Едуард Литън
Бурен живот (4)

IV

Малтрейвърс отиде пръв на определеното място за среща. Характерът му беше почти във всяко отношение необикновено енергичен, но той не бе такъв по отношение на жените — с тях беше на моменти и, тласкан насам-нататък от какъвто и да е импулс, или от каквато и да е страст, у него се проявяваше капризът на едно диво, блуждаещо и изцяло поетично въображение. Малтрейвърс беше, полусъзнавайки това, поет, а жената беше неговата муза.

Той не бе си начертал план на поведение с девицата, с която щеше да се срещне. Не възнамеряваше да й стори никакво зло. Ако тя бе по-малко красива, той би бил еднакво признателен; нейното облекло, младостта и положението й също нямаха отношение към това, че бе избрал такъв късен час за среща.

Той пристигна на определеното място. Зимната нощ се бе вече спуснала; при ясно време се чувстваше, че въздухът е чист, звездите — светли, а дългите сенки спяха тихо и спокойно по продължение на дългия път и по побелялото поле.

Той се разхождаше бодро насам-нататък, без да мисли много за предстоящата среща, като си пееше стари немски и английски песни и като се спираше да се вглежда в мълчаливите звезди.

Най-после видя Алис да се приближава: тя пристигна със смирен и благороден вид. Сърцето му започна да тупти по-бързо; той се почувства млад и сам с красотата.

— Хубаво момиче — каза неволно и механично, — изглеждаш добре на тази светлина! Как да ти благодаря задето не си ме забравило?

Алис отпусна ръката си, за да бъде хваната от неговата, без никаква съпротива.

— Как ти е името? — попита той, като наведе лицето си към нейното.

— Алис Дарвил.

— А твоят ужасен баща… действително твой баща ли е той?

— Действително, баща ми е. И майка също! Твърде беден е, господине. Когато го погледнах в очите и когато след това, докато вие бяхте обърнат гърбом, той взе ключа от вратата, почувствах, че… че сте в опасност.

— Добро момиче… продължавай.

— Казах му за това, когато се качихме горе. Не знаех дали да го вярвам, когато каза, че няма да ви навреди, но откраднах ключа от външната врата, който той бе захвърлил на масата, и се прибрах в стаята си. Вслушах се зад моята врата; чух го да слиза долу; той се спря за известно време; а аз го наблюдавах отгоре. На мястото, където стоеше, има една задна врата към полето. След известно време чух един глас да му шепне: познах гласа и след това те, двамата, излязоха през задната врата; тъй че аз се промъкнах долу, излязох навън и се ослушах и знаех вече, че другият човек е Джон Уолтър. Мене ме е страх от него, господине. И тогава Уолтър каза: „Аз ще взема чука и няма значение дали ще бъде буден или заспал, ние ще извършим това.“ А баща ми каза: „Чукът е под стряхата.“ Видях, че няма никакво време за губене, господине, и… и… но вие знаете останалото.

— Но как избяга ти?

— О, баща ми, след като се разговори с Уолтър, дойде в стаята ми, би ме и ме заплаши; като си легна, се облякох и се измъкнах навън; тъкмо беше започнало да се разсъмва и тръгнах, и вървях, докато те срещнах.

— Бедно дете, в какъв вертеп, в какво гнездо на пороци си израснало!

— Какво, господине?

— Не ме разбираш. Учила ли си се да пишеш и да четеш?

— О, не!

— Молиш ли се понякога?

— Молила съм се на баща ми да не ме бие.

— А на Бога?

— Бог ли, господине? Какво значи това?

Малтрейвърс се отдръпна ужасен и подплашен. При все че беше преждевременно философ, това дълбоко невежество обърка неговия ум. Беше чел всичките спорове на учените върху това — дали понятието за Върховното същество е вродено, но никога досега не се бе срещал с човек, който да не съзнава каквото и да било за Бога.

След малка пауза каза:

— Бедното ми момиче, ние не се разбираме. Знаеш ли, че има Бог?

— Не, господине.

— Никой ли не ти е говорил за това кой е направил звездите, които сега гледаш, земята, върху която ходиш?

— Не.

— А не си ли помисляла никога сама за това?

— Защо да съм помисляла? Какво общо има това, когато съм замръзнала и гладна?

Малтрейвърс я погледна недоверчиво:

— Виждаш ли голямото здание с кулата, която се издига към звездите?

— Да, господине, разбира се.

— Как се нарича то?

— Черква.

— Никога ли не си влизала там?

— Не.

— И не знаеш какво правят хората там?

— Баща ми казва, че един човек говори глупости, а другите хора го слушат.

— Твоят баща е… не е важно. Добри небеса, какво ще правя с това нещастно дете?!

— Да, господине, аз съм много нещастна — каза Алис, дочувайки последните му думи и сълзи потекоха по бузите й.

Малтрейвърс не помнеше през живота си да е бивал толкова покъртен. Той почувства, че има някаква святост в нейното невежество, и неговата признателност и благородно чувство към нея придобиха почти братски вид.

— Знаеш ли поне какво значи училище?

— Да, говорила съм с момичета, които ходят на училище.

— Би ли желала да ходиш на училище?

— О, не, господине… моля те, недей!

— Какво би желала да правиш тогава? Говори, дете. Аз ти дължа тъй много, че бих се почувствал твърде щастлив да те видя, че имаш удобства и си задоволена по начин, какъвто желаеш.

— Бих желала да живея с вас, господине.

Малтрейвърс се сепна, полуусмихна се и се зачерви… Но, като погледна в очите й, които бяха фиксирали погледа си в неговите, забеляза такава непристореност, щото разбра, че тя е съвършено невежа й тълкуването, което би могло да се направи на едно тъй откровено изявление.

Казах, че Малтрейвърс бе едно буйно, ентусиазирано, чудновато същество — фактически, пълно с необикновен германски романтизъм и със свръхестествено съзерцание. Той се бе затворил веднъж в разстояние на месеци да изучава астрономия; друг път за малко щеше да рискува живота си и свободата си в една яростна конспирация на младите републиканци от неговия университет, в която, бидейки по-смел и по-луд от болшинството от тях, беше активен водител. Това бе, действително, лудост, която го бе принудила да напусне Германия по-скоро, отколкото той самият или родителите му желаеха. Той нямаше в себе си нищо от трезвеността на англичаните. Всичко, което бе странно и ексцентрично, имаше едно непротивостоимо очарование за Ърнест Малтрейвърс. Ето защо у него се зароди внезапна идея, която се съюзи с фантастичната му философия. Той сам щеше да учи това очарователно момиче — то щеше да пише красиви букви върху листовете. Уви, не помисли за резултатите! На тази си възраст Ърнест Малтрейвърс никога не успяваше да предвиди последствията от разгорещеността на един прибързан опит.

— Тъй че — каза той след късо размишление, — ти би желала да живееш с мен, нали? Но, Алис, ние не трябва да се влюбваме!

— Не разбирам, господине.

— Нищо — каза Малтрейвърс малко объркан.

— Аз имам желание да работя.

— Ха!

— И вие ще ми бъдете един добър господар.

Малтрейвърс беше полуразочарован.

— Добре, Алис, ще бъде както желаеш. Удобно ли ти е там, където си, в новата квартира?

— Не.

— Защо?

— Много у шумно, а аз бих желала да бъда на тихо място, за да мисля за вас.

Младият философ се върна пак към плана си.

— Добре, Алис… иди си на същото място… аз ще наема една вила утре и ще те уча да пишеш и да четеш, да се молиш и да знаеш, че имаш един баща горе, който те обича повече от този, който е тук. Ела да се срещнем пак в същия час утре. Защо плачеш, Алис? Защо плачеш?

— Защото… защото — изхълца момичето, — аз съм тъй щастлива, искам да живея с вас и да ви виждам.

— Отивай, дете… отивай! — каза Малтрейвърс и се отдалечи по-бързо, отколкото подобаваше на новото му положение на господар и учител.

Погледна назад и видя момичето да гледа след него, махна с ръка и то тръгна, и го последва бавно обратно към града.

Малтрейвърс, при все че не беше по-възрастният син, съзнаваше, че е наследник на големи богатства; той получаваше средства, които бяха достатъчни да задоволят прищевките на един младеж, който не е научил в Германия нито едно от прекалените понятия, които са обикновени за младите англичани от подобен род и положение. Той бе едно капризно дете, непризнаващо никакъв друг закон, освен своето въображение. Неговото завръщане у дома не се очакваше — нищо не можеше да препятства на неговия нов каприз. На другия ден той нае вила с веранди и с рози, със зимна градина и с моравка, която оправдава английската пословица за вилата и любовта. Тя беше построена от някой си търговец ерген за някоя си красива Розамона, и правеше чест на неговия вкус. Една стара жена, взета заедно с къщата, щеше да готви и да прислужва. Нито старата жена, нито притежателят на вилата можаха да разберат платоническите намерения на младия чужденец. Но той си плати наема в аванс, тъй че те не влязоха в подробности. Той обаче счете за благоразумно да прикрие името си. То бе познато в града, който се разрастваше не много далеч от местожителството на баща му, един богат и от знаменито произхождение провинциален джентълмен. Той възприе, следователно, обикновеното име Бътлър, което в действителност принадлежеше на едни негови майчини роднини, и само по това име беше познат както на околността, тъй и на Алис. От нея той не би желал да се прикрива — но по един или друг начин никакъв случай не му се беше удал до сега да спомене дори нейде за своите родители и за своя род.