Светомир Бабаков
Червеният автобус (6)

6

След погребението попът от Заречен запретна ръкави и пое ролята на домакин в осиротелия дом. Къщата се пълнеше с близки и познати, някой готвеше в кухнята, на котлона непрекъснато се вареше кафе — шумно и оживено беше както преди години, когато се откриваше ловният сезон. Мъже и жени изказваха съболезнованията си на Борис и близките му, някои идваха от съседните села, други слизаха далеч от балкана. Попът посрещаше и настаняваше гостите, разпореждаше се и внимаваше жените да не забравят да почерпят някого, сам нареждаше дългата трапеза под лозовия чардак, пълнеше чашите с вино и пиеше с всички, пъргаво тичаше насам-натам и отзад на кръста му подскачаше празният кобур на пистолета.

— Спомни си стария занаят — каза Темелко Стоев. — Затова са го готвили в семинарията: да погребва хората. А ние го направихме бригадир в зареченския кооператив. Остана, така да се каже, по съвместителство поп. Той пожела: „Щом бабите искат поп, аз ще им бъда. Само няма да ме товарите с друга обществена работа.“ Предишният владика му викаше „харамия“ и „червен хъш“, изпрати друг свещеник на мястото му, но зареченци не го приеха. Какво ли не прави владиката да го махне, но не успя. Накрая го анатемоса, а попът, щом научил, му изпратил двайсет яребици с една бележка: „От благодарност за новото звание!“ Такъв си е. Миналата година отидохме със Станков от окръжния комитет да го чуем — на вечернята преди Димитровден вместо църковна служба той говори на богомолците за Октомврийската революция. Така им говори, че ги разплака…

Непрекъснато шеташе насам-натам и чичото на Борис. Даваше си вид, че се разхожда, а мереше с широки крачки двора, надничаше в зимника, оглеждаше стаите.

— Борисе, ти кога ще си ходиш? — запита го той. — Преди да заминеш, трябва да уредим някои неща. Докато беше жив баща ти, не исках да го тревожа, оставих го да си мисли, че къщата е негова. Аз обаче имам документи, че е наследствена. Сега трябва да решим на чужди ли ще я продаваме, на някой от нас ли ще остане. Няма да е лошо да мина старините си тука — където съм се родил, там и да умра. Баща ти си отиде, иде моят ред. Семейството ми е голямо и новата къща взе да ни става тясна. Спогодихме се с Анастасия, ще й платя законния пай. Ще вземе седемстотин лева неизмъчена пара — да не й стане лошо! Кажи какво мислиш?

Борис мислеше за законите и лешоядите. Като момче баща му го изведе със себе си да му покаже как се стреля с ловна пушка. Борис вдигна тогава двуцевката срещу орела, който се виеше над тях. „Недей! — спря го баща му. — Този е лешояд. Забранено е да му се стреля — законът ги покровителствува. Те са санитарите на природата…“

— Аз смятам — продължи чичо му, — че няма смисъл да я обявяваме за продан. Кой ще я вземе? Виж какви къщи строят сега хората…

Борис излезе от къщи и тръгна из улиците. Той подритваше камъчета или някоя празна цигарена кутия пред себе си, оглеждаше къщите, спря при една група работници и им помогна да изправят стълба за електрическата мрежа, четеше разлепените некролози за смъртта на баща му — имаше некролози от градския комитет на партията, от борците против фашизма, от колектива на въжарската фабрика, от ловно-рибарското дружество, видя и некролози, под които начело в списъка на дълбокоопечалените беше и неговото име, но не го прочете; една жена, която не позна, го спря да му изкаже съболезнованията си — тя миришеше отблъскващо силно на терпентин, подбираше превзето думите си и съчувствието й го раздразни.

Борис отиде да се сбогува с Темелко Стоев. Председателят имаше приемен ден, в кабинета му непрекъснато влизаха и излизаха хора и той го покани да почака. Няколко души обсъждаха току-що получения градоустройствен план, Темелко Стоев слушаше забележките и възраженията, намесваше се в разговора и в същото време подписваше разрешителни за отпускане на дървен материал за строеж, въртеше ръчката на телефона и се караше за някаква бригада, която сутринта не постъпила на работа на обекта „водохващане“, издействува камионът на въжарската фабрика да докара риба за града, обеща да отиде в извънградския пионерски лагер и да присъствува вечерта на тържествен сбор, заплаши директора на търговското предприятие, че ако не се подобри снабдяването, ще го изпрати заедно със служителите му да берат домати и пипер, изслуша двама стари занаятчии, които с дълги заобикалки и усуквания казаха накрая, че данъкът им е несправедливо увеличен, и обеща да разгледа лично тяхното оплакване. Борис навиваше и размотаваше на пръста си верижката с ключа на Мика — с какви неща само си запълват хората дните! — и пропускаше половината от разговорите.

Когато останаха най-после сами, Темелко Стоев запали цигара:

— Днес е сравнително спокоен ден — каза той, — само у дома да не ме чакат други. Чудни хора са нашенци: мислят, че в къщи ще съм по-отстъпчив. Толкова години минаха, а някои още гледат на държавното като на чуждо: душа дават да вземат незаконно материал, да сложат ръка на общинско място, да не платят данък. За пет стотинки да е, но да излъжат държавата. Когато са стари, хайде, ще речем: свикнали са така, но когато дойдат и млади! Не те попитах какво те води при мен.

— Дойдох да се сбогувам.

— Тръгваш, така ли? И вземане-даване с нашия град няма да имаш повече?

— Изглежда, бай Темелко.

— Ти стана ли член на партията? Помня, че искаха сведения.

— Бях предложен за кандидат тъкмо когато дойде съкращението.

— И после? Никой не постави отново въпроса, така ли?… В замяна на туй младият Петев, лекарят, е станал партиен член.

В кабинета влезе директорът на техникума, информира председателя как върви ремонтът на училищната сграда и поиска съдействието му да набавят нов струг за работилницата. Двама сондьори се оплакаха, че домакинът на съвета им дал за работа пробити гумени ботуши.

— Преди да заминеш, уреди ли наследството? — запита Стоев, когато останаха пак сами.

— Ще оставя всичко на чичо, бай Темелко.

— Как така на чичо ти! Той няма право на къщата, сигурен съм.

— Каза ми, че има документи. Поне няма да живеят чужди хора в нея, бай Темелко.

— На времето чичо ти стана причина да ни вкарат в затвора. Баща ти оттогава не искаше да го види. С лакомията си ни провали. Двамата с Попа трябваше да минем в нелегалност. Знаехме, че и у вас е рисковано, но друг не посмя да ни прибере, всички се бояха да не им запалим чергата. Копаехме под плевника скривалище, баща ти изнасяше с торбичка малко по малко пръстта, когато отиваше на работа. Уж че си носи храна. Чичо ти го забелязал и решил, че изнася жито от хамбара на дядо ти, досвидяло му и пратил полицаи да проследят родния му брат… Преди малко ти говореше за чужди хора, но като че ли няма по-чужди от бащите и синовете. Как да не знаеш това за чичо си, да не се заинтересуваш! Ама че поколение!

— Поколенията идват с нови грижи, със свои интереси…

— Брависимо!… В последната пиеса леля ти повтаряше все тая дума и сега целият град си служи с нея… Усмихна се, като споменах за леля ти, но не падаш по-долу от нея: наши грижи, ваши интереси — измишльотини! Избрахте си по една роля на обидени, хареса ви и все нея играете.

— Отвратиха ни именно ролите и позите, бай Темелко.

— Чии роли?

— На вашето поколение.

— Като че слушам моя син… Вие какво — искате да ни съдите ли?

— Не.

— Сърдите се, че не ви отстъпваме местата си? Моят Пламен и в това ме упрекна. Заповядайте, вярваме ви.

— Не е и туй.

— Е, какво е тогава?

— Това, което искаме, никой не може да ни го даде. Защото го искаме от себе си.

— Туй поне да беше чул баща ти… А от наследството се отказваш, така ли?

— Да.

— Твоя работа, не мога да ти се бъркам. А ти знаеш ли, че баща ти почина длъжник…

Вратата се отвори, влязоха две жени и Стоев стана да ги посрещне. Борис си спомни писмото на баща си от пролетта. Пишеше му, че е сменил покрива на къщата, че му било трудно, но щял да се справи: „… докато човек има приятели, не е тежко“.

— От задължението на баща си не се отказвам — каза Борис, когато председателят изпрати посетителките.

— Трудно ще ти бъде.

— Ако не бързате много, ще се оправя. Ти говори с Попа.

— Говорихме вече. Е, Борисе, не искаше, но пак ще имаш вземане-даване с нас. — Той се изправи и му подаде тежката си длан: — Да се сбогуваме засега, а?