Светомир Бабаков
Червеният автобус (21)

21

Асансьорът профуча два пъти край Вера — веднаж с вой и гъргорене нагоре, след туй се спусна с трясък, — а тя едва бе достигнала площадката на третия етаж. Ирина ще се зарадва, щом я види, и пак ще си поговорят в стаята на Капитана. Някой й беше казал, че престъпниците рано или късно винаги се връщат на мястото на престъплението; Вера мислеше, че правилото на криминалистите трябва да се разшири и обхване всички хора, които поне веднаж се връщат на мястото, където за пръв път са били щастливи.

Тя погледна през стълбищния прозорец насрещните жилищни блокове. Земята между тях не беше подравнена, личаха още белезите на скорошно строителство, но от затвора нямаше и следа. Колко време мина, откакто идва тук като ученичка да събарят и разчистват? За пръв път тогава Вера видя толкова дебели и пропити с влага стени. Когато товареха камионите, влажните камъни залепваха по ръцете им. Сред развалините тя намери парче хоросанова мазилка с думата „смърт“, изчегъртана с пирон, с клечка, а може би и с разкървавени нокти. Реши да го запази за спомен — сигурно беше част от предсмъртен вопъл на изведен за разстрел затворник; беше чела, че в последните си минути те пишели по стените на килиите „Смърт на фашизма!“ или „Братя, ние отиваме на смърт, вие…“ Тя задели хоросановото парче при дрехите си, но когато след работа го взе, то се разсипа в пръстите й — слънцето го беше изсушило…

Вера четеше табелките с непознатите имена на настанените в апартаментите семейства, представяше си уютните стаи и хората, които живеят в тях, и се питаше дали и зад лъскавите врати не живеят пак затворници. Човек може да носи затвора и в себе си.

Когато стигна четвъртия етаж, тя се почувствува зле и трябваше да се облегне на стената. Нейде зад гърба й профуча асансьорът. Стори й се, че мина през нея. Една възрастна жена сваляше панер изпрани дрехи да ги простре на двора.

— Какво ви е? — спря се жената.

Не можеше да каже на чуждата жена, че е бременна.

— Главата… — прошепна Вера.

— Елате у дома, ето тук живеем.

— Благодаря, мина ми — овладя се Вера. Жената я изчака, докато се скри от погледа й — готова беше всеки миг да я подкрепи. Мокрите дрехи в панера й приличаха на изпрани пелени.

Вера не можеше да й каже истината. Няма човек, на когото да я каже. Знае само лекарката от поликлиниката. Лекарката се опита да я разубеди, но не успя. Тогава настоя да постъпи в болницата. Определиха датата — след две седмици. Лекарката едва се съгласи, боеше се да не стане късно. Двете седмици й се сториха ужасно дълъг срок. А ето вече минаха три дни. Останаха още единадесет. Борис никога няма да научи. Това не го засяга.

Вратата й отвори Капитана и Вера се смути — очакваше, че той ще е в базата.

— Заповядай — протегна й той сърдечно ръка. — Ей сега ще ти издействувам аудиенция от господарката на микрокосмоса.

— Вера, добре дошла! — посрещна я в коридора Ирина. — Не слушай тоя демагог. От вчера е в отпуска да чете, а ми измисля титли. Вместо да го каже на български: домашната слугиня! Как е Борис? Защо не доведе и него?

— Не съм го виждала скоро.

— Да не замина някъде? — запита Капитана.

— Не, но аз съм заета в училище, той работи на смени…

Капитана я прекъсна:

— Когато работеше с нас по селата, се виждахте всеки ден, а сега не можете, така ли? Я кажи какво става?

— Дойдох да науча нещо от вас. За него.

Вера погледна с надежда Капитана. Погледна го и Ирина.

— И аз не съм го виждал — каза той. — Добре е. Вчера е бил при Стефанов, адвоката на Симеон по бракоразводното дело. Урежда прехвърлянето на бащиния си имот.

— Напразно се тревожиш, Вера. Човекът си урежда собствеността, а ти…

— Борис и собственост — ей че го каза! — засмя се Капитана. — Не мога да си го представя. За него всяка собственост е обвързаност и бреме. Борис прехвърля своята част от къщата, Ирина, на завода, където е работил баща му. По този начин ще пресече опитите на чичо си да заграби имота. Щом стане общежитие или клуб на младите работници — чичото ще се откаже от делото. Няма да прави разноски, за да вземе после няколко лева наем.

— Откъде знаеш толкова подробности, щом не сте се виждали?

— Когато човек се интересува, научава.

— Това, че собствеността е обвързаност и бреме, Стефанов ли ти го каза?

— Борис.

— Значи сте говорили за прехвърлянето?

— Каза ми го, Ирина, когато се ожени Алхимика. — Капитана видя, че жените не го разбраха и продължи. — Готвачът в поделението. Доведе си една девойка от село, а нямаше къде да живеят — дотогава той спеше в летището. Борис им отстъпи квартирата си. Наскоро си беше купил гардероб, легло и две кресла — остави им ги за сватбен подарък. Взе си куфарите и се пренесе у кака Мара.

Вера си спомни празната стая на Борис и двата готови за път куфара зад вратата. След туй старите кресла в нейния хол. Баба й, за да ги запази за нея, им беше ушила смешни калъфи от пъстра басма и креслата напомняха маскирани момчета: по време на карнавала. Докато завършат апартамента й, Вера ги държа на тавана у една своя състудентка. Не са се познавали с Борис, когато е подарил креслата, но пак й се стори, че той се е подиграл с нея.

— А сега разрешете ми да се оттегля — каза Капитана. — След два часа, в почивката, ще дойда да пием кафе.

— Един въпрос, Капитане — спря го Ирина. — Откога не сте се виждали с Борис и защо? Никога не е минавало толкова време, без той да дойде у дома.

— Обидих го, Ирина, затуй не идва.

— И това ми било другари! Какво му каза?

— Има неща, които човек не споделя и с жена си.

— Но нали ти е другар, как така го обиди!

— Именно защото ми е другар.

— А другарството ви, Капитане?

— Кое е по-важно, Ирина: да запазиш другарството или да е добре на другаря ти?

— И мислиш, че на Борис сега му е добре?

— По-леко му е след инжекцията, която му сложих. Амбицира се, изкарва си яда и разочарованието на мен… — каза Капитана и излезе.

— Нищо не разбрах — вдигна рамене Вера и погледна Ирина.

— И аз. Но чакай, какво си видяла още! Те са в състояние всеки ден да ни поднасят по една изненада.

— На тебе, Ирина — може би, но на мене — вече не!

— Запомни какво ми каза, за да не ме упрекваш след време, че измислям. Колко пъти ми е идвало да си събера багажа и да се махна, но да не чуе дяволът — Ирина почука с пръст по масата, — не съжалявам, че съм останала. Кажи ми защо се скарахте?

— Беше съгласен кака Мара да дойде да живее в моя апартамент.

— Щом не иска да отиде при децата си, защо да не я вземете при вас.

— Ти, Ирина, би ли я прибрала?

— Ако бях на твое място, сигурно.

— А Капитана?

— Дори няма да му дойде на ум да пита защо кака Мара живее тук. Откакто сме женени, без да преувеличавам, най-малко половината време при нас е живял някой негов приятел или приятел на приятелите му. Дори и когато имахме само една стая.

— Да ти се пречкат непрекъснато чужди хора е равнозначно да нямаш въобще семейство… Искам да сме само двамата. Поне в началото.

— Добре че не го каза пред Капитана. Слушай, мила, опитай се да ги разбереш. Те са израсли и живели години наред далеч от семействата си. Тия, които ти наричаш чужди, са им заместили най-близките роднини. При тях много от нашите понятия имат съвсем друго съдържание.

— И аз, Ирина, израснах сред чужди хора и не приемам твоето обяснение. Ако мъжът ми непрекъснато води в къщи чужди хора, значи, че с мене не му е добре.

По това, как Ирина се присви и притихна над масата, Вера разбра, че сбърка — без да иска, се беше докоснала до нещо, което я измъчваше, — но беше късно, не можеше да върне назад думите си. Дали не е за туй, че нямат деца? Вера не е омъжена, а носи под сърцето си дете. И не бива да го роди. Тя израсна без родители и знае какво е. Ако някога стане майка, детето й трябва да има всичко, което липсваше на нея. Какво объркано нещо е животът…

Ирина мълчи, по лицето й личи, че й е мъчно. С какви хубави намерения дойде при нея, а какво излезе! Защо? Орисията продължава. Разширява се. Борис се отдръпна. Кака Мара. Сега и Ирина. Няма да идва повече тук. Няма въобще къде да отиде. Ще си стои сама в къщи. В апартамента. При електрическата готварска печка с трите колела. Както я стовариха в кухнята носачите, така си остана — неразопакована. Защо ли й трябваше да я взема! Вноски в банката, удръжки за печката, сега я викат и при съдия-изпълнител. Сигурно баща й ще си търси парите от полицата. За всичко е виновен той…

В стаята влезе Капитана:

— Умълчахте се и не мога да чета. Хубава сграда, модерна, толкова пари са пръснати за нея, но как никой не е помислил за звуковата изолация! Докато ви чувах да бъбрите, работата ми вървеше, а сега си мисля защо спряхте. Вера, да не те обиди Ирина? Не й обръщай внимание, тя е разстроена от смъртта на учителя.

— Капитане, остави ни, гледай си книгите.

— Не, ще направиш кафе. Станалото станало, стига. Не разстройвай и гостенката. Кой те кара да ходиш там?

— Аз не за туй, разбери. Мене героизмът му…

— Хубава, смела постъпка, но чак героизъм! Не разбирам какво изключително е станало. Постоянно загиват хора: застрелват от засада граничари, падат летци, скали затрупват миньори.

— Но те загиват при изпълнение на служебния си дълг!

— Аз, Ирина, не мога да разгранича къде свършва служебният дълг и къде почва човешкият. За мен е едно и също. Вера, ти как мислиш?

— Не зная кой учител е умрял.

— Целият град говори — намеси се Ирина, — как може ти да не чуеш. Колежка си му! Загина един млад учител. Видял, че влакът ще прегази две деца на линията, хвърлил се, спасил ги, но сам…

— Вървял с класа си по линията — ужас!

— Не са негови ученици. Не ги познавал дори. Минавал оттам случайно. Това не иска да разбере моят мъж. Ако беше някой друг — граничар, миньор, — нямаше да се изненадам, но учител!

— Не го казвай пред Вера — прекъсна я Капитана. — Бачо Киро какъв беше? Райна княгиня? Дядо Петко, дядо Благоев? Да изброявам ли още?

— Но това е било отдавна, Капитане. Говорим за сега.

— Отдавна! Кръвта вода не става. Лошото е, че не знаем миналото си. Гледаме на него като на нещо откъснато от нас. Нещо, което трябва да се научи за часовете по история и да ти пишат добра бележка. Рода си не познаваме. Защо да не допуснем, че този учител е от кръвта на бачо Киро?

— И ти, Капитане, не знаеш дори дядо си.

— Всички сме такива. Не се интересуваме, а и тъй ни научиха. Още в отделенията почнаха: Какъв е баща ти? Каква е майка ти? Фашистки прояви в миналото? Участие на родителите в антифашистката борба? Привилегии? В сведения, формуляри и анкетни листове — все това! И без да искаш почваш да мислиш за своя род само до баща си и майка си. Заради двайсет години фашистка мръсотия трябваше да се откажем от цялото си минало.

— Май че и ти ще си направиш като Симеон родословно дърво?

— Стига да можех, да имаше кого да питам! Но и без родословно дърво не ми увисва носът. Колкав народ сме ние. В най-лошия случай в твоите жили или на Вера тече една осем милионна част от кръвта на хан Крум, на Ивайло, на Караджата или на Левски. Ето ви родословното дърво. А че някой клон е изсъхнал без време — бащата там нещо или майката — родът си е род. За изроденото човек не заслужава да мисли. Аз така гледам на хората и затуй не ме изненадва постъпката на учителя. Ще свариш ли кафе, или да си отивам? Само пак да не млъкнете!

Вера се изправи:

— За мене, Ирина, не слагай вода. Отивам си. Друг път ще дойда. Сега се отбих набързо само да ти върна книгите.

Когато изпратиха Вера, Ирина се приближи до Капитана и го целуна:

— Какви бяха тия приказки пред Вера? Мисля, че четеш, ти да не си пийваш тайно в бърлогата?

— Затуй ли ме целуна? Разбрах, че става нещо между нея и Борис, и реших да се намеся. Сигурен бях, че причината не е у Борис. Тогава поразучих малко Вера. Баща й е мошеник от класа. Сто на сто краде! Разполага с пари, жена му не работи, любовници, подаръци, разходки с коли.

— Авакум Захов се намесва! Или как беше: една осеммилионна от…

— Защо Авакум? Намесва се Капитана — както искаш го кажи. Трябва да й се повдигне малко самочувствието. Откакто научих какъв е баща й и как е живяла досега, Вера взе да ми харесва повече. Имало е късмет онова магаре Борис!

— И какво ще правиш?

— Ще чета. Забравил съм всичко от химията.

— Аз те питам за бащата на Вера.

— Защо аз! Има си хора за тая работа. Само ги насочих… А ти измисли нещо и иди утре при нея. Струва ми се, че съвсем се е объркала.

Погълната от мислите си, Вера пропусна спирката, на която трябваше да слезе. Разбра това едва когато омнибусът се напълни с работнички. Жените се смееха за нещо, побутваха се нетърпеливо и от тях се носеше тръпчив дъх на суров тютюн. Вера погледна навън — бяха при тютюневите складове. Колата потегли внезапно, правостоящите жени залитнаха и се разместиха, Вера видя сред тях кака Мара.

Кака Мара също я забеляза и разбута с лакти другарките си.

— Вера, какво ти е? Защо си пребледняла?

И на нея Вера не можеше да каже.

Кака Мара почука по рамото седналия до Вера железничар да стане и се отпусна тежко на мястото му.