Едуард Литън
Бурен живот (33)

VII

О, каква картина беше това — банкерът и разбойникът, седнали в малката приемна, един срещу друг, единият на стола с облегалката, другият на канапето! Дарвил беше още зает със студеното месо и се мръщеше на слабото вино, което послушната стара слугиня беше донесла от най-близката кръчма. Срещу него стоеше почтен, високо почтен човек на етикециите и на церемониите, на приличието и на възпитанието, гледаше важно към долния, дяволски дивак, към човека, който всичко, което имаше, можеше да изгуби, който нямаше нищо в широкия свят, освен злия си, престъпен живот, един златен часовник, ланец и медали, които беше откраднал предния ден, и тринадесет шилинга и три пени в левия джоб на панталона си.

Богатият човек беше много добре запознат с характера на животното пред себе си. Той беше научил от госпожа Лезли (както си спомняме) накратко историята на Алис, и се беше уверил, че баща й е голям разбойник. Но той очакваше да види господин Дарвил като обикновен, груб, приличащ на скот селянин — един изгубен човек, без мозък. Но Лука Дарвил беше умен, полуобразован човек. Той не правеше престъпления от невежество, имаше достатъчно ум, за да има неизгодни принципи и се държеше така, като че ли бе прекарал целия си живот в най-доброто общество. Той не се уплаши нито от дрехите, нито от важния вид на банкера, който, меко казано „се намери в небрано лозе“.

— Слушай, господине, как ти е името? — каза Дарвил, като изпи чаша от виното, като че ли беше вода. — Не можеш да ме измамиш. Какво, по дяволите, се грижиш за почтеността и удобствата на дъщеря ми, или за каквото и да е друго, важно, старо куче! Това е моята дъщеря, за която толкова много се интересуваш! Вярно, моята Алис е едно много хубаво момиче, много, но е чудновато като месечинката. Ти ще направиш един много по-добър пазарлък с мен, отколкото с нея.

Банкерът съвсем се изчерви, прехапа устните си и измери събеседника си от главата до петите, докато последният се излежаваше на канапето, чистеше с клечка зъбите си и мислеше как по-лесно да го избута по стълбите надолу. Лука Дарвил беше победил банкера заедно с всичките му секретари. Тялото му се състоеше само от мускули, подредени от тази внимателна дама Природата колкото се може по-здраво. Дори някой борец за награда би се замислил два пъти, преди да започне да се състезава с него. Банкерът беше човек, който благоразумно отбягваше грешките, и той избута стола половин метър назад, когато привърши наблюденията си.

— Господине — каза след това много тихо, — правите така, че да не се разбираме един друг. Вашата дъщеря е извън вашия контрол, ако продължавате да я отегчавате, законът ще я защити…

— Тя не е пълнолетна — каза Дарвил. — Наздраве, старо момче.

— Дали тя е пълнолетна или не — отговори банкерът, необръщайки внимание на учтивостта, която му беше оказана в последното изречение, — не искам да зная. Аз познавам достатъчно добре закона, за да ми е известно, че ако тя има богати приятели в този град, а ти нямаш никакви, тя ще бъде закриляна, а ти ще отидеш по дяволите.

— Ти говориш като разумен човек — каза Дарвил, показвайки за пръв път известна почит в маниерите си, — гледаш откъм практичната страна на нещата, както ние казваме в нашия клуб.

— Ако съм на ваше място, господин Дарвил, ще ви кажа какво бих направил. Бих оставил дъщеря си и този град още утре сутринта. Бих обещал никога да не я безпокоя, при условие тя да ми отпусне известна сума от печалбите си, която да получавам всеки три месеца.

— А ако бих предпочел да живея с нея?

— В такъв случай, аз, ако съм съдия на града, бих ви изгонил като безделник или бих ви затворил…

— Ха!

— Бих ви затворил, подозирайки ви, че сте откраднали този златен ланец с медали, който носите тъй гордо.

— Чудно, но ти си един умен човек — каза Дарвил несъзнателно, — познаваш характера на хората.

Банкерът се усмихна. Странно е, но остана доволен от комплимента.

— Но — започна отново Дарвил, вземайки друго парче от месото, — ти си на погрешен път, защото ако държиш на почтеността на дъщеря ми, никога не би свързал баща й с подозрението за кражба. Ето ти зъб за зъб, стари ми господине!

— Аз няма да ви призная за неин баща, господин Дарвил. И мисля, че ще ви бъде много трудно да докажете това, в който и да е град, където аз съм съдия.

— Да… Ти си извънредно хитър. Сигурно си се възпитал в Стария Бейли!

— Господин Дарвил, бъдете благоразумен. Имате вид на човек, който не си е изгубил ума и аз ви питам дали, в който и да е град в околността, един беден човек при подозрителни обстоятелства, може да направи нещо против един богат човек с установен характер! Може би сте прав. Аз нямам нищо общо с това. И ви казвам, че трябва да напуснете тази къща в разстояние на половин час. И никога не трябва да влизате вече в нея, в противен случай рискувате много. А ако направите това, десет минути след влизането ви ще бъдете арестуван. Спорът не е вече между вас и беззащитната ви дъщеря, той е между…

— Тези, които си нямат работа, си приказват и карат колите — прекъсна го Дарвил, смеейки се злъчно, но сърдечно. — Добре, добре!

Банкерът стана и каза:

— Мисля, че дадохте една много добра дефиниция. Имате половин час да размислите. Довиждане.

— Чакайте — каза Дарвил, — ти си първият човек, който виждам след много години и който харесвам. Седни, седни, казвам. Нека поговорим малко и скоро ще достигнем до съгласие, струва ми се. Това е добре. Господи! Как бих желал да се намираме с теб в полето, вместо между тези четири стени. Ха! Ха! Аргументацията би била цялата в моя полза тогава.

Банкерът не беше смел човек и цветът му се промени при намека на това любезно пожелание. Дарвил го наблюдаваше сърдито и насмешливо.

Богаташът започна отново:

— Това може да бъде така или не, господин Дарвил, в зависимост от това дали ще имам пистолет в себе си или не. Но на въпроса. Напуснете тази къща, без да спорим повече, без никакъв шум и без да споменаваме на никого за вашите претенции върху тази, която живее тук…

— Добре, а в замяна на това?

— Десет лири сега и същата сума всеки три месеца, докато тази млада дама живее в този град и вие никога няма да я преследвате, нито с думи, нито с писма!

— Значи четиридесет лири годишно. Не мога да живея с толкова.

— Ще струвате по-малко, господин Дарвил, ако сте в Поправителния дом.

— Хайде, направете ги сто, това е доста евтино за Алис.

— Нищо повече — каза банкерът, като закопча палтото си с решителен вид.

— Добре, нека бъде така.

— Обещавате ли или не?

— Обещавам.

— Ето ви десетте лири. Ако след половин час не сте си отишли, тогава…

— Тогава?

— Тогава значи, че сте ми ограбили десет лири и ще трябва да понесете последствията от кражбата.

Дарвил скочи на крака, очите му блестяха, той сграбчи ножа, който беше пред него.

— Вие сте лош човек — каза банкерът тихо, — но това няма никакво значение. Не си заслужава да ме убиете.

Дарвил седна на мястото си, мрачен и изглеждаше победен.

— Ако беше тъй беден като мен… Боже, какъв разбойник щеше да бъдеш ти!

— Мисля, че нямаше да бъда — каза банкерът, — вярвам, че престъплението е нещо много лошо. Може би веднъж бях почти толкова беден като вас, но никога не станах престъпник.

— Ти никога не си бил при моите условия — каза мрачно Дарвил. — Баща ми е бил от добър род, но се е оженил за слугиня, когато бил още в колежа. Семейството му се отказало от него и са го оставили да умре от глад. Той умря в борба с една бедност, с която не беше свикнал, и майка ми отиде пак да слугува. Стана домакиня на един стар ерген и ме изпрати на училище, но след като се ожениха ме взеха от училището и ме дадоха да уча занаят. Всички ме мразеха, тъй като бях грозен, проклети да са! Майка ми ме заряза, защото имаше нужда от пари. Ограби стария човек и я изпратиха в затвора. Там се научи как да краде по-добре в бъдеще. Майка ми умря и аз останах сам в света. Светът беше мой неприятел, не можех да се спогодя с него, тъй че ние влязохме във война. Разбираш ли, старо момче? Ожених се за една бедна и красива жена. Тя ме направи ревнив и да подозирам всекиго. Алис се роди, не вярвах, че е моя, защото не приличаше на мен. Може би беше дете на някой джентълмен. Аз мразя и не понасям джентълмените. Напих се една вечер и ритнах жена си в корема три месеца след раждането. Тя умря, съдиха ме, но ме освободиха. Отидох в друга област и като човек с добро образование и достатъчно хитър, получих работа като механик. Мразех работата, тъй както мразех джентълмените, защото не бях ли по кръв и аз джентълмен? Тук беше проклятието. Алис порасна. Никога не гледах на нея като на моя кръв и плът. Майка й беше една!… Защо да не бъде и тя такава? Ето това е достатъчно. Много извинения, мисля, че трябва да искам, за всичко, което съм направил до сега. Проклет да е света, проклети да са богатите, проклети да са красивите, проклети! Всички да са проклети!

— Вие сте бил много глупав човек — каза банкерът, — и ми се струва, че сте имали много добри карти, стига да сте знаели как да ги изиграете. Както и да е, така сте решили. При все това не е много късно да се разкаете, защото все повече остарявате. Човече, има и друг свят!

Банкерът изказа последните думи с тържествен тон и достойнство.

— Наистина ли мислиш така? — попита Дарвил, гледайки го.

— От цялата си душа.

— Тогава ти не си толкова разумен колкото си помислих — каза Дарвил сухо, — и аз бих желал да говоря с теб по този проблем.

Но нашия уважаем, колкото и да беше искрен вярващ, не беше този, под чийто контрол отчаянието и скръбта изчезваха от борещата се душа. У него имаше успокоителни думи за набожните, но нямаше за скептиците. И тъй, той стана малко бързо и каза:

— Не, господине, това е безполезно. Нямам никакво време за губене. И тъй, още веднъж ви казвам лека нощ.

— Но вие не сте казали къде ще се изпращат сумите ми.

— А, вярно. Ще гарантирам това. Вие ще видите, че моето име е достатъчна гаранция.

— Поне това е най-многото, което имам — отговори Дарвил небрежно. — След всичко това днешната работа не е лоша. Но сигурен съм, че не мога да кажа къде да се изпратят парите.

— Много добре тогава. Най-добре ще бъде да теглите за моя сметка по десет лири всеки три месеца. Където и да сте, всеки банкер може да направи това за вас. Но внимавайте, ако някога превишите сумата, сметката спира.

— Разбирам — каза Дарвил, — щом свърша шишето, ще си отида.

— Това е най-доброто — отговори банкерът като отваряше вратата.

Богаташът се завърна вкъщи бързо. „Излиза, че Алис има малко благородна кръв във вените си“ — помисли си той. „Но този баща, не! Това никога не може да бъде. Бих желал той да бъде обесен. Твърде много бих желал да се нареди работата без женене, но тогава скандал, скандал. След всичко станало по-добре да оставя всички мисли за нея, но тя е чудно красива. И така, хм! Аз бих могъл никога да не остарея.“