Едуард Литън
Бурен живот (60)

I

Вилата на Кливлънд беше пълна с лица, наричани обикновено приятни. Между тях беше и Флорънс Лейсълс. Разумният и доста възрастен човек винаги беше съветвал Малтрейвърс да не се жени твърде млад. Обаче той не искаше от него да отлага този важен момент от живота до безкрайност, когато вече разцвета на сърцето и чувствата му премине. Мислеше подобно на старите законодатели, че тридесетте години са възрастта, в която човек трябва да направи избора си, и че заедно с разума на възмъжаването трябва да се смеси и страстта на младостта. И той виждаше, че Малтрейвърс действително се нуждае от истинските радости на семейния живот. Разбираше също, че никоя друга жена не би могла да симпатизира повече на възгледите на Малтрейвърс, както и да оцени характера му, отколкото надарената и блестяща Флорънс Лейсълс. Кливлънд гледаше снизходително на ексцентричността на нейните мисли и поведение — ексцентричност, за която той мислеше, че ще се разтопи бързо под влияние на привързаността и любовта, които обикновено извършват голяма промяна у жените. Там, където те са силно и интензивно почувствани, правят дори и най-упоритите характери да се отпуснат и приспособят към чувствата и навиците на своя любим.

Величественото самообладание на Малтрейвърс беше точно това качество, което придава на мъжете една несъзнателна власт над мислите на жена, чувствата на която са спечелени. Освен това, Кливлънд беше от тези хора, които напълно оценяват преимуществата на богатството и положението. А при Флорънс и двете бяха такива, каквито биха издигнали Малтрейвърс към едно положение в обществения живот, което щеше да постави нови изисквания към талантите, за които Кливлънд много правилно предполагаше, че са приспособени по-скоро да командват, отколкото да служат. У Ферърс той виждаше човека, желаещ да има власт. У Малтрейвърс, човека, чрез който властта ще бъде носена с достойнство и използвана само за добри дела. Следователно, нещо по-възвишено от простото желание за запазване грубите интереси на Малтрейвърс, караше Кливлънд да желае да осигури за него сърцето и ръката на голямата наследница. Той мислеше, че каквито и да са пречките, те няма да бъдат от страна на Флорънс. Обаче той разумно реши да остави всичко да се развие по естествен път. Не спомена нищо нито на едната, нито на другата страна. Никое място не е по-хубаво за влюбване от това на една голяма, селска къща. Никое време — по-удобно, отколкото края на лондонския сезон, когато изморени от дребни грижи и отегчени от престорени интимности, дори най-студените хора копнеят за тоновете на обичта и възбуждането на една чиста обич.

По един или друг начин се случи тъкмо по това време Флорънс и Ърнест да бъдат постоянно заедно. Те яздеха, правеха екскурзии по реката, седяха на една и съща пейка в лодката. Вечерта, по-младите гости, с помощта на съседните семейства, често се събираха на танци в един временен павилион, построен близо до столовата. Ърнест обаче никога не танцуваше, Флорънс танцуваше в началото, но веднъж като разговаряше с Малтрейвърс, един весел кавалер дойде да я покани за обещания от нея валс и тя остана поразена от сериозната промяна в лицето на Ърнест.

— Никога ли не танцувате? — попита тя докато кавалерът търсеше удобно място да постави шапката си.

— Не — каза Ърнест просто, — не ми се танцува.

Госпожица Флорънс се изчерви, но кавалерът и музиката не й оставиха време за отговор. Обаче след тази вечер тя не танцуваше повече. Заяви, че не се чувства добре и затова й е забранено да танцува.

Малтрейвърс не можеше да не бъде трогнати поласкан от това внимание към мнението му. Но Флорънс се постара да обясни това със съвсем друг мотив, за да избегне всякакво признание.

Две вечери след тази, в която Малтрейвърс прояви своята откровеност, се случи да се срещнат в зимната градина, която беше свързана със залата за танцуване. Ърнест, спирайки се, за да я попита за здравето й, беше поразен от умората и тъгата, които личаха в тона и изражението на лицето й.

— Драга госпожица Флорънс — каза той, — страхувам се, че сте по-зле, отколкото казвате. Вие трябва да се предпазвате. Знайте, че дължите и на вашите приятели да бъдете по-внимателна към себе си.

— Приятели! — каза Флорънс горчиво. — Аз нямам никакви приятели! Дори баща ми едва ли би отсъствал от някой министерски банкет една седмица след смъртта ми. Но такъв е общественият живот. Неговият горещ пламък заличава пламъка на по-малките, но свети чувства. Приятели!

Съдбата, която беше направила от Флорънс Лейсълс наследница, на която да завиждат, й беше отказала братя и сестри. И в чест на раждането й я беше лишила дори от любовта на майката! Приятели! Къде да ги намери?

Когато престана да говори, тя тръгна и излезе на верандата. От трептенето на гласа й Ърнест почувства, че тя беше говорила така, за да прикрие или потуши сълзите си.

— Въпреки това — каза той, следвайки я, — има един вид по-отдалечени приятели, от които госпожица Флорънс Лейсълс не може да се откаже, колкото и да иска. Между най-долните от този вид, нека ми бъде позволено да се наредя аз. Хайде, присвоявам си привилегията да съветвам: нощният въздух е един лукс, в който вие не сте се впускали.

— Не, не, той само ободрява и успокоява. Вие ме разбирате погрешно. Моята болест не е такава, която се лекува с тихото небе и спящите цветя!

Малтрейвърс очевидно не беше влюбен във Флорънс, но не можеше да не чувства, че напоследък беше под прякото влияние на нейните редки и изобилни лични и умствени дарби. И той хранеше към нея силен и дори изпълнен със симпатии интерес — самата откровеност, с която той беше свикнал да й говори, многото прилики, които имаше между него и един ум, тъй естествено силен и тъй богато култивиран, вече бяха установили тяхното запознанство върху интимна почва.

— Не мога да ви възпра, госпожице Флорънс — каза той, полуусмихнат, — но съвестта ми няма да позволи да бъда ваша съучастница. Аз ще потърся лорд Саксингъм да го изпратя при вас.

Флорънс, лицето на която беше обърнато настрана от него, изглежда не го чу.

— А вие, господин Малтрейвърс — каза тя, обръщайки се бързо, — вие… имате ли приятели? Чувствате ли, че има не обществени, но частни симпатии и длъжности, за които животът е по-скоро една довереност, отколкото едно притежание?

— Госпожице Флорънс! Нямам приятели, вярно е. Най-близък ми е Кливлънд. Но близостта, която има правата на господство над нашето съществувание — аз не я познавам. Може би това е щастие. Научил съм се да се осланям на собствената си душа и да не търся другаде тръстики, за които да се хващам, тръстики, които вятърът може да прекърши.

— О, това е една твърде студена философия. Вие можете да се отдадете на нейната мъдрост. Когато само умът е зает, можете да се задоволите с гордостта на стоицизма, но има моменти, когато сърцето се събужда като от сън — събужда се като уплашено дете, за да се почувства само и в мрак.

Ърнест мълчеше. И Флорънс продължи с променен глас: — Този разговор е странен и вие може да ме мислите действително за една дива, волна, романтична личност, както хората са били склонни да ме наричат. Но ако живея дълго… аз… пфу! Животът отрича амбицията на жените.

— Ако една жена като вас, госпожице Флорънс, никога не би любила, тя ще бъде такава, в която вие може би ще намерите тази най-благородна от всички амбиции: амбицията, чувствана най-много от жените — амбицията, насочена към друг!

— Да! Но аз никак няма да любя — каза Флорънс и лицето й пребледня, огряно от лунната светлина, — но може би — прибави тя, — ще мога да позная благословията на приятелството. — И приближавайки се до Малтрейвърс тя постави ръката си с едно свободно движение върху рамото му. — Любовта, за която казвате „неземна“, не би ли била добре заместена от приятелството? За нас няма опасност да се влюбим. Вие не сте толкова суетен, за да очаквате това от мен, а аз, знаете, съм кокетка. Нека бъдем приятели, довереници, поне докато вие се ожените или аз дам на друг правото да контролира приятелството ми и монополизира тайните ми.

Малтрейвърс се сепна. Чувството, което Флорънс отправи към него, макар и с други думи той някога беше отправил към Валери.

— Хората — каза той, целувайки ръката, която още стоеше на рамото му, — хората ще…

— О, вие мъжете! Хората, хората! Всичко нежно, всичко честно, всичко благородно, възвишено и свято, трябва да бъде нагодявано и осакатявано, за да се приспособи към правилата и мерките на хората! Хората! Роб ли сте на „хората“? Не мразите ли тяхната празнота, тяхното методическо лицемерие?

— Да, мразя и ме отвращава тази суета на човечеството, която се нарича „хората“, и не желая да бъда неин роб!

Малтрейвърс беше стоплен от възбудата на освободените чувства, отдавна и внимателно прикривани. И макар обикновено тъй спокоен и себевладеещ се, той изля страстно всичките си бурни мисли, които, колкото и да регулираме и прикриваме, дебнат дълбоко в душите на всички ни момента, в който да се излеят — мисли, които преобладават в най-издигнатите натури, и принадлежат на истини, които добродетелта не смее да каже на глас. Никога в очите на Флорънс Лейсълс Малтрейвърс не беше изглеждал тъй величествен: оковите, които свързваха силните криле на неговия дух, бяха разкъсани, и цялата му душа се виждаше и издигаше като нещо, което е избягало от робство, което се издига към небето и чувства, че е свободно.

Тази вечер се появи началото на един нов съюз между тези две личности. Млади и хубави, те се съгласиха да бъдат приятели и нищо повече!