследниците ми; вярвам, че скоро ще образувам семейство!

Ако някой бе дръпнал силно Лъмли Ферърс за ухото, той по-малко би се разтревожил от това, отколкото от тези проекти на чичо си. Брадичката му се отпусна, очите му изпъкнаха и той остана съвършено мълчалив.

— Да — продължи Темпълтън, — аз отдавна бленувам за това. Характера ми е неопетнен, състоянието ми е грамадно. Аз съм упражнявал парламентарното си влияние в полза на министрите, и в тази търговска страна никой не може да има по-големи претенции от Ричард Темпълтън за почестите на едно добродетелно и религиозно положение. Да, моето момче, аз харесвам амбицията ти. Ти виждаш, че и самият аз имам подобна. Понеже си искрен в желанието си да вървиш по стъпките ми, мисля, че мога да добия за теб по-младшо участие в едно високо почтено положение. Чакай да видя, твоят капитал сега е…

— Извинявай, драги — прекъсна го Лъмли, като се изчерви леко възмутен, въпреки желанието си, — аз зачитам много търговията, но родството ми от бащина страна ми пречи малко. И, позволи ми да прибавя, на тези роднини, които винаги са били благосклонни към мен, няма да им стане приятно, ако възприема твоите възгледи за напредване. Лорд Саксингъм е министър от кабинета.

— Хм, Лъмли, хм! — каза замислено Темпълтън. — Ще видим за това. Още малко вино?

— Не, благодаря, драги.

— Тогава аз ще изляза да се поразходя и ще помисля по въпроса. Ти можеш да отидеш при госпожа Темпълтън. Като се върна, ще прегледам вестниците. Перството е едно хубаво нещо, нали? Един английски перски сан, да, един английски перски сан!…

Казвайки това, господин Темпълтън позвъни да му донесат шапката и бастуна, и излезе на разходка.

„Светът е моята мида, която ще разтворя със сабя — измърмори Ферърс, — аз ще вмъкна това егоистично старче в моите цели, защото нямайки гений за писане и красноречие за декламиране, ще видя дали нямам поне изкуство за правене на планове и кураж за действие. В поведението е моя талант, но какво друго е поведението, ако не едно твърдо преминаване от предначертанието към изпълнението.“

С подобни мисли Ферърс потърси госпожа Темпълтън. Отвори вратата към съседната стая много тихо, защото по навик всичките му действия бяха бързи и безшумни, и забеляза госпожата да седи до прозореца, погълната от една книга, разтворена върху малка писалищна маса.

„Съвети за младоженките, предполагам, но аз не трябва да я настроя против себе си.“

Той се приближи, обаче госпожа Темпълтън още не го забелязваше и едва когато застана пред нея, той видя, че сълзите й падаха върху страниците.

Малко се смути и, като се обърна към прозореца, се престори, че кашля, и тогава каза, без да гледа към госпожата:

— Страхувам се, че ви обезпокоих.

— Не — отговори същия нисък, отпаднал глас, който беше отговарял преди малко на напразните опити на Лъмли да започне разговор — Това е едно меланхолично занятие, и може би по-добре е да не се отдавам на него.

— Мога ли да запитам кой автор така ви е разчувствал?

— Това е само един том с поеми, не мога да се произнасям върху поезията. Но тук има мисли, които… които… — госпожа Темпълтън престана да говори изведнъж и Лъмли взе бавно книгата.

— А! — каза той, като впери поглед в заглавието, — моят приятел трябва да бъде много поласкан.

— Вашият приятел?

— Да, това е, както виждам, от Ърнест Малтрейвърс, един мой много близък приятел.

— Бих желала да се запозная с него — извика госпожа Темпълтън почти с въодушевление.

— Сигурен съм, госпожо — каза гласът на едно трето лице, със строг акцент, — че не виждам каква полза може да има безсмъртната ти душа от запознаването с драскач на стихове, които ми изглеждат неморални. Аз прегледах този том вчера и не намерих нищо друго в него, освен любовни сонетчета и подобни на тях глупости.

Госпожа Темпълтън не отговори и Лъмли, за да промени темата на разговора, който изглеждаше раздразнителен за съпрузите, каза:

— Ти се завърна много скоро, драги.

— Да, не обичам да се разхождам в дъжда!

— Боже мой, навън вали. Аз не съм обърнал внимание.

— Мокър ли си, драги? Не би ли било по-добре… — започна смирено съпругата.

— Не, драга, не съм мокър, благодаря ти.

„Така, така — каза си Ферърс тази вечер, когато се събличаше да си ляга, — виждам, че чичо ми не е доволен от замисленото лице на леля ми — малко завижда, когато тя не мисли само за него. Толкова по-добре. Аз трябва да открия това бързо. Те не трябва да живеят много щастливо заедно. И заедно с амбициозните ми проекти, мисля, че виждам пътя, по който ще успея да направя така, че добрите неща от този свят да се приближат малко до Лъмли Ферърс.“