Светомир Бабаков
Червеният автобус (19)

19

Денят започваше приличен на вчерашния и на онзиденшния, но всеки път беше по своему нов. Арматурите сутринта бяха потънали в капки роса, студеното желязо пареше. Дръжката на клещите притискаше и през превръзката мехурите по дланите на Борис, телта не се впиваше в железата, а в тях. Не го тревожеха изранените ръце, знаеше, че след седмица или след две те ще заздравеят. Не мислеше за умората, за болките в раменете и в кръста. Лошото беше, че стои на едно място. Виждаше винаги същото небе, обрамчено от постройките, телената ограда с бетонни колове, оголелите върби край дигата на Марица, същите полутръби, панели и покритата с ръжда и цимент земя.

Самолетът го запозна с опиума на пространството, в автомобила той се утеши с бързината. Във виброполигона му липсваха и двете. През първите дни Борис не можеше да се отпусне, всеки миг очакваше, че ще го повикат и ще му заповядат да тръгне за някъде. Неподвижността го потискаше до края на смяната, той загубваше представа колко е работил и колко часа още му остават. Беше свикнал да измерва времето с километри.

Край Борис минаваха работници, гъргореха машините, Веселин се отби при него, „пощракаха се“, както казваше Симеон, и толкова. Пак клещите, скобите, телта. Все на същото място, сред замръзналата в неподвижност обстановка. Борис се огледа всичко беше на мястото си, а не го напускаше усещането, че нещо наоколо се изменя. Неуловимо за погледа, но се изменя.

Изненада се, че работниците са високи колкото него. Години наред беше срещал облечените в дочени якета и ватенки мъже и му се струваше, че където и да отиде, вижда все същите хора — не ги различаваше един от друг. Беше ги наблюдавал отгоре. От кабината на цистерната, когато профучаваше над раменете им, те изглеждаха малки и слаби и се отдръпваха страхливо да му сторят път. Застанал сред тях, Борис видя, че бяха здрави и мускулести, някои по-снажни и от него, завиждаше на самочувствието им и когато се срещаха пред столовата, той несъзнателно се отбиваше встрани, за да се разминат…

„Летях над цялата страна, а не зная родината си!“ — мислеше той. Отгоре тя приличаше на картите, които правеха в училище с пластилин. Прищипваха с пръсти затопления пластилин: ето Мусала! Готов е и Ботев връх! На местата на градовете залепваха лещени зърна. Най-голямото беше София. Когато учителката по география им писа бележки за картите, над които бяха работили в къщи и огрубелите пръсти на родителите — те ги развалиха още в следващото междучасие. Някои момчета се обявиха за държавници, водиха помежду си оживени преговори за територии и после, прехапали езици, прекроиха границите, направени от източен между дланите червен пластилин; други накараха реките да тръгнат по нов път — Дунав трябваше да мине през тяхното градче, за да имат и те пристанище; Борис — още тогава той мечтаеше да стане летец! — „бомбардира“ отвисоко картата си с училищната гъба — лещените зърна се разхвърчаха, сринаха се и високите планински върхове. Забавно беше! Не помисли нито за миг за хората. Тогава беше дете, но по-късно! „Хванах ли те, бате! — казваше си той. — Хайде сега да си поговорим двамата!“ Опитваше се да поведе разговор със себе си, но не успяваше, не се завързваше спор, повтаряше си само: „Хванах ли те, бате!“ и кой знае защо си спомняше антените, които се виждаха през прозореца на стаята му. Мълчаливите антени по покривите — сиви и прилични една на друга, обрулени от дъждове и бури.

При него се отби бригадирът, загледа го как работи и пръстите му шаваха, като че ли сам връзва теловете. Беше намръщен мъж, с виснали рамене и тежка стъпка. Лицето му оживяваше само когато заговореше за „моржуване“. През обедните почивки той се промъкваше през оградата и се къпеше в Марица. Веселин му разказа, че през миналата година бригадирът прекарал тежка бронхопневмония. „Едва го спасиха — каза той. — По едно време вече му търсеха заместник, но издържа. Моржова работа!“

— Не крий ръцете си, всички почнахме с превръзки — обади се бригадирът. — Как ти се вижда?

— Има и от туй по-лошо — опита да се усмихне Борис.

— Искаш да кажеш, че и от туй има по-добро, нали? — Бригадирът запали цигара, поднесе и на Борис.

— Не е ли все едно?

— За този, който го казва — не! Едното е израз на самоуспокоение, другото на неудовлетвореност… Ето: аз съм само трийсетгодишен и от пет години съм бригадир. Взема ли си последните два изпита, ще бъда инженер. Никой не ми е помагал, всичко сам. Браво, Атанасе!… Сега обръщам плочата: — Атанасе, ти си вече на трийсет години. На жизненото поприще в средата. А си само някакъв си бригадир, без диплома за висше образование. На твоята възраст други са световноизвестни учени и откриватели, цялото човечество им е благодарно. Лошо, Атанасе, много лошо!… Продължавай, Борисе, добре ще е да свикнеш и с лявата ръка. Нашата работа е такава, че все трябва да си въртиш нещо наум. Иначе ще те хванат дяволите.

— Атанасе, ти само от едната страна ли си пускаш плочата?

— А ти?

— Май че и от двете.

Бригадирът се засмя.

— Като мене. Мисля си, че е някакъв фермент. Ту те хвърли в огън, ту те остави. Огледаш се веднаж, викаш си: ехей, къде отидохме! — на следващия ден махнеш с ръка: туй е нищо! Чисто нашенски фермент. Ако не бяха нарекли ония от киселото мляко „бацилус булгарикус“, името щеше да прилегне най-добре на този.

Бригадирът се отдалечи и Веселин побърза да отиде при Борис:

— За какво се карахте с Моржа? Не му обръщай внимание, прихваща го от време на време — трябва да е от студената вода.

— Не се карахме.

Веселин измъкна от джоба лулата и я захапа. Празната лула подсвиркваше. Извади кесията си с тютюн, помириса я и пак я скри. Много му се пушеше, но прибра и лулата:

— Щом Золев философствува, значи е доволен от работата ти.

— Как се казва?

— Золев. Атанас Золев.

— От София ли е?

— Да, но не е от левскарите.

— Син на лекар?

— Това, виж, не зная. Важно ли е какъв е — няма баща му да дойде да ни оправя! За родителите си той не говори. Бяха изпратили тук едно стажантче, то обичаше така да ни разпитва. Золев щеше да го хвърли в бетонобъркачката.

Борис отиде при бригадира:

— Другарю Золев, трябва да поговорим.

— Ще напускаш ли? Мислех, че свикваш.

— Моят баща имаше един другар Золев. Лекар. Роднина ли ти е?

Бригадирът го изгледа под вежди:

— Да. Защо?

— Баща ми е станал причина да изпратят доктор Золев в лагера.

— Кой е баща ти?

— Беше секретар на околийския комитет на партията и е подписал…

— Зная подробностите. Ти ли си синът на Петров?

— Да.

Бригадирът се облегна на масата и замълча. Моливът, с който попълваше сведението, чертаеше криволици между записаните на амбалажната хартия и заградени в квадратчета телефонни номера.

— Баща ти, Петров, пак ли закача часовника от Испания над леглото си?

— Погребаха го с него.

— Исках да разнищя всичко. До дъното. Не ми стигаше: „Загинал невинно… Пълна реабилитация…“ Затуй отидох при него. Той ми даде три снимки. И снимка не оставиха от баща ми. Нито писмо… Наистина бил малък светът…

Бригадирът отново замълча. Наостри молива си и погледна Борис:

— Ако бащите ни бяха живи, дали пак щяха да дружат? — запита повече себе си, отколкото Борис и се наведе над сведението…

Когато излизаше от виброполигона, Борис успя да скочи в каросерията на един от панеловозите. Водачът на панеловоза се престори, че не го видя. Борис смяташе, че шофьорът ще го свали на тролейбусната спирка, но той спря чак на строежа.

— Нали искаше да дойдеш тук? — запита шофьорът. — Всички новаци бързат да видят къде отиват панелите, които изработват. Ето тези три блока са.

Борис му обърна гръб — обиди се, че го нарече новак. Знаеше блоковете — пораснали бяха с един етаж. По недовършените сгради се катереха деца и хвърляха от прозорците книжни самолети. Самолетите им литваха нагоре, описваха светли кръгове, после изведнаж се спускаха в разровената и утъпкана земя. Една бяла птица се блъсна в гърдите му и той я улови. Беше нагъната от лист, откъснат от ученическа тетрадка. Борис се огледа, почака да дойде някое момче и да си я вземе, но никой не я потърси. Децата се бяха запасили със самолети и продължаваха да хвърлят други.

Борис прибра книжната птица в джоба си и тръгна из града. Мислеше за бригадира. Не разбра защо Золев прекъсна по средата разговора — не продължи, защото му стана мъчно или не искаше да разговаря със сина на един от виновниците за трагичния край на баща му.

Неусетно стигна при спортното стрелбище край градината. Спомни си бойните стрелби — след стрелба винаги му олекваше, това бяха напрегнати часове, но имаше в тях и нещо празнично — и влезе в палатката. Над главата му високоговорителят се задавяше и прекъсваше от барабанните удари на дива джазова музика, в дъното на павилиона, сред панаирджийски ярък декор прелитаха самолети. Те се показваха един след друг иззад висок планински връх, миг! — и се скриваха зад картона на съседния хребет. Борис застана зад електронната пушка. Самолетите бяха направени несръчно, не приличаха нито на изтребители, нито на бомбардировачи, но пушката беше добра. Досовци сами я бяха измайсторили в кръжока си. Прицели се.

Застаналите край него младежи брояха на глас попаденията: „Първо! Второ! Трето…“ и се възхищаваха на безпогрешната му стрелба.

Борис остави пушката — игра за момчета! Не му олекна.

— Добре ще е да ни предадете опита си — каза мъжът, който стоеше зад преградата. — Тайната при вас, изглежда, че не е само в окомера и в рефлекса.

— Прав сте — съгласи се Борис. — По-важно е сърцето.

Мъжът не го разбра. Трябваше да продължи: „Стреля се само срещу враг. При учебна стрелба трябва да мразиш мишената. Докато не заредиш сърцето си с омраза, не стреляй!…“ Така ги учеше преди години командирът, сам отличен стрелец. Нима трябваше да разкаже на служителя, че попаденията му бяха точни, защото си представяше, че стреля по еснафщината, по ходатайствата и свойщината, по угодничеството!

— Имате право да стреляте още — каза служителят.

— Благодаря — отказа Борис. — Нека пострелят момчетата.