Едуард Литън
Бурен живот (61)

II

Сякаш този съюз между Малтрейвърс и Флорънс беше премахнал всяка резервираност, която по-рано съществуваше. Сега те разговаряха свободно, нещо необикновено за хора от различни полове. В обикновения живот, както повечето хора със силни чувства и силно въображение, Ърнест беше мълчалив. Сега сякаш бе снет от гърба му товар. Най-сетне беше намерил личност, която можеше да го разбира добре, когато беше най-откровен.

Здравето и настроението на Флорънс се възвърнаха като по чудо. Малтрейвърс я наблюдаваше през очите на интелекта си. Той не гледаше на нея като на жена — нейните таланти и изключителни идеи толкова го възхищаваха, че отвличаха вниманието му от красотата й. Той гледаше на нея като на нещо отделно от нейния пол — едно славно създание, въпреки че е жена. Веднъж й каза това, смеейки се, и Флорънс го счете за комплимент. Бедната Флорънс! Нейният пол я лишаваше от съдбата, която й беше отредена!

Кливлънд мълчаливо наблюдаваше тяхната интимност. Слушаше с усмивка мълвата за тяхната близост и за разходките им по терасата и скитанията по моравата и предсказваше онова, което ще излезе от всичко това. Лорд Саксингъм беше сляп. Неговата дъщеря беше пълнолетна, притежаваше княжеското си богатство и отдавна му бе внушила правото си на независимост със своя темперамент. Лордът обаче не можеше напълно да разбере характера на нейната гордост и беше напълно убеден, че тя няма никога да се ожени за по-долен от един дук. Що се отнася до нейните флиртове, то той ги приемаше за естествени и невинни развлечения. Освен това прекарваше малко време в Темпъл Гроув. Той отиваше всяка сутрин в Лондон след закуската в своята стая, връщаше се за обяд, играеше на вист и говореше весели глупости на Флорънс в приемната си докато си пиеше виното. Колкото се отнася до другите гости, не беше тяхна работа и не можеха да направят нищо повече, освен да си говорят помежду си. Така Малтрейвърс и Флорънс не бяха обезпокоявани, въпреки че не бяха незабелязани. Малтрейвърс не беше влюбен и не предполагаше, че госпожица Флорънс е влюбена в него или че има опасност от подобно нещо. Това е грешка, която мъжът често прави, но жената никога. Жената винаги знае, когато е обичана, но тя често си и въобразява че е обичана, когато не е. Флорънс не беше щастлива, защото това е едно спокойно чувство. Тя беше възбудена от неопределена, дива и опияняваща страст.

Тя беше узнала от Малтрейвърс, че е била невярно информирана от Ферърс. Никой друг нямаше власт над сърцето на нейния любим. Беше й безразлично дали той я обича или не, за сега те бяха всичко един за друг. Тя живееше за днешния ден и не искаше да мисли за утрешния.

От времето на тази ужасна болест, която стана причина да се промени толкова начина на живот на Малтрейвърс, той не беше се проявил като автор. Напоследък обаче старият навик се беше появил отново. През това време се бяха натрупали толкова идеи и чувства, че той трябваше да се освободи от тях. За някой хора да пишат не е само желание, а съдба, без която не могат. В сегашната си работа той се съветваше с Флорънс. Неговото доверие я възхити. Това беше един комплимент, който тя високо оцени. И докато ден след ден светлите предначертания добиваха форма, мисълта и въображението намираха „локални жилища“.

През един късен следобед на един септемврийски ден, слънцето бавно напредваше по пътя си на запад, Флорънс беше прекарала целия следобед в стаята си, отплащайки се, както тя се изразяваше, на грубите изисквания на кореспонденцията, по-скоро за сметка на лорд Саксингъм, отколкото за своя сметка. Той изискваше от нея най-голямо внимание към братовчеди и братовчедки, стига да са богати, умни, с добро положение или по какъвто и да е начин важни. Това бе един следобед, когато, освободена от тези задължения, Флорънс излезе на разходка из полето с Кливлънд. Господата и дамите бяха пръснати из близките околности и те двамата бяха сами.

След разговора относно кореспонденцията на Флорънс, те започнаха да говорят за най-хубавия вид литература, тази която свързва интереса на романа с истината на историята, именно за мемоарите и писмата на френските писатели. С тази част от литературата Кливлънд беше много добре запознат.

— Тези приятни и възвишени разговори — каза той, — колко добре са успели да вмъкнат Природата в изкуството! Всичко изкуствено изглежда тъй естествено в тях. Даже чувстват с такава точност, която изглежда се движи по-добре от самото сърце. Тези хубави чувства, тези деликатни отношения на мадам Дьо Севине към дъщеря й, колко приятни са те. Но някак си аз не мога да ги считам най-малкото за майчински. Какъв завършек на едно майчинско писмо е този елегантен комплимент: — Songezque de tous le coeurs ou vousregnez, il ny en aucun ou votre empire soit si bien établi que dans lu mien. Аз едва ли мога да предположа, че лорд Саксингъм може да ви пише така, госпожице Флорънс.

— Не, действително — каза Флорънс, усмихвайки се. — Нито бащите, нито майките в Англия обичат комплиментите. Но аз си признавам, че обичам да се запазва някаква галантност дори при най-близките отношения. Защо да не пренасяме въображението във всичките си чувства.

— Едва ли мога да отговоря на този въпрос — каза Кливлънд, — но мисля, че това би разрушило реалността. Аз по-скоро съм привърженик на старата школа. Ако ми се случеше да поискам чехлите си, струва ми се, бих счел за досадно, ако след като ги получа трябва да кажа хубави думи в замяна.

Докато разговаряха така и Флорънс продължаваше да поддържа своята страна на въпроса, те минаха през малка горичка. Тя ги отведе към ръкав от реката, който разкрасяваше полето, и със спокойната си и сенчеста мрачност контрастираше с по-оживените места на околността. Тук ненадейно се срещнаха с Малтрейвърс. Той се движеше край реката, очевидно погълнат от мисли.

— Ха, най-мислещият Джон! — каза Кливлънд. — Какъв ли нов морал замисляш в нашата гора на Ардените?

— О, радвам се, че ви виждам. Бих желал да се съветвам с теб, Кливлънд. Но преди това искам да уверя вас, госпожице Флорънс, че моите скитания не бяха изцяло безплодни: приемете един подарък от мен — една дива роза, която намерих в най-гъстата част на гората. Розата не е опитомена. А сега, Кливлънд, две думи с теб.

Флорънс пожела да се оттегли, но Малтрейвърс каза:

— Извинете, нямам тайни от вас в тази работа, или по-скоро в тези работи, понеже би трябвало да се разискват две такива. На първо място, госпожице Флорънс, онзи беден Цезарини, когото познавате и обичате… Не, не се изчервявайте…

— Изчервих ли се? Тогава това е било поради припомнянето на един стар ваш упрек…

— Но справедлив! Е, добре, няма значение. Той е такъв, от когото винаги съм се интересувал. Болезнеността на темперамента му само увеличава загрижеността ми за бъдещата му съдба. Получих едно писмо от Дьо Монтен, негов зет, който изглежда е сериозно загрижен за Кастручио. Той иска от него да напусне Англия веднага, като единственото средство за оправяне на обърканите му сметки. На Дьо Монтен се е удал случай да му издейства една дипломатическа длъжност, нещо, което друг път може да не се случи, но какво да се прави? Сигурен съм, че той няма да ме послуша — той гледа на мен като на заинтересован съперник за слава.

— Мислиш ли, че притежавам достатъчно хитро красноречие? — попита Кливлънд. — Не, и аз също съм автор. Хайде, мисля, че госпожицата трябва да бъде неприятният посредник.

— Той има дарби и заслуги — каза Малтрейвърс умолително. — Няма нужда от нищо друго, освен от време и упражнения, които да го отвикнат от навиците му. Ще се потрудите ли да го спасите, госпожице Флорънс?

— Защо не? Ще се видя с него, когато отида в града. Но как така, господин Малтрейвърс, проявявате такъв интерес към един…

— Който не ме обича, искате да кажете. Но той ще ме обича някой ден. Освен това му дължа голяма признателност. С неговите по-слаби качества мнозина биха го нападнали и нека прибавя също, че семейството му изисква доста от мен.

— Вие вярвате в чистотата на сърцето му и в непокътнатостта на честта му? — попита Кливлънд.

— Действително, вярвам. Тези са неизменните качества на поета.

Малтрейвърс говореше разгорещено. И влиянието му върху Флорънс се отразяваше фатално върху нейната оценка за Кастручио, която първоначално беше висока, но напоследък се беше доста разклатила. Тя се беше видяла с него три или четири пъти в промеждутъка от време от получаването на извинителното му писмо и той й изглеждаше по-скоро мрачен, отколкото провален. Но в нея имаше чувство за наранена суета.

— А сега — продължи Малтрейвърс, — относно втората точка на разговора ни. Но тя е политическа — дали няма да дотегне на госпожица Флорънс?

— О, не, към политиката никога не съм равнодушна. Тя винаги ме изпълва с въодушевление или презрение в зависимост от тези, които действат с нея. Моля, продължавайте.

— Ще ме извините обаче — каза в този момент Кливлънд, — тъй като виждам гостите ми да идват насам по моравата, трябва да отида при тях. Ще оставя засега въпроса. Ърнест може да се допита до мен всеки път, когато пожелае.

Кливлънд се отдалечи. Интимността между Малтрейвърс и Флоранс беше от такова естество, че не можеше да има никакво съмнение относно тяхната близост.

— Госпожице Флоранс — каза Ърнест, — почти се радвам за отсъствието на Кливланд. Получих едно писмо от господин… Този държавник не може да разбере и оцени никой друг, освен тези които са запознати с рицарската красота на характера му. Той ме покани да заема един от новите административни постове, които ще създаде. Предложеното ми място е над моите заслуги и нито ми подхожда за това, което съм направил досега, въпреки че, може би, подхожда на това, което ще успея да направя. Прибавям това — каза Ърнест с горда усмивка, — защото знаете, че съм буен и самонадеян.

— Вие приемате предложението?

— Не, не трябва ли да го отхвърля? Нашата политика е еднаква само в определени моменти. Крайните ни цели са съвършено различни. Да служа с господин… означава да направя неравен компромис: да изоставя девет мнения, за да издигна едно. Това не е ли капитулиране в големия храм на съвестта? Никой няма да ме нарича противоречив, защото в обществения живот да се съгласиш с други по един партиен въпрос е всичко, което се изисква. За хилядите въпроси, неузрели още и лежащи в мрака, прикрити в неизвестното бъдеще, не се пита и не се предсказва. Но аз признавам, че ще считам себе си за повече от противоречив. Такива са възгледите ми. Стигнах до тях с мъка, тъй като първоначално сърцето ми туптеше с една егоистична амбиция.

— Имате право, имате право — възкликна Флорънс с пламнали страни, — как мога да се съмнявам във вас? Разбирам жертвата, която правите, защото е гордост да се издигнете над думите на неприятелите в този бурен път към честта, който строгите очи на света виждат, а студеното му сърце го измерва. Но по-гордо е да чувствате, че не сте направили нито една стъпка към целта, която споменът не ще одобри и времето ще оттегли назад. Не, приятелю, чакайте с надежда да дойде времето, когато съвестта и амбицията ще вървят ръка за ръка. Когато големите цели на една светла и широка политика ще лежат пред вас като карта и вие ще може да обмислите всяка стъпка от пътя без да има опасност да се изгубите. Пред вас сега е тронът на литературата, който може да имате, ако притежавате, както вярвам, умствените способности да го достигнете. Тази амбиция може да бъде напусната само ако една по-бурна кариера може да достигне тези обществени цели, към които както книжнината, така и политиката трябва да се стремят. Но тези цели не трябва да се отстъпват за награди или облаги.

Докато Флорънс изказваше тези благородни и възвишени чувства, тя видя в очите на Ърнест една радост, с каквато те никога не бяха я гледали по-рано.

— О, — каза той, когато с внезапен импулс повдигна ръката й към устните си, — благословен да бъде мига, в който вие ми дадохте приятелството си! Това са мислите, които копнеех да чуя, когато се изкушавах да вярвам, че патриотизмът е заблуждение, а добродетелта — само едно име.

Флорънс изслуша това. Тя изглеждаше променена. Приличаше на изцяло привързана и възхитена жена.

Случайно изпусна цветето от ръката си, което Малтрейвърс й беше дал. С неволна радост, задето й се удаде случай да прикрие изражението на лицето си, тя се наведе да го вземе от земята. Правейки това, едно писмо падна от гърдите й и Малтрейвърс, докато се навеждаше, за да предвари движението й, видя че то е адресирано до него с почерка на неизвестната му кореспондентка. Той сграбчи писмото и загледа с поласкано и объркано учудване, първо към него, после към ненадейно разкрития изпращач, Флорънс пребледня и покривайки лицето си с ръце, потъна в сълзи.

— О, колко глупав съм бил! — извика Ърнест. — Да не разбера, да не почувствам, че няма две Флорънс в света! Но ако тази мисъл бе преминала през мен, аз не бих посмял да й дам подслон!

— Отивайте, отивайте — изхълца Флорънс. — Оставете ме, моля ви, оставете ме!

— Не, докато не ми кажете да остана — каза Ърнест с чувство, малко по-дълбоко от нейното, докато се спускаше на коляното си до краката й.

Трябва ли да продължаваме? Когато двамата напуснаха това място, се направиха нежни признания, размениха се тържествени обещания. И Ърнест Малтрейвърс стана избраника на Флорънс Лейсълс.